Бъди българин, Джийвс

Неприятности във Вдовишката къща

Стоях си там с протегната ръка — все едно бях превърнат в камък. Всичките ми функции се сведоха до нула. Спомням си, когато бях в Ню Йорк, едно от ония италиански хлапета с тъжни очи, които фучат по Уошингтън скуеър на ролкови кънки, се изстреля със страшна сила в мен, докато се разхождах и взимах въздух. Та това хлапе свърши пътешествието си на третото копче на жилетката ми отгоре надолу и тогава имах същото усещане, както и сега. Като че бях покосен. Ошашавен. Бездиханен. Сякаш някой бе треснал препатилата ми глава със здраво натъпкано чувалче пясък.

— Какво! — едва успяха да изрекат вкаменелите ми устни. Очаквах да се разпаднат, но не стана.

— Да, сър.

— Няма масло?

— Няма масло, сър.

— Но, Джийвс, това е ужасно! — изпищях неистово.

— Много неприятно, сър.

Ако Джийвс има вина, то е, че поведението му в подобни ситуации прекалено често остава по-спокойно и равнодушно, отколкото човек би желал. Същият тоя човек обикновено не протестира, защото добре контролира нещата и веднага излиза с някое от своите мъдри решения. Но винаги съм си мислил, че няма да ми е излишно, ако личният ми помощник покаже малко чувства — да направи еленов скок или пък да облещи очи, например. Но в момент като този, прилагателното „неприятно“ ми се стори отдалечено от фактите на около петдесет километра.

— Джийвс, какво ще правя сега?

— Боя се, че ще трябва да отложим почистването на лицето ви, сър, за по-късна дата. Ще мога да ви снабдя с масло утре.

— А тази вечер?

— Тази вечер, сър, ще трябва да останете in statu quo.

— Ъ? — извих вежди многозначително.

— Латински израз, сър. Означава „В същото състояние“.

— Искаш да кажеш, че нищо не може да се направи до утре?

— Боя се, че да, сър. Крайно обезпокоително.

— Наистина ли си готов да го наречеш така?

— Да, сър. Крайно обезпокоително.

— Е, добре, щом казваш, Джийвс.

Замислих се.

— И какво ще правя междувременно?

— Тъй като имахте доста изнурителна вечер, сър, мисля, че ще е най-добре да се наспите.

— На тази поляна? — предположих с нескрит сарказъм.

— Ако мога да направя едно предложение, сър. Мисля, че ще се чувствате по-удобно във Вдовишката къща. Тя е съвсем близо, оттатък парка, и в нея няма никой.

— Не може да бъде. Едва ли са я оставили празна.

— Един от градинарите се грижи за нея, докато Нейна светлост и мастър Сийбъри са в Замъка, но по това време винаги е в питиепродавницата „Воините на Чъфнъл“ в селцето. За вас ще бъде съвсем просто да проникнете и да се разположите в една от горните спални без той да узнае. А утре сутринта ще мога да се присъединя към вас с така нужния материал.

Признавам, че това не беше идеята ми за страхотно прекарана вечер.

— Нищо по-добро ли не можеш да предложиш?

— Не, сър.

— Няма ли да премислиш и да ми отстъпиш леглото си за нощта? — попитах с нескрита надежда.

— Не, сър.

Господи, с какъв човек съм живял под един покрив!

— Тогава по-добре да тръгвам.

— Да, сър.

— Лека нощ, Джийвс — казах мрачно.

— Лека нощ, сър.

Не ми отне много време да стигна до къщата на вдовицата. Пътешествието всъщност ми се стори по-кратко, отколкото наистина беше, защото пътьом мислите ми бяха заети с нещо като безгласни химни на омразата, насочени към разни типове, които с общи усилия ме бяха насадили на това, което Джийвс нарече „крайно обезпокоително“.

Колкото повече мислех за оная заплаха за човечеството в къси панталони Сийбъри, толкова по-лют ставах. И едно от последствията на моите размисли в тази насока бе, че в душата ми се породи — мисля, че това е думата — някакво чувство към сър Родерик Глосъп, което много се приближаваше към симпатия.

