Бъди българин, Джийвс

Полицейско преследване

Спогледахме се в ужас и почуда. Този потресаващ звук, който идваше така неочаквано посред мирната лятна нощ, беше достатъчен, за да накара и най-словоохотливите уста да занемеят. И това, което лично за нас го правеше толкова неприятен, беше фактът, че и двамата едновременно бяхме стигнали до едно и също заключение.

— Това е татко! — изхриптя Полин и с бързо движение на пръстите угаси свещта.

— Защо го направи? — казах доста раздразнен. Внезапната тъмнина правеше нещата още по-черни.

— За да не види светлина в прозореца, разбира се. Ако си помисли, че спиш, може и да си иде.

— Надявай се! — отвърнах аз, след като чукането, което бе спряло за момент, започна отново с още по-голяма настойчивост.

— Май е по-добре да слезеш — каза момичето с приглушен глас. — Или… — малко се посъживи, — защо да не го полеем с вода от прозореца на стълбите?

Подскочих силно. Беше направила това предложение, като че ли го смяташе за най-добрата си и умна идея и аз изведнъж осъзнах какво значи да приемеш на гости момиче с нейния темперамент и характер. Всичко, което бях чел и слушал за безразсъдното младо поколение, проблесна в главата ми като светкавица.

— Не си и помисляй! — зашепнах настойчиво. — Изтрий си тая идея от ума безвъзвратно и цялостно.

Искам да кажа, че един сух Дж. Уошбърн Стоукър, търсещ блудната си мокра щерка, си е достатъчно лош късмет. Отказвах да си представя един Дж. Уошбърн Стоукър, стимулиран към по-големи висоти на яростта си от кана, пълна с Н₂О. Господ ми е свидетел, хич и не бързах да прекарвам нощта с тоя тип, но ако алтернативата беше да позволя на чедото му да го накваси до кости, а после да чакам, докато той събаря къщата ми с голи ръце, то тогава нямах друг избор, освен да тръгна на секундата.

— Ще трябва да се срещна с него — рекох.

— Добре, бъди внимателен — прошепна тя.

— Какво искаш да кажеш с това „внимателен“?

— А, просто внимателен. Разбира се, той може и да няма пистолет — долетяха успокоителните й думи от леглото ми.

Нещо ми заседна на гърлото.

— И кое, мислиш, е по-вероятно — има или няма?

Тя се замисли.

— Опитвам се да си спомня дали татко е южняк.

— Какво, какво? — не разбрах аз.

— Знам, че е роден в един град, който се казва Картър — вил, но не си спомням дали беше в Кентъки или в Масачузетс.

— По дяволите, какво значение има?

— Ами, ако погазиш честта на южняшко семейство, бащата е склонен да стреля.

— Дали твоето пребиваване тук ще означава за баща ти погазване на семейната чест?

— О, непременно.

Не можех да не се съглася с нея. Някой радетел на пуризма би го нарекъл даже леке върху семейната чест, и макар това да ми се стори малко прекалено, нямах време да го обмисля, защото оня, който чукаше, започна отново с подновена страст.

— Дявол да го вземе — казах, — където и да се е родил проклетият ти баща, ще трябва да сляза и да говоря с него. Иначе вратата скоро ще стане на трески.

— Стой колкото можеш по-далече от него.

— Ще стоя.

— Беше добър борец на младини.

— Няма нужда да ми разказваш повече за баща си.

— Искам само да кажа, че не бих искала да му се оставиш да те хване, ако можеш да го избегнеш. Има ли къде да се скрия?

— Не.

— Защо не?

— Не знам защо не — отвърнах малко остро. — Тия селски къщи не ги строят с тайни стаички и подземни проходи. Когато чуеш, че отварям вратата, спри да дишаш.

— Да не искаш да се задуша?

Разбира се, на един Устър не му приляга да дава гласност на такива мисли, но съм длъжен да кажа, че това ми се стори отлична идея. Като сдържах отговора си, тръгнах бързешком надолу по стълбите и разтворих широко вратата.

Добре де, като казвам широко, искам да кажа, че я отворих около петнайсет сантиметра, като не забравих да сложа веригата.

