Целувам ви ръка

Петнадесета глава

Докато траеше организирането и провеждането на събранието, нямаше опасност от враждебни действия, тъй като инициаторът им рискуваше да се окаже сам срещу всички останали, но въпреки това цялата фамилия беше приведена в пълна бойна готовност. Охраната на имението бе усилена, а хората в града получиха нареждане да отвръщат само на сериозни провокации.

Лука и Мазино тъкмо напускаха пристанищната зона, когато забелязаха, че ги следят. Вероятно бяха хора на Ардицоне, тъй като това беше тяхна територия.

— Не се обръщай, а дай газ — каза Лука.

Автомобилът внезапно изрева и се понесе напред, но и преследвачите не ги оставиха да им избягат и така двете коли се гониха в разстояние на няколко километра покрай ниските постройки на крайморския булевард. Всъщност Мазино не искаше да избяга от хората на Ардицоне. За миг погледна Лука, който му кимна в знак на съгласие, после рязко зави зад силоза, до който бяха стигнали, и блокира пътя точно на завоя. Лука веднага скочи от колата. В същия момент се появиха и преследвачите. Шофьорът не успя да спре навреме и колата им се вряза в автомобила на фамилията Феранте. Преди още да се опомнят, мъжът на предната седалка беше измъкнат навън от Лука, а шофьорът видя пред носа си пистолета на Мазино д’Амико. Лука избута своя човек до приятеля му, след което сграбчи и двамата за гушата и ги раздруса.

— Следващия път ще ви убия — каза той. — И кажете на вашия шеф, че Лука Феранте не желае повече да му се мотаете в краката!

— А защо не му го кажеш сам или умееш само да пържиш риба? — чу се гласът на Гаспаре Ардицоне, който се показа иззад силоза. В същия миг се появиха още трима мъже, които застанаха на няколко метра от него. Ръцете им бяха в джобовете и стискаха пистолетите. Лука пусна гърлата на двамата преследвачи и погледна противника си в очите.

— Аз не говоря с Гаспаре Ардицоне… Но ако някой от вас го познава, нека му каже, че някой ден ще дойда да го потърся.

— И какво ще се случи тогава, Феранте? — продължи Ардицоне с ироничен тон.

— Тогава Гаспаре Ардицоне… — Лука направи кратка пауза — … ще умре…

Единият от преследвачите с мигновен жест се опита да извади пистолета си, но Лука, без дори да се обърне, го сграбчи под корема с дясната си ръка и започна да го стиска дотогава, докато не усети, че нещастникът се преви на две от ужасната болка. Никой не удостои с внимание кратката схватка.

— Ами ако стане така, че вместо него умреш ти?… — провикна се Ардицоне. — Я виж колко сме много…

Мазино се усмихна и спокойно отвърна:

— Ардицоне! Добре ме виждаш, нали? Ако се стигне до стрелба, никой няма да те отърве от първия изстрел. Ще ти пусна един куршум точно тук! — и той приближи палеца на лявата ръка до средата на челото си.

Гаспаре Ардицоне огледа хората си, после премести поглед върху Лука и Мазино и каза:

— Добре. Ще се видим друг път.

Махна с ръка на преследвачите. Те се качиха в колата, включиха на заден ход и изчезнаха зад силоза. После бавно тръгна заднишком, без да сваля очи от Лука, и го гледа така, докато се изгуби от погледа му.

— Да се прибираме — каза Лука.

Мазино прибра пистолета на колана си и седна зад волана. През целия път не пророниха дума. Преди да стигнат до имението, Лука погледна със задоволство сина на Никола д’Амико и поклати глава:

— Преди малко ми хареса, Мазино. Наистина ми хареса…

Когато автомобилът спря пред къщата, той добави:

— Ти ли ще откараш Масимо до летището?

— Да.

Куфарите вече бяха изнесени пред вратата. Срещнаха Масимо в коридора тъкмо когато отиваше в кабинета на баща си. Д’Амико го очакваше на прага, пусна го да влезе, след което се оттегли и затвори вратата.

Дон Анджелино се вгледа в Масимо и известно време остана така, без да продума. Изглеждаше объркан и сякаш се стараеше да скрие огорчението си от предстоящата раздяла. Обгърна главата му с две ръце, като продължаваше да го гледа право в очите.

— Масимо, направи ми една услуга. Не отивай при Лучано в Америка…

— Защо? Нима тук имаш нужда от мен?

