Бъди българин, Джийвс

Настъпват усложнения

Измина един доста дълъг и мъчителен за мен интервал от време преди Джийвс да се върне с така необходимите ми хранителни продукти.

— Забави се цяла вечност.

— Последвах инструкциите ви, сър, и слушах на прозорците в трапезарията.

— О? — едва успях да промълвя с пълна уста. — И какъв е резултатът?

— Не можах да чуя нещо, което да показва какви са намеренията на мистър Стоукър относно покупката на къщата, но ми изглеждаше в приятно настроение.

— Това е обещаващо. Мята искри от удоволствие, а?

— Да, сър. Покани всички присъстващи на парти на яхтата си.

— Значи ще нощува тук, а?

— За кратко, доколкото разбрах, сър. Явно витлото нещо се е повредило.

— Сигурно го е погледнал с един от своите погледи — предположих аз. — А това парти?

— Изглежда утре е рожденият ден на мастър Дуайт Стоукър, сър. Както разбрах, партито е в негова чест.

— Добре ли беше приета поканата?

— Много, сър. Макар че мастър Сийбъри изглежда беше огорчен заради доста арогантното изявление на мастър Дуайт, който беше готов да се хване на бас, че мастър Сийбъри за пръв път ще помирише яхта.

— И какво му отвърна той?

— Каза, че е бил на милиони яхти. Всъщност, ако не се лъжа, използва думата „трилиони“.

— И после?

— От специфичния звук, който издаде с уста, останах с впечатлението, че мастър Дуайт е скептично настроен относно това изявление. Но в този момент мистър Стоукър укроти духовете, като обяви, че има намерение да наеме музикалната трупа да свири на партито. Изглежда Негова светлост е споменал за присъствието й в Чъфнъл Реджис.

— И това се прие добре?

— Много добре, сър. Освен че мастър Сийбъри изяви желание да се хване на бас, че мастър Дуайт никога преди не е слушал изпълнители в негърски костюми. От забележката, която чух след това от Нейна светлост, разбрах, че мастър Дуайт е хвърлил картоф по мастър Сийбъри. Имаше опасност да стане скандал.

Цъкнах с език.

— Да можеше някой да запуши устите на тия хлапаци и да ги върже с вериги. Ще развалят цялата работа.

— Суматохата, за щастие, беше краткотрайна, сър. Оставих компанията най-приятелски настроена един към друг. Мастър Дуайт увери, че ръката му се е изметнала и извинението бе любезно прието.

— Добре, връщай се обратно и виж дали не можеш да чуеш още нещо.

— Много добре, сър.

Погълнах сандвичите и половината бутилка и си запалих цигара. Жалко, че не казах на Джийвс да ми донесе и малко кафе. Но на него няма нужда да му се казват такива неща. Не мина много и ето го — пристигна с чаша, от която се вдигаше пара.

— Обядът току-що приключи, сър.

— А! Видя ли мис Стоукър?

— Да, сър. Информирах я, че искате да й кажете нещо и тя скоро ще дойде.

— А защо не веднага?

— Негова светлост я заговори веднага щом й предадох вашето съобщение.

— Каза ли му и на него да дойде тук?

— Да, сър.

— Не става, Джийвс. Върви погрешно. Те ще дойдат заедно.

— Не, сър. Когато видя, че Негова светлост се насочва насам, мога лесно да го забавя за момент.

— Как например?

— Отдавна имам желание да чуя мнението на Негова светлост относно закупуването на известно количество нови чорапи.

— Хм! Познаваш се добре, когато зачекнеш темата за чорапите, Джийвс. Не се увличай много и не го задържай цял час. Искам бързо да приключа с тоя въпрос.

— Разбирам, сър.

— Кога видя мис Стоукър?

— Преди около четвърт час, сър.

— Странно, че не идва. За какво ли си говорят?

— Не бих могъл да кажа, сър.

— А!

