Бъди българин, Джийвс

Започвай да мажеш, Джийвс!

Не мога да кажа, че нещата ми изглеждаха добре. Освен че бях в абсолютно неведение и невъзможност да проумея сценария, определено ме гризеше някаква тревога. Не знам дали сте чели книгата „Маскираният прислужник“. Тя е от ония, дето карат кожата ти да настръхва. Та в нея има един тип, Дрексдейл Йитс, частен детектив, който една нощ започва да търси улики в мазето и едва започнал — щрак — заключен капак и някой, който се хили гадно отгоре. За момент сърцето му спира да бие, също като моето. Като изключим гадното хилене (което Стоукър може и да е издал без да го чуя), моят случай ми се стори досущ като неговия. Също като добрия стар Дрексдейл надушвах дебнеща опасност.

Разбира се, забележете, ако нещо подобно се беше случило в някое провинциално имение, където съм на посещение, и ръката, която превъртя ключа, бе на някой от приятелчетата ми, бих имал готово обяснение. Щях да го окачествя като малка дружеска шегичка. Моят кръг приятели бъка от люде, на които ще им се стори дяволски забавно да те тикнат в някоя стая и да заключат вратата. Но в настоящата ситуация не мислех, че това е отговорът. У стария Стоукър нямаше нищо дяволито. Каквото и да си мислите за тоя тип с подозрителен поглед, никога не бихте го определили като игрив. Ако татенцето Стоукър хвърля гостите си за дълбоко замразяване, би трябвало да си има злокобни мотиви за това.

И нямаше нищо чудно, че докато седях на крайчеца на леглото и замислено пушех пурата си, се чувствах крайно разтревожен. Идваше ми наум мисълта за втория братовчед на Стоукър, Джордж. Бил е смахнат, няма никакво съмнение. И кой знае дали тая смахнатост не се е предала в семейството? Искам да кажа, имаше само една крачка от Стоукър, който заключва хората в кабините, и Стоукър, с потекла слюнка и диви животински очи, който се връща с брадвичката за месо, за да ги разфасова.

Ето защо, когато вратата щракна и се отвори, разкривайки моя домакин на прага, признавам, че ми се разтрепериха мартинките и се приготвих за най-лошото.

Видът му ме поуспокои. Запъхтян — да, но не и демон в човешки образ. Очите гледаха нормално и на устата нямаше пяна. И все още пушеше пурата си, което ми се видя обещаващо. Искам да кажа — никога не съм срещал смахнат убиец, но си мисля, че първото нещо, което той би направил, преди да се захване с жертвата, би било да изхвърли пурата от устата си.

— Е, мистър Устър?

Никога не съм знаел какво да отвръщам, когато ми кажат „Е?“. Не знаех и сега.

— Трябва да се извиня, че те напуснах толкова внезапно — продължи Стоукър, — но се налагаше да дам указания концертът да започне.

— Аз очаквах тоя концерт — намесих се в разговора крайно внимателно.

— Жалко — рече татенцето, — защото ще го пропуснеш. Музикантите са много симпатични в негърската си маскировка.

Той ме изгледа замислено.

— Имало е моменти, в които, ако бях по-млад, бих ти счупил врата — каза накрая.

Не харесвах насоката, в която тръгна разговорът. В края на краищата, човек е толкова млад, колкото се чувства, и не се знаеше дали той внезапно няма да получи — как им се викаше — една от ония илюзии на младостта. Имах чичо на седемдесет и шест, който под влиянието на отлежалия портвайн обичаше да се катери по дърветата.

— Я, слушай — казах любезно, но с известна твърдост, — знам, че отнемам от времето ти, но би ли ми казал за какво е всичко това?

— Ти не знаеш ли?

— Не, да пукна, ако знам.

— И не се сещаш?

— Не, мътните го взели, не се сещам.

— Тогава по-добре е да започна от началото. Може би си спомняш посещението ми миналата нощ.

Казах му, че не съм забравил.

— Мислех си, че дъщеря ми е в твоята вила. Претърсих я. Не я намерих.

Врътнах пръсти великодушно.

— Всички допускаме грешки.

Той кимна.

— Да. Затова си тръгнах. И знаеш ли какво стана след като се разделихме, мистър Устър? Тъкмо излизах, когато местният полицейски сержант ме спря. Изглежда имаше някакви подозрения.

Размахах пурата си съчувствено.

— Нещо трябва да се направи за Ваулс — рекох. — Тоя човек направо ти лази по нервите. Предполагам, че си бил доста строг с него.

