Целувам ви ръка

Четиринадесета глава

В градината все още стоеше естрадата заедно с цялата й украса и усилвателната уредба. Предстоеше да я демонтират следобед. Дон Анджелино отиде до колибата на кучетата и пусна Бианко и Неро. Двете огромни животни радостно заскачаха край него, след което отпратиха към стария дъб от другата страна на къщата. Още няколко седмици, и времето съвсем щеше да се развали. Помисли си, че ще трябва да се откаже от разходките и от следобедната си почивка в широкото плетено кресло под дъба.

Беше облачно и хладно. Дон Анджелино придърпа пуловера над коленете си и старателно започна да си пълни лулата. Това беше начин да прогони мислите си. Другите все още спяха, но той беше стигнал до заключението, че сънят е нещо като доброволно прекъсване на живота, който и без това напоследък сякаш му изтичаше между пръстите. Навярно един ден смъртта щеше да го постигне в същото това кресло. Щеше да клюмне, сякаш е заспал, лулата щеше да падне от устата му и кучетата щяха да го заобиколят, преди да са ги отпратили в клетката им.

Наоколо цареше тишина — меланхоличната тишина на полето, лишено от обичайните му звуци. И все пак това място му харесваше. Отново, както много пъти досега, си каза, че през целия си живот, изглежда, се е борил, за да спечели това отшелническо уединение, и за момент му стана неприятно при мисълта, че високата ограда не беше само символ на онова, което той притежаваше, но същевременно се издигаше и като някаква стена, с която светът го беше отделил от себе си.

Почти всички отдавна бяха напуснали тези места, за да се заселят в града, и сега из полята бяха останали само старци като него, на които им бе достатъчно само коричка хляб, за да живеят. Всички те имаха нужда от земята, на която се бяха родили, за да запазят своите корени. Младите, в това число и синовете му, си бяха отишли. Стефано се бе опитал да се бори сам и беше загинал, тъй като бе попаднал на по-силни от него. Лучано беше заседнал сред небостъргачите и живееше по съвсем друг начин, но рано или късно щеше да се провали с тези проклети наркотици и да се озове на дъното на Хъдсъновия залив. А ето че сега и Масимо беше обзет от желание да пътува и искаше да замине при брат си. Може би беше прав, като желаеше да стои настрана от всички тях и от тяхната власт, която първо щеше да го състари, а после и да го убие. Може би не бяха калугерски прения твърденията му, че не е възможно цял живот да се живее в насилие и произвол. Може би Масимо наистина беше добро момче, от тези, които се раждат всеки ден и които ще изпълнят света с добрите си намерения, но не ще успеят да го овладеят, поради което светът ще премине от ръцете на силните хора в ръцете на хората без всякакви скрупули. Мина му през ума, че би било добре, ако един ден именно хора като Масимо управляват света, но тутакси се разкая за тази си мисъл, сякаш тя беше някаква слабост. Такова нещо никога нямаше да се случи. Именно с това убеждение беше изтръгнал толкова добри хора от примирението им и ги беше научил да отмъщават, тъй като считаше, че няма друг начин човек да получи справедливост. Докато добрите хора продължаваха да вярват в отмъщението, лошите щяха да имат от какво да се страхуват, а останалите — на какво да се надяват, за да не се нарушава равновесието в обществото. Затова и преди много години той се беше научил да убива при една история, която единствен Никола д’Амико познаваше в детайли.

Навремето сестра му Ана беше голяма хубавица. Беше омъжена за Козимо, който работеше като изполичар, но местният барон Вани Колафиоре й беше хвърлил око. Ана неведнъж го бе молила да я остави на мира, но Вани не се вслуша в молбите й. Беше богат и си въобразяваше, че е недосегаем. Една сутрин на връщане от лов се отби в дома на изполичаря под претекст, че моли за чаша вода, и когато установи, че Ана е сама, се опита да се възползва от случая. В този момент се появи Козимо и се нахвърли с юмруци отгоре му. Баронът стреля и го уби на място. После заплаши вдовицата, че ако не мълчи, ще умре, и си тръгна с надеждата, че ще успее да наведе следствието в грешна посока и да се отърве невредим. Въпреки това не можа да заблуди карабинерите и седмица по-късно беше подведен под съдебна отговорност за предумишлено убийство. Ана не го издаде, но му изкрещя в лицето, че един ден ще го накара да си плати за стореното. На делото даде неверни показания. Пред съдиите каза, че Козимо е бил брутален човек, който непрекъснато я е измъчвал с болезнената си ревност. Стигнало се дотам, че самият той с някакво неосъзнато удоволствие насърчавал безобидната симпатия, която й засвидетелствал баронът, на когото впрочем и през ум не му бе минавало да прояви каквато и да е непочтителност към нея. Освен това каза, че в деня на убийството самата тя видяла, че минава Вани Колафиоре, и го поканила, а Козимо, който се появил след малко, го наругал и му ударил плесница. „Всъщност — добави тя — баронът вдигна пушката само за да го сплаши, но Козимо сякаш беше полудял. Грабна кухненския нож и тогава господин Колафиоре се уплаши и стреля.“