— Да, моля? — обадих се.

Не си спомням кога съм изпитвал по-голямо облекчение от това, което ме заля в следващия момент.

— Ей! — чу се глас. — Не си даваш много зор, а? Какво ти става, млади човече? Глух ли си, какво ли?

Като цяло това не беше музикален глас. По-скоро грубоват и някак провлачен. Ако аз бях неговият притежател, щях да помисля повечко за сливиците си. Но затова пък имаше едно страхотно предимство, което накланяше везните срещу всичките му дефекти. Този глас не беше на Дж. Уошбърн Стоукър.

— Ужасно съжалявам — отвърнах аз. — Тъкмо се бях замислил за това-онова. Мечтаех си, ако разбирате какво искам да кажа.

Гласът се обади отново, тоя път преливащ от не съвсем незначителна доза любезност.

— О, извинете ме, сър. Мислех си, че сте оня млад мъж, Бринкли.

— Бринкли го няма — казах и си помислих, че ако изобщо някога се върне, ще си поговорим относно часовете, които дружките му си избират за официални посещения. — Ти кой си?

— Сержант Ваулс, сър.

Отворих вратата. Беше доста тъмно, но можах да разпозная ръката на закона съвсем ясно. Този Ваулс е бил проектиран почти като „Албърт Хол“ — объл в средата, и не чак толкова нагоре. Винаги ми се е струвало, че майката природа е имала намерение да създаде двама полицаи, но е забравила да ги раздели.

— А, сержант! — възкликнах аз.

Бях безгрижен и весел. Човек би си помислил, че нищо не тежи върху главата на Бъртрам, освен косата му.

— Мога ли да направя нещо за теб, сержант?

Очите ми вече бяха привикнали с тъмнината и бях в състояние да различа известни обекти край пътя, представляващи интерес. Основният беше втора бройка полицай. Този път висок, мършав и жилав.

— Това е младият ми племенник, сър. Полицай Добсън.

Е, не бях точно настроен за обществени сбирки и бих желал сержантът, ако е искал да ме приобщи към семейството и другарите си, да избере друго място и време. Но все пак си наклоних любезно главата къмто младия полицай и изрекох едно мило: „А, Добсън!“. Даже мисля, ако си спомням добре, че споменах нещо за хубавата нощ.

Но явно това не беше просто една от ония дружески сбирки, на които се припомнят добрите стари времена.

— Наясно ли сте, сър, че от задната страна на вашия дом има счупен прозорец? Моят млад племенник го забеляза и реши, че е най-добре да ме събуди, за да разследваме нещата. Прозоречна приземния етаж, сър. От стъклото не е останало нищо.

Взех леко да заеквам.

— А, това ли? Да, Бринкли го направи вчера, магарето му с магаре.

— Значи знаете, сър.

— О, да. О, да. Всичко е наред, сержант.

— Е, вие най-добре си знаете, сър. Но аз бих казал, че има опасност да влязат мародери.

Тук оня тиквеник, младият, който досега не се беше обаждал, наля масло в огъня.

— Стори ми се, че видях вътре да се промъква мародер, чичо Тед.

— Какво! Защо не ми каза по-рано, празноглавецо! И не ме наричай чичо Тед, когато сме на работа — прогърмя по сержантски Ваулс.

— Няма, чичо Тед.

— Най-добре дайте да претърсим къщата, сър — настоя сержант Ваулс.

Аз, обаче, на секундата дадох президентското си вето на всичко това.

— В никакъв случай, сержант. Изобщо не може да става дума.

— Ще бъде по-разумно, сър.

— Съжалявам — отсякох. — Не може.

Той изглеждаше докачен и недоволен.

— Е, както желаете, сър, но вие възпрепятствате полицията, ето това правите. Твърде много несъзнателни елементи възпрепятстват полицията в наши дни. Вчера в „Мейл“ пишеше за това. Може да сте го чел?

— Не.

