Целувам ви ръка

Двадесет и първа глава

Тялото на Мазино беше пренесено в апартамента на Мариуча и бе положено до трупа й с надеждата, че разследването на полицията ще стигне до заключение, че става дума за убийство, последвано от самоубийство по сантиментални причини. Версията беше твърде повърхностна, но в замяна на това най-малко злепоставяше фамилията. Освен това, дори и да не бяха прибягнали към такава инсценировка, полицията пак щеше да открие връзката на вдовицата с Мазино д’Амико. Негови отпечатъци имаше из цялата къща, така че изчезването му неминуемо щеше да събуди множество въпроси във връзка със смъртта на Мариуча и фамилията щеше да си има куп неприятности.

Самият Никола д’Амико бе поискал да направят така. Чувстваше се отвратително и никак не желаеше да цапа името си, замесвайки го в някаква банална лична драма, но нямаше друг избор. Дон Анджелино бе отказал да приеме оставката му и го беше натоварил да намери сам най-справедливото решение. Дълбока беше болката на стария consigliori да види живота на сина си изложен като на пазар по страниците на вестниците, но това сякаш беше единственият начин да се реабилитира в очите на дон Анджелино и той го приемаше почти като изкупление.

Вестниците обаче не се ограничиха само с драмата на двамата любовници. Журналистите не устояха на изкушението да свържат смъртта на Мариуча с убийството на мъжа й и не един от тях подхвърли подозрението, че не е изключено Мазино д’Амико да е бил свързан с клана на Феранте, така че в крайна сметка името на дон Анджелино също беше замесено в цялата история.

Най-остри бяха статиите на Паскуале Никозия, който пишеше за участие на мафията в строителния сектор, в контрабандата на цигари и в трафика на наркотици. Фактите в писанията му бяха доста объркани, но даваха точна представа за определени интереси, които законът не само че не можеше да контролира, но вече дори и не успяваше да установи.

Появиха се и журналисти от Северна Италия и техните кореспонденции, проникнати от атмосферата на задкулисен мрак, единствено подсилиха тайнствения ореол над една действителност, която все още вълнуваше духовете с безброй загадъчни неща. Може да се каже, че в крайна сметка те внушиха прилика между Палермо и Чикаго от тридесетте години — един град, който никой от тях не беше посещавал, но който всеки лесно можеше да си представи.

Ехото от събитията стигна и до Парламента. Някои зададоха въпроса как така години след създаването на Комисия за борба с мафията все още няма радикални резултати. Комисията се видя принудена да сложи настрана папките и протоколите, да изостави красноречивите тиради и да надзърне тук-там в нечии дела. Последва шумна пресконференция и се появиха слухове, че се очакват потресаващи разкрития, но накрая пак се стигна до обичайния резултат, според който бе решено да се въдворят в изолация няколко от най-известните представители на старите фамилии. По такъв начин се оказа, че държавата със сила разреши проблема с остаряването и подмяната на доновете, като отстрани по-беззащитните мишени — „мъжете на честта“, които спъваха младите, амбициозни, но все още неизвестни претенденти, решени да не спират пред нищо по пътя си към върховете на мафията. Този път в списъка на въдворените се оказаха и имената на дон Анджелино Феранте и на дон Емилио Гризанти.

Дон Анджелино не можеше да се примири с хода на събитията. Онези, които бяха застанали на негова страна в провинцията, вече се намираха в открита война с противниковите фамилии и отново между тях се бяха върнали старите вражди, потискани години наред от крехкото примирие, поддържано с цената на едно трудно равновесие. Не минаваше ден някой да не заплати с живота си цената на една война, за която вече не съществуваха граници, и когато дори и най-химеричните писания започнаха да се изпълват с все по-конкретни факти, един чудесен ден избухна бомба пред печатницата на местния всекидневник и в отговор на това той за пръв път публикува имена и данни, прикривани до този момент от негласното споразумение между фамилиите.

Дон Анджелино не бе успял да се свърже дори и с Лучано. Когато се обади в Ню Йорк, Франк Палацоло му съобщи, че синът му се намира в Мексико и използва случая да го уведоми, че американските му приятели са изключително опечалени от онова, което става на острова. Дон Анджелино не прие поканата да участва в общо събрание на фамилиите от Западна Сицилия, замислена с цел да се приеме план за излизане от ситуацията, и се опита да успокои една част от политиците, които бяха започнали сериозно да се страхуват, че ще бъдат компрометирани. Един от тях, заемащ доста, висок пост, вече беше дал да се разбере, че в случай на опасност не би се поколебал да се отрече от приятелите си, но веднага бе разубеден по най-категоричен начин. И все пак защитната мрежа около фамилиите започваше бавно да се къса.

