Целувам ви ръка

Десета глава

Д’Амико за първи път се качваше в самолет и ако се бе решил на това, то бе единствено от уважение към дон Анджелино, който държеше всичко да приключи възможно по-скоро, а самолетът бе най-бързото средство, за да се придвижи до Севера.

От години Лука го подиграваше за тази негова мания да пътува единствено с влак и автомобил, но когато веднъж открито му подхвърли, че сигурно го е страх, тогава Никола д’Амико, старият consigliori, чието минало го сродяваше с почти всички членове от наказателния кодекс, се почувства задължен да даде някакво обяснение. Дълбоко вярващ в теорията за малшанса, той твърдеше, че един-единствен неудачник в самолета е достатъчен, за да провали съдбата му, която той в никакъв случай не желаеше да поставя в ръцете на случайни хора. Затова и сега, преди да закопчее колана си, той огледа пътниците, за да се увери, че сред тях няма физиономия на анонимен терорист или на жива торпила.

Пътуването беше кратко, макар и мъчително, и едва когато усети сигурния ход на влака, Никола д’Амико свободно се отдаде на мислите си.

Отиваше да убеди дон Сантино тихомълком да се върне в Сицилия, за да уреди въпроса с Гаспаре Ардицоне, и тази задача му се струваше неблагодарна, тъй като познаваше характера на стареца и знаеше, че нямаше да го уплаши дори ако му кажеше, че Големия баща е готов да му обяви война. По-скоро шансът бе да заложи на чувството му за чест, отколкото на заплахите, в противен случай рискуваше нищо да не постигне. Опита се точно да си припомни думите на дон Анджелино и с удоволствие установи, че паметта все още не му изневерява.

Два часа по-късно влезе в стаята на дон Сантино Билечи.

Беше изненадан, че го намира сам, без никой от многобройните му внуци, но Сантино Билечи не изрази никаква изненада от това, че пред него е застанал човекът, който бе дясната ръка на дон Анджелино. Скръсти ръце под гърдите си в обичайния жест, който означаваше, че е готов да го изслуша.

— Простете ми — отдалече започна Никола д’Амико, — че си позволих да дойда, без да уведомя там, където трябва, за намерението си да ви посетя и за онова, което ме води при вас, ала живеем в необикновени времена, случват се странни неща и предвид това, че проблемът е твърде деликатен, дон Анджелино реши, че излишните уши няма да са ни от полза и че вие няма да имате нищо против, ако в Палермо никой не научи за това посещение.

На Сантино Билечи не убягна скритият смисъл на това заплетено начало, пълно с намеци и така сходно с начина, по който самият той говореше. Явно Никола д’Амико целеше да му напомни, че в Палермо той е представляван от хора, които вече не заслужават доверието му, и с това всъщност го упрекваше, че след последните събития позициите му бяха разклатени. Същевременно, казвайки, че времената са странни, фактически изразяваше огорчението на своята фамилия за случилото се, оценявайки го като несъвместимо с онова, което се нарича чест и морал. Сантино Билечи изслуша докрай д’Амико и бе доволен да отбележи, че съветникът не прибави нищо към онова, което по всяка вероятност бе формулирал самият доя Анджелино, после преглътна няколко пъти и се загледа в някаква неопределена точка на отсрещната стена.

— Да, наистина си прав — каза той и отново го повтори, обръщайки се на „ти“ към съветника, нещо, което д’Амико не си бе позволил и което прескачаше границите, установени в разговорите между високоуважаваните хора особено от неговия ранг. Спря за момент, преценявайки ефекта от този скрит упрек, след което продължи: — Наистина живеем в необикновени времена, случват се странни неща, уважението изчезва. Младите са невъздържани. Вършат разни неща на своя глава и винаги си мислят, че са прави. Понякога стигат до убийства, друг път самите тях ги убиват, но какво да се прави, такъв е животът. Най-жалкото е, че все ние, старите, трябва да оправяме нещата. Винаги на нас се пада да вадим кестените от огъня, може би, защото сме стари, ръцете ни са студени и няма опасност да се изгорим. Бях много огорчен, когато научих за нещастието със Стефано, и тогава, прости ме, Никола д’Амико, но именно тогава те очаквах да ме посетиш, тъй като се надявах, че дон Анджелино ще те изпрати да разговаряме. Защото един баща, който в страданието си се обърне към стар човек като мен, винаги ще намери приятел, а когато някой ти е приятел, той никога няма да забрави дълга си, дори ако хора като Ардицоне го забравят. Вместо това обаче вие с дон Анджелино не пожелахте да ме удостоите с тази чест. Последваха нови нещастия и едва след като още хора бяха разплакани, ти идваш и ме молиш да оправя нещата. Много съжалявам. Ако не беше ти, щях да кажа, че когато ти се забие трън в нокътя, или отиваш на лекар, или се опитваш сам да го извадиш и не успееш ли, няма за какво да се сърдиш на лекаря, а просто търпиш.

За миг се замисли, след което повтори сякаш на себе си:

— Просто трябва да го търпиш, поне така постъпват хората с характер!

— Дон Билечи! — внезапно го прекъсна д’Амико. Спря се и се взря в очите на този човек, който преминаваше всякакви граници. Чертите на лицето му се изопнаха, давайки израз на презрението му към стария дон, който го гледаше мълчаливо.

Може би това щеше да му струва скъпо, ала Никола д’Амико на никого нямаше да позволи да оскърбява човека, на когото бе посветил целия си живот. Дон Сантино вдигна ръка със спокоен и отмерен жест:

— Спокойно! Спокойно! На нашата възраст е добре да умеем да се гледаме в очите. Оставете ме да довърша. Казах ви какво би казал някой случаен човек, но дон Сантино Билечи не е случаен човек. Аз не съм лекар, а приятел и след като дон Анджелино се е убол на трън и има нужда от мен, кажи му да счита, че сам го е извадил, тъй като тези две ръце винаги са му служили и са му принадлежали. Ще дойда в Палермо. Още повече, че никак не ми се нравят тези мишки, които са се разиграли у дома.

Стана, взе от шкафа бутилка вино и напълни догоре две чаши.

По всяка вероятност дон Сантино щеше да замине едва след няколко дни, тъй като преди това имаше да уреди някои неща, но пристигането му в Палермо щеше окончателно да разреши проблема. Този път, докато наблюдаваше облаците през люка, д’Амико съвсем забрави за страховете си. Беше доволен, че успя да потисне честолюбието си и не обвини Билечи, задето не се бе обърнал към дон Анджелино за земите на Стефано. С това само напразно щеше да го подразни. Помисли си, че ако дон Анджелино бе проявил слабост или поне умора, обръщайки се към Билечи едва след злополучната акция на строежа, то старият предприемач бе показал същата слабост, допускайки човек като Ардицоне да не се съобразява с властта му. За момент видя някаква странна прилика в съдбата на двамата старци и за първи път у него се появи чувство на съжаление към онзи, когото винаги бе считал за Големия баща.

„От едно и също дърво сме издялани“ — му бе казал Сантино Билечи, потупвайки го по рамото на сбогуване. Беше прав. И тримата бяха създадени по един калъп и от едно и също старо дърво, което обаче започваше да се огъва като дъгите на бъчва, от която един след друг избиваха тежките обръчи, държащи ги заедно.