Бъди българин, Джийвс

Време за закуска в Замъка.

Не знам дали някога сте прекарвали нощта в беседка. Ако не сте, не го и правете. Не бих посъветвал противното нито един от приятелите си. По въпроса за спането в беседки мога да говоря без да ми трепне окото. Доколкото успях да се уверя, подобно удоволствие няма нито една положителна страна. Освен неизбежното неудобство за меките части, налице е студът, а не на последно място остава душевната агония. Всичките истории за призраци, които някога си чел, се появяват в главата ти. Особено ония, в които намират човека на следващата сутрин умрял без нито една драскотина по него, но с такъв ужасен поглед, че издирвачите си поемат въздух, споглеждат се и си казват „Виж ти!“. Нещо ще изпука. Ти си мислиш, че чуваш прокрадващи се стъпки. Струва ти се, че няколко чифта мършави ръце се протягат към теб в тъмнината. И както вече споменах, това се допълва от хапещия студ и огромното неудобство за месестите части. С две думи, гадно преживяване, което трябва да се избягва от посветените.

А това, което го правеше особено болезнено в моя случай, бе мисълта, че само ако бях имал куража да придружа храбрия стар Глосъп до гаража, нямаше да е нужно да стоя затворен в това смрадливо място и да слушам как вятърът вие през цепнатините на гредите. Искам да кажа, веднъж да бях стигнал гаража, не само щях да очистя лицето си, но още щях да скоча в стария двуместен автомобил, който едва се сдържа на място, и щях да отпраша към Лондон с песен на уста и цвете зад ухо, така да се каже.

А аз просто не успях да събера смелост. Гаражът, мислех си, е право в зоната на опасността, доста навътре в пояса на Ваулс и Добсън, а аз потрепервах като лист при мисълта, че мога да налетя на полицейския сержант, да бъда задържан и разпитан. Срещите ми с него миналата нощ бяха смачкали духа ми и ме бяха накарали да гледам на тоя Цербер на закона като на вечно буден хищник, който броди неуморно и със сигурност ще изскочи от някой храст в момента, когато най-малко искаш да го видиш.

Затова останах където си бях. Наместих се в позиция, удобна за изстрелване, и потънах в дълбок сън.

Винаги ме е учудвало как човек изобщо успява да заспи в подобни ситуации. Аз лично бях отписал тая възможност още в по-ранен етап, ето защо никой не би могъл да е по — изненадан от мен самия, когато, опитвайки се да избягам от един леопард, който ме гризеше доста злобно по задните части, внезапно се събудих и установих, че е било сън, че в действителност наоколо не се мяркаха леопарди, че слънцето светеше и беше започнал новият ден, и че на моравата птичето войнство вече закусваше и освен това вдигаше страхотна врява.

Отидох до вратата и погледнах навън. Не можех да повярвам, че наистина е сутрин. Но беше, при това доста хубава сутрин. Въздухът бе хладен и свеж, дългите сенки на дърветата се протягаха през цялата ливада и всичко това накуп ти даваше такава сила, че много хора в моето положение биха си свалили чорапите и биха му тропнали едно хорце в росата. Аз не сторих точно това, но със сигурност се почувствах доста освежен. Човек би казал, че от мен беше останал само един дух, без всякаква материална обвивка, когато изведнъж, с едно рязко присвиване, старият ми тумбак като че излезе от някакъв транс и в следващия момент почувствах, че на тоя свят значение има само едно голямо кафе и всичките яйца с бекон, които можеш да натъпчеш в голяма чиния.

Странно нещо е това закуската. Когато трябва само да натиснеш един звънец, за да хукне целият домашен персонал с меню от овесената каша до мармаладите, конфитюрите и месните консерви, установяваш, че не можеш да погледнеш нищо друго освен чаша сода и един сухар. Но когато не можеш да получиш всичко това, се чувстваш като питон, който току-що е чул гонга за обяд в зоопарка.

Ако говоря за себе си, не съм чак толкова пристрастен към това угощение. Искам да кажа, по правило свързвам закуската с чаша чай и една порция размисъл върху нещата. Сега не мога да дам по-добър пример за невероятната промяна във възгледите ми, освен като спомена, че една млада кокошка недалеч от мен бе заета с изваждането на голям розов червей и аз бях близо до мисълта да рипна и да й помогна. Всъщност, в този случай бих си го поделил братски с един мишелов.