Знам как стават тия работи. Живееш си дълги години, гледайки на някого като на мерзавец и заплаха за общественото благо. Един ден, обаче, внезапно разбираш, че именно този човек е сторил нещо свястно и това те кара да осъзнаеш, че въпросната персона има и добра половина. Така беше и с Глосъп. Откак пътищата ни се пресякоха, много зло съм видял от него. В человеческата джунгла, сред която Съдбата е избрала да постави и Бъртрам Устър, сър Родерик винаги се е нареждал измежду първите в редицата злотворни индивиди — всъщност, голяма част от журито даже е смятало, че се бори за титлата „първенец“ рамо до рамо с най-голямата напаст на нашето време — леля ми Агата. Но сега, преразглеждайки поведението му, усетих, че определено омеквам спрямо него.

Не е възможно, убеждавах се, някой, който може да напердаши малкия Сийбъри, да е съвсем лош. Някъде там, между боклука, трябва да има и благороден метал. Дори стигнах дотам, да се заричам най-пламенно, че ако някога нещата се оправят и отново тръгна по пътя си, да погледна на този човек с друго око и да се опитам да стана приятел с него. Един приятен обяд? Защо не? От едната страна той, а от другата аз — сръбващи добро сухо и бъбрещи си като стари дружки. В този момент установих, че съм пристигнал до подстъпите на Вдовишката къща.

Този хамбар или хранилище за вдовиците на починалите лордове Чъфнъл беше барака със среден размер, разположена в средата на това, което рекламите отбелязват като обширна и просторна градина. Значи влизаш през решетест портал, поставен по средата на чимширения плет, и тръгваш по къса чакълена пътека. Ако смяташ да проникнеш през някой от по-ниските прозорци, се прокрадваш на прибежки и припълзявания по тревистата леха покрай плета и от дърво на дърво.

Точно това направих и аз, макар на пръв поглед да бе излишно. Мястото изглеждаше пусто. И все пак дотук бях видял само предната част. Ами ако въпросният градинар бе сменил политиката си да посещава всяка вечер местната кръчма за едно питие и бе останал на територията на къщата, то той би трябвало да е някъде в задния двор. Ето защо това бе избраната от мен посока, накъдето закрачих възможно най-тихо и осторожно.

Не мога да кажа, че перспективите пред мен ми се нравеха. Джийвс ми бе говорил доста лековато… или повърхностно за проникване в къщата и настаняване за през нощта, но моят опит ме е научил, че винаги, когато съм се опитвал да влизам с взлом, конците са се оплитали. Още не съм забравил случая, когато Бинго Литъл ме убеди да проникна в къщата му и да открадна записа от диктофона на сълзливата статия, която жена му, с моминското име Рози М. Банкс, известната писателка, беше написала в негова чест за списанието „Будоарът на милейди“, собственост на скъпата ми стара родственица — леля ми Далия. Ако си спомняте, там се намесиха разни пекинези, прислужнички и полицаи, които едва не ме пощуриха и сега никак не ми се искаше да се случи нещо подобно.

Ето защо с доста голяма доза предпазливост се присламчих към задната част на къщата. И когато първото нещо, което съзрях, беше широко отворената кухненска врата, не се втурнах с енергията, която бих демонстрирал преди някоя и друга година, когато Животът още не ме бе направил мрачния подозрителен тип, какъвто съм сега. Напротив, застанах неподвижен, вперил бдително око в нея. Може би всичко беше наред. От друга страна, може и да не беше. Само времето можеше да каже.

В следващия момент гърдите ми се изпълниха с радост — внезапно чух някой да си свири в къщата и разбрах какво означава това. Градинарят му с градинар, вместо да отиде в кръчмата „Войните на Чъфнъл“, за да си кърка до насита, е решил да остане у дома и да прекара една тиха вечер сред книгите си. Толкова за достоверната вътрешна информация на Джийвс.

Отдръпнах се в сянката като мъдър леопард. Душата ми се бунтуваше. Чувствах, че Джийвс няма право да казва, че хората ходят в кръчмата в еди-кое си време, след като те не ходят.