Бях съзрял нещо да се белее през храстите. В следващия момент тя се появи. Изглеждаше по-хубава от всякога, особено очите й, които светеха като две звезди. Въпреки това не се поколебах да си призная колко съм щастлив, че ако всичко мине добре, този, който ще се ожени за нея ще е Чъфи, а не аз. Странно, едно момиче може да е страхотно, и все пак човек да е сигурен, че ако се ожени за него, направо ще си намери белята. Ех, живот!

— Здрасти, Бърти — каза Полин. — Какви са тия приказки за главоболия? Изглеждаш ми много добре.

— А, реших да похапна малко. Можеш да отнесеш тия неща, Джийвс.

— Много добре, сър.

— И няма да забравиш, че ако Негова светлост ме потърси, аз съм тук.

— Няма, сър.

Той събра чинията, чашата и бутилката и изчезна. Не мога да определя дали съжалявах, че си тръгва. Чувствах се доста развълнуван. Напрегнат, ако разбирате какво искам да кажа. Бях на нокти. Възбуден. Най-добре мога да ви обясня какви бяха чувствата ми в този момент, като ви кажа, че доста приличаха на онези, които изпитвах, когато трябваше да пея „Синко мой“ на тържеството на Бифи Бингъм в Йист Енд.

Полин беше сграбчила ръката ми и ми говореше нещо.

— Бърти — чувах я да казва.

Но в тоз момент мярнах главата на Чъфи над един храст и разбрах, че е настъпил моментът за действие. Беше едно от ония неща, които трябва да се свършат на секундата, или изобщо да не се вършат. Не чаках повече. Сграбчих момичето и уцелих дясната й вежда. Трябва да си призная, че не беше от най-добрите ми изпълнения, но все пак беше целувка и се надявах да има ефект.

Такъв несъмнено би имала, ако човекът, който излезе отляво на сцената в този критичен момент, бе Чъфи. Но не беше. Едва успях да зърна с крайчеца на окото си една мека шапка, и разбрах, че съм направил злощастен гаф. Мъжът, който застана пред нас, беше татенцето — старият Стоукър, и трябва да си призная, че се усетих в плен на известно смущение.

Ситуацията, меко казано, беше неловка. Налице имахме един разтревожен баща, който хранеше дълбока неприязън към Бъртрам Устър, прибавена към убеждението, че дъщеря му е лудо влюбена в същия. И първото нещо, което вижда, излизайки на разходка след обяда, е нас двамата в нежна прегръдка. Достатъчно е да изкара ангелите на всеки родител и не бях изненадан, че зае позата на храбрия Кортес, загледан в Пасифика. Човек с петдесет милиона в джоба си няма нужда да слага маска. Ако иска да смаже с поглед определена личност, той я смазва. И именно това правеше сега. Беше поглед, в който се четеше ужас и терзание и ми стана ясно, че разказът на Полин за убеждението му е съвсем точен.

Слава богу, нещата не отидоха по-далеч от погледи. Говорете каквото искате срещу цивилизацията, но в кризи като тази тя си има своите предимства. Може и да е чисто условен правилникът, който не позволява на един баща да тегли шут на ухажора на дъщеря си, когато са на гости в нечий дом, но в този момент гласувах за всички условни правила в обръщение.

И тъкмо се успокоявах с една цигара, когато Чъфи нахлу насред моята малка горска полянка. Той също изглежда имаше някакви терзания, защото очите му бяха готови да изхвръкнат.

— Слушай, Бърти — започна той с предисловие, — какво е това, което чувам?

— Какво е това, което чуваш, друже?

— Защо не ми каза, че си бил сгоден за Полин Стоукър?

Повдигнах вежди. Стори ми се, че малко по-твърда ръка ще свърши работа. Ако усетиш, че някой се кани да те хока, няма по-добър изход, освен да му се изстъпиш и ти, и пръв да започнеш да го хокаш.

— Не те разбирам, Чъфнъл — рекох строго. — Да не би да си очаквал да ти изпратя картичка?

— Можеше да ми кажеш тази сутрин.

— Не видях причина да го сторя. И все пак, как разбра?

