Бъди българин, Джийвс

Операция „масло“

Трябва да си призная, че беше голям удар. Никога преди не бях подозирал колко важна роля играе лицето на човек. Искам да кажа, че Бъртрам Устър щеше да бъде посрещнат с уважение и почтителност, ако имаше само един лек загар. Всъщност, не бих се учудил, ако момиче със социално положение на кухненска прислужница би направило и реверанс. Мисля, че нещата биха стояли по коренно различен начин, ако имах някаква смъртна бледост или пък гнойни пъпки. Но само и единствено защото бях омазан с вакса, това създание от женски пол се въргаляше на изтривалката и мяташе къчове нагоре-надолу из коридора.

Е, разбира се, можех да направя само едно. Вече се чуваха гласове по коридора и след половин минута можех да очаквам стълпотворение от прислужници на сцената. Затова си плюх си на петите и изчезнах. И предполагайки, че съвсем скоро районът около задната врата подлежи на претърсване, обиколих сградата и се приютих в един храст недалече от главния вход.

Тук трябва да направя пауза. Стори ми се, че преди да продължа, е по-добре да анализирам ситуацията и да реша какво да предприема.

При други обстоятелства, ако бях полегнал в някое кресло с цигара в уста, вместо да клеча в тоя гаден листак и във врата ми да падат бръмбари, сигурно щях да изпитам голяма доза задоволство и въодушевление от пейзажа и околността като цяло. Винаги съм бил голям почитател на спокойствието на старата английска градина някъде по времето между края на вечерята и часа за лягане. От мястото си виждах целия силует на Замъка, очертан върху небето. Впечатляваща гледка. В дърветата си шушукаха птици, а някъде наблизо сигурно имаше цветна леха с шибой и тютюн, защото въздухът беше изпълнен с приятно ухание.

Прибави кроткия мир на лятната нощ и ти става ясно.

Някъде към края на десетата минута спокойствието на лятната нощ се пропука. От един от прозорците проехтяха силни викове. Познах гласа на младия Сийбъри и ми стана драго, че и той си има своите неприятности. Предполагам, беше се получило търкане от факта, че някой искаше да го сложи да спи, а той се противеше. След малко престана да врещи и всичко отново притихна.

Непосредствено след това се дочу шум от стъпки. Някой вървеше по алеята към входната врата.

Мигновено предположих, че е сержант Ваулс. Виждате ли, Чъфи беше местният мирови съдия и първото нещо, което би направил Ваулс, след историята с вилата, би било да отиде право при големия шеф и да даде отчет. Спотаих се в храстите.

Не, не беше сержант Ваулс. Току-що бях мярнал фигурата на фона на небето и видях, че е по-висока и не толкова закръглена. Той се изкачи по стълбите и взе да тропа на вратата.

И като говоря за тропане, имам предвид тропане. Мислех си, че изпълнението на Ваулс предишната нощ във вилата ми е доста добър пример за работа с китката, но тоя тип направо го удари в земята. Класа та класа! Той направи на това чукало повече упражнения, отколкото са му били правени откак първият Чъфнъл, или който е бил там, го е монтирал на вратата.

В интервалите между млатенето на чукалото той също така изпълняваше някакъв химн с мечтателен глас. Ако си спомням правилно, беше „Води ме, блага светлина“ и това ми позволи да го идентифицирам. Бях чувал и преди този писклив тенор. Едно от първите неща, които трябваше да запретя, когато пристигнах във вилата, беше навика на Бринкли да пее химни в кухнята, докато аз се опитвам да свиря фокстрот на банджото си в дневната. Не можеше да има два подобни гласа в Чъфнъл Реджис. Нощният посетител не бе друг, а моят гипсиран личен помощник и изобщо не проумявах какво търсеше в Замъка.

В къщата светнаха лампи и входната врата се отвори. Чу се глас. Беше сърдит и принадлежеше на Чъфи. Като правило в задълженията на домакина на Чъфнъл Реджис не влизаше задачата да отваря вратата на домашния персонал, но сега явно бе почувствал, че тази дяволска врява представлява по-специален случай. Както и да е, сто че се изправи насреща му цял-целеничък, при това не особено доволен.

— Защо, по дяволите, вдигаш тая ужасна дандания? — изръмжа Чъфи.

— Добър вечер, сър — долетя глас, преливащ от нужното уважение.

— Какво искаш да кажеш с това „Добър вечер“? Какво…

Мисля, че имаше желание да се разпростре повече, защото явно беше раздразнен, но в този момент Бринкли го прекъсна.

— Вътре ли е дяволът? — попита той със същия гаден подмазвачески глас.

