Бъди българин, Джийвс

Дебелашка работа

Трябва да си призная, че бях в доста мрачно настроение, когато половин час по-късно взех бастуна, шапката и лимоненожълтите си ръкавици и излязох из лондонските улици. Но макар и да не смеех да мисля какъв живот ще бъде без Джийвс, нямах намерение да омеквам. Когато завих към Пикадили, бях вече само огън и калена стомана; и струва ми се, след още половин минутка щях да пръхтя, ако не и направо да надавам древния боен вик на Устърови, ако не бях забелязал на хоризонта познати очертания.

Те не бяха на друг, а на моя приятел от детинство, петия барон Чъфнъл — въпросният образ, ако си спомняте, чиято леля Мъртъл бях видял предишната вечер да си другарува с оная хрътка Глосъп.

Като го видях, се сетих, че търся вила в провинцията и точно това е човекът, който може да ме снабди с такава.

Чудя се дали някога съм ви разказвал за Чъфи. Спрете ме, ако се повторя. Познавам го, малко или много, откак съм се родил — бяхме заедно в началното училище, в Итън и в Оксфорд. Сега, обаче, не се виждаме достатъчно често, защото той прекарва повече от времето си в Чъфнъл Реджис, на брега в Самърсетшир, където притежава огромно имение с около сто и петдесет стаи и хълмист парк, простиращ се на мили в диаметър. Но от това, което ви казвам, не трябва да оставате с впечатлението, че Чъфи е някой от моите приятелчета с пълни джобове. Доста го е закъсал, горкият, като повечето хора, които притежават земя, и живее в Чъфнъл Хол, само защото няма как да се отърве от него, а и не може да си позволи да живее другаде. Ако някой му предложи да купи мястото, то Чъфи ще го разцелува и по двете бузи. Но на кой в днешно време би му хрумнало да купува къща с такива размери? Не може даже да я даде под наем. Затова той кисне там през по-голямата част от годината и няма с кого да си продума, освен с местния доктор и свещеника, или с леля си Мъртъл и дванадесетгодишния й син Сийбъри, които живеят във Вдовишката къща в парка. Доста скучно живуркане за човек, който в университета е предявявал солидни заявки да стане едно от го — тините момчета.

Чъфи притежава също селцето Чъфнъл Реджис — не че от това му става по-добре. Искам да кажа, данъците върху имението, всичките разходи по поправките и какво ли не още почти се изравняват с това, което получава от наеми, и в крайна сметка ръцете му остават почти празни. Все пак той е стопанинът и като такъв несъмнено има поне дузина къщурки на разположение. Затова бях повече от сигурен, че на Чъфи ще му стане доста драго от възможността да даде една от тях на почтен наемател като моя милост.

— Точно тебе исках да видя, Чъфи — казах аз, след като си обменихме началните поздравителни възклицания и потупвания. — Хайде тръгвай с мен към Клуба на търтеите да похапнем. Може да ти отворя малко работа.

Той поклати глава, както ми се стори твърде печално.

— Бих желал, Бърти, но трябва да съм в „Карлтън“ след пет минути. Ще обядвам с един човек.

— Зарежи го — предложих на секундата.

— Не бих могъл.

— Добре тогава, доведи и него и ще станем трима — продължих чудесната си идея.

Чъфи се усмихна доста тъжно.

— Не мисля, че ще ти хареса, Бърти. Става дума за сър Родерик Глосъп.

Опулих се насреща му. На всеки ще му дойде като шок, ако тъкмо се е разделил с някой, да го наречем А, после среща Б и въпросният Б започва да му говори за А.

— Сър Родерик Глосъп? — повторих последните му думи и едва не политнах назад.

— Да.

— Не знаех, че го познаваш — признах смирено.

— Вярно, не го познавам добре. Срещал съм го само няколко пъти. Голям приятел е на леля ми Мъртъл.

— А, става ми ясно. Снощи я видях да вечеря с него.

