Заупокойната служба за Робърт Криц се проведе в един погребален дом, който приличаше повече на богаташки клуб, разположен в лъскавите предградия на Филаделфия — града, в който беше роден, но който беше избягвал през последните трийсет години. Той умря без завещание, без дори да е помислил как ще напусне този свят, като остави горката мисис Криц да се мъчи не само да го върне у дома от Лондон, но и да измисли най-подходящия начин да се отърве от трупа. Един от синовете му предложи да го кремират и да поставят урната с праха в една доста елегантна мраморна крипта, защитена от капризите на времето. В този момент мисис Криц беше толкова отчаяна, че беше готова да се съгласи с всякакви предложения. Седемчасовият полет над Атлантическия океан (в туристическа класа), по време на който покойният й съпруг се возеше някъде под нея в багажното отделение в един доста груб наглед контейнер за въздушен превоз, изглежда, проектиран специално за пренасяне на мъртъвци със самолет, почти я беше докарал до истерия. После трябваше да се справи и с хаоса на летището, където не я посрещна никой, за да й помогне. Какъв ужас!
На службата се влизаше само с покана, по настояване на бившия президент Артър Морган, който — една-две седмици след началото на ваканцията си на Барбадос — нямаше никакво желание да се връща в Щатите и да се среща с хора. Дори смъртта на стария му приятел да го беше натъжила дълбоко, той по никакъв начин не го показа. Вместо това постави пред семейство Криц толкова условия за провеждането на службата, че те едва се стърпяха да не го помолят да не идва. Първо преместиха датата заради него. После не беше съгласен с реда на провеждането на службата. Накрая почти им отказа да произнесе надгробно слово, като се съгласи само при изричното условие, че ще бъде много кратко. Истината беше, че той никога не беше харесвал особено мисис Криц и чувствата им бяха взаимни.
Малкият кръг от приятели и роднини, който се беше събрал на службата, изобщо не приемаше версията, че Робърт Криц толкова се е напил в някаква лондонска кръчма, че е излязъл на оживена главна улица и е паднал пред някаква кола. Когато аутопсията показа значителни следи от хероин в кръвта му, мисис Криц така се притесни, че настоя докладът от аутопсията да бъде унищожен. Не каза за наркотика дори на собствените си деца. Беше абсолютно сигурна, че съпругът и никога през живота си дори не е докосвал незаконни наркотици — макар че пиеше доста, но почти никой не знаеше за това, — и беше твърдо решена да запази доброто му име.
Лондонската полиция беше съгласна да зарови доклада от аутопсията в архивите си и да обяви случая за приключен. Те също имаха някои въпроси, но си имаха предостатъчно неразрешени случаи, с които да се занимават, както и една вдовица, която нямаше търпение да се прибере у дома и да остави цялата история зад гърба си.
Службата започна в два следобед в четвъртък — времето също беше определено от Морган, за да може да пристигне с директен полет на частен реактивен самолет направо от Барбадос на международното летище във Филаделфия — и продължи един час. Бяха поканени осемдесет и двама души, а дойдоха само петдесет и един — повечето от тях по-скоро от любопитство да видят бившия президент Морган, отколкото от уважение към стария Криц. Службата се проведе от някакъв полупротестантски свещеник от не знам си кой ден. Криц не беше влизал в църква от четирийсет години насам, освен на сватби и погребения. Свещеникът беше изправен пред трудната задача да обрисува живота на човек, когото никога не беше виждал на живо, и макар че положи безстрашни усилия, се провали напълно. Първо прочете нещо от Псалтира. После произнесе молитва за общо ползване, която вървеше както за дякон, така и за сериен убиец. Накрая се обърна и с няколко успокоителни думи към семейството, без да познава нито един от тях.
Вместо сърдечно сбогуване службата излезе по-студена от сивите мраморни стени на служебния параклис към погребалния дом. Морган, който пристигна с абсурден за февруари бронзов загар, се опита да поразвлече малката тълпа с няколко анекдота за стария си приятел, но създаде впечатление за човек, който формално изпълнява задълженията си и няма търпение да се качи в самолета за обратния полет.
Дългите часове, прекарани под слънцето на Карибите, бяха убедили Морган, че вината за катастрофалната кампания по преизбирането му е изцяло на бившия му сътрудник Робърт Криц. Не беше споделил това убеждение с никого; всъщност нямаше и с кого, защото в имението на плажа, в което се беше настанил, живееха само той и прислугата. Но вече имаше зъб на Криц и се съмняваше в дългото им приятелство.