И тогава изведнъж се случи нещо, което хвърли съвършено нова светлина върху нещата и разбрах, че съм бил несправедлив към честния човек. Защото свирукането спря, последва едно кратко „хълцук“ и отвътре се чу познатото скрибуцане: „Води ме, блага светлина“.

Обитателят на Вдовишката къща не беше просто градинар! Там вътре се спотайваше гордостта на Москва — непоносимият Бринкли!

Ситуацията изискваше внимателен и обстоен размисъл.

Цялата работа с хора като Бринкли е, че те не се вместват в познатите образци. Направо са непредсказуеми. Тази вечер, например, в разстояние на малко повече от час бях видял тоя тип да опустошава де що види с един месарски нож, но също така да оставя покорно задните си части на ритниците на Чъфи от единия, та до другия край на входната алея. Изглежда всичко се свеждаше до моментното му настроение. Значи, ако сега, запитах се, вляза смело във Вдовишката къща, кое лице на тоя многостранен мъж ще срещна? Дали ще намеря почтителния любител на мира, та без всякакъв проблем да го пипна отзад за дънцето и да го изхвърля навън? Или ще трябва да прекарам остатъка от нощта, препускайки нагоре-надолу по стълбите с преследвач, който ми диша във врата?

И да не забравяме — какво е станало с оня негов месарски нож? Доколкото можах да видя, не го носеше със себе си по време на разговора с Чъфи. Защо пък да не го е оставил някъде и после да си го е прибрал?

Като огледах нещата от всички страни, реших да остана там, където съм. В следващия момент ходът на нещата показа; че за кой ли път съм взел мъдро решение. Бринкли тъкмо беше стигнал до онова място с „Нощта е тъмна“ и набираше сила, макар и малко колебливо в долния регистър, когато изведнъж замлъкна. Следващото нещо, което чух, беше най-невъобразимия взрив от писък, тропот и трясък. Не можех да кажа какво бе обърнало нещата, но нямаше никакво съмнение — по една или друга причина певецът се беше върнал към това, което може да се нарече „фаза на месарския нож“.

Едно от предимствата да си в провинцията, ако принадлежиш, както Бринкли, към агресивния тип откачалки, е че тук имаш голяма свобода на движенията. Врявата, която вдигаше сега, ако можеше да се пренесе на, да речем, Гроувнър Скуеър или Кадогън Теръс, щеше да извика тълпи от полицаи още през първите две минути. Щяха да се отворят прозорци, да се чуят изсвирвания… Но мирното уединение на Вдовишката къща в Чъфнъл Реджис предоставяше на този тип Бринкли най-широк терен за себеизява. С изключение на Замъка, разположен на миля от тук, нямаше друга къща, но дори и той бе твърде далече, за да се чуе ужасната гюрултия по-силно от приглушено шумолене.

До този момент нямаше никаква яснота за това какво точно преследва Бринкли. Навярно все пак градинарят не беше отишъл в селото и сега жестоко съжаляваше. Или пък човек в гипсирано състояние като Бринкли не можеше да различи точно обекта на преследването и просто си гонеше сянката. Заради самото преследване, така да се каже.

Бях склонен да приема по-скоро второто и си мислех дали отмъстителят на буржоазията няма шанс да падне по стълбите и да си счупи врата, когато разбрах, че греша. За няколко минути пукотевицата поотслабна, действието изглежда се пренесе към по-отдалечената частна къщата, но изведнъж отново се разгорещи. Чух крака, тропащи по стълбите. Последва страхотен грохот. И непосредствено след това задната врата се разтвори със замах и навън се изстреля човешка форма. Тя почти профучаваше край мен, когато се спъна в нещо и се заби с главата напред почти в краката ми. Тъкмо се канех да се оставя в ръцете на Господ и да й скоча върху търбуха, надявайки се на най-доброто, когато нещо в тона на коментарите, които правеше, ме накара да спра. Бяха нещо като ругатни, излизащи от образована уста, каквато Бринкли несъмнено не притежаваше.

Наведох се. Диагнозата ми се оказа вярна. В краката ми беше сър Родерик Глосъп.

