Целувам ви ръка

Двадесет и седма глава

Паскуале Никозия взе един грозд и се отпусна на креслото пред телевизора. Хвърли поглед към жена си, която тъкмо се бе заела да разтребва стаята. Искаше да гледа новините, тъй като знаеше, че ще предадат репортаж за смъртта на Гаспаре Ардицоне, който преди два дни беше намерен прострелян с автоматичен откос недалече от една изоставена кариера. Полицията и карабинерите твърдяха, че са попаднали на следи, които ще им помогнат да установят истината, но всъщност тъпчеха на едно място и разчитаха единствено на полицейските кучета.

Репортажът го разочарова. Още веднъж се намекваше за някакво неясно съперничество, което се губеше във все още неустановените дебри на мафията и завършваше с интервюта, взети от няколко депутати, които изразяваха убеждението си, че „вълната от насилие, заляла трудолюбивите хора от острова, ще бъде пресечена веднъж завинаги“.

Не беше излъчено интервюто, което предишния ден бяха взели от него. Явно в Рим бяха решили да го отрежат. Никозия отдавна вече бе в занаята и нямаше основания да се сърди, но въпреки това не успя да прикрие раздразнението си, когато Рита седна до него и го погледна въпросително.

— Мръсници — измърмори той и си наля чаша коняк. Предишния ден беше излязла статията му за дон Анджелино Феранте и бе посрещната с интерес. Повдигнатите в нея въпроси бяха сериозни и ако успееше да каже нещо ново и по повод смъртта на Гаспаре Ардицоне, това щеше да се отрази доста добре на кариерата му.

— Ти чувал ли си нещо за този Ардицоне — попита го Рита.

— Името му все още не беше сред най-споменаваните — отвърна той, — но Ло Коко ми каза, че стрелял бързо и точно… Изглежда, е започнал да играе важна роля, след като са отишли да го ликвидират с ръчни гранати.

Жена му го погледна с недоумение.

— Трябва да е имало и други с този Кораца. Един е стрелял с автомата, а друг е хвърлял бомбите. Освен това Ардицоне беше от групата на онези, които бяха избити в строежа на Билечи. Нещата са много объркани, но във всички случаи има някаква връзка между тях.

Тъкмо си помисли, че с удоволствие би разровил тази история до дъното, когато телефонът иззвъня.

— Аз ще се обадя — каза той и се запъти към кабинета си.

— Вие ли сте журналистът господин Никозия? — запита го непознат глас.

— Аз съм. Кой се обажда?

— Няма значение. Аз съм ваш приятел и не ми задавайте излишни въпроси, за да не си губим времето — отвърна мъжът на телефона. Не говореше на диалект, но провличаше думите типично по сицилиански. Изглежда, беше влиятелна личност.

— Кажете за какво става въпрос — попита Никозия. Светна лампата и потърси молив и лист.

— Прочетохме онова, което сте написали за дон Анджелино Феранте. Вие сте умно и интелигентно момче, така че добре чуйте какво ще ви кажа. Предполагам, проявявате интерес и към смъртта на Гаспаре Ардицоне, нали?

— Естествено.

— Сигурно си спомняте, че от близо месец изчезна дон Сантино Билечи.

— Разбира се, беше изпратен в изгнание, но после се чу, че е избягал в Германия.

— Глупости — прекъсна го непознатият. — Дон Сантино е мъртъв и бе убит от Гаспаре Ардицоне, който се погрижи трупът да изчезне. Ардицоне бе разбрал, че за да стане голяма клечка, трябва да убие дон Сантино и го уби. Тук обаче сгреши, тъй като Билечи беше приятел на дон Анджелино Феранте и последният реши да го накаже. Когато Ардицоне разбра, че нещата отиват на зле и момчетата на дон Анджелино го търсят, уби Мазино д’Амико, който беше най-непримиримият от преследвачите му. За жалост съдбата пожела това да се случи в дома на любовницата му и тя също беше убита… Разбирате ли?

— Да, продължавайте.

— Така нещата се изясняват. От този момент натам дон Анджелино не можеше да прости на убиеца. Племенникът му Лука Феранте го откри и го застреля. В акцията участва и Пиетро Кораца, който беше убит. Разбрахте ли?

— А Лука Феранте къде се намира сега? — попита Никозия.

— Това не мога да ви кажа — отвърна гласът.

— Предполагам, че искате да напиша тези неща, нали?

— Това си е ваш проблем. Вие сте журналистът. На мен ми бе наредено само да ви дам тази информация.

