Целувам ви ръка

Пета глава

Желанието на дон Анджелино беше изпълнено. На погребението нямаше нито много цветя, нито много роднини, въпреки очакванията на полицията то да се превърне във внушителен израз на солидарност.

Кинокамерите на оперативния отряд, замаскирани в безобидни на вид камионетки, трябваше да се задоволят само със съкрушените физиономии на вдовицата и братята на Стефано Феранте. Нямаше нито един излишен венец, нито пък някое от лицата, поддържащи тясна връзка с голямата фамилия. След погребението обаче в кабинета на дон Анджелино се проточи върволица от хора, дошли да докажат своята преданост и в мълчалива прегръдка да предложат приятелството си и да изкажат съболезнованията си.

След като уточни с д’Амико подробностите по нападението над строителната площадка, Лука се прибра в стаята си. Изтегна се на леглото и загаси лампата, макар да знаеше, че няма да заспи. Сега всичко беше в ръцете му. Знаеше, че никой не е в състояние да му отнеме правото именно той да потърси възмездие за фамилията, и въпреки това не се чувстваше горд.

Усещаше всичките си мускули схванати и пренапрегнати както винаги, когато му предстоеше сблъсък, от който никой няма да излезе невредим, ала не изпитваше никакво вълнение, тъй като още от дете дон Анджелино го беше възпитал да влиза в конфликти и да се бие единствено когато правото е на негова страна. Именно то му даваше увереност, че ще победи.

Опита се да извика в тъмнината образа на Гаспаре Ардицоне и пред очите му изплуваха чертите на един подигравателен, високомерен човек, човек без страх от нищо, но и без респект към никого и това, че той се бе превърнал в негов смъртен враг, му се стори естествен завършек на отношенията им, започнали толкова отдавна.

Ардицоне беше идвал един-единствен път в имението им, в деня на света Розалия, преди сватбата на Стефано. Появи се на вратата на кухнята, където Лука по риза, запасан в престилка, пържеше риба за стотината приятели, настанени в градината, и тъкмо вадеше от огромния тиган зачервените късове. Гаспаре го изгледа с обичайния си подигравателен поглед и поклати глава. Лука току-що беше приготвил порцията за дон Анджелино и я даваше на Пиетро Кораца да му я отнесе, когато чу гласа на Ардицоне: „Браво! Както винаги първата порция е за най-важната особа. Дипломацията си е дипломация и йерархията трябва да се спазва дори когато пържиш риба. Браво… Ами ние, по-маловажните, ще успеем ли да се доредим и да опитаме от тази риба? И кога ще стане това? Когато изстине ли?“ Ардицоне говореше на провлачения си диалект и не преставаше да го гледа иронично. Лука не каза нищо, макар че в онзи момент направо му идваше да го застреля. Последва пауза. „Е какво, готвачът не иска да говори, така ли? Кажи, Лука Феранте, кога и ние, простосмъртните, ще опитаме от тази риба?…“ Накрая Лука проговори и от устата му се изля цялата му ненавист: „За теб няма да има от тази риба, Гаспаре Ардицоне! На тебе тази риба не ти понася!…“ „Сигурен ли си, че няма да има за мен, Лука? Наистина ли мислиш така?“ „Да, Ардицоне. Може да се задавиш от нея!…“ „Е, щом казваш, че ще ми стане лошо, няма да ям, още повече че аз винаги слушам приятелите си и гледам да им угодя… Така че не се тревожи, моята риба ще я изядеш ти, Лука… Това е най-малкото, което бих могъл да направя за един… приятел. Хайде, целувам ти ръка.“ Ардицоне махна с ръка и излезе от кухнята.

Това беше човекът, когото трябваше да убие.

Нямаше да му е лесно. Гаспаре Ардицоне беше изтъкан от жестокост. В едрата му фигура се криеше невероятна ловкост, лицето му беше широко и разлято, а с огромните си чепати ръце беше затворил устата на не един и двама нещастници. Беше амбициозен и безскрупулен, което го правеше още по-опасен. В занаята бе влязъл още като момче, когато беше изпокрал километри медна жица от немските оръжейни складове. Пропълзяваше под телените мрежи на няколко метра от ботушите на патрулите, промъкваше се в огромните хранилища, където бяха складирани стотици бомби, развиваше детонаторите им и с риск да вдигне всичко във въздуха изваждаше медните навивки. На следващия ден ги продаваше из Шанхайския пазар — най-бедната зона на Палермо — и носеше парите вкъщи. Така си спечели славата на порядъчно момче. С годините се промени и амбициите заедно с готовността му на всичко го отведоха във фамилията на Санте Билечи, където по най-бързата процедура стигна до върха.

