Бъди българин, Джийвс

Спомени за мъртвото минало

Знаете ли, колкото повече живея, толкова повече разбирам, че големият номер в живота е да си достатъчно убеден какво точно искаш и да не се оставяш да те разколебаят разни типове, които си мислят, че знаят повече от теб. Когато през последния си ден в столицата обявих в Клуба на търтеите, че се оттеглям за неопределен период в това уединено място, всички взеха да ме умоляват, може да се каже със сълзи в очите, да не си и помислям да правя това шантаво нещо. Основният им довод — щял съм да пукна от скука.

Но аз се бях придвижил съобразно плана си и ето ме сега, на петата утрин от моето пристигане, щастлив като птичка и предоволен от решението си. Слънцето светеше весело. Небето синееше. А Лондон ми се струваше на мили далече — което си беше самата истина. Не би било преувеличено, ако кажа, че в душата ми царуваше пълен покой.

Нещо, което никога не съм знаел, когато разказвам някоя история, е точно колко пейзаж трябва да вмъкна в нея. Питал съм един-двама познати пишещи братя, но техните мнения се различават. Един човек, когото срещнах на коктейл в Блумсбъри, каза, че подкрепял с две ръце описанията на кухненски мивки, разхвърляни спални и мръсотията изобщо, но не и на природните красоти. Докато Фреди Оукър — моя скъпа дружка от Клуба на търтеите, който пише любовни истории за седмичниците под псевдонима Алиша Сиймур, веднъж ми каза, че само цъфналите пролетни морави му носят поне сто лири годишно.

Аз лично винаги съм избягвал прекалено дългите описания на местността, затова и сега ще карам по кратката процедура. Както си стоях там онази утрин, това, което виждаха очите ми, бе следното. Малка китна градинка, съдържаща един храст, едно дърво, няколко цветни лехи, езерце с лилии, а по средата му статуя на голо дете с подуто коремче, и накрая вдясно — жив плет. През този плет новият ми прислужник Бринкли си бъбреше със съседа ни — полицейски сержант Ваулс, който изглежда се беше отбил с цел да продаде някое яйце.

Право напред имаше друг жив плет с градинска врата, а отвъд него се забелязваха тихите води на пристанището, в което по всяка вероятност през нощта беше доплувала и хвърлила котва една огромна яхта. От всички обекти, попадащи в този миг в обсега на зрителните ми рецептори, най-голямо одобрение и възхита от моя страна печелеше тъкмо тази яхта. Бяла на цвят, подобна на презокеански кораб, тя завършваше достойно контура на брега на Чъфнъл Реджис.

Така, това беше заобикалящата действителност. Прибавете една котка, душеща охлюва на пътеката, и мен, с цигара в уста, и ще притежавате така нужната ви пълна картина.

Не, грешка. Не съвсем пълна, защото бях оставил старата двуместна таратайка на пътя и от нея се виждаше само покрива. И в този момент летният покой бе разцепен от писъка на бибипката й. Хукнах към портата с възможно най-бърза скорост от страх да не би някой демон в човешки образ да одраска боята. Когато стигнах до целта, намерих на предната седалка малко момче, което замислено стискаше тромбата. Тъкмо бях готов да му тресна един по тиквата, когато познах в хлапака братовчеда на Чъфи, Сийбъри, и задържах ръката си.

— Здрасти — каза той.

— Живо-здраво — отвърнах аз.

Държах се резервирано. Още не можех да забравя оня гущер в леглото. Не знам дали ви се е случвало някога, умрели за сън, да се пъхнете в леглото, да се отпуснете й в този миг някакъв непознат гущер да се шмугне в левия ви крачол. Това е преживяване, което слага клеймо върху човешката душа завинаги. И макар, както казах, да нямам никакви достоверни доказателства, че автор на злодеянието е точно този млад наглец, все пак хранех подозрения, които направо са си сто процента сигурност. Затова сега заговорих не само с подчертана сдържаност в гласа, но и с леден поглед в очите.