Така че изобщо не се забави, когато службата загуби и малкото си първоначална скорост и спря от само себе си. По задължение прегърна мисис Криц и децата й, размени по една-две думи с някои от старите си приятели, обеща им да се видят след няколко седмици и изчезна със задължителния ескорт от тайните служби, който се полага на всеки бивш президент. Край оградата на погребалния дом бяха разположени камери на новинарските емисии, но нито една не успя да зърне бившия американски държавен глава. Той се шмугна през задните врати на един от двата черни микробуса, спрени на паркинга, и пет часа по-късно вече беше до басейна и се любуваше на поредния залез над Карибско море.
Макар че заупокойната служба не събра кой знае каква тълпа, тя беше зорко проследена от други хора. Още преди да свърши, Теди Мейнард вече разполагаше с пълен списък на всички петдесет и един присъстващи. Нямаше нито едно подозрително лице. Нито едно име в списъка не го накара да повдигне вежди.
Убийството беше извършено чисто. Докладът от аутопсията беше погребан завинаги, в немалка степен благодарение на самата мисис Криц, но също така и заради връзките, които бяха задействани на много по-високо ниво от това на лондонската полиция. Тялото вече беше превърнато в пепел и светът бързо щеше да забрави за Робърт Криц. На идиотския му интерес към изчезването на Бакман беше сложен край, без никакви последици за плана.
От ФБР се бяха опитали да монтират скрита камера в параклиса, но не бяха успели. Собственикът на погребалния дом се възпротиви и в крайна сметка отказа да се съгласи с това въпреки огромния натиск, на който го подложиха. Все пак обаче им разреши да монтират камери отвън, с помощта на които успяха да заснемат в близък план всички опечалени, докато влизаха и излизаха от параклиса. Картината беше монтирана още докато вървеше на живо, бързо беше съставен списък на присъстващите и един час след края на службата директорът на ЦРУ вече изслушваше доклада за нея.
В деня, преди да загине Робърт Криц, във ФБР се получи доста стряскаща новина. Беше напълно неочаквана и нетърсена и беше доведена до знанието им от един отчаян мошеник на корпоративно равнище, заплашен от четирийсет години затвор. Беше мениджър на някакъв голям взаимен фонд, пипнат да злоупотребява с комисионите; поредният скандал на Уолстрийт, в който бяха замесени едва няколко милиарда долара. Но въпросният фонд се оказа собственост на по-голям международен банков холдинг и с течение на годините мошеникът беше успял да си намери място в самото сърце на организацията. Фондът му носеше толкова голяма печалба, в немалка степен от укриване на комисиони, че просто нямаше как да не му обърнат полагащото се внимание. Бордът на директорите го покани за свой член и му дадоха луксозен мезонет в Бермуда, където беше седалището на съмнителната му фирма.
Отчаян от перспективата да прекара остатъка от живота си в затвора, вече бившият мениджър изведнъж прояви готовност да сподели някои тайни. Банкови тайни. Разкази за офшорни мошеничества. Твърдеше, че може да докаже със сигурност, че в последния ден от мандата си бившият президент Морган е продал поне едно помилване за три милиона долара. Парите били прехвърлени от една банка на Каймановите острови в друга банка в Сингапур, като и двете били собственост на тайната организация, за която съвсем доскоро работел самият той. Сумата все още се намирала в Сингапур в специална сметка, отворена от петролна компания, собственост на някакво старо приятелче на Морган. И тези пари според информатора били предназначени именно за бившия президент на САЩ.
Когато информацията за банковите преводи и сметките беше потвърдена от ФБР изведнъж се образува възможност за сделка. Присъдата на мениджъра мошеник щеше рязко да бъде намалена на две години лек домашен арест. Президентско помилване, купено с пари в брой, беше толкова сензационно престъпление, че веднага се превърна в най-големия приоритет за разследване в централата на ФБР.
Информаторът нямаше как да разбере чии пари са напуснали банката на Каймановите острови, но за ФБР беше съвсем очевидно, че само двама от престъпниците, помилвани от Морган, са в състояние да платят такъв подкуп. Първият и по-вероятният кандидат беше Граф Монго, застаряващият милиардер, който държеше националния рекорд за укрити данъци, поне за физическо лице. В категорията на корпорациите можеше да се спори. Въпреки това обаче информаторът имаше силното подозрение, че Монго не е замесен в този конкретен случай, тъй като имаше дълъг и злополучен опит с въпросните офшорни банки. Той предпочиташе швейцарските банкови услуги — факт, който беше потвърден и от ФБР.
Вторият заподозрян, разбира се, беше Джоуел Бакман. Играч като него можеше да си позволи такъв подкуп. И макар че във ФБР от дълги години вярваха, че все пак не е успял да зарови съкровището си, преди да влезе в затвора, винаги оставаше сянка на съмнение. Докато беше брокерът на брокерите, той поддържаше отношения с различни банки както в Швейцария, така и в Карибския басейн. Освен това имаше и цяла мрежа от съмнителни приятели и връзки на високи постове. Подкупи, награди, дарения за предизборни кампании, такси за лобиране — там Бакман се чувстваше в свои води.