— Сър Родерик Глосъп го спомена.

— А-а, той, така ли? Е, въпросният господин е достоверен източник по въпроса. Точно тоя тип ни раздели.

— Какво искаш да кажеш?

— Той се случи по това време в Ню Йорк и не му трябваше повече от един миг да потупа стария Стоукър по гърдите и да го убеди да ми отреже квитанциите. Цялата работа изтрая четиридесет и осем часа от първия сигнал до последния.

Чъфи ме гледаше втренчено.

— Заклеваш ли се?

— Разбира се.

— Само четиридесет и осем часа?

— Даже по-малко.

— И сега между вас няма нищо?

Не изглеждаше дружелюбно настроен и започнах да разбирам, че ангелът-пазител на Устърови е постъпил дяволски умно, като е уредил Стоукър, а не той, да бъде свидетел на прегръдката.

— Нищо.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно нищо. Затова, давай напред, старче — казах, като го потупах братски по рамото. — Следвай повелята на сърцето си и не се бой от нищо. Момичето е лудо по тебе.

— Кой ти го каза?

— Тя.

— Самата тя?

— Лично.

— Наистина ли ме обича?

— Страстно.

По измъченото лице на старото приятел че мина вълна на облекчение. Той прокара ръка по челото си и се успокои.

— Е, тогава всичко е наред. Извинявай, ако съм изглеждал малко сърдит за момент. Когато човек тъкмо се е сгодил, не му става драго да разбере, че любимата му е била сгодена за друг само преди два месеца.

Бях поразен.

— Сгоден ли си? От кога?

— Малко след обяд.

— Но какво стана с Уотуотлей?

— Кой ти каза за Уотуотлей?

— Джийвс. Каза ми, че сянката на Уотуотлей виси над главата ти като черен облак.

— Джийвс говори прекалено много. Освен това, Уотуотлей няма нищо общо с цялата работа. Точно преди да уредя нещата с Полин, старият Стоукър ми каза, че е решил да купи къщата.

— Наистина!

— Абсолютно. Мисля, че портвайнът свърши работа. Изкусих го с последния от 85-а.

— Това е най-умното нещо, което си могъл да измислиш. Твоя идея ли беше?

— Не, на Джийвс.

Не можах да сдържа една тъжна въздишка.

— Джийвс е истинско чудо.

— Направо бижу.

— Какъв мозък!

— Порция и половина, бих казал.

— Яде много риба. Колко жалко, че няма усет за музиката — казах мрачно. После потуших скръбта си и се опитах да мисля не за моите неволи, а за щастието на Чъфи. — Е, това е прекрасно — бяха сърдечните ми думи. — Надявам се да бъдете много, много щастливи. Мога честно да кажа, че винаги съм гледал на Полин като на най-хубавото момиче, за което съм бил сгоден.

— По-добре спри да опяваш за този годеж.

— Да, добре.

— Опитвам се да забравя, че изобщо някога си бил сгоден за нея.

— Да, да, точно така.

— Като си помисля, че някога си щял…

— Но нямаше. Никога не забравяй факта, че годежът продължи само два дни, през които бях на легло с ужасна настинка.

— Но когато е приела, ти трябва да си я…

— Не, не го направих. Един келнер влезе в стаята с поднос със сандвичи с месо, а после моментът беше отлетял.

— Тогава значи никога не си…

— Абсолютно никога.

— Трябва да е било истинско преживяване за нея — това, да е сгодена за теб. Голямо вълнение. Чудя се какво ли, за бога, я е накарало да приеме?

Това е озадачавало неведнъж и моя милост, и то не малко. Мога само да предполагам, че в мен има нещо, което докосва някоя специална струна в гърдите на тези силни жени. И преди се е случвало, когато се озовах сгоден за Хо — нория Глосъп, например.

— Веднъж се консултирах с един добре осведомен познат — казах аз, — и неговата теория беше, че като се мотая наоколо така — като загубено агне, пробуждам майчините инстинкти у жената. Може да има нещо в това.