Тъкмо се канех да се представя и да започна разследване, когато задната врата отново се разтвори с гръм и се появи втора фигура.

— И си остани навън! — нареди тя с доста злобен глас.

Гласът бе на Бринкли. Видях го да си търка левия пищял и това ми беше трохата удоволствие в този не особено весел момент.

Вратата се затръшна и чух как резето падна. В следващия момент тенорът подхвана „Вековна скала“ и това ми подсказа, че що се отнася до Бринкли, епизодът е приключил.

Сър Родерик беше успял да се задържи на краката си и сега стоеше и пуфтеше като локомотив. Нищо чудно, гоненицата беше голяма.

Стори ми се, че моментът е удобен да започна диалога.

— Виж ти, виж ти! — рекох.

Изглежда тая нощ ми е било писано да стряскам ближните, люде, да не говорим за ближните прислужници. Но ако съдя по резултата, магнетичната сила на моята персона изглежда се беше поизчерпила. Искам да кажа, докато кухненската прислужница изпадна в истерия, а Чъфи подскочи половин метър, този Глосъп само потрепера като малеби, носено в чиния. Разбира се, това може да е била цялата сила, която му беше останала. Тия преживелици с Бринкли направо можеха да омаломощят човек.

— Всичко е наред — продължих, бързайки да го успокоя и да изгладя впечатлението, че това, което шушумуши в ухото му, не е някое ужасяващо нощно чудовище, а само Б. Устър…

— Мистър Устър! — почти изненадан възкликна сър Родерик.

— Ни повече, ни по-малко — поясних аз.

— Мили боже! — въздъхна той. Стори ми се малко по-спокоен, макар и съвсем не ухилен като тиква. — Уф!

Тук разговорът замря, докато сър Родерик си поемаше с пълни гърди животоспасяващ въздух. Лично аз останах безмълвен. Ние Устърови не се натрапваме в такива моменти.

Скоро пуфтенето утихна и звукът можеше да се определи като леко свистене. Трябваше му още една минута и половина. И когато проговори, гласът му звучеше толкова трагично, толкова, бих казал покъртително, че ми се прищя да сложа топла ръка на рамото му и да му кажа да не унива.

— Навярно се чудиш, Устър, как може да се обясни всичко това?

Все още не ми беше по силите номера с топлата ръка, но все пак приложих едно окуражително потупване.

— Ни най-малко — рекох. — Ни най-малко. Знам всичко. В течение съм на цялата ситуация. Знам какво се е случило в Замъка. А когато те видях да се изстрелваш от тази врата, разбрах какво е станало и тук. Имал си намерение да прекараш нощта във Вдовишката къща, нали?

— Имах. Ако наистина си запознат какво се случи в Чъфнъл хол, мистър Устър, сигурно се сещаш, че за моя беда съм…

— … чер като арап. Знам. Аз също.

— Ти!

— Да. Това е дълга история, пък и не бих могъл да ти я разкажа, защото включва нечии лични, тайни, но можеш да ми вярваш, че сме накиснати в един и същи сос.

— Но това е невероятно! — почти радостно възкликна сър Глосъп.

— Ти не можеш да си отидеш черен в хотела, а аз не мога да си тръгна за Лондон, докато не си смъкна грима.

— Мили боже!

— Това май доста ни сближава, нали?

— Мистър Устър, ние сме имали нашите различия в миналото. Грешката може да е била и моя. Не мога да кажа. Но в тази кризисна ситуация трябва да ги забравим и…

— … да се държим заедно?

— Именно.

— Така да бъде — казах сърдечно. — Колкото до мен, реших да забравя миналото, когато научих, че дребосъка Сийбъри е получил от теб няколко здрави тупаника по едно определено място.

Чух го да пръхти.

— Знаеш ли какво ми причини това противно хлапе, мистър Устър?

— В подробности. И знам какво си му причинил ти. Напълно съм запознат с всичко до момента, когато излезе от Замъка. Какво се случи после?

— Почти веднага след като го сторих, осъзнах в каква ужасна ситуация съм изпаднал — започна изповедта си той.

— Предполагам, голям удар, а?

