Бъди българин, Джийвс

Джийвс има новини

Така и беше. На фона на лятното небе се очерта обемиста фигура, която влезе и седна. И след като седна, измъкна кърпичка и започна да попива морното си чело. Стори ми се угрижен и с набитото си око различих симптомите. Те бяха на човек, който току-що си е общувал с Бринкли.

Секунда по-късно се представи и доказателство за диагнозата ми. Когато отдръпна кърпичката, откри нещо, което по всичко приличаше на сериозно насинено око.

Полин нададе тревожен писък.

— За бога, татко, какво се е случило?

Старият Стоукър дишаше тежко.

— Не можа да ми падне в ръцете този мерзък тип — каза той с някакво диво съжаление в гласа.

— Кой тип? — трепереща попита Полин.

— Не знам кой беше. Някакъв луд се подвизаваше във Вдовишката къща. Стоеше на прозореца и ме замеряше с картофи. Едва почуках на вратата, когато започна да ги мята по мен. Не дойде като мъж, за да го пипна, а остана на прозореца да ме мери с картофи.

Признавам, че като чух тия думи, в гърдите ми се породи някакво неохотно възхищение към тоя тип Бринкли. Разбира се, никога не бихме могли да сме приятели, но човек трябва да си признае, че когато трябва и той може да се държи като храбрец и патриот. Доколкото разбирах нещата, с думкането си по вратата старият Стоукър беше събудил смахнатия Бринкли от махмурлийски сън, за да може личният ми камериер да установи, че има страхотно главоболие, а това мигновено да накара социалиста Бринкли да вземе необходимите мерки. Крайно задоволително!

— Можеш да се смяташ за абсолютен късметлия — изтъкнах светлата страна на медала, за това че човекът е избрал да се разправя с теб от разстояние. От непосредствена близост той обикновено използва месарски нож или сатър, което изисква добра и находчива работа на краката.

До този момент Стоукър беше така вглъбен в собствените си тревоги, че не осъзнаваше кой стои пред него. Във всеки случай доста се ококори.

— А, Стоукър — казах весело, за да му помогна в затрудненото положение.

Той продължи да се блещи.

— Ти Устър ли си? — попита с нещо, което ми прозвуча като страхопочитание.

— Същият Устър, Стоукър, приятелю — отвърнах засмяно. — Първият, последният и вечният Бъртрам Устър.

Той местеше умолителен поглед от Чъфи на Полин и обратно, като че ли търсеше утеха и подкрепа.

— Какво, по дяволите, е това на лицето му? — попита шашнатият Стоукър.

— Слънчев загар — отвърнах ведро. — Е, Стоукър — продължих, нетърпелив да уредим основния въпрос, — много добре, че реши да наминеш. Търсех те… е, сигурно е малко пресилено да се каже, но, както и да е, радвам се да те видя, защото имах намерение да ти кажа, че с оная ти идея за брак между мен и дъщеря ти, е свършено. Забрави я, Стоукър. Зарежи я. Избий си я от главата. Нищо няма да стане, ама нищо.

Би било трудно да отдам дължимото на внушителната храброст и кураж, с които говорех. За момент даже се поколебах дали пък не съм попрекалил, защото улових погледа на Полин и в него видях такова благоговейно обожание, че ми се стори твърде вероятно тя да попадне под въздействието на моето обаяние и да реши, че в крайна сметка аз съм нейният герой и че трябва отново да се прехвърли от Чъфи на мен. Тази мисъл ме накара да мина доста прибързано на втората точка от дневния ред.

— Дъщеря ти ще се омъжи за Чъфи — лорд Чъфнъл — онзи там — рекох и с артистичен замах посочих въпросната персона.

— Какво! — измуча Стоукър и очите му мигновено кръвясаха.

— Да. Всичко е уредено — спокойно обявих аз.

Старият Стоукър изпръхтя силно. Явно беше доста развълнуван.

— Вярно ли е това? — обърна се той към Полин.

— Да, татко.

— О! Значи възнамеряваш да се омъжиш за човек, който нарича баща ти кривоглед стар разбойник, така ли?