— Вероятно — съгласи се Чъфи. — Е, аз ще тръгвам. Стоукър сигурно ще иска да говори с мен за къщата. Идваш ли?

— Не, благодаря. Истината, друже, е че не съм се затичал да си общувам с малката ти дружинка. Мога да понеса леля ти Мъртъл. Мога да понеса даже малкия Сийбъри. Но като прибавиш Стоукър и Глосъп, за Бъртрам става прекалено деликатно. Ще се разходя из имението.

Това владение, или по-скоро седалище на Чъфи, си беше чудно място за разходки и си помислих, че той сигурно изпитва известно съжаление, като го предава в чужди ръце, за да го превърнат в частна лудница. Но предполагам, че когато си бил затворен в продължение на години в една къща с леля Мъртъл и братовчеда Сийбъри, не си в състояние да я оцениш по достойнство. Прекарах два чудесни часа, като бродих наоколо и следобедът вече беше доста напреднал, когато непреодолимото ми желание за чаша чай ме отведе към задните постройки, където очаквах да открия Джийвс.

Някаква кухненска прислужница ме насочи към стаята му и аз се настаних там с приятното чувство, че чаша прекрасен топъл чай и вкусна филийка ще си дойдат точно на мястото, за да завършат картинката.

— Всъщност, Джийвс — казах аз, — за такъв случай дори кифличките не биха били прекален лукс. Много ми е приятно, като си мисля, че препатилата душа на Чъфи накрая благополучно е хвърлила котва. Чу ли, че Стоукър обещал да купи къщата?

— Да, сър.

— А за годежа?

— Да, сър.

— Предполагам, че Чъфи се чувства на седмото небе.

— Не съвсем, сър.

— А?

— Не, сър. Със съжаление трябва да ви кажа, че стана някаква засечка.

— Какво! Не може да са се скарали вече?

— Не, сър. Отношенията на Негова светлост с мис Стоукър все още са сърдечни. Но с мистър Стоукър нещо охладняха.

— О, боже!

— Да, сър.

— Какво се случи?

— Нещата тръгнаха от състезанието по борба между мастър Дуайт Стоукър и мастър Сийбъри, сър. Сигурно си спомняте, че ви разказах как по време на обяда между двамата млади господа се установи тотална липса на симпатия.

— Но нали каза…

— Да, сър. Нещата се изгладиха за момента. Но двамата се спречкаха отново около четиридесет минути след края на обяда. Младите господа отидоха заедно в дневната и там мастър Сийбъри се опитал да изкопчи от мастър Дуайт сумата от един шилинг и шест пенса за това, което той нарича защита.

— О, господи!

— Да, сър. Мастър Дуайт, както разбрах, доста решително отказал да пусне нещо, така се казва, струва ми се. Обменили си думи, в резултат на което около три и половина следобед, откъм стаята им се чули звуци, свидетелстващи за разпалена кавга. По-възрастните членове на компанията се втурнали натам и открили двамата млади господа на пода, а около тях — останките от един бюфет за порцелан, преобърнат по време на борбата. В момента на тяхното пристигане мастър Дуайт изглежда имал някакъв превес в двубоя, защото бил седнал на гърдите на мастър Сийбъри и удрял главата му в килима.

Разказът на Джийвс породи у мене сериозна тревога. А колко сериозна е била ще разберете, като ви кажа, че докато слушах, съвсем не бях завладян от справедливо въодушевление при мисълта, че най-после някой се е отнесъл с главата на Сийбъри както трябва. Не, изпълни ме по-скоро ужасяващ смут. Виждах накъде бие всичко това.

— Мили боже, Джийвс!

— Да, сър.

— И после?

— Бойните действия станали, така да се каже, масови, сър.

Направо подскочих.

— Старата бригада се хвърлила в подкрепление, а?

— Да, сър. Инициативата била подета от лейди Чъфнъл. Издадох глух стон.