— Но вие не може да не си давате сметка, че ако ми се дава възможност да напиша тези неща, това означава, че Лука Феранте е мъртъв.

Опитваше се да изкопчи нещо повече от информатора, преди онзи да затвори слушалката. Трябваше да научи колкото се може повече неща, след което щеше да си направи съответните заключения.

— Това казвате вие. Аз не съм казал подобно нещо — отвърна гласът.

— А кой уби Стефано Феранте? — неочаквано попита Никозия.

— Господине, казах ви да не задавате въпроси. Стефано Феранте няма нищо общо с тази история. Не тръгвайте по грешен път. Опитахме се да ви помогнем, но вие не бива да прекалявате. Това, което ви казах, е достатъчно, за да напишете цял роман. Останалото е без значение. Успех.

— Почакайте за момент. Нападението на строежа заради Ардицоне ли беше? — попита той, правейки опит да задържи още малко събеседника си на телефона. Чу как мъжът въздъхна дълбоко.

— Помислете за здравето си, господине. И си спомнете, че онзи, който знае малко неща, е мъдър човек, а онзи, който знае много, е опасен.

След тези думи линията бе прекъсната.

Николози седна зад бюрото. Нужно му беше да внесе малко порядък в безбройните мисли, които обсаждаха мозъка му.

Жена му се появи на вратата и попита:

— Кой беше?

— От вестника — излъга я той. По-късно всичко щеше да й разкаже, но сега имаше нужда да остане сам с мислите си. — Донеси ми бутилката с коняка — помоли я той.

— Ще работиш ли? — попита го Рита, която всъщност предварително знаеше отговора му. Неведнъж го бе молила да не се занимава с тези неща, но главата му беше по-твърда от камък. Беше влюбен в професията си и за него това, че беше журналист в Сицилия, означаваше да се рови във всички тези мръсни истории с мафията. Рано или късно щеше да си изпати. Веднъж вече се бе отървал при онзи скандал с аерогарата, но нима цял живот можеше да разчита на щастието си?

— Отивай да си лягаш, аз ще дойда по-късно — каза й той.

Рита се наведе и го целуна.

— Не пуши много. Знаеш, че ти вреди.

Тъкмо щеше да я извика, за да й напомни за коняка, когато тя отново се появи и му се усмихна:

— И недей да пиеш много — допълни тя и остави на бюрото бутилката и чашата.

Изпрати я с поглед, запали цигара и се замисли.

Никозия нямаше такива приятели, които биха се загрижили да му предоставят сензационни разкрития. Ако му се бяха обадили, то беше само за да му разкажат нещо, което трябваше да бъде публикувано. Следователно за мнозина това нещо беше изгодно. Ако Лука Феранте наистина беше убил Гаспаре Ардицоне, защо трябваше да го издават? Още повече, че тези хора имаха навик да се оправят сами, без намесата на полицията. Във всеки случай информаторът не беше от фамилията Феранте. Очевидно хората, които му се бяха обадили, бяха приятели на Ардицоне. Но какво целяха с това?

Ако Лука Феранте бе мъртъв, а в това нямаше никакво основание да се съмнява, щеше да бъде съвсем просто да му се припишат всякакви злодеяния и подбуди.

Какво искаха да прикрият с тази официална версия, която му бяха предоставили и която на следващия ден щеше да се появи като вестникарска сензация?

Когато бе заговорил за Стефано Феранте и за нападението над строителната площадка, нападение, което очевидно не беше никакъв обир, както го считаха в началото, информаторът му бе проявил раздразнение и достатъчно ясно му бе дал да разбере, че не бива да намесва името на Стефано в този въпрос. И ако беше стигнал дори и до заплахи, това означаваше, че въпросът му беше попаднал точно в целта.

Наля си коняк в чашата и отпи една глътка.

Може би нямаше да е лошо да позвъни на директора си, но това щеше да означава, че го замесва в неща, които са единствено негови. Щеше да разговаря с него тогава, когато му дойдеше времето и когато можеше да му предложи ако не друго, то поне една логична хипотеза за цялата тази поредица от убийства. Дори ако трябваше за тази цел да си измъчва мозъка през цялата нощ.

Стана и започна нервно да се разхожда из стаята. Това му помагаше да мисли. Знаеше, че разполага с всичките елементи на мозайката, която искаше да сглоби. Успееше ли, щеше да направи най-големия удар в своята кариера и нямаше да остане в провинцията. Ето че сега му се предоставяше случай да се измъкне оттук и дори да отиде в някой от големите вестници на Северна Италия.