— Един баща винаги има нужда от синовете си, не знаеш ли това?

— Но, татко, тук аз за нищо не ти трябвам… Ти имаш Лука, д’Амико, Кораца… Това са хората, от които се нуждаеш…

— Масимо, не отивай в Америка при Лучано… Откажи се…

— Но защо? Защо да се откажа?

Беше се освободил от прегръдката на баща си и го гледаше с недоумение.

— Защото Америка е като трипера: заразява. Преди да отиде там, брат ти не беше такъв. Америка го промени и сега човек вече не може да го познае… Ако живееш заедно с Лучано, ще се промениш и ти, ще се заразиш… Не отивай, Масимо… Ако искаш да се махнеш оттук, иди в Африка, иди в Портофино, в Япония, но не отивай в Америка…

— Татко, няма никакво значение дали ще отида в Америка или другаде… Разбери, че аз не мога да се променя нито заради Лучано, нито дори заради теб…

Внезапно спря. Искаше му се да избегне този мъчителен разговор, но вече бе твърде късно.

— Татко, не виждаш ли, че аз съм различен от вас… и че с мен просто не си успял?… Не виждаш ли, че не приличам на твой син нито пък някой би казал, че съм брат на Лучано?… Погледни ме, татко, та аз вече съм на двайсет и една години, даваш ли си сметка?… Даваш ли си сметка, че не мога цял живот да живея с мисълта как да оцелея и да не бъда застрелян?… Татко, да живееш не означава да водиш постоянна борба за оцеляването си, да погребваш другите, в това число синовете и братята си, и непрекъснато да си нащрек дали някой няма да те изненада в гръб… Сами създаваме своите неприятели… А знаеш ли, че в града живеят много хора, които всеки ден излизат, ходят по музеите, посещават дворците или просто се разхождат?… Представяш ли си, че има хора, които живеят щастливо и дори не са и виждали пистолет?!… Татко, за мен Америка или Африка са едно и също… — Погледна баща си, сложи ръка на сърцето си и отчетливо произнесе последните думи: — Ето тук е разликата между нас… Съжалявам, татко, но е така…

Повече не продължи. Дон Анджелино му беше обърнал гръб и гледаше през прозореца. Възцари се мълчание, след което старецът вяло промълви:

— Довиждане, Масимо… И добър път… Кажи на Никола д’Амико да дойде при мен.

И не се обърна, докато стъпките на сина му не заглъхнаха в коридора.

Масимо излезе от телефонната кабина на аерогарата. Мазино го посрещна с въпросителен поглед.

— Говорихте ли?

— Отново ми пожела добър път — отвърна Масимо.

— За да се разбереш с баща си, трябва да знаеш как да подходиш.

— Дали не ми е сърдит, как мислиш? Та аз искам само да видя Америка…

— С баща ти човек никога не знае дали е сърдит или не.

По високоговорителя беше обявен полетът за Ню Йорк и Мазино вдигна багажа на приятеля си.

— Няма защо да бързаш толкова — каза Масимо и след кратка пауза добави: — Ти бил ли си в Америка?

— Не — отвърна Мазино, сякаш говореше на себе си.

— А би ли искал да дойдеш?

— Иска ли питане? Все пак и тук трябва да остане някой.

Съобщението беше повторено по високоговорителя и пътниците започнаха да се отправят към изхода за заминаване.

— Баща ми има нужда от теб… Обича те като свой син… Знаеш, че ти си част от фамилията.

— Масимо… ще ми направиш ли една услуга?… Не мисли за нищо, когато отидеш в Америка… Не мисли нито за нас, нито дори за баща си… Пътувай, виж всичко, което ти е интересно, забавлявай се, намери си красиво момиче, но не мисли за нищо. Все едно че Палермо не съществува, че фамилията я няма, че нямаш братя, приятели и въобще… какво друго ни остава от живота?

— Мазино, какво ти е?

Мазино повдигна рамене и го погледна с горчивина.

— Нищо, нищо…

Прегърна приятеля си, направи опит да се усмихна и добави:

— Хайде, отивай, че ще изпуснеш самолета… Довиждане… Довиждане…

Видя Масимо да влиза във вратата към пистата и му махна за сбогом.

Когато влезе в колата, отпусна ръце върху волана и за известно време остана неподвижен, сякаш изпразнен от съдържание, след което запали цигара. Вдъхна дълбоко дима и завъртя ключа на стартера.