Бях заинтригуван.

— Наистина ли си го нарекъл „кривоглед стар разбойник“, Чъфи? — попитах аз, очарован от изящната словесност на своя приятел.

Чъфи размърда ченето си, което беше провиснало.

— Разбира се, че не — изхъхри той с немощен глас.

— Каза го — потвърди Стоукър. — Когато те уведомих, че няма да купя къщата ти.

— Е, добре де — призна Чъфи. — Знаеш как стават тия неща.

Полин се намеси. Изглежда беше решила, че разговорът се отклонява от темата. Знаете ги жените — обичат да се придържат към практическата страна на въпроса.

— Както и да е, ще се омъжа за него, татко — обяви тя.

— Няма — неистово извика Стоукър.

Тези американци! Никога не съм могъл да ги разбера. Дори и пребити от бой те продължават да държат на своето.

— Ще го направя. Обичам го — извиси глас Полин.

— Но нали само до вчера обичаше тоя черньо тук — посочи ме с пръст Стоукър.

По подобен начин са ме сочили само в училище. Отвисоко, да, но не и с обидни нотки в гласа. Затова се изпъчих. Ние Устърови можем да толерираме бащиното огорчение, но всичко си има граници.

— Стоукър — рекох с възможно най-строгия си глас, — ти се самозабравяш. Трябва да те помоля да запазиш благоприличието на дебата. И не съм черньо — това е вакса.

— Но аз не го обичах — проплака Полин.

— Каза, че го обичаш.

— Е, но не го обичах.

Старият Стоукър изпръхтя както той си знае.

— Работата е, че ти не знаеш какво искаш и затова аз ще реша вместо теб.

— Няма да се омъжа за Бърти, каквото и да казваш.

— Но няма да се омъжиш и за английски лорд, тръгнал на лов за зестра — намеси Стоукър и Чъфи.

Скъпият ми приятел! Много му дойде!

— Какво искаш да кажеш с това „на лов за зестра“? — за — пелтечи шестият лорд Чъфнъл.

— Искам да кажа точно това, което казах. Нямаш пукнат грош, господинчо, а се опитваш да се ожениш за момиче с положението на Полин. По дяволите, ти си точно като оня от пиесата, която гледах веднъж… как му беше името… лорд Уотуотлей.

Животински рев се откърти от побелелите устни на Чъфи.

— Уотуотлей!

— Направо си му одрал кожата — продължаваше Стоукър. — Същото лице, същото изражение, същият говор. През цялото време се чудех на кого ми напомняш, и сега се сетих. На лорд Уотуотлей.

Полин се намеси отново.

— Ти говориш пълни глупости, татко. Цялата беда стана, защото Мармадюк беше толкова добросъвестен и почтен, че не се реши да ми поиска ръката, докато не е сигурен, че има достатъчно пари. Не разбирах какво му става. После ти обеща да купиш Чъфнъл Хол и пет минути по-късно той дотича при мен и ми направи предложение. Ако не си имал намерение да купуваш Замъка, не е трябвало да го казваш. А и не виждам защо да не го купиш.

— Имах намерение да го купя, защото Глосъп ме помоли — рече старият Стоукър. — А както съм подивял сега, не бих купил и будка за фъстъци, за да му угодя.

Почувствах подтик да вмъкна две-три думи.

— Не е лош старият Глосъп. Аз го харесвам.

— Можеш да си го прибереш тогава — предложи бившият ми кандидат-тъст.

Аз, разбира се, не обърнах внимание на язвителната му забележка и продължих:

— Това, което го издигна в очите ми, беше начинът, по който се справи с малкия Сийбъри снощи.

Изглежда това е бил правилният подход. Стоукър ме зяпаше с лявото си око. Другото се беше затворило като уморено цвете по заник слънце. Не можех да не си помисля какъв добър стрелец е Бринкли, за да го улучи толкова точно. Никак не е просто да уцелиш някого право в окото с картоф, при това от разстояние. Знам, защото съм пробвал. Самите характеристики на картофа — неправилна форма и хълмиста повърхност — правят точния прицел доста сложна работа.

