Бъди българин, Джийвс

Посетител за Бърти

Откривайки млади момичета в спалните си малко след полунощ, различните хора реагират различно. На някои им харесва. На някои — не. За мен лично важи второто. Предполагам, това е някаква стара пуританска жилка в кръвта на Устърови. Затова изправих ръст укоризнено и насочих строг поглед към Полин. Всичко това, за съжаление, отиде на вятъра, защото беше тъмно като в рог.

— Какво… Какво… Какво…? — зададох въпроса си с решителен глас.

— Всичко е наред — долетя глас от леглото ми.

— Наред?

— Съвсем наред.

— О? — казах аз и няма да крия факта, че го произнесох злъчно. Определено исках да я уязвя.

Наведох се да вдигна свещта и в следващия момент бях надал ужасен вик.

— Не вдигай такъв шум!

— Но на пода има труп — оправдах се аз, а косите ми настръхнаха като бодлите на разтревожен таралеж.

— Никакъв труп няма. Щях да го забележа.

— Има, казвам ти. Опипвах за свещта и пръстите ми докоснаха нещо студено, безжизнено и лепкаво.

Ние, Устърови, сме хора безстрашни, но в този момент почувствах как кръвта ми се смръзва с необяснима за мен бързина.

— А, това е плувният ми костюм.

— Плувен костюм?

— Да не мислиш, че съм дошла до брега с аероплан?

— Доплувала си тук от яхтата?

— Да.

— Кога?

— Преди около половин час.

И тогава, най-здравомислещо и делово, така както аз си знам, пристъпих към същността на нещата.

— Защо?

Изпращя клечка и една свещ до леглото освети с бледо пламъче сцената. Още веднъж съзрях пижамата си и трябва да призная, че изглеждаше много шик. Полин беше мургава като цяло и бледовиолетовото й приличаше. Не го премълчах — винаги съм готов да отдам заслуженото там, където трябва.

— Изглеждаш чудесно в тази пижама — признах аз.

— Благодаря.

Тя духна клечката и се вгледа в мен, сякаш се чудеше за нещо.

— Знаеш ли, Бърти, по отношение на теб трябва да се предприеме нещо.

— Ъ?

— Би трябвало да бъдеш настанен в един по-специален дом.

— Аз съм — отвърнах хладно и доста находчиво — в моя собствен. Въпросът, който искам да изясня, е какво правиш ти в него.

Като всяка жена, тя избегна истината.

— Защо, за бога, реши да ме целунеш точно пред очите на татко? — започна тя отдалече. — Не ми казвай, че си се захласнал по ослепителната ми красота. Не, това си беше сто процента чиста лудост и вече разбирам защо сър Родерик каза, че трябвало да те държат под ключ. Защо още си на свобода, Бърти? Да не би да имаш някакви привилегии?

В такива моменти Устърови сме доста резки. Заговорих със значителна доза хлад в гласа:

— Инцидентът, за който намекваш, си има обяснение. Мислех си, че той е Чъфи.

— Че кой е Чъфи?

— Баща ти.

— Ако се опитваш да кажеш, че Мармадюк прилича дори мъничко на баща ми, то ти трябва да си едно истинско куку — отвърна тя, раздразнена почти колкото мен. Явно, че хич не й бе станало драго от появата на родителя, и не мога да кажа, че не беше права. — Освен това, не разбирам какво искаш да кажеш.

Обясних.

— Идеята ми беше Чъфи да види прегръдката и да се възпламени. Така от страх да не те загуби, ако не действа бързо, да надвие себе си и да ти направи предложение.

Дамата в моето легло веднага омекна.

— Ти сам ли измисли това? — изчурулика тя.

— Да — отвърнах аз. Бях, малко докачен. — Защо всеки си мисли, че не ми идват идеи без помощта на Джийвс…

— Но това е много мило от твоя страна.

— Ние, Устърови, сме мили, безкрайно мили, когато щастието на приятеля е застрашено.

— Сега разбирам защо приех предложението ти онази вечер в Ню Йорк — каза тя замислено. — Приличаш на някакво завеяно малко пиленце. Ако не бях толкова луда по Мармадюк, бих се омъжила за тебе, Бърти.