— Съвсем не. Той изпълняваше дълга си. Казах му кой съм и къде живея. Като разбра, че идвам от яхтата, той ме помоли да го придружа до полицейския участък.

Смаях се.

— Каква дързост! Да не би да те е окошарил?

— Не, това не беше арест. Искаше да идентифицирам един задържан.

— Все пак дяволски дръзко. За какво е трябвало да ти създава главоболия за такова нещо? Освен това, как, за бога, можеш да идентифицираш някого? Искам да кажа, нов си по тия места.

— В този случай беше лесно. Затворникът се оказа дъщеря ми Полин.

— Какво?

— Да, мистър Устър. Изглежда тоя човек Ваулс е бил в задната си градина късно през нощта — тя е до твоята, ако си спомняш — и видял някаква фигура да излиза от един от задните прозорци на приземния етаж на твоята къща. Била е дъщеря ми Полин. Носела е плувен костюм и твоето палто. Значи, виждаш ли, беше прав, когато ми каза, че сигурно е отишла да плува.

Той изтръска внимателно пепелта от пурата си. Нямаше нужда аз да правя същото с моята.

— Полин трябва да е била с теб няколко минута преди да дойда. Сега разбираш ли, мистър Устър, какво имах предвид, като казах, че ако бях по-млад, бих ти прекършил врата?

Нямаше кой знае какво да кажа. Понякога е така.

— Сега съм по-разумен — продължи той. — И затова ще избера по-лекия път. Мисля си, че мистър Устър не е зетят, който бих си избрал, но ако ми се налага, няма какво да се прави. За моя радост ти не си оня пелтечещ идиот, за когото те взимах някога. Научих, че историите, заради които прекъснах годежа ви с Полин в Ню Йорк, не са верни. Значи можем да смятаме, че нещата са точно такива, каквито бяха преди три месеца. Ще приемем онова писмо на дъщеря ми за недействително.

Не можеш да припаднеш, когато седиш на легло. Иначе щях да го направя и При това с все сила. Чувствах се така, като че скрита ръка ме е цапардосала по слънчевия сплит.

— Да не искаш да кажеш…?

Той оцъкли очите си право срещу ми. Дяволски очи, студени, и все пак огнени, ако ме разбирате добре. Направо минаваха през мен като остриета и ме караха да си забравя мисълта.

— Предполагам, че желаеш да се ожениш за дъщеря ми?

Е, разбира се… искам да кажа, по дяволите… това, де… няма какво толкова да се отвърне на такъв въпрос. Включих се само с едно меко: „О-о, а-а!“

— Не съм съвсем сигурен дали разбирам точното значение на израза „О-о, а-а!“ — каза той и, за бога, не знам дали забелязвате едно доста странно нещо. Тоя човек е имал привилегията да се наслаждава на обществото на Джийвс само около двадесет и четири часа, а ето ти го, вече говори като че през неговата уста — само дето Джийвс би казал „напълно“ вместо „съвсем“ и би прибавил едно „сър“. Спомням си, че веднъж приютих в апартамента си младия Катсмийт Потър-Пърбрайт за една седмица и на втория ден той ми каза нещо за проверка на нечии си потенциални духовни заложби. А Катсмийт е човек, който винаги си мисли, че се шегуваш с него, когато го убеждаваш, че в английския има думи с повече от една сричка. Та ставаше дума, че това само показва…

Както и да е, докъде бях стигнал?

— Не съм съвсем сигурен дали разбирам точното значение на израза „О-о, а-а!“ — каза Стоукър, — но все пак приемам, че желаеш да се ожениш за дъщеря ми. Няма да се преструвам, че не умирам от удоволствие, но човек не може да има всичко. Какво е мнението ти за годежите, мистър Устър.

— Годежите? — изхъхрих аз, а кръвта ми започна бързо да се смръзва и крайниците ми мигновено изстинаха.

— Кратки ли трябва да са, или дълги?

— Ами…

— Аз предпочитам да са кратки. Мисля, че най-добре да изтеглим сватбата колкото се може по-напред. Ще трябва да проуча колко скоро може да стане това при вас. Предполагам, че не можеш просто да отидеш при първия свещеник, както в моята страна. При вас има доста формалности. Докато се погрижа за това, ти, разбира се, ще си мой гост. Страхувам се, че не съм в състояние да ти предложа свобода на яхтата, защото си твърде хитър младеж и може изведнъж да си спомниш някой ангажимент другаде — някоя среща, например, която те задължава да напуснеш компанията ни. Затова ще направя всичко възможно да се чувстваш удобно в тази стая през следващите няколко дни. На онзи рафт има книги — предполагам можеш да четеш, — а на масата цигари. След няколко минути ще изпратя моя прислужник с пижама и всичко необходимо. Желая ти лека нощ, мистър Устър. Трябва да се връщам на палубата. Концертът все още не е свършил. Сам разбираш, че не мога да отсъствам от тържеството на сина си, колкото и да желая да си побъбря с теб.