Въпросът беше прост и можеше да получи също така прост отговор, но изглежда затрудни Чъфи.

— Вътре ли е… Кой?

— Дяволът, сър.

Трябва да кажа, че никога не съм гледал на Чъфи като на човек, на когото пипето му сече. У него винаги по-забележителни са били мускулите, отколкото сивите клетки, но съм длъжен да призная, че в този случай демонстрира дълбока интуиция, което му прави чест.

— Ти си пиян.

— Да, сър.

Тук Чъфи експлодира като бомба. Много добре разбирах душевното му състояние. Представям си как от оня злощастен епизод във вилата, когато любимото момиче му отряза квитанциите и излезе от живота му, той не е престанал да кипи от гняв, да размишлява, да гризе нокти и какво ли не, като изтерзана душа, бленуваща да излее някъде силните си страсти. И ето че сега намери къде. Още от оная скръбна сцена Чъфи е жадувал да се освободи от натрупаната болка и да я стовари на гърба на някого и, слава на Всевишния, небето му изпрати тоя пияница, бъхтещ чукалото и търсещ дявола.

Да погне Бринкли надолу по стълбите, а после и по алеята, като му тегли по един шут отзад на всеки метър, за петия барон Чъфнъл беше въпрос на секунди. Тази забележителна гледка премина покрай моя храст с около петдесет километра в час и се загуби в далечината. След малко чух стъпки. Някой въздишаше, като че ли е смъкнал голям товар от плещите си. Беше Чъфи.

И тъкмо стигна от другата страна на моето леговище, когато спря и запали цигара. Стори ми се, че е дошъл моментът да установя контакт.

Забележете, не бях чак толкова приритал да си бъбря със стария Чъфи, тъй като настроението му при последната ни раздяла съвсем не беше приятелско, и ако положението ми беше малко по-розово, със сигурност щях да го избегна. Но се случи така, че той се оказа последната ми надежда. Тази вечер щеше да ми е невъзможно да се свържа с Джийвс заради полковете от кухненски прислужници, които щяха да изпадат в истерия всеки път, колчем се осмеля да припаря до задния вход. Също толкова невъзможно щеше да ми бъде, ако тръгна да обикалям околностите и тропам на непознати за малко масло. Знаете как бихте се почувствали, ако някакъв тип, когото не познавате, се изтърси в къщата ви с черно лице и ви поиска масло. Такъв човек не може да предизвика съчувствие.

Не, всичко сочеше към Чъфи като единствен спасител на положението. Той имаше достъп до маслото, а и може би сега, когато си е излял част от лошото настроение върху задните части на Бринкли, щеше да бъде по-склонен да услужи на един стар приятел с около четвърт лира. Ето защо изпълзях тихо от шубрака и изникнах току зад гърба му.

— Чъфи! — пошушнах аз.

Сега разбирам, че щеше да бъде по-добре да го бях предупредил някак за своето присъствие. Никой не обича да чува неочаквани гласове във врата си и в по-спокойно състояние сигурно щях да предвидя това. Не казвам, че се получи точно повторение на епизода с кухненската прислужница, но за момент като че ли застрашително се приближаваше до него. Бедният момък скочи като ужилен. Цигарата изхвърча от ръката му, зъбите му затропаха и Чъфи видимо потрепера. Ефектът беше като че ли го бях ръгнал в задните части с шило или свредел. Виждал съм сьомгата да се държи по подобен начин по време на хвърляне на хайвера си.

Направих всичко възможно да укротя бурята с нежни думи.

— Това съм аз, Чъфи — продължих да шушукам.

— Кой? — изпищя бедният ми приятел и за момент ми дожаля за него.

— Бърти.

— Бърти?

— Точно така.

— О!

Не ми се понрави как прозвуча това „О!“. Нямаше я нотката на гостоприемство. Човек се научава да усеща кога е желан и кога не. Съвсем ясно ми беше, че не съм и си помислих, че може би ще е разумно преди да продължа към главната тема, да започна с някой внушителен комплимент.

— Добре се справи с навлека, Чъфи — рекох. — Браво. Особено ми беше приятно да видя добрия урок, който му даде, защото ми се искаше аз да можех да му тегля някой и друг шут.

— Кой е той?

— Моят прислужник — Бринкли.

— Какво правеше тук?

Господи, какъв рязък глас можеше да има този Чъфи!

— Предполагам, търсеше мен — продължих да обяснявам, вече примирен със злощастната си съдба.

— Защо тогава не те търси във вилата?

Надявах се да имам добра възможност да му поднеса новината.

— Страхувам се, че остана с една къща по-малко, Чъфи — казах. — Съжалявам да те известя, че Бринкли току-що я подпали.