Директорът на ФБР беше един объркан човечец на име Антъни Прайс. Беше назначен преди три години от президента Морган, който едва шест месеца след това пък беше решил да го уволни. Прайс беше паднал на колене и беше помолил за известна отсрочка, която президентът наистина му даде, но оттогава двамата бяха в постоянна вражда. Освен това, по някаква причина, която вече беше забравил, Прайс беше решил да премери сили и с Теди Мейнард, за да покаже кой от двамата е по-голям мъж. Теди обаче беше спечелил почти всички битки в дългата тайна война между ЦРУ и ФБР така че за него Прайс беше просто поредният безобиден некадърник, застанал начело на едно учреждение, прочуто със своите некадърници.
Но Теди не знаеше за конспирацията с платеното помилване, мисълта за която в момента измъчваше директора на ФБР. Новият президент се беше заклел да се отърве от Антъни Прайс и да влее свежа кръв в управляваната от него агенция. Освен това, разбира се, беше обещал и най-сетне да пенсионира Мейнард, но тази заплаха беше нещо като традиция за всеки нов президент при встъпването му в длъжност от много време насам.
Сега Прайс изведнъж получаваше прекрасна възможност да се закрепи на мястото си, като същевременно може би дори щеше да успее да елиминира Мейнард. Затова той отиде до Белия дом и докладва на съветника по въпросите на националната сигурност, назначен предишния ден, за подозрителната банкова сметка в Сингапур. Прайс недвусмислено намекна, че е замесен бившият президент Морган. После препоръча Джоуел Бакман да бъде открит и върнат в САЩ, за да го разпитат и вероятно да го осъдят наново. Ако цялата история се окажеше вярна, това щеше да бъде катастрофален скандал, уникален в историята на Съединените щати.
Съветникът по въпросите на националната сигурност го изслуша внимателно. След срещата той влезе направо в кабинета на вицепрезидента, изгони всички останали служители, заключи вратата и му предаде всичко точно така, както го беше чул. Накрая двамата отидоха и го повториха пред президента.
Както обикновено, между новия обитател на Белия дом и предшественика му нямаше място за излишни топли чувства. Предизборните им дебати бяха белязани от обичайната злоба и мръсни номера, които са се превърнали в традиция за американската политика. Дори след като беше спечелил толкова убедително и все още грееше от щастие, че е влязъл в Белия дом, новият президент нямаше никакво желание да се държи благородно. Нещо повече, идеята да унижи Артър Морган още веднъж го изпълваше с ентусиазъм. Вече си представяше как след сензационния съдебен процес и обявяването на присъдата самият той ще се намеси с едно помилване в последната възможна минута, за да запази реномето на президентската институция.
Колко ефектно!
В шест часа на следващата сутрин вицепрезидентът беше откаран в щаба на ЦРУ в Лангли с обичайния си въоръжен ескорт. Всъщност бяха повикали директора Мейнард в Белия дом, но тъй като той заподозря някаква задна мисъл, успя да се откачи с извинението, че страда от световъртеж и лекарите са му забранили да излиза от кабинета си. Мейнард често оставаше да спи в него и се хранеше там, особено когато световъртежът му се обаждаше по-силно и от движението му прилошаваше. Световъртежът беше особено полезно оръжие в неговия богат арсенал от удобни заболявания.
Срещата беше кратка. Теди седеше в края на дългата заседателна маса в инвалидната си количка, увит плътно с одеяла, а до него седеше Хоби. Вицепрезидентът влезе в кабинета му, придружаван само от един помощник, и след няколко неловки забележки за новата администрация и други подобни той заяви:
— Мистър Мейнард, дойдох по молба на президента.
— Разбира се — отвърна Теди с много стегната усмивка.
Очакваше да бъде уволнен; най-сетне, след осемнайсет години на този пост и безброй заплахи за уволнение, то щеше да се случи. Най-сетне се беше появил президент с достатъчно кураж, за да уволни Теди Мейнард. Хоби беше подготвен за този момент. Докато чакаха вицепрезидентът да пристигне, Теди беше споделил опасенията си с него.
Хоби драскаше нещо в обичайния си бележник и чакаше да запише думите, от които толкова се страхуваше през всичките тези години: „Мистър Мейнард, президентът очаква да получи оставката ви.“
Вместо това обаче вицепрезидентът изрече нещо напълно неочаквано:
— Мистър Мейнард, президентът иска да разбере какво става с Джоуел Бакман.