Той открехна вратата, изниза се и отново ме остави сам.

Така се случи в кариерата ми, че вече два пъти ми се беше налагало да лежа в килия и да слушам как щракат ключове в ключалките. Първият път беше оня, за които спомена Чъфи, когато бях принуден да уверявам съдията, че съм Юстис Плимзол от Уест Дълуич. Колкото и да е странно, вторият път, както и първият, се случи вечерта след състезанието с лодки, когато влязох в партньорство с моя стар приятел Оливър Слипърлей в задигането на един полицейски шлем като сувенир, при което се установи, че под шлема е имало и полицай. И в двата случая свърших зад решетките и вероятно бихте си помислили, че стар арестант като мен досега би трябвало да е посвикнал.

Но сегашната фиеста беше нещо съвсем различно, преди се изправях единствено срещу перспективата за една умерена глоба. Сега се озовах очи в очи с доживотна присъда. Страничният наблюдател, имайки предвид хубостта на Полин и факта, че е наследница на повече от петдесет милиона кинта, би казал, че като се гърчех в душевна агония от брачната перспектива, вдигах прекалено шум за нищо. Несъмнено такъв наблюдател би си пожелал да има поне половината от моите дертове. Но истината бе една — аз наистина се гърчех, и при това с пълна пара.

Освен че не исках да се женя за Полин Стоукър, сериозна пречка бе и това, че знаех твърде добре нейното нежелание да се омъжва за мен. При последната си разлъка с Чъфи тя може и да го беше нахокала доста усърдно, но бях сигурен, че някъде дълбоко в гърдите й още се таи старата любов към него и й трябва само един тирбушон, за да из — вади отново на повърхността. А и Чъфи, при все че се беше сурнал с главата надолу по стълбите и бе изскочил навън в тъмната нощ, все още я обичаше. Така че, като се претеглят всички „за“ и „против“, ето какво излизаше — ако се оженя за това момиче, не само ще се насадя в соса, но и ще разбия сърцата както на булката си, така и на своя стар приятел от школско време. И ако това не оправдава въпросното гърчене, здраве му кажи.

Само една светлинка се виждаше в тунела — а именно, че старият Стоукър рече, че ще прати прислужника си с всичко необходимо за нощта. Може би Джийвс щеше да намери изхода.

И така, с чувството, че нито един букмейкър не би се поколебал да заложи сто към едно против, аз привърших пурата си и се проснах на леглото.

Все още се борех с покривката, когато вратата се отвори и едно почтително прокашляне ме уведоми, че Джийвс е налице. Ръцете му бяха пълни с дрехи от най-различен тип. Той ги остави на един стол и ме погледна с нещо, което бих нарекъл съчувствие.

— Мистър Стоукър ме инструктира да ви донеса пижамата, сър.

Издадох някакъв гъргорещ звук.

— Не пижама ми трябва, Джийвс, а крила на гълъб. Запознат ли си с последните събития?

— Да, сър.

— Кой ти ги каза?

— Моят информатор беше мис Стоукър, сър.

— Разговарял си с нея?

— Да, сър. Тя ми предаде накратко плановете на мистър Стоукър.

За пръв път, откакто започна тая зловеща афера, лъч надежда прониза гърдите ми.

— За бога, Джийвс, дойде ми идея. Нещата не са чак толкова зле, колкото си мислех.

— Така ли, сър?

— Да. Не разбираш ли? Дай му на стария Стоукър да си плещи… ъ-ъ…

— Небивалици, сър?

— Измишльотини.

— Измишльотини или небивалици, сър, както предпочитате.

— Та дай му на стария Стоукър да си плещи измишльотини колкото иска, няма да я бъде, Джийвс. Мис Стоукър просто ще си седне на ушите и няма да сътрудничи. Можеш да отведеш коня пред олтара, Джийвс, но не можеш да го накараш да пие.

— В последния си разговор с младата дама, сър, не останах с впечатление, че тя се възпротивява на плановете.

— Какво!

— Не, сър. Тя изглежда, ако мога да-се изразя така, примирена и предизвикателна.

— Не може да бъде и двете.