— Какво каза? Глосъп е натупал онова хлапе? — не вярваше на ушите си Стоукър, а аз безстрашно продължих да наливам масло в огъня.

— Доста сърцато, както разбрах — рекох.

— Е, по дяволите!

Не знам дали сте гледали от ония филми, в които щом някой изпечен бандюга чуе старата песен, която майка му е пяла, докато е седял в скута й, лицето му започва да се променя и докато се усетиш, той вече се е разтопил от умиление и тръгва да прави добрини на мало и голямо. Тоя преход винаги ми се е струвал малко рязък, но да го знаете от мен — подобни просветления наистина стават. Защото сега, пред самите ни очи, подобна метаморфоза се извършваше и със стария Стоукър.

В един момент той беше човекът-стомана. В следващия — ето ти го човек от плът и кръв. Пулеше се в мен и не можеше да продума. После облиза устни.

— Наистина ли ми казваш, че старият Глосъп го е направил?

— Не съм присъствал лично, но ми го каза Джийвс, който го научил от Мери, прислужницата, която пък е била свидетел през цялото време. Глосъп ошляпал малкия Сийбъри както си му е редът — ако не греша, с четката за коса.

— Е, по дяволите! — захили се отвъдокеанският.

Очите на Полин мятаха искри. Можеше да се види, че надеждата се завръща. Не съм сигурен дали не запляска с ръце като малко момиченце.

— Виждаш ли, татко. Не си го преценил правилно. Той наистина е чудесен човек. Ще трябва да отидеш и да му кажеш, че съжаляваш за високомерието си и че в крайна сметка ще купиш къщата.

Е, можех да кажа на бедното глупаче, че я кара погрешно и че не се действа така с рогата напред. Момичетата нямат никаква представа как да се справят с положение, което изисква такт и финес. Джийвс ще ви каже, че в подобни ситуации цялата работа опира до това да изучиш психологията на индивида, а дори и бухал би разбрал каква е тази на стария Стоукър. Той беше от ония, които изпадат в гняв, когато решат, че някой от близките им се опитва да ги тласне към нещо. На такъв човек, както се казва в Библията, ако му кажеш „Тръгвай“, идва, а ако му кажеш „Ела“, отива. С две думи — Стоукър бе от ония типове, дето винаги бутат вратата, на която пише „Дръпни“.

И бях прав. Ако беше оставен на мира, същият този Стоукър само след половин минута щеше да танцува из стаята и да ръси рози от шапката си. Само една крачка му оставаше, за да се превърне в същество, изтъкано напълно от благост и светлина. Сега обаче той внезапно настръхна и в погледа му се долови магарешки инат. Ясно беше, че гордият му дух не желае да бъде насилван.

— Няма да направя нищо подобно! — повдигна насиненото си око той и в този момент съжалявах, че Бринкли не го е нацелил и по другото.

— О, татко! — закърши ръце Полин.

— Няма да ми казваш какво да правя и какво не — изпъчи се Стоукър.

— Нямах предвид това.

— Не ме е грижа какво си имала предвид.

Нещата взеха неприятна насока.

Старият Стоукър ръмжеше под носа си като булдог в не съвсем ведро настроение.

Полин изглеждаше, като че ли току-що са я ръгнали в слънчевия сплит.

Чъфи имаше вид на човек, който още не се е възстановил от сравнението с лорд Уотуотлей.

Колкото до мен, стана ясно, че моментът изисква намесата на оратор с меден език, но не виждах полза да се изявявам като сладкодумник, който няма какво да каже, а аз наистина нямах.

Възцари се доста дълго мълчание и то продължаваше да си царува и да става все по-мъчително, когато на вратата се почука и Джийвс изплува на прага й.

— Извинете, сър — каза той, носейки се към стария Стоукър с поднос и плик върху него, — един моряк от яхтата току-що донесе тази телеграма, която е пристигнала малко след напускането ви тази сутрин. Капитанът на плавателния съд, предполагайки, че може да е от спешен характер, го инструктирал да я донесе дотук. Приех я от него на задния вход и побързах с цел да ви я предам собственоръчно.