— Какво!

— Надявам се да е била застрахована.

— Подпали къщата? Как? Защо?

— Просто прищявка. Изглежда в момента му се е сторило добра идея.

Чъфи го прие доста тежко. Видях, че се размисли и при други обстоятелства щях да го оставя да си размишлява колкото му душа иска. Но ако държах да хвана влака в 10,21, налагаше се да бързам. Времето беше от първостепенна важност.

— Е — проговорих, съжалявам, че те безпокоя, друже…

— Защо, по дяволите, ще пали къщата?

— Човек не трябва да се опитва да прозре психологията на типове като Бринкли. Ходовете им са мистериозни. Достатъчно е да знаеш, че го е сторил.

— Сигурен ли си, че не беше ти?

— Скъпи приятелю!

— Звучи ми като тъпите, идиотски неща, които ти правиш — каза Чъфи и бях разочарован да усетя в гласа му голяма доза от старата злост. — Все пак, какво, търсиш тук? Кой те е викал? След онова, което се случи, ако си мислиш, че можеш спокойно да си влизаш и излизаш…

— Знам, знам. Разбирам. Мъчително неразбиране. Хлад. Склонност да гледаш на Бъртрам с недобро око. Но…

— И откъде изникна тъкмо сега?

— Седях в храста.

— Седял си в храста?

Тонът, с който го изрече, ми подсказа, че както винаги готов да разбере криво стария приятел, Чъфи отново си беше оформил грешно заключение. Видях да драска клечка кибрит и в следващия момент той ме разглеждаше на светлината й. Клечката изгасна и го чух да диша тежко.

Можех да проследя мислите му. Той явно се разкъсваше от противоречиви чувства. Желанието му след болезнения разрив да няма повече нищо общо с мен се бореше с мисълта, че сме дружки от години и това си носи своите задължения. Човек, навярно си мислеше той, може да престане да е в приятелски отношения със стар съученик, но не може ей така да го остави да скита наоколо в състоянието, в което подозираше, че съм.

— По-добре да влезеш и да преспиш — каза той накрая уморено. — Можеш ли да ходиш?

— Добре съм — побързах да го уверя. — Не е това, което си мислиш. Слушай.

И доста убедително и гладко изкарах като картечница „чичковите червенотиквеничковчета“, после „Петър плет плете, през три плета преплита“, и накрая „непротивоконституционствувателствувайте“.

Демонстрацията имаше своя ефект.

— Значи не си къркан? — въздъхна Чъфи.

— Ни най-малко.

— Но седиш по храстите.

— Да, но…

— И лицето ти е черно.

— Знам. Задръж малко, старче, и ще ти разкажа всичко.

Сигурно сте имали случай да разказвате на някого дълга история и някъде по средата да осъзнаете, че ви липсва разбиране от страна на публиката. Много неприятно усещане. Точно такова имах и аз. Не че Чъфи каза нещо. Но като че ли беше под някаква зловредна хипноза, докато минавах от точка на точка. Разказвайки, все повече ме завладяваше странното усещане, че на Чъфи не му пука за мен.

Както и да е, продължавах твърдо и след като изложих простите факти, заформих едно витиевато прошение за мазното вещество.

— Масло, Чъфи, друже мой — заключих. — Парче масло. Ако имаш масло, приготви се да ми отпуснеш малко. Аз ще се завъртя тук, нали, докато ти отскочиш до кухнята и го осигуриш. И вярвам разбираш, че времето е от първостепенна важност. Едва ще успея да хвана онзи влак.

За една-две секунди той остана безмълвен. Когато проговори, в гласа му имаше такава неприязнена нотка, че признавам, сърцето ми се сви.

— Нека да изясним всичко — каза той. — Искаш да ти донеса масло.

— Точно така.

— За да можеш да изчистиш лицето и ръцете си и да хванеш влака за Лондон.

— Да.

— И така да избягаш от мистър Стоукър.

— Именно. Чудесно си разбрал всичко — поздравих го аз с намерението да приложа добрата стара четка. — Не мисля, че бих могъл да изброя и шестима, които биха схванали сюжета с такава изумителна точност. Винаги съм имал високо мнение за твоята схватливост, Чъфи — много високо.

Но сърцето ми продължаваше да се свива. И когато го чух да пръхти в тъмнината, то направо замря.

— Разбирам — рече. — С други думи, искаш да ти помогна да избягаш от задълженията си на почтен човек, така ли?

— Какво!