— Може, сър. Отношението на мис Стоукър отчасти е безразлично, като че вече нищо няма значение, но ми се струва още и повлияно от идеята, че влизайки в брачна връзка с вас, ще отправи — как да кажа — предизвикателен жест към Негова светлост.

— Предизвикателен жест?

— Да, сър.

— Искаш да кажеш, ще му натрие носа?

— Именно, сър.

— Каква глупава идея. Това момиче е изперкало.

— Известно е, че женската психология е странна, сър. Поетът Поуп…

— Остави сега поета Поуп на мира, Джийвс.

— Да, сър.

— Има моменти, в които на човек му се ще да чуе всичко за поета Поуп, и момента, в които изобщо не му пука.

— Много вярно, сър.

— Въпросът е, че съм затънал и с двата крака. Ако тя мисли така, значи нищо не може да ме спаси. Аз съм загубен.

— Да, сър. Освен ако…

— Освен ако…

— Ами, питам се, сър, дали няма да е най-добре да предотвратите всички неудобства и тревоги, като се оттеглите от яхтата.

— Какво!

— Яхтата, сър.

— Знам, че каза „яхтата“. Я, стига, Джийвс — продължих аз с треперещ глас, — не ти прилича в криза като тази да ми излизаш с такива абсолютни безсмислици. Как, да го вземат мътните, мога да напусна тази яхта?

— Работата може лесно да се уреди, ако сте съгласен, сър. Разбира се, ще ви струва някои неудобства…

— Джийвс — рекох, — като изключим промъкването през страничния отвор, което не може да стане, съм готов да преживея всяко неудобство, ако то ме измъкне далече от тая проклета плаваща тъмница и ще ме отведе на твърда земя — спрях и го погледнах тревожно. — Това не са просто безсмислици, нали? Наистина ли имаш план?

— Да, сър. Причината, поради която се колебаех да го предложа, е, че се опасявах да не би да откажете да покриете лицето си черна вакса.

— Джийвс?

— Тъй като времето е от значение, сър, не би било разумно да използвате овъглен корк.

Обърнах лице към стената. Това беше краят.

— Остави ме, Джийвс — промълвих. — Явно, обърнал си няколко от по-силното.

Не съм сигурен дали това, което ме прониза като нож, даже по-болезнено от агонията на мъчителното ми положение, не беше мисълта, че първоначалното ми подозрение е вярно и че след всички тия години съвършеният му мозък най-после се е повредил. Защото макар и тактично да оправдах с няколко чашки всичките тия приказки за овъглен корк и черна вакса, дълбоко в сърцето си бях убеден, че човекът се е смахнал.

Той се прокашля.

— Ако ми позволите да обясня, сър. Музикантите тъкмо привършват изпълнението си.

Скочих от леглото. Отново проблесна надежда, а при мисълта, че се бях отнесъл така несправедливо с човека, угризението ме заръфа като невръстен булдог, захапал гумения си кокал. Разбирах накъде бие тоя гигантски ум.

— Искаш да кажеш…?

— Тук имам малка кутийка с вакса, сър. Донесох я със себе си, очаквайки подобен ход. Ще бъде проста работа да я нанесете на лицето и ръцете си по такъв начин, че да създадете впечатление у мистър Стоукър, ако случайно го срещнете, че сте член от трупата негърски музиканти.

— Джийвс!

— Предложението ми, сър, ако вие сте склонен към действията, които предложих, е да изчакаме, докато тези чернолики артисти напуснат яхтата. После мога да уведомя капитана, че един от тях, мой личен приятел, се е забавил, за да говори с мен, и затова е изпуснал моторната лодка. Не се съмнявам, че той ще ми даде позволение да ви закарам до брега на една от малките лодки.

Пулех се срещу му. Годините на близко познанство, споменът за великите му успехи от миналото, фактът, че живее до голяма степен на риба, така че мозъкът му да е максимално натъпкан с фосфор, колкото изобщо може да бъде един човешки мозък — всичко това не ме беше подготвило за подобно върховно постижение.

— Джийвс — рекох, — както съм имал възможността да го казвам и преди, ги нямаш равен на себе си.

— Благодаря, сър. Старая се да бъда полезен.

— Мислиш, че номерът ще мине?

— Да, сър.

— Ти лично даваш ли гаранция за плана?

— Да, сър.

— И казваш, че имаш под ръка от онуй нещо?

— Да, сър.

Отпуснах се в един стол и обърнах лик нагоре.

— Тогава започвай да мажеш, Джийвс — подканих го, — и мажи, докато опитните ти очи не ти подскажат, че си намазал достатъчно.