Това ни най-малко не го смути. Той продължи да ме гледа с онова безочие, което го прави толкова неприятен за свестните хора. Беше дребен, луничав хлапак с уши като аероплани и имаше навика да те гледа така, като че ли си някаква отрепка, която е срещнал по време на благотворителната си обиколка из копторите. В личния ми каталог от снимки на деца-престъпници този субект идва трети по ред — не е толкова лош, колкото синчето на леля ми Агата, младият Тос, или отрока на мистър Блуменфелд, но е далеч преди малкия Себастиян Муун, Бонзо — младата издънка на леля Далия и другите подобни.

След като зяпа в мен известно време, сякаш си мислеше, че съм се променил в отрицателна посока, откакто се видяхме за последно, той проговори:

— Трябва да дойдеш на обяд.

— Значи Чъфи се е върнал, а? — предположих аз.

— Да.

Разбира се, щом Чъфи се е върнал, аз съм на негово разположение. Провикнах се през плета на Бринкли, че ще отсъствам за обяд, скочих в колата и потеглихме.

— Кога се върна? — продължих да разпитвам.

— Снощи.

— Сами ли ще обядваме?

— Не.

— Кой още ще бъде там?

— Мама, аз и някои други хора.

— Цяла компания, а? По-добре да се върна и да си сложа друг костюм.

— Не.

— Мислиш, че този е добре.

— Не, мисля, че е гола вода. Но няма време.

След като уточни този въпрос, бъбривецът замълча. От това състояние излезе, когато реши да ме запознае с част от местните клюки.

— Мама и аз пак живеем в Замъка.

— Моля!

— Имаше някаква миризма в нашата къща.

— Дори и след като я напуснахте? — казах му, какъвто съм си находчив.

Това никак не го развесели.

— Няма защо да се правиш на остроумен — сряза ме хлапакът. — Ако наистина искаш да знаеш, предполагам, че е от моите мишки.

— От какво?

— Започнах да отглеждам мишки и кутрета. И, разбира се, те понамирисват — добави той с равен глас. — Но мама си мисли, че е от тръбите. Трябва да ми дадеш пет шилинга?

Не ми беше възможно да му проследя мисълта. Начинът, по-който разговорът скачаше от едно на друго, ме накара да се почувствам като в сън.

— Пет шилинга? — подскочих аз.

— Пет шилинга.

— Какво искаш да кажеш с това „пет шилинга“?

— Искам да кажа пет шилинга.

— Вече го чух добре. Но това, което искам да знам, е как внезапно се озовахме на тази тема? Първо си говорехме за мишки, а после вмъкваш шилинговия мотив.

— Искам пет шилинга.

— Да предположим, че наистина ти трябват пет шилинга. Защо, по дяволите, точно аз съм длъжен да ти ги дам?

— За защита.

— Какво?

— Защита.

— От кого?

— Просто защита.

— От мен няма да измъкнеш никакви пет шилинга.

— А, добре.

Той помълча още малко.

— Разни неща могат да се случат на хората, които си стискат шилингите за защита — подхвърли той замечтано.

При тази мистериозна реплика разговорът свърши, защото излязохме на алеята към Замъка и на стълбите забелязах да стърчи една позната фигура — беше самият Чъфи. Спрях колата и излязох.

— Здрасти, Бърти — рече Чъфи.

— Добре заварил в Чъфнъл Хол — отвърнах. После се огледах. Хлапето се беше изпарило. — Слушай, Чъфи, става дума за оня проклетник, младия Сийбъри. Какво му е?

— Как какво му е?

— Е, ако питаш мен, бих казал, че нещо му хлопа. Тъкмо се опитваше да ми измъкне пет шилинга за защита.

Чъфи се разсмя силно. Изглеждаше добре с тоя тен.

— А, това ли. Една от последните му идеи.