— Е, ако днес дойдеш в „Карлтън“, ще видиш пък мен да обядвам с него.

— Но, Чъфи, друже — недоумявах, — не е ли опасно това? Къде е здравият ти разум? Да си имаш работа с тоя тип е страшно изпитание. Знам го. Минал съм по тоя път.

— Вярвам ти — примирено промълви Чъфи, — но трябва да изтърпя. Получих спешна телеграма от него вчера, в която ми казва да дойда и да го видя непременно. Надявам се, че ще поиска да наеме Замъка за лятото или пък познава някого, който има подобна идея. Едва ли ще праща такива телеграми, ако няма нищо. Ще трябва да го понеса, Бърти. Но ще ти кажа какво ще направя. Ще вечерям с тебе утре.

Щях да приема на драго сърце, разбира се, ако обстоятелствата бяха различни, но сега трябваше да откажа. Имах начертан план и бях запланувал действията си, а те не можеха да бъдат променени.

— Съжалявам, Чъфи. Утре напускам Лондон — съобщих решението си.

— Ами?

— Да. Управата на сградата, в която живея, ми предложи да избирам между това да напусна веднага, или да спра да свиря на банджо. Избрах първото. Ще наема някоя къщурка в провинцията и тъкмо това имах предвид, като ти казах, че имам работа за тебе. Можеш ли да ми предложиш някоя виличка?

— Мога да ти дам да си избереш измежду пет-шест.

— Трябва да бъде тиха и уединена. Разбираш ли, Чъфи — вметнах скромно аз, — смятам да доусъвършенствам техниката си. Ще свиря на моето банджо.

— Имам точно такава — прекъсна ме той. — На края на пристанището е. Около миля наоколо няма пукнат съсед, освен полицейският сержант Ваулс. Той свири на хармониум. Можете да си направите дует.

— Бомба! — изквичах аз.

— Тази година при нас е отседнала и една естрадна трупа. Играят маскирани като негри. Можеш да изучиш и тяхната техника — продължи да подклажда огъня скъпата ми дружка.

— Чъфи, като че ли ми говориш за рая. И ще можем да се виждаме за разнообразие.

— Но няма да идваш у дома с проклетото си банджо.

В този миг ми се стори, че в думите му се прокрадна молба.

— Няма, старче — обещах веднага. — Но ще идвам да обядваме заедно доста често.

— Благодаря.

— Няма защо.

— Между другото, какво казва Джийвс по този въпрос? Не бих повярвал, че той ще иска да напусне Лондон?

Настръхнах.

— Джийвс няма какво да казва нито по този, нито по който и да е друг въпрос. Ние скъсахме.

— Какво!

Предполагах, че новината ще го зашемети и не бях далече от истината.

— Да — повторих, — от днес нататък ние с Джийвс ще тръгнем по различни пътеки. Той има нечутото дебелокожие да ми заяви, че ако аз не се откажа от банджото си, той ще напусне. Приех неговата оставка.

— Наистина ли си го пуснал да си отиде?

— Наистина.

— Виж ти, виж ти, виж ти — невярващо заклати глава моят приятел.

Махнах с ръка безгрижно.

— Случват се такива неща. Не се преструвам, че съм доволен, разбира се, но няма да взема да се гръмна, я. Собственото ми достойнство не ми позволява да приема условията на нахалника. С Устърови не може да се прекалява — вирнах брадичката си аз. — „Много добре, Джийвс — рекох му. — Така да бъде. Ще наблюдавам бъдещата ти кариера с огромен интерес“. И това беше всичко.

Повървяхме малко в мълчание.

— Значи си се разделил с Джийвс? — каза Чъфи замислено. — Виж ти, виж ти, виж ти… Имаш ли нещо против да се отбия и да си взема довиждане с него?

— Абсолютно нищо.

— Ще бъде проява на любезност — допълни той.

— Точно.

— Винаги съм се възхищавал на интелекта му.