Начинът, по който Джийвс говореше, правеше цялата сцена като част от някаква епопея. Следваш събитията стъпка по стъпка — драматизмът и напрежението растат, докато дойде големият момент. Старият Стоукър, обаче, вместо да се почувства наелектризиран, проявяваше явно нетърпение.

— Искаш да кажеш, че за мен има телеграма.

— Да, сър.

— По дяволите, защо не го изречеш ясно, а го влачиш като оперна ария? Да не си на сцената? Дай тука!

Джийвс подаде посланието с резервирано достойнство и се Отдръпна с подноса. Стоукър се зае да къса плика.

— И дума да не става, няма да кажа нищо подобно на Глосъп — каза той, връщайки се отново на темата. — Ако си направи труда и дойде при мен да се извини, може би…

Гласът му замря със звук, подобен на ония надуваеми патета, когато им изпускаш въздуха. Ченето му провисна и той зяпна в телеграмата, сякаш внезапно е открил, че е гушнал тарантула. В следващия момент от устните му се появи на бял свят един израз, който дори в днешните модерни времена със сигурност не бих сметнал като подходящ за смесена компания.

Полин беше загрижена, а челото й — набраздено от болка и тревога.

— Какво се е случило, татко?

Старият Стоукър издаваше гъргорещи звуци.

— Случи се!

— Какво? Какво? — при тези думи видях Чъфи да подскача. — Какво? Какво? Ще ви кажа какво. Оспорили са завещанието на стария Джордж.

— Не може да бъде!

— Може. Прочети сама.

Полин проучи документа. После вдигна поглед стресната.

— Но ако това мине, петдесет милиона долара отиват на вятъра.

— Точно така.

— Няма да ни остане и един грош.

Чъфи се съживи от раз.

— Повтори го отново! Да не искаш да кажеш, че си загубила всичките си пари? — обърна се той към Полин.

— Така изглежда.

— Прекрасно! — изкрещя Чъфи. — Идеално! Екстра! Великолепно! Разкошно! Възхитително!

Полин подскочи като ужилена.

— А, така ли?

— Разбира се, че е така. Аз съм разорен. Ти си разорена. Хайде да побързаме и да се оженим.

— Точно така — светна като росна репичка Полин.

— Това оправя всичко. Сега никой не може да каже, че съм като Уотуотлей.

— Със сигурност не може — съгласи се тя.

— При такава новина Уотуотлей би се отдръпнал — не спираше Чъфи.

— Именно.

— Чудесно е!

— Страхотно!

— През целя си живот не ми се е случвал по-голям късмет.

— Нито пък на мен.

— И дойде точно навреме.

— Точно когато трябваше.

— Прекрасно!

— Направо е върховно!

Свежият им младежки ентусиазъм изглежда се отразяваше на стария Стоукър като цирей на юношеска буза.

— Спрете да бръщолевите тия щуротии и ме чуйте — намеси се той. — Да не сте се смахнали? Как така си изгубила парите си? Да не мислиш, че ще легна по гръб и ще оставя това да стане без да отвърна със същото? Те нямат никакъв шанс. Старият Джордж беше нормален колкото и мен, а имам на своя страна за доказателство и сър Родерик Глосъп, най-големият психиатър в Англия.

— Да, ама го нямаш — прекъсна го Полин.

— Трябва само да поставя Глосъп на свидетелската скамейка и твърденията им ще се спукат като сапунен мехур — завърши Стоукър и се огледа победоносно.

— Но сега, след като се скара със сър Родерик, той няма да свидетелства в твоя полза — не спря Полин.

Старият Стоукър най-накрая я чу и се дръпна като опарен. Или избълва дим, ако така ви се струва по точно.

— Кой казва, че съм се скарал с него? Покажете ми тоя малоумник, който се осмелява да твърди, че не съм в най — дружески отношения със сър Родерик Глосъп. Само защото сме имали дребни… незначителни… неразбирателства, каквито се случват между най-близки приятели, това не означава, че не сме като братя.