Бойното си кръщение получи през 1958 година по време на раздора между Вито ла Плака и Санте Билечи, когато изби братята Буфардо, чиито интереси бяха в контрола на търговията с електродомакински уреди — един монопол, който Гаспаре успя впоследствие да завоюва за своя дон.

По онова време Ла Плака бе считан за недосегаем благодарение на репутацията, спечелил си с атентата над един от двамата съветници на Билечи, когото зверски бе убил в неговата „Джулиета“ с револверен изстрел от упор, който прониза главата му от едното ухо до другото.

Автомобилът се разби в една ограда и първите, притекли се на помощ, видяха шофьора, захлупен върху волана с окървавена глава, и решиха, че това е вследствие на катастрофата. Чак когато го натовариха в линейката, лекарят от „Бърза помощ“ установи, че пострадалият е получил „правосъдие“ чрез револверен изстрел, преди автомобилът да изхвърчи от платното. Това беше началото на войната. Макар че и заповедта за наказателна акция срещу съперника бе подадена от Билечи, все още не се бе стигнало до самия план поради някои трудности в осъществяването му. Ла Плака прекарваше по-голямата част от времето си в една мелница, непревземаема като крепост, неотлъчно пазен от братята Буфардо — двама от най-добрите телохранители в цяла Западна Сицилия, — така че организацията трябваше да бъде наистина безупречна. Тогава Ардицоне поиска да се заеме с операцията.

Даваше си сметка, че с братята Буфардо би могъл да се справи единствено ако ги изненадаше, но, от друга страна, беше абсурдно да се мисли, че ще влезе с гръм и трясък в мелницата, без да се изложи на сигурна смърт.

Една сутрин нареди да бъде откраднато едно такси и когато то пристигна да го вземе от къщи, шофьорът — младеж, когото Билечи бе извикал от Милано, за да не бъде разпознат — видя пред себе си един съвършено неузнаваем Ардицоне. Беше си залепил черни мустаци, облечен бе в елегантен светъл костюм с лъскава подплата и носеше мека шапка, придаваща му вид на високоуважавана личност. Минута по-късно автомобилът пое към мелницата.

Ардицоне си бе направил сметката точно. Знаеше, че никой от престъпния свят не беше използвал досега такси и че пазачът на входа, респектиран от вида му, нямаше да ги спре. Щеше да го вземе за чужденец, след като пътува с такси, и да го пропусне през тунела, без да уведоми дирекцията.

Пазачът огледа подозрително пътниците в автомобила, но ги пропусна да влязат. Камионите все още не бяха пристигнали да товарят и за няколко секунди таксито спря пред широко остъкления вход на дирекцията. Часът беше три следобед. По-младият Буфардо четеше вестник зад стъклената кабина, а брат му стоеше на вратата и пушеше цигара.

Младежът слезе от колата и със съвсем професионален жест отвори задната врата. Братът, който пушеше, смачка с крак угарката и сложил ръце на кръста, се отправи към посетителя, чието лице не можеше да види, понеже шофьорът го закриваше. Ардицоне стреля без дори да слезе от таксито. По-възрастният брат беше покосен в момента, когато посегна към колана си да извади пистолета. Другият се хвърли настрана, изстрелвайки един куршум в челото на младежа от Милано, ала вторият изстрел застина в цевта му. Автоматичният откос на Гаспаре Ардицоне го закова на пода. Вито ла Плака прояви неблагоразумие и се опита да избяга през страничния изход. Ардицоне го забеляза как се мъчи да се покатери по една стълба зад чувалите с брашно и без никакво усилие го свали с един изстрел. Пазачът не се виждаше никакъв. Ардицоне натовари в таксито трупа на младежа от Милано, мина през тунела и излезе на открито. Никой не го бе видял. Нямаше да има други жертви.