Дон Анджелино не беше склонен на компромиси и нямаше намерение да се споразумява с когото и да било. Ардицоне бе успял да отнеме земята на сина му, но едва ли щеше да построи своите многоетажни сгради, които трябваше да се издигнат като гигантски паметник на наглата му арогантност. Новият регулационен план вече бе готов и работата по строителните обекти кипеше с пълна сила, по нито една сграда нямаше да бъде построена там, където бе убит Стефано. Ардицоне сякаш бе потънал вдън земя и хората на дон Анджелино бяха претършували целия град, без да открият никаква следа от него. Лука дори не се и появяваше в имението от страх да не го изпусне. Вече за никакво примирие не можеше да става дума. Докато се опитваха да го открият, използваха възможността да ударят и по неговите интереси. Няколко от строителните му площадки бяха вдигнати във въздуха с тротил, в отговор на което Тунизиеца взриви дигата на един новоизграждащ се язовир в провинцията, чието строителство беше спечелено на търг от фирма, контролирана от дон Анджелино.

Ардицоне не се изплаши и прие ударите срещу него като истерична самозащита на един дон, доведен до пълно безсилие.

Масимо научи за всички тези неща в Ню Йорк и разбра, че не може повече да стои безучастен. Даде си сметка, че е дошъл моментът да се завърне у дома независимо от това, че баща му предпочиташе да го държи настрана. Ваканцията беше приключила и сега беше длъжен да намери своето място, откъдето да бъде полезен. Наистина никой не искаше такова нещо от него, ала съвестта му диктуваше, че трябва да постъпи точно така. Чувстваше, че за първи път през живота си в този непознат град е намерил нещо, което наистина му принадлежи. Беше се влюбил. И все пак това не бе основание да изостави фамилията.

Обади се на Карол и й определи среща за вечерта. Все още не бяха стигнали до интимност, тя дори не му беше дала повод да й заговори за това, но вече бяха започнали да мислят един за друг в представите си за бъдещето.

Бяха изминали три седмици от вечерта на запознанството им и през това време Масимо се беше убедил, че изживява една прекрасна любов, каквато никога досега не му се беше случвала. Силно желаеше Карол, постоянно се заричаше да я покани в апартамента си или да я последва във вечно недостъпното й жилище и да я обладае, ала когато застанеше пред нея, внезапно изгубваше кураж, оставаше му само нежността и се задоволяваше единствено с целувки. Сега обаче, когато трябваше да си замине, това нямаше да му е достатъчно. Имаше нужда от други спомени, достатъчно силни, за да крепят духа му не само при завръщането му в Сицилия, но и през цялото време, което щеше да прекара там, преди отново да се върне в Ню Йорк при нея. Искаше да остави нещо от себе си на това момиче, което му принадлежеше, но което все още не бе почувствал като изцяло свое, и държеше това нещо да бъде по-осезаемо от една платоническа любов. Напълни портмонето си с пари и излезе с намерението да й избере подарък и да отиде в апартамента й. Вече бе решил да пътува на следващия ден.

На два пъти обиколи всичките улици в центъра, спирайки се на всяка витрина, но не намери нищо, което да му хареса. Купи един грамофон и дузина плочи, но си даде сметка, че не е доволен от избора си още преди да излезе от магазина. Недалече от търговския център, където не прекъсваше човешкият поток, забеляза някакъв магазин, който, изглежда, бе на мода, влезе и веднага избра един гердан. Герданът беше доста дълъг, от малки сребърни плочки и изкуствени камъни. Плати двадесет долара и разбра, че не е направил добър избор, но все пак при мисълта, че Карол ще носи нещо, което той й е подарил, му стана приятно.