— Аз също. Най-много от всички.

— Ще намина към апартамента след обяда.

— Дадено, намини — казах и видът ми беше весел, дори безгрижен. Раздялата с Джийвс ме беше накарала да се чувствам като че ли съм стъпил на мина и тъкмо си събирам парчетата, пръснати из тоя жесток свят, но ние Устърови умеем да пазим хладнокръвие.

Обядвах в Клуба на търтеите и прекарах следобеда там. Имах за какво да мисля. Новината, че по пясъците на Чъфнъл Реджис някаква естрадна трупа изнася представления, натежа доста на везните в полза на това място. Бих могъл да общувам с тези експерти и вероятно да науча едно-друго от свирача на банджо по въпросите за положението на пръстите и изпълнението. Този факт ми помогна да понеса с твърдост перспективата да бъда някъде, където вероятно ще срещам доста често вдовицата лейди Чъфнъл и сина й Сийбъри. Доста съм си мислил какво му е на бедничкия Чъфи с тая двойка паразити, дето непрекъснато му се врат в краката. Като казвам това, съм доста лоялен към младия Сийбъри — едно дете, което е трябвало да бъде удушено още при раждането. Нямам доказателства, но винаги съм подозирал, че точно той пъхна гущера в леглото ми последната нощ, когато гостувах в Замъка.

Но, както казах, бях готов да изтърпя тази двойка в замяна на привилегията да съм в близък контакт с един наистина печен свирач на банджо, а повечето от тия маскирани като негри артисти могат да дърпат струните и насън.

Ето защо мисълта, която ме изпълваше със странна меланхолия, когато се върнах в апартамента да се преоблека за вечеря, не беше тази за вдовицата и сина й.

Не. Ние Устърови можем да бъдем честни пред себе си. Но това, което ме правеше унил, бе мисълта, че Джийвс е на път да изчезне от живота ми. Никога не е имало втори като Джийвс, мислех си, докато се пъхах в костюма, и никога няма да има. Заля ме вълна от чувства. Усетих силен спазъм. И когато тоалетът ми бе приключен и застанах пред огледалото, оглеждайки това идеално изгладено сако и съвършения ръб на панталона, изведнъж взех внезапно решение.

Отидох в дневната и натиснах звънеца.

— Джийвс — казах. — Искам да ти кажа една-две думи.

— Да, сър?

— Джийвс, във връзка с разговора ни тази сутрин…

— Да, сър?

— Джийвс, премислих нещата. Стигнах до извода, че и двамата прибързахме. Нека забравим миналото. Можеш да останеш.

— Много мило от ваша страна, сър, но… Все още ли смятате да изучавате този инструмент?

Замръзнах.

— Да, Джийвс, смятам.

— Тогава, страхувам се, сър…

Достатъчно беше. Кимнах гордо.

— Много добре, Джийвс. Това е всичко. Ще ти дам, разбира се, отлични препоръки.

— Благодаря, сър. Няма да бъде необходимо. Днес следобед бях нает от лорд Чъфнъл.

Подскочих.

— Значи ли това, че Чъфнъл се е прокраднал тук и те е грабнал под носа ми?

— Да, сър. Отивам с него в Чъфнъл Реджис след около седмица.

— Така значи. Е, може би ще ти е интересно да знаеш, че аз тръгвам натам утре.

— Наистина ли, сър?

— Да. Наех там една вила. Ще се срещнем при Филипи6, Джийвс.

— Да, сър.

— Или май сгреших името на мястото?

— Не, сър, Филипи е съвсем точно.

— Много добре, Джийвс.

— Много добре, сър.

Ето такива, значи, бяха събитията, които доведоха до следната сцена: сутринта на петнадесети юли, Бъртрам Устър стои на прага на вила „Морска гледка“ в Чъфнъл Реджис, — оглежда наоколо и съзерцава пейзажа пред себе си през ароматния дим на цигарата.