Ардицоне се надяваше след тази акция да бъде произведен от редови в десетник, ала дон Санте Билечи бе на друго мнение. Награди го щедро, изпрати го за няколко месеца да смени климата в Германия, но го остави в бойните редици, обяснявайки му, че едно евентуално повишение със сигурност би го поставило пред възмездието на фамилията Ла Плака, а случилото се би трябвало да изглежда в техните очи като обикновена наказателна експедиция, проведена от редовите му войници: така оцелелите биха били още по-силно впечатлени. Санте Билечи остана без конкуренти на пазара, който го интересуваше, а Гаспаре Ардицоне се опита да забрави разочарованието си, прекарвайки няколко разгулни месеца в Германия, откъдето си доведе и жена, която не разбираше нито дума италиански. Изглежда обаче, Гаспаре желаеше тъкмо това, след като още от първата вечер в Бавиера, когато Инге го бе приютила в леглото си, двамата не бяха разменили нито дума.

През следващите години славата му на екзекутор се утвърди, ала той си остана вечно недоволен. Билечи беше спрял кариерата му. Непрекъснато му повтаряше, че все още е прекалено млад и невъздържан, за да командва, и че дори и да стигнеше до поста, който желае, нямаше да издържи дълго. Иначе задоволяваше всичките му желания, обсипваше го с пари, но продължаваше да го използва като екзекутор. Дори след като Ардицоне сам започна да се занимава с предприемачество, пак остана да тъпче на едно място и на всички по-важни събрания продължаваше да стои пред вратите наред с обикновените войници.

Една вечер Николози, съветникът на фамилията, го повика при себе си.

Дон Сантино Билечи беше взел решение да го произведе десетник.

Гаспаре Ардицоне дори не се и усмихна. Задоволи се само с полагаемите се благодарности и отиде да направи проверка на поверената му „войска“, сякаш ставаше дума да приведе в ред някакъв архив, който отдавна му принадлежеше. Това беше достатъчно за Сантино Билечи да си даде сметка, че най-добрият му телохранител окончателно се е главозамаял. Знаеше, че Ардицоне се стреми да стане предприемач, за да участва в разпределението на значително по-солидни печалби, и не се изненада, когато съветникът му довери тази информация. Задоволи се само с няколко уклончиви обещания и уверението, че лека-полека всичко ще си дойде на мястото.

Дон Сантино беше угрижен. Преди няколко дни беше постъпило искане да бъде интерниран, а той добре знаеше, че рано или късно съдът щеше да го приеме и с това щяха да започнат неприятностите за фамилията. Далече от Сицилия трудно щеше да балансира разногласията вътре в „триумвирата“ и да крепи мъчителното равновесие между трите големи фамилии. Надяваше се, че ще успее да държи Ардицоне под око чрез новата му длъжност, но никога не бе хранил прекалени илюзии по този въпрос. Когато получи решението на съда, дон Билечи свика голямо събрание. Напомни на всички, че ще продължи да свежда решенията си единствено чрез своя consigliori, и замина, след като бе потвърдил доверието си в Николози. Няколко месеца по-късно до него достигнаха и първите тревожни сигнали от съветника. Гаспаре Ардицоне бе започнал да се проявява и всеки път, когато Николози се бе опитвал да противодейства на своеволията му, бе получавал един и същ отговор: Гаспаре приемал заповеди единствено от дон Сантино и в негово отсъствие се считал в правото си да използва властта, която самият Билечи му бе признал след годините на сляпо подчинение. Така стана и в случая със Стефано.

Беше натоварен да преговаря за парцела, но бе надхвърлил правомощията си. Стефано си позволи да го наругае, от което Гаспаре побесня. На него старият дон Анджелино не му внушаваше никакъв респект, както съвсем не го впечатляваха и наставленията на дон Сантино Билечи. Ето затова той бе натиснал спусъка.

Същата сутрин, няколко часа след погребението на Стефано, Пиетро Николози го извика, за да му предаде огорчението на дон Сантино от „злополучната“ престрелка. Ядовитият поглед на съветника го изпълни със задоволство. Сега вече беше една от важните фигури във фамилията, и то такава, от която всеки разумен човек би изпитал страх. Прибра се вкъщи и когато Инге видя самодоволното му изражение, застинало в особена гримаса върху устните му, остана поразена. Тя извади от хладилника бутилка вино, сложи я на масата, подредена вече за обяд, и се засуети наоколо. Мъжът й седна, започна мълчаливо да яде, но след няколко хапки побутна настрана чинията и си напълни чашата.