Отпи нова глътка и си даде сметка, че е отишъл доста далеч във фантазиите си.

Седна отново на бюрото и направи списък на всички действащи лица в цялата тази история. Написа имената на Гаспаре Ардицоне и на дон Анджелино Феранте и ги огради, за да ги изведе настрана от останалите. После започна да прави родословните дървета на двете фамилии, започвайки от доновете и завършвайки с най-малките разклонения. Сега всичко започна да му изглежда по-ясно.

„Хайде отново да обобщим“ — каза си той на глас и моливът му зашари по листа, рисувайки странни драскулки. Ардицоне решава да стане дон и успява, след като убива Сантино Билечи. Нищо чудно това да е вярно. Когато обаче фамилията Феранте решава да отмъсти за дон Сантино, той убива вдовицата на Стефано и нейния любовник. Това изглежда доста странно и безсмислено, тъй като не му дава никакво предимство пред съперниците му. Защо тогава би го направил?

Първи въпрос. Казват, че е искал да убие Мазино д’Амико и че смъртта на Мариуча е била чиста случайност. Но в такъв случай защо му е трябвало да убива Мазино в дома й, а не го е причакал някъде другаде? По-скоро изглежда, че вдовицата е трябвало да загине, а смъртта на Мазино е дошла като последствие от това. С други думи, първо загива Стефано, а после и жена му. Очевидно е, че двете убийства са свързани и са извършени от една и съща ръка. Да вървим напред. Лука решава да отмъсти за честта на фамилията и убива Ардицоне. Вероятно е бил ранен и после умира. Някой решава да се възползва от трупа му, съчинява една забавна история като за вестниците и се обажда на мен. Ако аз приема да разглася тази история, би означавало, че случаят е приключен, лошите отново са се избили помежду си, войната между двете фамилии е свършила и всички са решили да сложат кръст на миналото. И все пак, ако Ардицоне се е добрал до властта и е успял да стане дон, той неминуемо би имал и свои последователи. Но нима дон Анджелино би се помирил с онези, които са убили първо сина му, после снаха му и двама от най-добрите му хора? Не, това никога не би станало. Иначе не би му говорил така преди няколко дни, когато го бе посетил в болницата, и не би проявил такава неприязън към младото поколение, наричайки ги хора без всякакво чувство на уважение. А Ардицоне и онези, които са му помагали, са тъкмо от този род хора… Старият никога не би се примирил с тях. Дори и с цената на живота си.

При тази мисъл внезапно подскочи. Разбира се, че щяха да помислят и за дон Анджелино. Дон Сантино Билечи бе мъртъв, сега беше ред на другия патриарх. Вероятно имаше някакво споразумение и в него не можеше да няма смъртна присъда над един толкова упорит и досаден старец, какъвто бе дон Анджелино. Навярно договорът вече бе потвърден, след като бяха решили да предоставят на пресата официален бюлетин за онова, което се бе случило.

Чувстваше, че вече е близо до истината. Взе бутилката с коняк и направо от нея отпи нова глътка. Усети парещата течност в гърлото си и внезапно мислите му се проясниха. Спомни си трупа на Стефано Феранте пред къщата, останала самотна сред многоетажните сгради, които никнеха една след друга като гъби след дъжд.

Тази къща беше на Стефано. Изглежда, някой беше поискал да му я продаде и той му беше отказал. За това нещо беше платил с живота си. След това беше дошъл редът на вдовицата и на дон Сантино Билечи, който не бе одобрил тези убийства. Дон Анджелино беше преминал в настъпление и бе атакувал строителната площадка. Накрая племенникът му Лука Феранте беше изпълнил присъдата. А сега вероятно бяха намерили начин да оправят нещата и затова искаха да се възползват от него.

Това беше единственото обяснение. Достатъчно бе утре да отиде до службата по кадастъра, за да се потвърдят предположенията му. Вече бяха минали няколко дни от смъртта на Мариуча Феранте и продажбата трябва да бе регистрирана.

Прииска му се да събуди директора си, за да му разкаже онова, което беше открил, но разбра, че не би могъл с никого да сподели своята тайна, докато не получеше пълно потвърждение на хипотезата си. Запита се дали трупът на Лука Феранте вече не беше намерен и реши да се обади тук-там из града. Първо набра номера на вестника и получи отговор, че няма никакви новини. После се обади на дежурните екипи в полицията и при карабинерите и ги запита как вървят издирванията с кучетата. Отговориха му, че няма нищо ново. Най-обикновени арести и конфискация на оръжие, скрито из пещерите и запустелите къщи.