— Нищо чудно, Джийвс. Чъфи често ми е казвал, че отношението й спрямо Сийбъри наподобява това на тигрица към малкото й. Заради Сийбъри тя винаги е била готова да прегази целия свят и да го изблъска с лакът встрани. Чувал съм гласа на Чъфи да трепери, когато ми е разказвал как в дните преди да ги натири в тяхната къща, те живели в Замъка и сутрин тя винаги отбирала най-хубавото яйце за закуска на малкия. Но продължавай.

— Като видяла състоянието на нещата, Нейна светлост, издавайки пронизителен писък, цапнала със значителна сила мастър Дуайт по дясното ухо.

— При което, разбира се…?

— Именно, сър. Мистър Стоукър, прегръщайки каузата на своя син, теглил един мощен шут на мастър Сийбъри.

— Уцелил ли го е, Джийвс? Кажи ми, че го е уцелил — изцвилих от удоволствие аз.

— Да, сър. Мастър Сийбъри се изправял в този момент и позата му била изключително подходяща за посрещането на такава атака. Бил е доста плътен шут, сър. После между Нейна светлост и мистър Стоукър избухнал разгорещен скандал. Нейна светлост повикала сър Родерик на помощ, а той — малко неохотно, струва ми се — нахокал мистър Стоукър за атаката му. Силни думи се изрекли и резултатът от всичко това бил, че мистър Стоукър доста разгорещено информирал сър Родерик, че ако си мисли, че покупката на Чъфнъл Хол ще се осъществи след всичко, което станало, то той бил в голямо заблуждение.

Зарових глава в ръцете си.

— При което…

— Да, продължавай, Джийвс. Виждам какво се задава.

— Да, сър. Съгласен съм, че цялата история има в себе си нещо от тъмната обреченост на гръцките трагедии. При което, както казах, Негова светлост, който слушал развълнувано, надал уплашен възклик и настоял мистър Стоукър да се отрече от думите си. Мнението на Негова светлост било, че след като мистър Стоукър е дал обещание да купи Чъфнъл Хол, не може, ако е честен мъж, да се откаже от задълженията си. На което мистър Стоукър отвърнал, че не му пука какво е обещал и продължил да твърди, че нито пени от парите му няма да отидат за въпросната цел. Тук, за съжаление, Негова светлост станал малко непредпазлив в речта си.

Изстенах още един-два такта. Знаех на какво е способен Чъфи, когато благородната му натура възнегодува. Чувал съм го как подготвя за състезание лодката си в Оксфорд.

— И наругал Стоукър?

— Доста пламенно, сър. Като изразил най-откровено мнението си за характера на последния, за търговската честност и даже за външния вид.

— Това трябва да го е затапило докрай.

— Породило е между тях известна враждебност, сър.

— И после?

— Така неприятната сцена приключила, сър. Мистър Стоукър се върнал на яхтата си с мис Стоукър и мастър Дуайт. Сър Родерик отишъл да се настани в местния хотел. Лейди Чъфнъл налага с билки мастър Сийбъри в спалнята му. Негова светлост, струва ми се, изведе кучето си да потича в Западния парк.

Замислих се.

— Когато се случи всичко това, каза ли Чъфи на Стоукър, че иска да се ожени за мис Стоукър?

— Не, сър.

— Е, не виждам изобщо как ще може да го направи сега.

— Предполагам, че новината няма да се приеме много сърдечно, сър.

— Ще трябва да се виждат под прикритие.

— Даже и това ще е малко трудно, сър. Трябваше да спомена, че станах свидетел на разговор между мистър и мис Стоукър, от който разбрах, че господинът възнамерява да я държи едва ли не в тъмница на борда на яхтата и да не я пуска да слиза на брега през останалата част от принудителния им престой.

— Но нали каза, че не знаел нищо за годежа?

— Мотивът на мистър Стоукър е друг, сър. Той не цели да я възпре от среща с Негова светлост, а да избегне всеки шанс от среща с вас. Вашата прегръдка го е убедила, че любовта й не е угаснала, откакто се разделихте в Ню Йорк.