— Не, не — запротестирах мигновено. — Не си и помисляй. Исках да кажа…

— О, всичко е наред. Няма да го направя. Ще се омъжа за Мармадюк, затова съм тук.

— Значи — отсякох, — пак стигнахме до това. Отново сме точно на въпроса, относно който желая известно осветление. Каква, за бога, е идеята ти? Казваш, че си доплувала до брега от яхтата? Защо? Дошла си и си се изтърсила в моя дом. Защо?

— Защото исках да се скрия някъде, докато се намерят дрехи, разбира се. Не мога да ида в Замъка в плувен костюм.

Започнах да разбирам накъде бие.

— А, значи си доплувала до брега, за да отидеш при Чъфи?

— Разбира се. Татко ме държеше като затворник на яхтата, а тази вечер твоят човек, Джийвс…

Примигнах болезнено.

— Бившият.

— Добре де. Бившият ти помощник Джийвс пристигна с едно писмо от Мармадюк. О, боже!

— Какво искаш да кажеш с това „О, боже!“?

— Какво писмо беше това! Изплаках си очите, докато го четях.

— Вълнуващо, а?

— Беше прекрасно. Истинска поезия.

— Така ли?

— Да.

— Писмото?

— Да.

— Писмото на Чъфи?

— Да. Изглеждаш изненадан.

Вярно, бях. Разбира се, Чъфи е славно момче, но не бих казал, че може да напише такова писмо. От друга страна пък, трябва да се има предвид факта, че когато съм бил с него, той обикновено е дъвчел пудинг с месо и бъбречета, или пък е ругаел конете, че не са достатъчно бързи. А в такива ситуации поетичната страна от човешката природа не е на преден план.

— Значи това писмо те е развълнувало, така ли?

— И още как. Разбрах, че не мога да живея и един ден повече без да го видя. Как беше онова стихотворение за жената, която чезнела по любовника-демон?

— А, тук ме хвана. Джийвс трябва да знае.

— Както и да е, точно така се чувствах. А като заговорихме за Джийвс, какъв човек! Изпълнен с разбиране. Направо прелива.

— Значи си се доверила на Джийвс?

— Да. И му казах какво смятам да правя.

— Той не се ли опита да те спре?

— Да ме спре? Напълно ме подкрепи.

— Подкрепи те, така ли?

— Трябваше да го видиш. Такава мила усмивка. Каза, че умираш от удоволствие да ми помогнеш.

— Така каза, а?

— Говори много хубави неща за теб.

— Наистина?

— О, да. Той мисли много за теб. Спомням си точните му думи: „Мистър Устър, мис, като ум навярно е малко недоразвит, но има сърце от злато.“ Каза го, докато ме спускаше с въжето от лодката, след като първо се увери, че брегът е пуст. Не можех да скоча сама, нали разбираш, за да не се чуе плясък.

Дъвчех си устната с огорчение.

— Какво, по дяволите, е искал да каже с това „недоразвит като ум“?

— Е, нали разбираш, малко затрит.

— А-ха!

— Моля?

— Казах „а-ха!“.

— Защо?

— Защо ли? — направо не бях на себе си. — Е, ти нямаше ли да кажеш „А-ха!“, ако бившият ти камериер снове нагоре-надолу и разправя на хората, че си умствено недоразвита…

— Но със сърце от злато.

— Зарежи сърцето от злато. Въпросът е, че моят личен помощник, бившият, човек, на когото винаги съм гледал повече като на чичо, отколкото като на камериер, обикаля мало и голямо, мучи колкото глас има, че съм умствено недоразвит и ми пълни спалнята с момичета…

— Бърти! Сърдит ли си?

— Сърдит!

— Изглеждаш сърдит. И не разбирам защо. Мислех си, че само ще се зарадваш, ако те помоля да ми помогнеш да стигна до мъжа, когото обичам. След като имаш това сърце от злато, за което съм слушала толкова много…

— Въпросът не е дали имам сърце от злато. Много хора имат сърца от злато и пак биха се ядосали, ако намерят момичета в спалните си в малките часове. Това, което ти изглежда не разбираш, което ти и твоят Джийвс сте пропуснали да прецените, е че аз имам репутация, която трябва да пазя, имам едно неопетнено име, дошло до мен през вековете, което трябва да поддържам чисто. А това не може да стане, като забавляваш момичета, които идват посред нощ, без дори да кажат „Може ли?“ и най-хладнокръвно ти свиват светловиолетовата пижама…

— Да не би да очакваше от мен да спя в мокрия си плувен костюм?