— На средната страница. Спрете да възпрепятствате полицията, така се казва, защото във Великобритания набъбва обществена тревога поради непрекъснатия растеж на престъпността в уединените селски райони. Изрязах си го, за да го залепя в моя албум. Броят на наказуемите деяния, така се казва, е нараснал от едно три четири пет осем едно през миналата година, до едно четири седем нула три едно през тази, с подчертан растеж от седем процента на насилията. И дали това тревожно състояние на нещата е благодарение на бездействието на полицията, пита се там? Не, отговаря се, не е. То е благодарение на факта, че полицията се възпрепятства.

Човекът явно беше дълбоко засегнат. Много неловка ситуация.

— Е, съжалявам — рекох.

— Да, сър, и ще съжалявате още повече, когато се качите горе в спалнята си, и някой мародер ви пререже гърлото от едното ухо до другото.

— Не давай воля на тези мрачни мисли, скъпи ми полицейски сержанте. Не очаквам подобно стечение на обстоятелствата. Тъкмо идвам оттам и ти давам дума, че няма никакви мародери.

— Може да се спотайват, сър.

— Да изчакват удобен момент — предположи полицай Добсън.

Сержант Ваулс въздъхна дълбоко.

— Не бих искал да ви се случи нищо лошо, сър, тъй като сте близък приятел на Негова светлост. Но понеже сте твърдоглав…

— О, нищо не може да се случи на човек в място като Чъфнъл Реджис.

— Не разчитайте много на това, сър. Чъфнъл Реджис запада. Никога не съм си мислел, че ще чуя пътуващи музиканти да пеят комични песни на хвърлей от полицейския ми участък.

— Гледаш на тях с неодобрение?

— Липсват кокошки — отвърна сержант Ваулс мрачно. — Няколко. И аз имам своите подозрения. Е, да тръгваме, полицай. Ако ще ни възпрепятстват, няма какво да правим повече тук Лека нощ, сър.

— Лека нощ.

Затворих вратата и препуснах към спалнята. Полин седеше в леглото ококорена.

— Кой беше?

— Полицията.

— Какво искаха?

— Явно са те видели да влизаш.

— Колко много тревоги ти създавам, Бърти.

— А, не. Много ми е приятно. Е, надявам се, вече мога да тръгвам.

— Излизаш ли?

— При създалите се обстоятелства — отговорих ледено, — едва ли мога да нощувам тук. Оттеглям се в гаража.

— Долу няма ли диван?

— Има. На Ной. Доплувал с него до планината Арарат. Не, благодаря. Ще ми е по-удобно в колата.

— О, Бърти, ама аз наистина ти създадох много проблеми.

Поомекнах. В края на краищата бедното момиче едва ли беше виновно за това, което става. Както Чъфи отбеляза по-рано тази вечер, любовта е по-силна от всичко.

— Не се тревожи, сладурче. Ние, Устърови, може да издържим и на полеви условия, когато трябва да се помогне на две влюбени сърца. Сложи си главицата на възглавницата, мушни си розовите пръстчета под одеялото и подремни. Мене не ме мисли.

И като казах така, пуснах една мила усмивка, изскочих от стаята, припнах по стълбите, отворих входната врата и ето ме навън в уханната нощ. Но не бях минал повече от двайсетина метра от къщата, когато една тежка ръка се стовари на рамото ми, причинявайки ми душевен и физически стрес. В същото време някаква смътна сянка изрече: „Хванах ли те?“

— Олеле! — отвърнах.

Смътната сянка разкри самоличността си, а тя беше на полицай Добсън от участъка в Чъфнъл Реджис. Удари го на извинения.

— Моля за извинение, сър. Помислих ви за мародера.

Напънах се да изглеждам безгрижен и сърдечен. В този момент приличах на млад рицар, който дава свободно на нисшестоящите.

— Всичко е наред, полицай Добсън. Всичко е наред. Само бях излязъл на разходка.

— Разбирам, сър. За глътка въздух.

— Направо го закова, полицай. Както мъдро отбеляза, за глътка въздух. В къщата е доста задушно.

— Да, сър.

— Искам да кажа, спарено.

— О, да, сър. Е, лека нощ, сър.

— Със здраве, полицай.