Часовникът ми беше спрял и не знаех колко е часът. Другото нещо, което не знаех беше кога Джийвс възнамерява да пристигне във Вдовишката къща за срещата ни. Мисълта, че може вече да е тръгнал и че ако не ме намери, ще се откаже и ще се затвори в непревземаемата си крепост в задната част на Замъка, помрачи свежото ми настроение. Напуснах беседката и притичах до храстите Оставайки под прикритие, започнах да си проправям път през тях като червенокож индианец, тръгнал по дирите на бледоликия враг.

И тъкмо се промъквах покрай Замъка и се готвех за излизане на открито, когато през френския прозорец на дневната съзрях гледка, която ми въздейства дълбоко. Всъщност, ще бъдете съвсем точни, ако кажете, че стигна до най-съкровените ми дълбини.

В стаята една прислужница оставяте голям поднос върху масата. Слънчевите лъчи, които нахлуваха вътре през прозореца, осветиха косите й и по кестенявия оттенък заключих, че това трябва да е Мери, годеницата на полицай Добсън. Във всеки друг момент този факт би ме заинтригувал. Но сега не бях предразположен да подлагам момичето на по-подробно изследване, за да се уверя дали полицаят е направил добър избор. Цялото ми внимание се съсредоточи върху подноса.

А той беше порядъчно отрупан. На него имаше кафе, значително количество препечени филийки и едно покрито блюдо. Точно това му придаваше най-голямо очарование. Под похлупака можеше да има яйца, или бекон, или наденички, или бъбречета, или херинга… Не можех да кажа. Но каквото и да беше, на Бъртрам щеше да му дойде добре.

Защото бях оформил намеренията си и начертал плана. Момичето вече излизаше от стаята и изчислих, че имам около петдесет секунди за задачата. Двадесет за влизането, три, за да взема нещата, още двадесет и пет, за да се върна в храстите и ето ти го цялото приготовление за едно успешно начинание.

В момента, в който вратата се затвори, аз вече бях в движение. Малко ме беше грижа дали някой ще ме види и си мислех, че ако се появят свидетели, всичко, което щяха да забележат, щеше да бъде размазано като профучаваща пред очите им стрела. Започнах пътешествието според определеното време и тъкмо бях прибрал вкусотиите от подноса и се канех да се оттегля, когато откъм вътрешността на къщата се дочуха стъпки.

Това беше секунда за бърз размисъл, а такива секунди извикват у Бъртрам Устър най-доброто.

Трябва да спомена, че тази дневна не беше същата, в която Дуайт и малкият Сийбъри бяха провели своята епохална свада. Всъщност, аз май заблудих читателите, наричайки я дневна. Беше по-скоро някакъв кабинет, където Чъфи уреждаше въпросите, свързани с имението, изчисляваше сметките си, размишляваше върху нарастващите разходи за земеделски пособия и изхвърляше наемателите си, когато идваха да искат намаление на наема. И тъй като не можеш да стигнеш много далече с подобен род дейности без да имаш порядъчно голямо бюро, скъпата ми дружка Чъфи се бе уредил. Въпросното бюро заемаше един цял ъгъл от стаята и сега като че ли ме зовеше.

След две и половина секунди бях зад него, чучнал на килима и дишащ единствено през порите си.

В следващия момент вратата се отвори и някой влезе. Нечии стъпки прекосиха стаята и стигнаха до бюрото. Чух щракане, от което се разбра, че невидимата ръка е вдигнала слушалката.

— Чъфнъл Реджис, две-девет-четири — каза един глас и представете си голямото ми облекчение, когато разпознах, че е онзи, който толкова съм слушал в миналото — накратко, гласът на приятел.

— О, Джийвс — рекох и подадох глава като пружинено човече.

Пустият му Джийвс, непоклатим е. Там, където прислужници изпадат в истерия и перове подскачат и треперят, той просто отправя спокоен и почтителен поглед и след едно любезно „добро утро“ продължава започнатата работа. На това му се вика човек, който обича да върши нещата подред.

— Чъфнъл Реджис две-девет-четири? Хотел „Морска гледка“? Можете ли да ме информирате дали сър Родерик Глосъп е в стаята си?… Не се е върнал?… Благодаря ви.

Той остави слушалката и вече можеше спокойно да обърне малко внимание на бившия си млад господар.

— Добро утро, сър — повтори той. — Не очаквах да ви видя тук.

— Знам, но…

— Предполагах, че имаме уговорка да се срещнем във Вдовишката къща.

Потреперих.

— Джийвс — рекох, — само една дума за Вдовишката къща и после бих искал да погребем този въпрос завинаги. Знам, че си ми мислил доброто. Знам, че като ме изпрати там, си имал кристално чисти мотиви. Но фактът си остава факт, че изпращайки ме там, ти ме насочи право към ада. Знаеш ли кой се спотайваше в тази къща на страха? Бринкли. Въоръжен със сатър.