Вече беше минало пет следобед, когато си тръгна от Бродуей и се запъти към Пета улица. По това време тя изглеждаше точно така, както брат му я беше описал. Стори му се, че най-красивите американки са се наговорили да дойдат точно тук и точно в този час. Лицата на хората излъчваха спокойствие и навярно те винаги щяха да запазят в себе си тази жизнерадост и тази воля за живот, които Масимо вече бе започнал да чувства като свои. Там обаче, където му предстоеше да се върне, лицата на хората изглеждаха различно и те много бързо научаваха да се борят, за да оцелеят. Реши да вземе такси, но всички го отминаваха, без да спрат. Най-после едно от тях се смили и го взе. Масимо даде на шофьора адреса на Карол, макар да беше сигурен, че няма да я намери вкъщи. Беше решил да се поразходи малко из района и да седне в някой бар, още повече че от плочите ръката му вече беше отмаляла.

Преди да стигнат до сградата, облицована с червени тухли, той видя табелката на един бар и каза на шофьора да спре автомобила. Барът беше препълнен. Мъжете се бяха струпали на бара и вече започваха да се надвикват. На масите покрай стената седяха жени на групи по три-четири и разговаряха. Масимо успя да намери едно свободно място, настани се, остави пакета с плочите на масата и си поръча бутилка бира.

Стори му се, че никой не го бе забелязал, но в един момент срещна погледа на две момичета, които го наблюдаваха крадешком. Усмихна им се и отпи от бирата си. С този огромен пакет се чувстваше като емигрант, оставил дисагите си под око, за да не би някой да си въобрази, че може да му ги открадне. Мислеше си за Карол и за срещата им вечерта след запознанството им на купона в онзи loft. Бяха отишли в Латинския квартал да слушат Армстронг, после бяха вечеряли в един ресторант и накрая бяха завършили с обиколка из баровете на Грийнуич. Карол беше изпила не по-малко от осем уискита и това бе единственото нещо, което не му хареса. В момента, когато я изпращаше, тя се държеше твърде нестабилно на краката си и когато я целуна в таксито, не успя да разбере дали тя му отвърна на целувката от благодарност, от желание да затвори очи пред някого или просто защото беше петък и й се искаше да придаде по-особено звучене на уикенда. На входната врата Карол отново го целуна и му каза:

— Знаеш ли, Макс, никой мъж досега не ми бе предлагал вечеря за сто долара.

Тези думи го разочароваха. Той отклони поканата да изпият по едно кафе в апартамента й и се прибра вкъщи пеш. Не знаеше дори защо се беше влюбил в това момиче, но знаеше, че я обича, и бе щастлив от това. На следващия ден й бе изпратил телеграма до офиса, където тя работеше, след като цяла сутрин бе обмислял текста й. Накрая бе написал: „I miss you“6, защото беше забелязал, че тя наистина започва да му липсва, и бе решил, че това е най-нормалното нещо, което иска да й каже.

Отпи отново от бирата си и хвърли поглед на часовника. Карол сигурно се бе прибрала вече, но реши да почака още малко, за да е сигурен, че ще я намери вкъщи, тъй като щеше да се почувства смешен, ако му се наложеше търпеливо да я чака пред вратата с този огромен пакет в ръка. На една маса в ъгъла на бара забеляза слаб, висок мъж, който седеше мълчаливо и си пиеше, без да обръща внимание на околните, и реши да стане, когато онзи довършеше питието си.

Очакването го изпълваше с меланхолия. Стори му се, че любовта, която изживява, не е истинска, а съществува единствено във въображението му, че Карол с нищо не се отличава от хилядите други момичета, които могат да се срещнат под път и над път в Ню Йорк, и че той се държи с нея като романтичен хлапак, неспособен дори да си организира вечерите така, както на него му се иска. Отново погледна самотния мъж, но онзи сякаш не се решаваше да посегне към уискито си. Изглежда, въобще не му се пиеше, а като че ли си бе поръчал уискито със сода и лед единствено за да не влиза в противоречие със себе си. Навярно и той беше като него, навярно и той се надяваше на нещо, което едва ли щеше да се случи, или пък просто беше влязъл тук, за да убие времето, докато чакаше метрото, за да се прибере вкъщи. Внезапно Масимо си каза, че е глупаво да седи и да чака, докато някакъв непознат си изпие уискито, и реши да тръгне. За разлика от него той имаше какво да прави извън този бар. Освен това не бе такъв човек, че да очаква безропотно събитията, а по-скоро се подготвяше самият той да ги предопределя. Вероятно на петдесетина метра от масата му го чакаше едно момиче, а той си губеше времето в този бар, очаквайки някакъв смълчан самотник най-после да се реши и на един дъх да изпие чашата си. Почувства се свободен и щастлив, грабна с две ръце пакета с грамофона и без да си допие бирата, се отправи към вратата.