— Какво имаш предвид?

— Пристрастил се е към гангстерските филми.

Пердето падна от очите ми.

— А, станал е рекетьор?

— Да. Много забавно. Прави се на мутра — обикаля и събира пари за защита от всеки, съобразно възможностите му. И добре изкарва. Изобретателно дете. Щях да си платя, ако бях на твое място. Вече съм дал каквото трябва.

Бях потресен. Не толкова от информацията, че гадчето отново е демонстрирало болния си ум, колкото от факта, че Чъфи проявява такава весела толерантност. Погледнах го изпитателно. Още от самото начало ми се стори, че около него витае нещо странно. Обикновено той е с овесен нос заради финансовите си проблеми и те поздравява с угаснал поглед и чело, натежало от грижи. Такъв си беше и преди пет дни в Лондон. Какво тогава го беше накарало да се ухили като пача и да стигне чак дотам, та да говори за малкия Сийбъри с чувство, което застрашително се приближава до нежна обич? Заподозрях, че има някаква мистерия и реших да го подложа на сериозна проверка.

— Как е леля ти Мъртъл? — попитах с най-невинния си глас.

— Чудесно.

— Сега живее в Замъка, както чувам?

— Да.

— За неопределено време?

— Да.

Това беше достатъчно.

Трябва да спомена, че едно от нещата, които винаги са правели живота на бедния Чъфи още по-тежък, е отношението на леля му към него. Тя никога не можа да се примири с пустата му приемственост на титлите. Виждате ли, Сийбъри не е син на покойния чичо на Чъфи, четвъртия барон, а само нещо, което лейди Чъфнъл беше забърсала пътьом по време на някакъв предишен брак и следователно не влизаше в графата на това, което сред аристокрацията се нарича „потомство“. А по въпросите на наследствеността, ако не си потомък, спукана ти е работата. Ето защо, когато четвъртият барон предаде богу дух, Чъфи беше този, който си сложи в джобчето титлата и имението. Разбира се, всичко беше честно и открито, но не можеш да накараш жените да разберат тия работи. Така отношението на вдовицата към Чъфи, както самият той често беше споделял, продължаваше да бъде крайно неприязнено. Тази жена имаше навика да притиска Сийбъри в ръцете си и да гледа с упрек към Чъфи, като че ли той им е погодил някакъв гаден номер. Не казваше нищо, нали разбирате, но се държеше напълно като жена, която се смята за жертва на подла игра.

В резултат на това вдовицата лейди Чъфнъл не беше една от любимките на Чъфи. Отношенията им винаги са били подчертано обтегнати. Искам да кажа, че ако споменеш името й, изразителните черти на Чъфи се изкривяват от болка и той потрепва, като че ли си раздразнил стара рана.

Но сега петият барон направо грееше. Дори и моята забележка за пребиваването й в Замъка не го натъжи. Явно тук имаше някаква мистерия. Нещо се пазеше в тайна от Бъртрам.

Подхванах го както аз си знаех.

— Чъфи — рекох му, — какво означава всичко това?

— Кое?

— Защо си се нахилил така глупашки. Не можеш да ме заблудиш. Не и стария Устър Ястребовото око. Кажи си, момко, нещо има. За какво е тая радост?

Той се поколеба. За момент ме погледна косо.

— Можеш ли да пазиш тайна?

— Не.

— Е, няма голямо значение, защото след ден-два ще го публикуват в „Морнинг поуст“. Бърти — прошепна Чъфи, — знаеш ли какво се случи? Отървах се от леля Мъртъл.

— Искаш да кажеш, че някой иска да се ожени за нея?

— Точно това искам да кажа.

— И кой е тоя малоумник? — поинтересувах се начаса.

— Твоят стар приятел, сър Родерик Глосъп.

Останах като треснат.

— Какво!

— И аз бях изненадан.

— Но старият Глосъп не може да замисля брак.

— Защо не? От две години вече е вдовец.

