Целувам ви ръка

Седма глава

Паскуале Никозия затвори телефона, свали едната си обувка и изпъна крака под бюрото, както правеше всеки път, когато попаднеше на особено заплетен случай. Започна да си чеше босия крак, докато с дясната ръка гладеше клавишите на пишещата машина и разсъждаваше върху току-що проведения разговор с шефа на криминалния отдел.

Убийство и грабеж. Естествено, фалшив грабеж, тъй като независимо от официалното мнение на Ло Коко невероятно бе да няма връзка между двата инцидента. От доста месеци насам в града се стреляше, и то вече не с рязани двуцевки. А човек, научил се да стреля с автомат, обикновено се насочва към банки, пощенски клонове, нотариални служби и едва ли би помислил да обира някакъв си строеж. Особено такъв, който се контролира от мафията. Този обир прекалено напомняше разчистване на сметки, за да се приеме само като насилнически акт на няколко безскрупулни престъпници, решили на всяка цена да изпразнят някаква си каса. А в този момент единствената сметка за уреждане в Палермо беше смъртта на Стефано Феранте, убит преди няколко дни, случайно или не, пак в близост до една строителна площадка.

Нещо се променяше в традиционните структури на престъпния свят. Изглежда, процесът на урбанизация беше довел до дълбок и непреодолим разрив в интересите на града и селото. Тъй както, след като създаде католическата вяра, Римската църква я преоткри изправена и преосмислена в ученията на своите реформаторски посестрими, отделили се от нея, така и някогашната мафия, разсяла своите семена из целия свят, сега ги получаваше обратно. Те обаче се връщаха с американски щемпел и започваха да рушат самата й същност. Никозия се усмихна на това сравнение и в съзнанието му изплува образът на човека, който дълги години бе считан за Големия баща на сицилианските фамилии. Дон Анджелино Феранте. Сега бе убит синът му и това убийство по никакъв начин не се вписваше в логиката на какъвто и да било конфликт на интереси. То можеше да бъде израз на неподчинение или предизвикателство към нечия патриархална воля, но в никакъв случай не и наказателна акция. Ако някой бе решил да обявява война на дон Анджелино, нямаше да убие най-младия му син, с което да подпише собствената си присъда. Такъв човек по-скоро би рискувал на едро, опитвайки се да премахне самия дон, колкото и трудно осъществимо да бе това. В противен случай поемаше риска да понесе последствията, включително и от една такава касапница, каквато всъщност беше този мним обир.

Засилващото се влияние на големите фамилии в политическата и административната власт, както и техните разширяващи се интереси, насочени години наред единствено към печалбите от селскостопанските райони, предопределиха разкола между старата и новата мафия. Всъщност това, което ставаше сега, не беше война между две противостоящи си организации, а взрив на дълго потискани лични стремежи. Оттук произтичаше и цялата престъпна серия: след всеки акт на неподчинение големите фамилии „възстановяваха реда“.

Сега бунтът на недоволните беше засегнал фамилията на дон Анджелино и именно синът му бе станал първата жертва. Смъртта на Стефано Феранте слагаше началото на нова кървава страница.

Паскуале Никозия беше виждал дон Анджелино само няколко пъти, но чудесно си спомняше Стефано.

Беше стара история, още от времето, когато се проектираше летището на Палермо. В началото бе определено място край морето, на изток от града, но впоследствие се реши да бъде използван друг терен, много по-отдалечен, почти извън общината и в диаметрално противоположна посока. Никозия реши да разрови въпроса, тъй като беше открил, че първият проект е срещнал съпротивата на „цитрусовата мафия“, която не беше съгласна терените й да бъдат превърнати в асфалтирани писти. Така Никозия се зае да организира шумна кампания в своя вестник, чрез която целеше да изнесе наяве задкулисните машинации, свързани с цялата тази история. Една сутрин, ден след излизането на първата статия от журналистическото му разследване, на ъгъла на улицата го чакаха няколко мъже и един стар черен „Фиат 1400“. Единият от мъжете се приближи до него и му заговори с почтителен, но същевременно и авторитетен тон:

— Господин Никозия?