— Ти какво? Защо не ядеш?

— Не ми се яде — отвърна Инге.

— Да не би да пазиш линия? — продължи да я разпитва той.

— Не, Гаспаре, не съм гладна… — оплака се жена му.

— И аз не съм гладен.

Стана, свали си сакото и нави до лактите ръкавите на ризата си. Пъхна палци под колана си, изви глава встрани и погледна изпод око жена си.

— Гаспаре, виждаш ми се угрижен.

— Кой, аз ли? — нервно се усмихна той, сякаш думите на Инге му бяха прозвучали като предизвикателство. — Добре би било вече да познаваш мъжа си. Бил съм угрижен! Не аз, а други хора би трябвало да са угрижени! Дон Анджелино Феранте трябва да е угрижен, фамилията му също. Дон Сантино Билечи трябва да е угрижен, а вместо това той ми се сърди и прави голяма грешка, защото е стар и болен. Далеч по-добре би било да си гледа здравето, защото, разболее ли се човек на неговата възраст, всеки момент може да умре. Той обаче ми се сърди. И Стефано Феранте ми беше сърдит. И знаеш ли какво ми каза? Каза ми, че трябвало да го уважавам, защото бил син на дон Анджелино. И какво от това? Значи ли, че утре ще трябва да уважавам и сина на Стефано Феранте, защото е внук на дон Анджелино? И кой всъщност е дон Анджелино? Монархията отдавна вече не е на мода. Мен ме ценят заради това, което съм, без да съм син на когото и да било. А за да стана това, което съм, неведнъж съм се излагал под куршумите. И изведнъж някой като този пикльо ще ми се изхили в лицето, защото бил син на дон Анджелино! И бил уважаван човек! Хайде де! Хората те уважават само ако си богат, силен или ако ги е страх от теб. Не си ли, никой не те има за нищо. Защото никой не се страхува от теб.

Гаспаре последва жена си в спалнята. Инге го погледна и се опита да придаде в очите си израз на възхищение, ала в тях се четеше единствено страх. Той й се усмихна:

— Не се страхувай от мен. Аз съм твоят мъж. Ела тук. Ще ми покажеш ли прекрасните си форми?

Инге добре знаеше какво означава тази покана и отиде да се приготви. В подобни моменти Гаспаре започваше или да я бие, или да я люби. Избра си второто, макар че в този случай той ставаше още по-жесток и властен. Инге се съблече и легна на леглото. Гаспаре се приближи до нея, застана изправен пред изплашения й поглед, хвана я за тила и навря главата й в панталона си. Чувстваше се прекалено щастлив, за да споделя успеха си с другиго, и му се струваше, че допуснеше ли да се люби с жена си, това щеше да означава или да я издигне до себе си, или той самият да падне до нейното ниво. Стигаше му само да си получи дължимото, нещо като един първи акт на почит в зората на вече очертаващата му се кариера. Впрочем той и не смяташе, че една жена е способна на нещо повече от това. Притискаше здраво главата й и направляваше движенията й, докато накрая почувства сюблимната тръпка. После пожела да остане сам. Инге събра дрехите си и излезе от спалнята.

Отново се замисли за дон Анджелино. Той в никакъв случай нямаше да прости смъртта на Стефано. Интересно обаче кой щеше да оглави войнството му. По всяка вероятност това щеше да бъде Лука, неговият племенник и най-твърдият от хората му. Или може би Мазино — единственият, който му бе равен по ловкост, но който пък нямаше капка мозък в главата си. Масимо въобще не влизаше в сметката. Той беше деликатен като госпожица и баща му нямаше да допусне риска да изгуби и втория си син само за да защити честта на фамилията. Не, несъмнено Лука щеше да бъде неговият противник.

За момент му мина през ум, че след като не успееха да го премахнат, хората на дон Анджелино можеха да потърсят възмездие над близките му, например над Инге, но веднага отхвърли тази мисъл. Дон Анджелино не би допуснал такова нещо. Той беше от старата гвардия, а тя винаги бе държала жените настрана. Скръсти ръце зад тила и извика жена си.