Няколко минути по-късно почука на вратата на Карол. Тя се появи в дънки и риза от грубо платно и изглеждаше, сякаш е излязла от някой филм за колежите от петдесетте години. Целуна го по бузата, гледайки с учудване пакета, и се отмести, за да му стори път. Масимо влезе и застана по средата на стаята с пакета си в ръка, не знаейки дори къде да го остави. Нямаше никакви мебели, а подът беше задръстен от четки и кутии с бои. Карол го въведе в съседната стая. Тук стените бяха боядисани в зелено и имаше съвсем малко мебели. Освен ниското легло без табли бе сложена една малка библиотека с натрупани в безпорядък книги, два стола, кошче, пълно с вестници, и един допотопен лампион, чийто абажур беше боядисан на ръка. На една коркова дъска до вградения гардероб висяха закачени всевъзможни гердани, пръстенчета и бележчици, изпълнени с удивителни знаци. На една от тях Масимо прочете: „Очакването на основно обновление е в основата на вечно подновяващото се очакване.“ Карол не му обърна внимание.

— Господи! Да не би да е Коледа! — възкликна тя и започна да разтваря пакета. Седнал на леглото, Масимо я наблюдаваше. Карол видя грамофона, извика възторжено и обви ръце около врата му.

— Свали си палтото — каза му тя, без дори да го погледне, и се озърна да види контакта до леглото, за да включи грамофона. Намери го, внимателно избра една от плочите, отправяйки към Масимо многообещаващи погледи, изпълнени с ентусиазъм, и се изтегна върху завивките, за да се наслади на любимия си изпълнител.

Макар и да си бе свалил палтото, Масимо не се чувстваше съвсем удобно. Настани се на леглото до нея, опитвайки се да изглежда непринуден, и хвана ръката й. Останаха така известно време, докато той реши, че би могъл да я целуне. Желаеше го още от мига, в който бе прекрачил входната врата на апартамента и бе попаднал в интимния свят на Карол, от който тя го бе държала настрана до този момент. И все пак стана така, че самата Карол направи първата крачка. Обърна се към него, опря се на лакътя си и го погледна нежно. Масимо си помисли колко приятно би било, ако тя го целунеше, и се загледа в тавана, търсейки да си възстанови някои картини, за които често бе мечтал. Почувства, че отново се затваря в себе си, както ставаше винаги в моментите, когато най-пълно трябваше да се откъсне от своите мисли, но в този момент Карол се доближи до него и го целуна. Устните й го докоснаха съвсем плахо и мимолетно, след което отново се отдръпна и продължи да го гледа мълчаливо. Внезапно Масимо си спомни за гердана и стана от леглото. Искаше да й даде всичките подаръци в този момент. Извади гердана от джоба си и й го подаде с две ръце.

Тя го погледна, сякаш не вярваше на очите си.

— Ей, какво е това? Но ти си луд! Винаги съм казвала, че ти наистина си луд! — възкликна тя, взе гердана и го сложи на шията си. После го прегърна и го притисна до себе си, продължавайки да повтаря: — Ти си ангел, ти си един луд, луд ангел.

Сега вече Масимо бе престанал да се самонаблюдава. Отдели я леко от себе си, обгърна лицето й с две ръце, нежно я положи да легне и започна да я целува. Карол затвори очи и провря тялото си под неговото. Той посегна да разкопчае ризата й, но този път тя се отдръпна от него. По лицето й нямаше и следа от предишната й усмивка. Гледаше го така, сякаш за последен път искаше да му каже, че това, което са на път да направят, е извънредно сериозно, после му каза: „Почакай ме“, и излезе от стаята.

Масимо отново остана сам. Съблече се, легна под одеялото и изчака, докато шумът от банята спря. Карол влезе в стаята и легна при него. Любиха се дълго и Масимо не можеше да се отдели от нея, тъй като за първи път му се случваше така пълно да се отдаде на една жена.