— Наистина, страшен шок. Не знаех какво да направя. Единствената възможност бе да се отправя към някой дом, където да потърся подслон за нощта. И като знаех, че Вдовишката къща е празна, се насочих насам — той потрепера. — Мистър Устър, тази къща е истински ад.

Многоуважаемият сър Глосъп изпуфтя няколко пъти.

— Не намеквам за присъствието на някакъв тип, който ми се стори опасно луд. Имам предвид, че цялото място е задръстено до козирката с живи организми. Мишки, мистър Устър! И малки кутрета. Мисля, че видях и маймуна.

— Сега си спомням — леко наведе арапската си глава сър Глосъп, — че лейди Чъфнъл ми казваше как синът й започнал да отглежда тия същества, но в момента ми беше излязло от главата и ситуацията ме завари без всякаква подготовка и предупреждение.

— Сийбъри държи гадинки. Разказваше ми за това. И ти попадна на менажерията?

Сър Глосъп се раздвижи в тъмнината. Май си бършеше челото.

— Да ти разкажа ли за приключенията ми под тоя покрив, мистър Устър?

— Давай — рекох приветливо. — Нощта е пред нас.

Той отново избърса чело.

— Беше някакъв кошмар… Тъкмо влязох, когато един глас се обърна към мен откъм тъмния ъгъл на кухнята, където се озовах най-напред. „Виждам те, дърти обеснико“, беше фразата, която употреби.

— Твърде познато.

— Едва ли е нужно да ти казвам какво объркване предизвика у мен. Едва не си отхапах езика. Сетне, като се сетих, че това е просто папагал, побързах да изляза от стаята.

Тъкмо стигнах стълбите, когато, забелязах отвратителни очертания. Някакъв нисък, дребен, дебел, кривокрак индивид с дълги ръце и тъмно сбръчкано лице. Носеше провиснали дрехи, движеше се бързо, залитайки ту насам, ту натам и бръщолевеше нещо. Сега разбирам, че трябва да е било маймуна, но в онзи момент…

— Каква къща! — казах съчувствено. — Прибави малкия Сийбъри и става направо цвете! Ами мишките?

— Те дойдоха по-късно. Позволи ми, моля те, да се придържам към хронологичния ред на нещастията ми, иначе няма да мога да разкажа историята смислено. Стаята, в която се озовах после, изглежда беше натъпкана с кутрета. Те заскачаха по мене, взеха да ме душат и да ми се зъбят. Избягах и влязох в друга стая. Най-после, рекох си, даже в тая зловеща и гибелна къща трябва да има малко мир… Мистър Устър, тъкмо бях оформил мисълта си, когато изведнъж нещо пробяга нагоре по десния ми крак. Отскочих встрани и катурнах някаква кутия или сандък. И се озовах сред море от мишки. Ненавиждам тия същества. Опитах се да ги отърся от себе си. А те ме накачулиха още повече. Избягах от стаята и бях стигнал стълбите, когато оня лунатик се появи и ме подгони. Той ме преследваше надолу и нагоре, и пак надолу, и обратно, мистър Устър!

Кимнах разбиращо.

— Всички сме минали по тоя път — рекох. — И аз имах същото преживяване.

— Ти?

— Ами да. Той едва не ме посече с месарски нож.

— Доколкото можах да забележа, оръжието, което носеше сега, беше нещо като сатър.

— Сменя си инструмента — поясних аз. — Сега е с месарски нож, после със сатър. Многостранен тип. Предполагам, има артистична нагласа.

— Говориш, като че ли го познаваш.

— Познавам го. И нещо повече. Аз го наех. Това е моят камериер.

— Твоят камериер.

— Казва се Бринкли, но дълго няма да остане мой прислужник. Ще го натиря при първа възможност. Като си помислиш, каква ирония на съдбата — казах аз. Бях повече от философски настроен. — Така де, нали разбираш, през цялото това време му давам заплата. С други думи, на практика на него му се плаща, за да ме преследва с месарски ножове. Ех, животът ни върти на малкия си пръст — допълних дълбокомислено.

На моя събеседник му трябваха една-две минути, за да проумее всичко.