— Но представи си, че той не ти се извини.

— Никога не е ставало въпрос да ми се извинява — отново вирна насиненото си око Стоукър. — Разбира се, аз ще му се извиня. Предполагам, мога да се държа като мъж и да си призная, че съм сгрешил и съм наранил чувствата на най — добрия си приятел, не е ли така? Разбира се, че ще му се извиня и той ще приеме извинението ми със същото добро чувство, с което му е предложено. Сър Родерик Глосъп не е дребнав. След по-малко от две седмици ще го заведа в Ню Йорк и там той ще каже свойта дума. Как се казваше онова място, където е отседнал? Хотел „Морска гледка“? Ще му се обадя веднага и ще поискам среща.

Тук трябваше да вметна една дума.

— Знам, че не е в хотела, защото Джийвс току-що се опита да се свърже с него и удари на камък.

— Тогава къде е? — подскочи Стоукър.

— Не бих могъл да кажа.

— Но все някъде трябва да е.

— А! — възкликнах, следвайки доводите му, които ми се сториха разумни. — Точно така. Но къде? Твърде вероятно вече да е стигнал Лондон.

— Защо Лондон?

Този човек подскачаше, като че ли имаше пружини на стъпалата.

— А защо не? — рекох и присвих арапските си лицеви мускули.

— Имаше ли намерение да пътува за Лондон?

— Твърде възможно.

— Какъв му е адресът там?

— Не знам.

— Някой от вас знае ли?

— Аз не — рече Полин.

— И аз — добави Чъфи.

— Човек няма много полза от вас — разяри се Стоукър. — Махай се. Заети сме.

Последната забележка беше адресирана към Джийвс, който отново се носеше през стаята. Това е едно от най-невероятните свойства на тоя човек: в един момент го виждаш, в следващия вече го няма. Или по-точно в настоящия случай: в един момент не го виждаш, а в следващия вече е тук. Приказваш си за туй-онуй, изведнъж усещаш някакво присъствие и хоп — ето ти го.

— Моля за извинение, сър — каза Джийвс. — Бих желал да говоря с Негова светлост за момент.

Чъфи махна с ръка разсеяно.

— По-късно, Джийвс.

— Много добре, милорд.

— Тъкмо сега сме малко заети.

— Именно, милорд.

— Е, няма да е много трудно да се намери човек от величината на сър Родерик — поде отново старият Стоукър. — Адресът му трябва да е в „Кой кой е“. Имате ли „Кой кой е“?

— Не — поклати глава Чъфи.

Старият Стоукър издигна ръце към небето.

— Мили боже!

Джийвс се покашля.

— Ако ме извините, сър, че се намесвам. Мисля, че мога да ви кажа къде е сър Родерик. В случай, че съм разбрал правилно силното ви желание да откриете точно него.

— Разбира се, че си разбрал правилно. Колко сър Родериковци мислиш че познавам? Стига си го увъртал, кажи къде е!

— В градината, сър.

— Искаш да кажеш тази градина?

— Да, сър.

— Тогава върви и му кажи да дойде тук веднага. Кажи му, че мистър Стоукър желае да го види по неотложен въпрос. Не, спри. Не отивай! Аз сам ще отида. Къде точно в градината го видя?

— Не съм го видял, сър. Бях само информиран, че е там.

Старият Стоукър цъкна с език.

— Е, по дяволите, къде точно в градината си бил само информиран, че се намира сър Родерик?

— В бараката на градинаря.

— Бараката на градинаря?

— Да, сър.

— И какво прави в бараката на градинаря?

— Струва ми се седи, сър. Както казах, нямам информация от първа ръка. Осведомлението ми идва от полицай Добсън.

— Ъ? Какво? Полицай Добсън? Кой е той?

— Полицаят, който снощи арестувал сър Родерик, сър.

След този отговор Джийвс се наведе леко от кръста надолу и напусна стаята.