Карол се притискаше към него и продължаваше да повтаря: „Говори ми, моля те, говори ми.“ И докато я обладаваше, Масимо чувстваше, че все по-дълбоко се потапя в едно чувство, което винаги му бе убягвало. Започна да й говори и й каза всичко, което му мина през ума, по накрая спря, тъй като и той самият не успяваше да следи смисъла на думите, които излизаха от устата му. Чувстваше, че й говори хубави неща, защото беше влюбен в нея, но така, както и друг път му се беше случвало, не можеше да слуша сам себе си. Карол го прегърна с отчаяние и той разбра, че навярно й беше казал, че на следващия ден си заминава. Видя я, че плаче, и й каза, че скоро ще се върне, а тя, изглежда, му повярва, защото си изтри очите и му поиска цигара.

Малко след това стана. Никой от двамата нямаше желание да се разделят. Карол донесе от кухнята кренвирши с бисквити и ядоха в леглото. После отново се любиха.

Беше вече нощ, когато той се облече. Искаше да се прибере вкъщи, за да се види с Лучано. Все още не бе успял да го уведоми за последните събития във фамилията от смъртта на Мариуча и Мазино насам, тъй като брат му беше в Мексико и едва тази сутрин му се бе обадил, за да му каже да го чака, тъй като щял да мине за няколко часа през Ню Йорк.

Карол не разбираше защо бе нужно да си ходи, а той пък нямаше желание да й дава обяснения. Каза й само: „Трябва да тръгвам, трябва да тръгвам. Ще ти се обадя по телефона утре сутринта, преди да излезеш за работа.“ Целуна я още веднъж и хукна по стълбището.

— Не искаш ли да ти извикам такси? — викна му тя през вратата.

— Знаеш, че винаги съм бил късметлия — отвърна той и й махна с ръка за сбогом. На входната врата си вдигна яката на палтото и бръкна в джобовете си. Помисли си, че с трябвало да си купи визонен калпак, но си каза, че ще го стори при следващото си идване в Ню Йорк. Духаше студен и сух вятър, който го посрещаше на всяка от безбройните пресечки, разполовяващи кварталите на града.

Повървя петдесетина метра, стигна до ъгъла и се огледа дали няма да се появи светеща табелка на такси. Не се виждаше жива душа. Изглежда, щеше да му се наложи да се прибере пеша, което впрочем нямаше да му е за първи път. Наложи си да не брои кварталите, които му остават до Медисън авеню, и се върна в мислите си към Карол и към всичко онова, което двамата бяха преживели през последните няколко часа. Беше щастлив и сега гледаше с оптимизъм на бъдещето. Обърна се наляво и за малко не се спъна в един боклукчийски варел. Явно беше на прав път. Още седем квартала в северна посока и щеше да се озове почти пред дома на брат си. Видя отдалече един негър, олюлявайки се, да приближава с ръце в джобовете на шареното си яке и се отдръпна до бордюра, за да му стори път. Негърът обаче спря пред него и заклати глава. Изглежда, беше пиян. Повдигна помътнелите си очи към него и каза:

— Ей, момче, трябват ми няколко долара. Дай ми!

Масимо се усмихна. Предполагаше, че негърът ще ги изпие в първия срещнат бар, но това не му влизаше в работата. Чувстваше се благоразположен към цялото човечество, а този негър, застанал пред него с ръце в джобовете на якето си, също беше част от това човечество.

Разкопча палтото си. Негърът го погледна подозрително. Пъхна ръка в задния джоб на панталона си, за да извади портмонето, и за миг му се стори, че негърът скача върху него. Внезапно усети пареща болка в корема и видя изцапания с кръв нож за втори път да се забива в тялото му. И едва тогава разбра, че тук, на тази тъмна улица, смъртта го беше срещнала съвсем нелепо, в най-неочаквания момент. Негърът го гледаше потресен. Това момче, което се гърчеше пред него и го гледаше с разширени от ужас очи, навярно беше бръкнало да извади пистолет, но той се бе оказал по-бърз от него. Беше му поискал само няколко долара, а то бе направило така, че го беше принудило да го убие. Продължаваше да гледа момчето, което се мъчеше да каже нещо, захвърли ножа и се отдръпна настрана, за да избяга от двете ръце, които отчаяно търсеха да се заловят за него, и от очите, които не изглеждаха очи на лош човек. Видя тялото да пада с глух удар на тротоара до боклукчийските варели и хукна да бяга така, както единствено от страх се бяга. Когато стигна до края на улицата, се обърна, но не успя да различи трупа на жертвата си. За малко не се озова под колелата на едно такси. Шофьорът гневно го изпсува.