Продължих към целта леко разтреперан. Бях оставил вратата на гаража отворена и сега заопипвах пътя към двуместния си подслон, доволен, че отново съм сам. В определено настроение, не се и съмнявам, човек би намерил полицай Добсън за приятна и стимулираща компания, но тази вечер предпочитах да го няма. Качих се в колата и като се облегнах назад, направих усилие да се успокоя и заспя.

Като се замисля сега, не бих могъл да кажа дали щях да успея, ако ситуацията беше останала непроменена. Въпросът е малко спорен. Винаги съм намирал, че двуместните коли са доста удобни, но досега никога не се бях опитвал да си взема осемте часа в такава. Бихте се изненадали от множеството бучки и подутини, които изведнъж се пръкват в тапицерията на колата, когато се опиташ да я превърнеш в легло.

Но така се случи, че не ми било писано да направя изпитанията. Не мисля, че бях успял да преброя повече от един и половина взвода овце, когато някакво фенерче заслепи очите ми и един глас ми заповяда да изляза.

Надигнах се.

— А, сержант! — успях да кажа.

Отново неловка среща. Объркване и от двете страни.

— Вие ли сте, сър?

— Да.

— Извинете, че ви обезпокоих.

— Няма за какво.

— Изобщо не ми мина през ума, че може да сте вие, сър.

— Помислих си дали не мога да подремна в добрата стара кола, сержант.

— Да, сър.

— В такава топла нощ.

— Точно, сър.

Гласът му беше почтителен, но не можех да се отърся от съмнението, че сержантът започваше да гледа малко подозрително на моя милост. Имаше нещо в тона му, което създаваше впечатлението, че намира Бъртрам за ексцентрик.

— Вътре е задушно.

— Така ли, сър?

— Често прибягвам до колата в летните нощи.

— Сър?

— Лека нощ, сержант.

— Лека нощ, сър.

Е, знаете как е, когато някой те ръгне точно когато а-ха да се унесеш. Магията се разтуря, ако разбирате какво искам да кажа. Сгуших се отново, но скоро разбрах, че ако остана на този терен, всичките ми усилия ще бъдат напразни. Преброих още пет средно големи стада, но безуспешно. Реших, че трябва да се предприемат мерки от друг характер.

Още не бях изучил в цялост околностите на къщата, но така се случи една сутрин, че внезапен порой ме отведе под заслона на един навес или барака в югозападния ъгъл на двора, където приходящият градинар си оставяше сечивата, саксиите и какво ли не. И, ако не ме лъжеше паметта, в тази барака или навес имаше куп чували на пода.

Е, може да кажете, че чувалите, погледнати като заместител на леглото, са твърде жалка картинка, и ще бъдете абсолютно прави. Но след половин час на седалката на един „Уиджън Седем“ дори чувалите започват да ти се струват дар Божи. Може да е малко твърдо и да мирише повечко на мишки и рохка пръст, но остава едно преимущество, което трябва да се изтъкне в тяхна полза — а именно, че дават възможност на човека да си протегне крайниците. А точно това беше нещото, което в този момент ми се искаше най-много да направя. Освен че миришеха на плесен и мишки, чувалите, в този си участък, където подир две минути вече лежах, носеха и отличителната миризма на въпросния градинар. В един момент започнах да се питам дали този букет не започваше да става прекалено богат. Но човек свиква с времето и към петнайстата минута вече по-скоро се наслаждавах на комбинацията от ухания, отколкото обратното. Спомням си как изпълвах дробовете си и я поглъщах с наслада. Към тридесетата минута започна да ме обвива успокояваща дрямка.

А към тридесет и петата минута вратата се отвори с гръм и видях светлика на познатия вече фенер.

— А-а! — викна сержант Ваулс.

Полицай Добсън викна същото.

Почувствах, че е дошло времето да им взема страха на тия два навлека. Горещо подкрепям невъзпрепятстването на полицията, но също така поддържам и тезата, че ако тази полиция си завира носа из градината на почтения човек цяла нощ и го разкарва всеки път, когато той се кани да си открадне малко сън, то тогава добре си е заслужила възпрепятстването.