Той кимна и се опита да хвърли непринуден поглед към мъжете, чакащи в изгасената кола.

— Ако ми разрешите, имам една молба към вас. Един приятел би желал да си поговорите. Бъдете така любезен да дойдете с нас, няма да ви отнемем много време.

Никозия прие. Безсмислено беше да отказва поканата или пък да търси някакво извинение, за да се измъкне. Подобна реакция само щеше да изостри недоверието на събеседниците му и да ги подтикне към по-енергични действия, от които авторитетът му неминуемо щеше да пострада пред онези, които биха искали да го видят в по-друга светлина.

Докато автомобилът прекосяваше крайните квартали на града, никой от тримата мъже не проговори. Той също не счете за уместно да задава въпроси. Завиха по един тесен коларски път между два реда портокалови дървета и той усети, че го обзема страх. Намираха се в зоната, определена за летището. Колата спря пред някаква полска къща. Вътре го чакаше един старец. По-късно узна, че това беше Никола д’Амико. Предложи му цигара и заговори на диалект:

— Както виждам, вие сте още момче. А момчетата, дори когато често грешат, не го правят от зло сърце, а поради незнание. Защото вие или не знаете как стоят нещата, или сте зле информиран. На това място не бива да се строи летище. Хората тук цял живот са се трудили, за да създадат някаква фермичка, която сега обработват и се прехранват. Тази земя ражда хубави портокали, а портокалите са най-голямото богатство на Сицилия. А ние какво искаме да направим? Да им отнемем земята и да им кажем, че трябва да си сменят занаята? Това е несправедливо, а което е несправедливо, не бива да се прави. Още повече, че тук местността не е добра, пълна е с дупки и пещери. А как може да се строи там, където е пълно с пещери? Трябва да ми повярвате, защото аз съм стар и думата ми е като хвърлен камък и защото не ми ли повярвате и продължите да пишете, сам ще ви заведа да ги видите тия пещери. Разбира се, това крие опасности и ще ви трябва смелост, защото пещерите не са най-удобното място. Малки са и са тесни. Добре е да знаете, че в тях човек влиза прав, но след два-три метра трябва да продължи по корем и дори има опасност да не открие изхода.

Никозия разбра предупреждението, но не се изплаши. Първо даде да се разбере, че ако с него се случи нещо, то в никакъв случай не би решило проблема. После изложи съображенията, които според него бяха в полза на избора за строителството на летище точно в тази зона. Старецът го изслуша с усмивка, след което се обърна към един от тримата мъже, стоящи наблизо:

— Изпратете господина. И без това вече му изгубихме достатъчно време. Дори и когато човек е млад, а това е толкова хубаво, времето все пак си остава извънредно ценно нещо.

Вторият и последен материал от разследването му се намираше вече върху бюрото на главния редактор и той дори не посмя да попита кога ще го отпечатат във вестника. Сега и да искаше да опише онова, което му се бе случило, щеше да е безсмислено. Това не беше отвличане, а чисто и просто покана за разговор. Не се беше случило нищо, достойно да бъде документирано. Пък и онези винаги можеха да се оправдаят, че са се обърнали към него единствено за да изложат тревогите на дребните собственици от въпросната зона.

Въпреки всичко тежките заплахи не излизаха от ума му. Ако страхът му вземеше връх и се обърнеше към главния редактор с молба да спре материала, щяха да възникнат куп усложнения. От друга страна, не се ли вслушаше в предупреждението, рискуваше наистина да се озове в някоя от онези пещери.

На сутринта, когато излезе втората част от разследването му, Никозия се почувства обзет от мъчително малодушие. Помисли си, че би било разумно да си остане вкъщи, ала си каза, че не е възможно цял живот да се крие. Когато жена му донесе кафето, забеляза изражението на лицето му и го запита:

— Ти какво, няма ли да излизаш днес?