— Твоят камериер? Какво прави той във Вдовишката къща?

— О, той е от подвижните, нали разбираш. Сега е тук, после е там. Прехвърча. Преди малко беше и в Замъка.

— Не съм чувал подобно нещо.

— И за мене е новост. Е, сър Родерик, имал си вълнуваща нощ. Това ще ти остане, нали? Искам да кажа, месеци наред няма да ти е нужно повече развлечение.

— Мистър Устър, най-голямата ми надежда е, че до края на моето съществуване ще си живея тихо и монотонно. Днес се докоснах до подмолните ужасии на живота… Дали няма някоя мишка по мен?

— Мисля, че си ги изтърсил всичките. Нали разбираш, беше в голямо движение. Само те чувах, разбира се, но изглеждаше, като че скачаш от връх на връх, така да се каже.

— Естествено, не жалех сили да се измъкна от тоя Бринкли. Само ми се стори, че нещо ме хапе по лявата плешка.

— Ама каква нощ си изкарал, а!

— Направо чудовищна. Няма да мога лесно да си възстановя спокойствието на духа. Пулсът ми е все още ускорен, а и не ми харесва как пулсира сърцето ми. Както и да е, за щастие всичко свърши добре. Ти ще можеш да ми дадеш подслон в твоята вила, от което така се нуждая. И там, с помощта на малко сапун и вода, ще мога да измия тая отвратителна вакса.

Усетих, че това е моментът да започна полека да го осветлявам по въпроса.

— Не можеш да я измиеш с вода и сапун. Опитах вече. Трябва да имаш масло.

— Това не ми се вижда толкова съществено. Не се съмнявам, че имаш масло.

— Съжалявам, нямам нито грам.

— Не може да няма малко в къщата ти.

— Няма. Защо ли? Защото къщата я няма.

— Не те разбирам.

— Изгоря.

— Какво!

— Да, Бринкли я подпали.

— Мили боже!

— Неприятност, и то каква, а!

Той замълча за малко. Преобръщаше нещата в главата си. Разглеждаше ги от всеки ъгъл и т.н.

— Твоята къща наистина ли изгоря?

— Стана на пепел.

— Тогава какво ще правим?

Тук му беше времето да изкарам добрата новина.

— Не се предавай — рекох. — С къщата нещата може и да са окончателни, но положението с маслото, за радост, е доста по-добро. Тази нощ не можем да го имаме, но утрото ще ни го донесе, така да се каже. Джийвс ще ми го достави веднага щом мине млекарят.

— Но аз не мога да остана в това положение до сутринта.

— Страхувам се, че това е единственият начин.

Той замълча. Не се виждаше в тъмното, но ми се стори оклюмал, като че ли гордият му дух бе в окови. Но междувременно трябва да му е дръпнал един хубав размисъл, защото внезапно излезе с една идея.

— Тази твоя къща имаше ли гараж?

— О, да.

— И той ли изгоря?

— Надявам се поне той да е избегнал унищожението. Доста отдалечен е от мястото на пожара.

— Там има ли бензин?

— О, да, много бензин.

— Но тогава всичко е наред, мистър Устър. Сигурен съм, че бензинът ще се окаже измиващо средство точно колкото и маслото.

— Но, по дяволите, не можеш да отидеш в моя гараж.

— И защо да не мога?

— Е, всъщност, ти би могъл, ако искаш. Но не и аз. По причини, които не бих разкрил, предпочитам да прекарам нощта в беседката на поляната пред Замъка.

— Няма ли да ме придружиш?

— Съжалявам, не.

— Тогава, лека нощ, мистър Устър. Няма да отнемам повече от почивката ти. Много съм ти задължен за помощта, която ми оказа в момент на изпитание. Ние с теб трябва да се виждаме по-често. Нека да обядваме заедно в близките дни. Как мога да проникна в тоя твой гараж?

— Ще трябва да счупиш някой прозорец.

— Така ще направя.

И той, изпълнен с решителност и кураж, пое напред, а аз, със съмнителен тремор на бедната ми кратуна, закретах към въпросната беседка.