Теди Мейнард не се издаде по никакъв начин.
— Какво за него? — попита той, без да се забави нито миг.
— Президентът иска да знае къде се намира и за колко време можем да го докараме обратно.
— Защо?
— Не мога да ви кажа.
— Тогава и аз не мога.
— Това е от особена важност за президента.
— Разбирам. Но в момента мистър Бакман е от особена важност и за нашата работа.
Вицепрезидентът примигна пръв. После хвърли поглед към помощника си, който изглеждаше подчертано задълбочен в собствения си бележник и очевидно не можеше да му окаже никаква помощ. Бяха инструктирани при никакви обстоятелства да не казват на ЦРУ за тайните банкови операции и платените помилвания. Теди със сигурност щеше да измисли как да се възползва от тази информация за собствените си цели. Щеше да им открадне златното кюлче и да преживее още една администрация. Не, сър, не биваше да го допускат в никакъв случай — този път Теди щеше да играе по тяхната свирка или наистина да си изпроси уволнението.
Облегнат на масата, вицепрезидентът източи врат и заяви:
— Президентът не е готов на компромиси по този въпрос, мистър Мейнард. Той ще получи тази информация, при това съвсем скоро. В противен случай ще бъде принуден да поиска оставката ви.
— Няма да я получи.
— Има ли нужда да ви напомням, че сте на този пост единствено по негово благоволение?
— Не, няма нужда.
— Много добре. Значи условията са ясни. Или вие ще дойдете в Белия дом с досието на Бакман и ще го обсъдим подробно, или ЦРУ съвсем скоро ще има нов директор.
— При цялото ми уважение, сър, подобна прямота се среща рядко у вашата порода.
— Ще го приема като комплимент.
Срещата приключи.
От Хувър Билдинг, където се помещаваше щабквартирата на ФБР изтичаше информация като вода от стар, неподдържан язовир — с такава сила, че улиците на Вашингтон бяха буквално наводнени от слухове. А по тях, заедно с многобройните си колеги, като вечно гладна акула плуваше и Дан Сандбърг от всекидневника „Уошингтън Поуст“. Неговите информатори обаче бяха доста по-добри от тези на останалите разследващи журналисти, така че не му отне толкова много време да надуши следата на скандала с помилването. Той притисна една стара къртица в обновената администрация на Белия дом и получи частично потвърждение. Историята започна да добива някакви очертания, но Сандбърг знаеше, че ще бъде практически невъзможно да разбере точните подробности. Просто нямаше никакъв шанс да види банковите извлечения за тайните операции.
Но ако цялата история беше истина — все още действащият президент продава помилвания срещу големи суми пари в брой, с които да се пенсионира, — Сандбърг просто не можеше да си представи по-голяма новина. Срещу бившия президент можеха да бъдат повдигнати обвинения и той да бъде изправен пред съда, а може би дори и осъден и тикнат в затвора. Беше немислимо.
Сандбърг седеше зад бюрото си, затрупано с книжа като след природен катаклизъм, когато му се обадиха от Лондон. Беше негов стар приятел — репортер, агресивен почти колкото него самия, който пишеше за тамошния всекидневник „Гардиън“. Двамата си поговориха няколко минути за новата администрация, което беше задължителната тема за разговор във Вашингтон тези дни. В крайна сметка, намираха се в края на февруари, земята не се виждаше от снега, а Конгресът беше затънал до уши в скучни събрания по комисии и подкомисии. Животът течеше сравнително бавно и нямаше кой знае какви други теми за разговор.
— Чува ли се нещо за смъртта на Боб Криц? — попита неговият приятел.
— Не, само дето погребението беше вчера — отвърна Сандбърг. — Защо питаш?
— Защото възникнаха някои въпроси как точно е загинал горкият човечец, нали се сещаш. Освен това не можем да намерим доклада от аутопсията.
— Какви въпроси? Мислех, че случаят е ясен и разследването е прекратено.
— Може би, но май го прекратиха прекалено бързо. Нищо конкретно, просто проверявам дали всичко изглежда наред от твоята страна.
— Ще позвъня тук-там — каза Сандбърг, вече обзет от подозрения.
— Направи го. Ще се чуем пак след ден-два.
Сандбърг затвори и се загледа в празния монитор на компютъра си. Криц със сигурност беше присъствал лично, когато Морган беше дал последните си помилвания. Като се има предвид каква параноя ги тресеше и двамата, нищо чудно Криц да е бил единственият друг човек в Овалния кабинет, освен Морган, докато са вземали решенията и президентът е подписвал съответните документи.
Може би Криц беше научил твърде много.
Три часа по-късно Сандбърг излетя от международното летище „Дълес“ за Лондон.