— Сигурен ли си, че си чул това?

— Да, сър.

— И как го чу точно?

— В този момент говорех с Негова светлост от едната страна на някакъв храст в градината, докато разговорът, който току-що ви описах, се водеше от другата му страна. Нямах избор, освен да чуя репликите на мистър Стоукър.

Направо подскочих.

— Говорел си с Чъфи, така ли каза?

— Да, сър.

— И той също чу всичко, така ли?

— Да, сър.

За това как съм целунал мис Стоукър?

— Да, сър.

— И това развълнува ли го?

— Да, сър.

— Какво каза?

— Спомена нещо за вадене на вътрешности, сър.

Избърсах поизпотеното си чело.

— Джийвс — рекох, — тук трябва добре да се помисли.

— Да, сър.

— Посъветвай ме, Джийвс.

— Ами, сър, струва ми се, ще бъде разумно да се опитате да убедите Негова светлост, че когато сте прегърнал мис Стоукър, сте изпитвал само братски чувства.

— Братски? Мислиш ли, че ще мине?

— Така смятам, сър. В края на краищата, вие сте стар приятел на младата дама. Разбираемо е да я дарите с една съвсем невинна и мила целувка, научавайки за годежа й с такъв близък приятел като Негова светлост.

Станах.

— Може да проработи, Джийвс. Трябва да опитам. Сега те напускам, за да се подготвя за изпитанието, което ме очаква. Ще се отдам на тиха медитация.

— Чаят ви ще дойде след минута, сър.

— Не, Джийвс. Сега не е време за чай. Трябва да се концентрирам. Историята трябва да бъде готова преди да се върне Чъфи. Ако не се лъжа, той скоро ще ме посети.

— Няма да се изненадам, ако намерите Негова светлост да ви чака във вилата, сър.

Джийвс беше абсолютно прав. Едва бях прекрачил прага, когато нещо експлодира откъм фотьойла и ето ти го — насреща ми Чъфи, опулен сурово в мен.

— А-а! — рече той, процеждайки възклицанието през странно стиснатите си зъби. Изобщо целият му вид вещаеше неприятности и проблеми. — Ето те най-после!

Пуснах му една предразполагаща усмивка.

— Да, ето ме. И знам всичко. Джийвс ми каза. Твърде лошо, твърде лошо. Не съм си и мислел, друже, че моята братска целувка с Полин Стоукър, когато я поздравявах за годежа й с теб, ще предизвика толкова бързо цялата тая тревога.

Той продължи да ме изяжда с поглед.

— Братска?

— Напълно братска?

— Старият Стоукър май не мислеше така.

— Е, и двамата му знаем подсъзнанието на Стоукър, нали?

— Братска? Хм!

Демонстрирах съжаление.

— Може би не трябваше да го правя…

— Имал си късмет, че не си го сторил, когато аз съм бил наблизо.

— …но знаеш как е, когато приятел, с когото си бил в началното училище, в Итън и в Оксфорд, се сгодява за момиче, което ти е като сестра. Човек може да се развълнува, нали?

Явно беше, че в гърдите на стария ми другар се водеше борба. Той ми пусна още пет-шест изпепеляващи погледа, кръстоса няколко пъти стаята и като катурна едно малко столче, му тегли два-три ритника. После се поуспокои. Виждаше се — разумът се връщаше на трона си.

— Е, добре — рече. — Но за в бъдеще, по-малко от тия роднински прояви.

— Разбира се — съгласих се веднага аз.

— Зарежи ги. Ще трябва да удържаш на импулсите си.

— Да, да.

— Ако искаш сестри, търси си ги на друго място.

— Точно така.

— Не искам да си мисля, че когато се оженя, всеки момент мога да вляза в стаята и да видя как се разиграва някоя братско-сестринска сцена.

— Разбирам, старче. Значи все още възнамеряваш да се ожениш за това момиче?

— Дали възнамерявам? Разбира се, че възнамерявам да се оженя за нея. Ще бъда магаре и половина, ако не се оженя за такова момиче, нали?