Слушайки я от подсъдимата скамейка, Вани Колафиоре беше пребледнял. Чувстваше, че тази жена го ненавижда, спомни си какво му бе казала пред трупа на мъжа си и изтръпна от ужас, тъй като разбра, че тя иска колкото се може по-бързо да го пуснат на свобода, за да го накара да плати с живота си за това убийство. Не се съмняваше, че се опитва да го изтръгне от ръцете на закона, за да му приложи друг вид правосъдие. Започна да крещи, каза, че тя дава неверни показания, че единствен той е виновен за убийството, и заяви пред изумените съдии, че за нищо на света не иска да бъде пуснат на свобода. Започна да трепери, сякаш обладан от зли духове, и се наложи да го изведат от съдебната зала. След това съдиите решиха, че по всяка вероятност двамата са в интимни отношения и че всеки се опитва да прояви повече благородство спрямо другия. Четири години по-късно Вани Колафиоре излезе от затвора. На третия ден Анджелино Феранте го причака на полето, извика името му и го застреля с пушката си, след което отиде в дома на Ана, прегърна я и вдовицата разбра, че брат й е извършил истинския акт на правосъдие. Дон Анджелино беше задържан, съден и оправдан поради липса на доказателства. Двадесет души свидетелстваха, че през вечерта на убийството са го видели да играе на карти в селското кафене. По това време той вече беше станал твърде уважаван човек.

Този спомен сякаш му вля нови жизнени сили. Отметна пуловера от коленете си, пусна го на тревата и стана от креслото. Бианко и Неро веднага дотичаха при него. Наведе се да ги погали по главите, след което отново ги заведе в колибата им. Слънцето се беше вдигнало високо и в къщата вече бе настъпило раздвижване. Очакваше го тежък ден. По време на вчерашния празник го бяха уведомили, че предишната седмица дон Сантино е бил видян на гарата, а д’Амико имаше сведения, че фамилията Билечи набира нови хора. Всичко това не даваше покой на дон Анджелино. От тези хора вероятно щяха да формират нова бойна група, но ако кланът Билечи се въоръжаваше, това бе знак или че вече не зачита решенията на дон Сантино и се подготвя за решителна схватка, или че старият Билечи се е отметнал от дадената дума. Второто беше невероятно. Дон Сантино беше човек на честта и никога не би се отказал от думата си. И все пак имаше нещо странно: беше пристигнал преди седмица и точно оттогава фамилията беше започнала скришом да набира нови хора, сякаш присъствието му в Палермо минаваше без последствия. Внезапно дон Анджелино стигна до мисълта, че старият му приятел е мъртъв. Ето защо и Тереза Билечи беше отклонила поканата да присъства на празника. Ето защо се беше извинила пред Никола д’Амико с думите, че не е в състояние да дойде. Сега всичко се изясняваше. Това прозрение възвърна хладната му решимост, която винаги го съпътстваше пред лицето на неизбежното. Влезе в къщата. Старата прислужница се появи от кухнята с чаша кафе. Дон Анджелино се усмихна на доброжелателния укор в погледа й, взе кафето от ръцете й и се затвори в кабинета си.

Час по-късно, преди още да е пристигнал Никола д’Амико, телефонът иззвъня. Обаждаше се дон Емилио Гризанти, доайенът на фамилиите, за да му предаде, че с него се е свързал съветникът на Билечи и го е помолил да свика и ръководи извънредно събрание. Уведоми го също така, че дон Билечи е мъртъв, но не каза нищо повече, тъй като очевидно не беше упълномощен да дава повече обяснения. Съобщи му, че събранието ще се проведе в срок до една седмица, но че за часа и мястото ще бъде известен в последния момент. Завърши с това, че лично той отговаря за организацията и сигурността на събранието.

Дон Анджелино го изслуша, без да го прекъсва, след което му отговори, че приема събранието да се ръководи от фамилията Гризанти и е съгласен да участва, но при условие, че вместо дон Сантино Билечи на масата за преговори няма да седне Гаспаре Ардицоне.