— Това казвам и аз — „Какво!“. Мили боже! — изрева Чъфи и бях сигурен, че потрепери от глава до пети, макар да не го видях в мрака. — Не те прекъсвах, когато ми разказваше твоята отвратителна история, защото исках да ми стане съвсем ясно. Сега, надявам се, ще ми позволиш да кажа няколко думи.

Той изпръхтя още по-силно.

— Искаш да хващаш влакове за Лондон, а? Ясно! Е, не знам какво мислиш за себе си, Устър, но ако те интересува какво мнение оформя поведението ти у непредубедения наблюдател, то нямам нищо против да те информирам, че се държиш като червей, свиня, мерзавец, кърлеж и презряно псе. Погледни го. Господи! Това прекрасно момиче те обича. Баща и най-почтено се съгласява на скоростна сватба. И вместо да се почувстваш доволен, очарован и поласкан като… ъ-ъ… както би се почувствал всеки друг, ти кроиш планове да се чупиш.

— Но, Чъфи…

— Повтарям, да се чупиш. Най-подло и брутално заговорничиш да се измъкнеш и да разбиеш сърцето на прекрасната девойка — изоставена, пренебрегната, отхвърлена като… ъ-ъ… вече ще забравя и собственото си име… ъ-ъ… като омърсена ръкавица.

— Но, Чъфи…

— Не се опитвай да отричаш.

— По дяволите, тя не е влюбена в мен.

— Ха! Не е ли така хлътнала, че да преплува от яхтата до брега, за да стигне до теб?

— Тя обича теб.

— Ха!

— Обича те, казвам ти. Тебе искаше да види, като преплува снощи до брега. И се нави да се омъжи за мен само за да ти го върне за това, че се усъмни в нея.

— Ха!

— Затова, бъди разумен, старче, и ми донеси масло.

— Ха!

— Стига си „хакал“. Нищо не казваш и звучи тъпо. Трябва ми масло, Чъфи. Важно е. Дори и да е малко парченце, донеси го. Устър ти приказва, друже — онзи, с когото беше в училище, онзи, когото познаваш от ей такъв.

Спрях. За момент ми се стори, че това е свършило работа. Усетих как ръката му падна на рамото ми и определено го размачка. Можех да си заложа ризата, че е омекнал.

И наистина беше, но не в правилната насока.

— Ще ти кажа точно какво мисля за всичко това, Бърти — каза той и в думите му имаше някаква ужасна смиреност. — Няма да се преструвам — обичам това момиче. Дори и след това, което се случи, аз още я обичам. И винаги ще я обичам. Обичам я от първия момент, в който я видях. Беше в ресторант „Савой“. Спомням си, че седеше в един от столовете във фоайето и беше преполовила мартинито си, защото сър Родерик и аз закъсняхме и баща й бе решил, че могат да пийнат по един коктейл, докато чакат. Очите ни се срещнаха и изведнъж разбрах, че съм открил единственото момиче на света, без дори да подозирам, че тя е луда по теб.

— Но не е!

— Сега го проумявам и знам, разбира се, че никога няма да мога да я спечеля. Но мога да направя това, Бърти. Изпитвайки тая безмерна любов към нея, мога да се погрижа да не остане ограбена от своето щастие. Сърцето й желае тя да стане твоя съпруга. Защо — никой не може да каже и няма смисъл да питаме. Но поради някакви необясними причини тя те иска и ще те получи. Странно, че си дошъл при мен. Какво искаш? Да ти помогна да разбиеш мечтите й и да й ограбиш милото, детинско доверие в човечността! И мислиш, че ще се присъединя към мръсния ти план? Да имаш да вземаш! Няма да получиш нито грам масло от мен, момко. Ще си останеш такъв, какъвто си, и след като премислиш, не се съмнявам, че по-добрата ти половина ще ти посочи пътя обратно към яхтата, където ще си готов да изпълниш задълженията си на английски джентълмен.

— Но, Чъфи…

— И ако желаеш, мога да ти бъда кум. Болезнено, разбира се, но ще го сторя, ако го желаеш.

Стиснах ръката му.

— Масло, Чъфи!

Той поклати глава.

— Няма масло за теб, Устър. По-добре си си така.

И като отблъсна ръката ми като мръсна ръкавица, той закрачи покрай мен в нощта.

Не знам колко дълго стоях като забит в земята. Може да е било кратко. Може и да е било дълго. Обхващаше ме отчаяние, а когато става това, човек не си гледа часовника.

Нека тогава да кажем, че в един момент — пет, десет, петнадесет, или може би двадесет минути по-късно — осъзнах, че някой кашля тихо до ухото ми като почтителна овца, опитваща се да привлече вниманието на своя овчар. И тогава ме обзе неописуема радост, благодарност и удивление — съзрях до себе си Джийвс.