— Но какво става със старите скрупули?

— Какви ги дрънкаш?

— Ами, ако Стоукър не купи Замъка, няма ли да се върнеш в старите позиции, когато не искаше да й се обясниш и оставяше мисълта за Уотуотлей като червей в цветна пъпка да яде отвътре румения лик?

Той потрепери леко.

— Бърти, не ми припомняй за времето, когато сякаш чавка ми беше изпила акъла. Не мога да си представя как изобщо може да съм се чувствал така. Най-официално ти казвам, че промених възгледите си. Вече не ми пука, дори и ако джобът ми е празен, а тя се къпе в пари. Ако мога да изровя отнякъде седем шилинга и шест пенса за разрешителното и няколко лири за оня, дето ще държи молитвеника, венчавката ще се състои.

— Браво.

— Какво значение имат парите?

— Ами да.

— Искам да кажа, любовта побеждава всичко.

— Никога не си казвал по-вярно нещо, момко. Ако бях на твое място, щях да й напиша писмо, в което да изложа схващането си. Виждаш ли, тя може да си помисли, че сега, след като финансите ти отново се люлеят под краката, ще поискаш да разтуриш годежа.

— Ще й напиша. Ха, ами че да!

— Какво?

— Джийвс ще й го занесе. И така ще избегнем всяка възможност да го надуши дъртият Стоукър.

— Мислиш, че е възможно, а?

— Драги ми приятелю! Та той е роден надушвач на писма. Можеш да го прочетеш на лицето му.

— Исках да кажа, ще може ли Джийвс да го занесе? Не виждам как.

— Трябваше да ти кажа, че Стоукър предложи на Джийвс да ме напусне и да постъпи на служба при него. Когато разбрах, си помислих, че никога не съм чувал по-нахално нещо в живота си, но сега гласувам „за“. Джийвс ще отиде при него.

Мигновено схванах хитростта на плана.

— Ясно ми е какво целиш, Чъфи. Като действа под знамето на Стоукър, той ще може да се движи свободно.

— Именно.

— Ще може да носи писмо от теб на нея, после от нея на теб, после пак от теб на нея, после от нея на теб, и отново от теб на нея и от…

— Да, да. Схванал си. И докато трае тая кореспонденция, можем да си уредим среща. Имаш ли представа колко време ти трябва, за да подготвиш терена за една венчавка?

— Не съм сигурен. Струва ми се, ако вземеш специално разрешително, можеш да го направиш моментално.

— Ще взема специално разрешително. Две. Три. Е, това наистина ме накара да си размърдам кокалите. Чувствам се нов човек. Веднага ще отида да кажа на Джийвс. Може да бъде на яхтата още тази вечер.

В този момент Чъфи внезапно спря. Челото му помътня отново и той впери изпитателния си поглед в мен.

— Надявам се, че тя наистина ме обича?

— По дяволите, старче, не ти ли го каза?

— Да, каза ми го. Каза ми го, да. Но можеш ли да вярваш на това, което приказват момичетата?

— Но, за бога!

— Ами да, те са големи шегаджийки. Може да си е правила гаргара с мен.

— Виждаш живота в черно, момко — прекъснах го с разбираща въздишка.

Той се замисли.

— Направо не е за вярване, че се е оставила да я целунеш.

— Изненадах я.

— Можеше да те цапардоса по ухото.

— Защо? Тя си е помислила, че прегръдката е братска.

— Братска, а?

— Съвсем братска.

— Е, може и да е така — каза Чъфи, с колеблив глас. — Имаш ли сестри, Бърти?

— Не.

— Но ако имаше, щеше ли да се целуваш с тях?

— О, много пъти.

— Добре де… Е, добре… Добре, може би няма нищо лошо.

— Можеш да вярваш на думата на един Устър, нали?

— Не знам. Спомням си, една сутрин след състезанието с лодки през втората ни година в Оксфорд, ти каза на съдията, че името ти е Юстис Х. Плимзол и че живееш във вила „Китка“, Уест Дълуич, „Алийн роуд“.