Беше много напрегнат и нервен, за да седне да пише, но не бе в състояние да стои чак до сутринта със скръстени ръце. Ако пък решеше да си легне, нямаше да заспи.

В един момент му дойде наум да отиде в спалнята и да разкаже всичко на Рита. Може би все още беше будна, ако ли не, щеше да я събуди. Тъкмо се канеше да стане, когато го спря споменът за последните думи на непознатия информатор: „Този, който знае малко неща, е мъдър човек, а онзи, който знае много, е опасен.“ Тези думи бяха нещо много повече от обикновена заплаха. Не, по-добре щеше да бъде да не казва нищо на Рита. Щеше да се изплаши, нищо чудно и да се разплачеше, но все едно, нищо нямаше да разбере. Почувства, че жена му имаше право, когато бе казала, че ако преди години са му пощадили живота, едва ли би извадил същия късмет за втори път. Още повече, че в случая и дума не можеше да става за късмет. Дон Анджелино и другите като него бяха в състояние да спазват нравилата на играта и никога не стреляха по журналисти, нито пък по полицаи, ала хората като Ардицоне и компанията му пет пари не даваха за правилата, иначе едва ли щяха да убият бременна жена, държейки й главата в мивка, напълнена с вода. Те бяха способни да стрелят по всеки, не изпитваха респект към никого, още по-малко към онези, които се опитваха да вършат работата си. Бе настъпил моментът да се изясни със собствената си съвест. Сега в ръцете си държеше истината. Цял живот бе мечтал за този миг и нямаше намерение да го проиграва с някакво си анонимно писмо до прокуратурата. Стореше ли това, никога нямаше да си го прости. Да не говорим, че тези хора навярно имаха приятели навсякъде… Каза си, че журналистът работи именно заради тези моменти, иначе е „по-добре да дращи по стените“. Това бе научил преди много години. Взе бутилката и отпи една глътка. Излезе на балкона, вдъхна нощния въздух и се почувства по-добре. Мина му през ума, че не е лошо да се посъветва с адвокат. Слава богу, имаше такъв човек, на когото можеше да се довери. Върна се в стаята и потърси номера му в тефтера си. Дори и да го събудеше, той нямаше да му се разсърди. Адвокатът обаче не закъсня да вдигне слушалката.

— Ало, обажда ти се Паскуале, Паскуале Никозия.

— Какво се е случило — попита го приятелят му с пресипнал глас от многото изпушени цигари.

— Трябва да поговорим. Важно е. Дори е нещо изключително.

— Откъде се обаждаш?

— От къщи.

— Защо не дойдете с жена ти да изпием по един коняк? — предложи адвокатът. Гласът му както винаги бе любезен.

— Благодаря ти, но Рита вече спи, а и разговорът е за четири очи. Мога ли да дойда веднага?

— Разбира се, чакам те — отвърна адвокатът и затвори телефона. Погледна към мъжете, които бяха проследили разговора, и махна с раздразнение.

— Беше Никозия. Идва тук. Имал да ми каже изключителни новини.

После се обърна към д’Иполито, който изглеждаше най-обезпокоен от всичките, и каза:

— Съжалявам, д’Иполито, но имам чувството, че сте допуснали голяма грешка, като сте му се обадили. Това момче е твърде умно и е започнало да си задава прекалено много въпроси. Не биваше да му се обаждате. Можехме да действаме по друг начин. Добре поне, че жена му е заспала и не й е казал нищо. Сега ще разбера какво знае.

Д’Иполито се усмихна многозначително и погледна към другите участници в събранието.

— Господин Спатаро — обърна се той към адвоката, — само за умряло цяр няма!

Останалите го разбраха и се засмяха заедно с него.

Никозия нямаше да успее да каже нищо повече.

На следващата сутрин колата му бе намерена изоставена на една улица в крайните квартали на Палермо. Появиха се многобройни хипотези за изчезването му, но след няколко дни дори и Рита Никозия изгуби надежда, че съпругът й ще се върне вкъщи, и започна да свиква с мисълта, че тялото му е вградено в някоя от бетонните колони на новостроящите се блокове. Питаше се каква ли тайна бе открил преди смъртта си, но така и не намери отговор на своя въпрос.