На входната врата внимателно огледа пустата бяла улица и бавно тръгна по нея. Не беше изминал и петнадесет метра, когато черният фиат внезапно се появи иззад ъгъла и се приближи. Без да продума, мъжът от задната седалка отвори вратата и докато машинално се подчиняваше на тази мълчалива покана, Никозия си даде сметка, че мъчителното чувство, което така и не го бе напуснало през цялата сутрин, всъщност бе израз на отчаяната му безпомощност пред една непреодолима сила. На улицата нямаше жив човек, но дори и да беше претъпкана като пазар, тълпата нито щеше да види, нито да чуе каквото и да било… Помисли си за Рита — жена му — и се запита какво ли обезщетение ще й дадат за него. После се облегна на седалката. Колата излезе от града. Никозия почувства някаква буца в гърлото си и хвърли презрителен поглед към тримата мъже, които сякаш не го забелязваха.

После разпозна местността, коларския път между двата реда портокалови дървета, къщата. Старецът разговаряше с някакво момче. Никола д’Амико веднага се приближи, спря се пред него и няколко секунди го оглежда мълчаливо.

— И аз имам син горе-долу на твоята възраст — започна той с неочаквано приятелски тон, — ала това никак не ме радва, защото ме кара да се чувствам стар. А човек познава, че е остарял по това, че младите престават да го разбират. Иначе казано, когато младите не желаят да го разберат и започнат да правят каквото те си искат, за да му покажат, че го нямат за нищо. Признай си честно, като пред баща, че в този момент се чувстваш като герой и че би се радвал, ако ти се случи нещо лошо, нали? Да, зная, че е така, защото по такъв начин би се почувствал важна личност. Ти обаче не си важна личност и затова нищо няма да ти се случи. Не, момчето ми, съжалявам за теб, но няма да те заведа в пещерите. Ти ще живееш дълго и ще имаш достатъчно време, за да осъзнаеш, че си се провалил. Аз зная малко неща, но според мен, когато един журналист пише, трябва да успява нещо да промени. В противен случай би направил по-добре, ако си смени занаята и се захване да драска по стените. Ето на, ти си направи разследването, нали? И сега какво си мислиш? Едва ли не, че всички ще се развикат: „Но как е възможно да стават такива неща!“ Така ли? Лъжеш се. Няма да стане. Проблемът не се заключава в това да кажеш нещата. Така или иначе, при нас нищо ново не се случва. Проблемът е да ги промениш. А това вече е трудна работа и за нея се искат важни личности. Съжалявам, момчето ми. Тук летище няма да има.

Никозия го изслуша със затаен дъх. Помъчи се да каже нещо, което да не прозвучи смешно в неговото положение, но старецът го прекъсна: „Остави, стореното е сторено.“ После се обърна към тримата мъже и посочи момчето, което стоеше настрана: „Заведете Стефано вкъщи. Баща му го чака.“ От почтителното отношение на тримата към момчето Никозия заключи, че е син на някоя важна особа.

Малко по-късно отново се озова в колата заедно с Никола д’Амико. Прекосиха главната улица на съседното село и когато минаха покрай кафенето, старецът даде знак да спрат.

— Ела, ще изпием по едно кафе.

Влязоха вътре и Д’Амико поръча две кафета. Когато сервитьорът ги донесе на бара, старецът попита: „С колко захар?“ „Една лъжичка, благодаря“ — смънка Никозия. Старецът сложи една лъжичка захар в кафето му, погледна го право в очите, за миг остана така, след което изсипа още две лъжички с думите: „По-добре три, защото това кафе май ще ви се стори горчиво.“ После му обърна гръб и си излезе. Никозия остана сам, преглъщайки обидата си от безсилието да покаже, че никога не би изпил това кафе.

Сега, няколко години по-късно, Стефано беше убит пред една крайградска къща на сто метра от най-новите сгради в града. Не, несъмнено онези, които бяха надупчили тялото му с автоматичен откос, не бяха хора от времето на Никола д’Амико. Това бяха хора от друга раса. Хора без никакви скрупули, както би казал човекът, считан за дясната ръка на дон Анджелино Феранте.