— Да? — казах и в гласа ми прозвуча властната нотка на стария аристократ. — Какво има този път?

Полицай Добсън тъкмо се обясняваше важно-важно за това как ме бил видял да се прокрадвам в тъмнината и как ме бил проследил като леопард, а сержант Ваулс, един мъж, който вярваше, че племенниците трябва да се поставят на мястото им, отбелязваше, че самият той ме бил видял пръв и ме бил проследил досущ толкова като леопард, колкото и полицай Добсън. Но при моите решителни думи гласовете им внезапно секнаха.

— ПАК ли сте вие, сър? — запита сержантът със страхопочитание.

— Да, аз съм, дявол го взел! Какво, ако мога да запитам, означава това безкрайно преследване? Да се спи в такава обстановка става невъзможно.

— Много съжалявам, сър. Никога не би ми дошло наум, че сте вие.

— И защо не?

— Ами, да спите в бараката, сър…

— Нали не отричате факта, че това е моята барака?

— Не, сър. Но ми се вижда интересно.

— На мен пък изобщо не ми се вижда интересно.

— Чичо Тед има предвид странно, сър.

— Ти не бери грижа какво има предвид чичо Тед. И не ме наричай чичо Тед. Това, което си помислихме, сър, е че е малко необикновено.

— Не мога да се съглася с твоето мнение, сержант — казах строго. — Имам пълното право, нали така, да спя където си искам.

— Да, сър.

— Точно. Може да е мазето за кюмюр. Може да е стълбището пред входната врата. Сега се случи да е тази барака. Ще ви бъда благодарен, сержант, ако се оттеглите. Както е тръгнало, няма да мога да затворя очи до сутринта.

— Вие възнамерявате да останете тук до края на нощта, сър?

— Естествено. Защо не?

Тук го хванах. Не знаеше какво да каже.

— Ами, не виждам причина защо пък не, ако го желаете, сър. Но ми се струва…

— Странно — обади се полицай Добсън.

— Необикновено — натърти сержант Ваулс. — Изглежда необикновено, след като си имате легло, сър, ако мога така да кажа…

Направо ми дойде до козирката.

— Мразя леглата — процедих ледено. — Не мога да ги понасям. Никога не съм могъл.

— Много добре, сър — той спря за момент. — Топъл ден беше днес, сър.

— Доста.

— Моят млад племенник май слънчаса. Не е ли така, полицай?

— А! — отвори уста полицай Добсън.

— Върши странни неща.

— Наистина ли?

— Да, сър. Изглежда му се поразмъти мозъкът.

Опитах се с необходимата строгост да поясня на този човек, че не смятам един през нощта за подходящ час за обсъждане на размътения мозък на племенника му.

— Ще трябва да отложите всички известия около здравето на родата за друг ден. В този момент желая да остана сам.

— Да, сър. Лека нощ, сър.

— Лека нощ, сержант.

— Ако мога да задам един въпрос, сър, усещате ли някакво парене около слепоочията?

— Моля?

— Пулсира ли ви главата, сър?

— Вече започва.

— А! Е, още веднъж лека нощ, сър.

— Лека нощ, сержант.

— Лека нощ, сър.

— Лека нощ, сержант.

— Лека нощ, сър.

Вратата се затвори полека. За момент ги чувах да си шептят, като доктори зад вратата на болник. После изглежда се изнизаха, защото всичко притихна с изключение на плисъка на вълните. И, Света Дево, толкова усърдно припляскваха тия вълни, че постепенно унесът ме пребори и не минаха и десет минути, откакто бях решил, че никога вече няма да мога да заспя, когато се оказах откъртил сладко-сладко като младенец.

Не би могло да продължи дълго, разбира се — не и в място като Чъфнъл Реджис, където има повече навлеци на квадратен метър, отколкото в цяла Англия. Следващото нещо, което си спомням, е че някой искаше да ми откъсне ръката.

Надигнах се. Отново добрият стар фенер.

— Я, слушай… — бях започнал, разтърсван от гняв, когато думите замръзнаха на устните ми.

Човекът, който тръскаше ръката ми, беше Чъфи.