— … и скачат в леглото ти…

Тя възкликна високо.

— Сетих се. Още от самото начало се мъчех да си спомня. Приказката за трите мечки. Трябва да са ти я разказвали, когато си бил малък. „Има някой в леглото ми…“ Нали така казваше таткото мечок?

Сбърчих чело.

— Доколкото си спомням, беше нещо за някаква каша. „Кой е ял от кашата ми?“

— Сигурна съм, че имаше и легло.

— Легло? Легло? Не си спомням за никакво легло. Но за кашата съм абсолютно сигурен… Ама ние пак се отклоняваме от темата. Казвах ти, че един почтен ерген като мен, който никога не е получавал разрешително за брак, едва ли може да се вини за това, че гледа подозрително на момичета в светловиолетови пижами в леглото си…

— Каза, че пижамата ми приличала.

— Наистина ти прилича.

— Каза, че изглеждам прекрасно в нея.

— Наистина изглеждаш прекрасно в нея. Но за пореден път отказваш да посрещнеш въпроса очи в очи. А той е…

— Ама колко са тия въпроси? Вече преброих около десетина.

— Има само един въпрос и аз се опитвам да го изясня. С две думи, какво ще си кажат хората, когато те намерят тук?

— Но те няма да ме намерят тук.

— Ти си мислиш така! Ха! А какво ще кажеш за Бринкли?

— Кой е той?

— Моят личен помощник.

— Бившият?

Цъкнах с език.

— Не, новият. Утре в девет той ще ми донесе чай.

— Е, това сигурно ще ти хареса.

— Ще ми донесе чай в тази стая. Ще се приближи до леглото. Ще го остави на масичката.

— И защо, за бога?

— За да си взема по-лесно чашата.

— А, имаш предвид, че ще остави чая на масата. Ти каза, че ще остави леглото на масата.

— Никога не съм казвал подобно нещо.

— Каза го. Съвсем ясно чух.

Опитах се да я убедя.

— Скъпо дете, трябва да те помоля да използваш ума си. Бринкли не е жонгльор. Той е добре обучен камериер и не би си позволил свободата да слага легла върху маси. И защо да слага легла върху маси? Това никога не би му дошло наум. Той…

Тя прекъсна доводите ми.

— Чакай малко. Продължаваш да дърдориш за Бринкли, а няма никакъв Бринкли.

— Има Бринкли. Един брой Но и един е достатъчен. Когато утре сутринта в девет дойде в стаята ми и те намери в това легло, ще избухне скандал, който ще потресе човечеството.

— Искам да кажа, че не може да бъде в къщата.

— Разбира се, че е в къщата.

— Е, значи трябва да е глух. Вдигнах такъв шум, като влизах, че бих събудила не един, а шест камериера. Освен че счупих един от задните прозорци…

— Счупила си прозорец…

— Налагаше се, иначе нямаше да мога да вляза. Беше прозорецът на някаква стая на приземния етаж.

— Леле-мале, това е стаята на Бринкли!

— Е, и той не беше там.

— И защо, за бога, непременно трябва да е? Казах му, че е свободен вечерта, а даже и през нощта.

— Разбирам какво се е случило. Отишъл е да разпива някъде и няма да се върне с дни. Татко имаше един камериер, който веднъж направи точно това. Излезе в свободната си вечер от къщата ни на Източна Шестдесет и седма улица, Ню Йорк, на четвърти април с бомбе, сиви ръкавици и кариран костюм и ни се обади с телеграма от Портлънд, Орегон, на десети април, в която се казваше, че се е успал и че ще се върне скоро. Сигурно и твоят Бринкли е направил нещо подобно.

Трябва да си призная, че от това предположение малко ми олекна.

— Да се надяваме, че е така — казах. — Ако наистина се опитва да удави мъките си, ще му трябват седмици, за да успее.

— Ето, виждаш ли, вдигаш пукотевица за нищо. Винаги казвам…

Аз, обаче, нямах привилегията да науча какво казва винаги. Защото в този момент тя спря и нададе остър писък.

Някой чукаше на входната врата.