— Да, знам, че все някакво обяснение е възможно. Но исках да кажа, че хич не му пасват булчински цветя и сватбена торта.

— Е, това е положението.

— Дявол да го вземе!

— Да.

— Все пак има и нещо положително в тая работа, Чъфи, добри ми друже. Това означава, че малкият Сийбъри получава един наистина чепат втори баща, а старият Глосъп — точно завареника, който бих му пожелал. И двамата си го търсеха през последните години. Но представи си — коя жена би била толкова смахната, че да свърже живота си с неговия. О, скромни наши героини!

— Не бих казал, че героизмът е само от едната страна, фифти-фифти би било по-правилно. Има много добри страни у Глосъп, Бърти.

Е, това не можех да го преглътна. Направо ми звучеше налудничаво.

— Не отиваш ли твърде далеч, старче? Приемам, че ти е смъкнал леля Мъртъл от гърба…

— Не забравяй Сийбъри.

— Вярно, и Сийбъри. Но и така да е, наистина ли би казал, че старият гадняр си има и добри страни? Забрави ли всички истории, които съм ти разправял за него? Те го показват в много съмнителна светлина.

— Е, лично на мен ми прави добрини. Знаеш ли за какво искаше да ме види толкова спешно оня ден в Лондон?

— За какво?

— Намерил е някакъв американец, на когото мисли, че може да продаде Замъка.

— Не думай!

— Да. Ако всичко мине добре, ще се отърва от тая проклета барака и ще имам малко пари в джоба. И всичко ще бъде благодарение на чичо Родерик, както ми се ще да мисля за него. Затова, бъди така любезен, Бърти, да се въздържащ от злобни забележки по негов адрес и не го слагай в един кюп с младия Сийбъри. Трябва да се научиш да обичаш чичо Роди заради мен.

Поклатих глава.

— Не, Чъфи, страхувам се, че не мога да изневеря на позицията си.

— Е, добре, върви по дяволите тогава с твоята позиция — каза Чъфи сърдечно. — Аз лично гледам на него като на ангел-спасител.

— А сигурен ли си, че тая работа ще се уреди? Какво ще прави тоя тип с целия този Замък?

— О, това си има съвсем просто обяснение. Той е голям приятел на стария Глосъп и идеята е да даде парите и да остави доктора да управлява сградата, която ще е нещо от рода на клуб за нервноболните му пациенти.

— Защо старият Глосъп просто не я наеме от теб?

— Размърдай си мозъка, Бърти. В какво състояние е според теб това място сега? Говориш за него като че ли може да отвори врати всеки момент и да приеме посетители. Та повечето стаи не са били използвани повече от четиридесет години. Трябват му поне петнадесет хиляди лири, за да го сложи в ред. Че и отгоре. Отделно нова мебелировка, инсталация и т.н. Ако не се заеме някой милионер като този, Замъкът ще ми виси на шията до края на живота.

— А, значи е милионер, а?

— Да, в това отношение всичко е тип-топ. Безпокоя се, обаче, дали ще можем да му вземем подписа в крайна сметка. Е, днес ще е у нас на обяд и ще се постараем. Може доста да омекне на пълен стомах, нали?

— Освен ако няма киселини Много американски милионери ги имат. Тоя твой човек може да е от ония, които не могат да приемат повече от чаша мляко и една кучешка бисквитка.

Чъфи се засмя весело.

— Не съвсем. Не и стария Стоукър.

И той внезапно започна да подскача наоколо ми като агне на пролетна морава:

— Хоп-а-ла, хоп-а-ла!

Една кола беше спряла пред стълбите и в момента от нея се изсипваха пътниците.

Пътник „А“ беше Дж. Уошбърн Стоукър.

Пътник „Б“ беше дъщеря му Полин.

Пътник „В“ беше по-малкият му син Дуайт.

Пътник „Г“ беше сър Родерик Глосъп.