— Това беше специален случай и изискваше специални мерки.

— Да, разбира се… Да… Е… Добре, приемам, че всичко е наред. Наистина ли си готов да се закълнеш, че между теб и Полин вече няма нищо?

— Нищичко. Често сме се смяли от сърце при спомена за нашата моментна лудост в Ню Йорк.

— Никога не съм те чувал.

— Е, не знам… смеели сме се — доста често.

— О?… Е, в такъв случай… Добре, да, предполагам… Както и да е, ще взема да й напиша това писмо.

Известно време останах с крака вдигнати върху полицата на камината и отдъхвах. Да си го кажем ясно — беше доста тежък ден и напрежението ми се отразяваше. Само последната обмяна на мисли с Чъфи беше достатъчна да ми опъне нервите до край. И когато Бринкли влезе и ме попита кога ще вечерям, мисълта да се задоволя в усамотение с един бифтек и пържени дреболии никак не ми хареса. Чувствах се неспокоен и настръхнал.

— Ще вечерям навън, Бринкли.

Този приемственик на Джийвс ми беше изпратен от лондонската агенция и съм длъжен да кажа, че той не бе човекът, когото бих си избрал, ако имах време сам да отида дотам и лично да се занимая с нещата. Да, точно — съвсем не беше камериерът на моите мечти. Бринкли беше меланхоличен тип с дълго, тясно, пъпчиво лице и дълбоки, печални очи. Още от самото начало той не се показа склонен към това дружеско бъбрене между работодател и работник, с което бях привикнал от обществото на Джийвс. Опитвах се да установя сърдечни отношения още от момента, в който беше дошъл, но безуспешно. Отвън беше цял изтъкан от почтителност, но вътрешно разбираш, че е човек, който очаква социалната революция и гледа на Бъртрам като на тиранин и потисник.

— Да, Бринкли, ще вечерям навън.

Той не каза нищо, само ме гледаше така, като че мереше колко въже ще му трябва, за да ме обеси на първия стълб.

— Имах изтощителен ден и чувствам, че са ми нужни светлина и вино. И от двата артикула, мисля, ще намеря в Бристъл. А там трябва да има и някакво представление, не мислиш ли? Това място е номер едно в плановете на странстващите музиканти.

Той въздъхна едва доловимо. Тези мои приказки за представления го потискаха. Това, което наистина искаше, е да ме види как търча надолу по „Парк Лейн“, а по петите ми — масите с окървавени ножове в ръце.

— Ще се кача на колата и ще ида там. Твоята вечер е свободна.

— Много добре, сър — простена той.

Този тип ми лазеше по нервите. Нямах никакви възражения да си прекарва времето като планира клане за буржоазията, но не разбирах защо, по дяволите, не можеше да го стори с ведра, слънчева усмивка на лице. Като го отпратих с едно махване на ръка, тръгнах към гаража и изкарах колата.

До Бристъл имаше само около тридесетия а мили и стигнах достатъчно рано, за да похапна сладко. Представлението беше музикална комедия, която бях гледал няколко пъти, докато вървеше в Лондон, но повторното посещение ми се отрази доста добре. Чувствах се отпочинал и освежен, когато тръгнах обратно към къщи.

Предполагам, трябва да е било към полунощ, когато спрях пред селското ми убежище. И понеже бях вече полузаспал, за секунда палнах свещта и тръгнах несигурно по стълбите. Спомням си, че като отварях вратата на моята стая, си мислех колко добре ще ми дойде един сън. И тъкмо се бях запътил към леглото с песен на уста, така да се каже, когато нещо внезапно се изправи в него.

В следващия момент вече бях изпуснал свещта и стаята потъна в мрак. Но не и преди да видя достатъчно, за да ми се смръзне кръвта.

Казано направо — съдържанието на леглото ми се състоеше от Полин Стоукър в моята светловиолетова пижама на райе старо злато.