— Много съжалявам да чуя това, сър. Да разбирам ли, че не сте спал там тази нощ?

— Да, Джийвс, не съм. Спах — ако можеш да наречеш това спане — в беседката. И тъкмо се промъквах през храстите, за да тръгна да те диря, когато видях прислужницата да оставя храната.

— Закуската на Негова светлост, сър.

— Къде е той?

— Ще слезе съвсем скоро, сър. Добре че Нейна светлост пожела да позвъня в хотел „Морска гледка“. В противен случай щяхме да се затрудним в установяването на връзка.

— Да. Какво е това с хотел „Морска гледка“?

— Нейна светлост е малко разтревожена за сър Родерик, сър. Предполагам, че като е поразмислила, е стигнала до заключението, че не се е държала много добре с него снощи.

— Маминка не е толкова гневна тази сутрин, а?

— Не, сър.

— Значи ще има „Върни се ти и всичко аз ще ти простя“?

— Именно, сър. Но за беда сър Родерик го няма и ние нямаме информация какво се е случило с него.

Аз, разбира се, бях в състояние да изясня и осветля събитията и го направих без да се мая.

— Той е добре. След една ободряваща сесия с Бринкли, отиде в гаража ми да вземе бензин. Прав ли беше, като смяташе, че ще свърши същата работа като маслото?

— Да, сър.

— Тогава според мен вече е преполовил пътя до Лондон, ако не и целия.

— Веднага ще уведомя Нейна светлост, сър. Струва ми се, че тази информация ще облекчи тревогата й.

— Наистина ли мислиш, че тя още го обича и желае да му предложи amende honorable?

— Или маслинената клонка? Да, сър. Или поне така разбрах от поведението й. Останах с впечатление, че отново са валидни старата любов и почит.

— Много съм доволен да го чуя — рекох сърдечно. — Защото трябва да ти кажа, Джийвс, че откакто се виждахме за последен път с него, промених напълно мнението си за гореспоменатия Глосъп. В тихото нощно бдение ние с него заформихме нещо, което няма да е пресилено, ако се нарече красиво приятелство. Открихме скритите си достойнства и той си тръгна, ръсейки в изобилие покани за обяд.

— Наистина ли, сър?

— Абсолютно. Оттук насетне за Бъртрам винаги ще има нож и вилица в бърлогата на Глосъп, а същото се отнася и за Роди у Бъртрам.

— Много задоволително, сър.

— Крайно задоволително, Джийвс. Така че, ако си бъбриш с лейди Чъфнъл в близкото бъдеще, предай й, че кандидатът й има вече пълното ми одобрение и съгласие. Но всичко това, Джийвс — продължих, връщайки се на практическата страна на въпроса, — е встрани от основното. А то е, че изпитвам жестока нужда от храна и искам тоя поднос. Тъй че, подай ми го и то бързо.

— Предлагате да изядете закуската на Негова светлост, сър?

— Джийвс — казах развълнувано и тъкмо се канех да добавя, че ако е имал някакви съмнения относно намеренията ми спрямо тази закуска, то може да ги отхвърли напълно, като се дръпне встрани и ме наблюдава как действам. И тогава отново чух стъпки в коридора.

Ето защо, вместо да му казвам всичко това, аз пребледнях, доколкото може да пребледнее човек, омазан с вакса, и прекъснах речта си с лек писък. Отново осъзнах, че е наложително да изчезна от сцената.

Трябва да спомена, че това бяха твърдите здрави стъпки от обувки номер четиридесет и трети. Това ме накара да подразбера, че навън приближава Чъфи. Излишно е да казвам, че подобна среща изобщо не влизаше в моята стратегия. Вече посочих, струва ми се, и то достатъчно ясно, че в момента той не симпатизираше на моите цели и планове. Разговорът, който водихме миналата нощ, ми беше показал, че трябва да го причисля категорично към опозицията — един враждебно настроен елемент и угроза за успеха ми. Първото нещо, което ще стори, ако ме открие тук, ще бъде да ме заключи някъде с рицарско настървение и да прати вест на стария Стоукър да дойде да си ме прибере.

Ето защо, много преди дръжката на вратата да се е помръднала, вече бях ниско долу в дълбините като гмуркащ се паток.

Вратата се отвори. Проговори женски глас. Без съмнение този на бъдещата мисис Добсън.

— Мистър Стоукър — обяви тя.

И тогава едни големи като лопати ходила зашляпаха по пода.