Целувам ви ръка

Двадесет и шеста глава

Когато отново се върна в съзнание, изглежда, някой вече беше извикал лекар. Стаята беше неузнаваема и бе превърната в малка операционна зала. Докторът беше облякъл бяла престилка и се готвеше за операция.

Видя Никола д’Амико и Лучано, които не откъсваха поглед от лицето му. Раната ужасно го болеше и всяко движение предизвикваше остър бодеж в гърдите му.

Лучано изглеждаше угрижен. Направи знак на доктора, който тръгна да излиза от стаята, но преди да затвори вратата след себе си, погледна към ранения и каза:

— Имате само няколко минути.

— Ще ме оперират ли? — попита Лука.

Никола д’Амико кимна.

— Ардицоне? — изпревари го Лучано.

— Мъртъв е — отвърна Лука и забеляза, че в очите на д’Амико проблеснаха пламъчета на гордост и задоволство.

— Пиетро Николози и още един мъж, който беше с тях, също са мъртви. Намират се край кариерата до Томазо Натале.

— А Пиетро Кораца? — попита д’Амико. Лучано го погледна с недоволство, сякаш съветникът си бе позволил да го прекъсне с маловажен въпрос.

— Убиха го — отвърна Лука.

— Доволен съм, че Гаспаре Ардицоне е мъртъв, но ти си забъркал ужасна каша. Не трябваше да убиваш Тото Гризанти и хората му. Те нямаха нищо общо с тази работа. Сгреши, че всичко направи на своя глава…

— Съжалявам, но нямаше какво друго да се направи — промърмори Лука и усети остър бодеж в рамото. — Ако не ги бях убил, никога нямаше да стигна до Ардицоне. Друг изход нямаше.

— Ти не си човекът, който ще мисли, ще решава и ще предприема инициативи! Не биваше да действаш, не биваше да правиш каквото и да е било! Ти си като един пистолет, който трябва да стреля само тогава, когато аз кажа, ясно ли ти е? Когато аз кажа! — изкрещя Лучано.

Лука се надигна на лакти. Сега напълно беше забравил за раната си.

— Лучано, ти не можеш да разговаряш така с мен. Не можеш да ми държиш такъв тон, разбра ли, Лучано Феранте? — повтори той, крещейки в лицето му. — Ти нещо не си наред. Идваш тук, командваш, даваш нареждания, колиш и бесиш. Но кого, по дяволите, представляваш ти, Лучано, и какво искаш? За това, което аз правя, отговарям пред баща ти, ясно ли ти е, Лучано? Пред баща ти!

От гърдите му се изтръгна дълбока кашлица, която продължи няколко секунди, и той се отпусна на леглото, отмятайки назад глава.

— Баща ми го няма — каза Лучано, но сега яростта беше изчезнала от гласа му и в него беше останала само дълбока тъга. — Баща ми вече не е тук, но това няма значение. Лука, такива приказки не бива да ми говориш… Съжалявам, че вече не представляваме нищо, но ти, все още не си разбрал… нищо не си разбрал. Не биваше да закачаш Гризанти… Нагазил си в много дълбоки води… Гризанти са мои съдружници и не само това, но те са съдружници на хора, много по-важни от мен… Става дума за бизнес, разбираш ли?… Сега какво да им кажа? Че си убил Тото, за да получиш някаква информация, така ли?… Щом се чувстваше достатъчно силен да решаваш нещата, без да се съветваш с когото и да било, трябваше сам да намериш твоя човек…

— Гризанти бяха съдружници с Ардицоне, а Ардицоне уби брат ти, забрави ли това? Или може би и ти, Лучано, участваше в това чудесно съдружие?

За момент Лучано остана като поразен, после сграбчи Лука за яката и с всичка сила го разтърси.

— Стефано беше мой брат, Лука, мой брат, разбра ли? Мой брат! — изкрещя той. Говореше на пресекулки. Никола д’Амико го хвана за раменете и го дръпна настрана. Лучано се обърна към стената.

— Съжалявам — искрено се разкая Лука. — Наистина съжалявам. Не исках да те засегна. Лучано, аз рискувах живота си за фамилията, заради нея щяха да ме убият…

Даде си сметка, че беше отишъл твърде далеч. Всеки друг на негово място щеше да заплати с живота си такава обида, но двамата с Лучано бяха отрасли заедно и дълго време бяха най-добрите приятели, за да забравят в един момент миналото. Освен това чувстваше съвестта си чиста. Беше действал, воден единствено от мисълта да защити честта на фамилията, а Лучано носеше името Феранте. Така както и той, и дон Анджелино, който, макар и да не беше тук, си оставаше безспорен глава на фамилията.

Лекарят отвори вратата и надникна в стаята, но Никола д’Амико го спря с жест и той отново се върна в коридора. Лучано напълно беше възвърнал самообладанието си, обърна се към ранения и го погледна с готовност за помирение.

— Баща ми трябваше да те научи да чакаш. Ардицоне щеше да умре, но тогава, когато му дойдеше времето. Сега всички ние имахме нужда от мир. Преживяваме трудни времена и изключително важни интереси са заложени на карта, а вие продължавате да се избивате. След Гризанти и Ардицоне ще има нови жертви. Ще последват още отмъщения и всяка фамилия ще изгуби част от хората и от престижа си.

— Без Ардицоне и Николози фамилията Билечи вече не съществува, така че с останалите ще ни бъде по-лесно да преговаряме — намеси се д’Амико.

— А как ще се оправим с Гризанти? — нервно го прекъсна Лучано.

— Ще потърсим някакъв начин да ги обезщетим. Те са твои съдружници и имате общи интереси. Ако и те мислят като теб, ще си дадат сметка, че е по-добре да имат търпение. В противен случай и те ще изгубят един куп пари в тази война.

— Между фамилиите повече няма да има войни — каза Лучано и думите му прозвучаха безапелационно. Приближи се до Лука и го погледна право в очите. — Лука, аз ще забравя онова, което си казахме. Ти обаче ще трябва да се махнеш оттук, тъй като нещата ще се влошат, и то много. По-добре е да се махнеш. Аз утре си заминавам, но приятелите ни в Ню Йорк ще изпратят човек. Нещата незабавно трябва да се уредят. Може би ще дойде самият Палацоло с всичките необходими пълномощия. Ще разтури фамилията Билечи и ще назначи доверено лице да управлява нещата им. А за Гризанти ще трябва да намерим някаква компенсация, нещо, с което да ги удовлетворим. Може би ще направим преразпределение на влиянията, но няма аз да решавам това. За теб е най-добре да се махнеш оттук. Избери си някое спокойно местенце, ако ще и на Луната, но по най-бързия начин изчезни от Сицилия. Няма да имаш проблеми, никой няма да те потърси и ще бъдеш забравен. Залогът е много голям и трябва да се мисли за него. Наистина е много голям… Не се безпокой, д’Амико ще ти даде всичко, от което имаш нужда. Така за всички ще е най-добре…

— Ако трябва да изчезна оттук, това ще трябва да ми го каже баща ти — отвърна Лука. — За всичко, отнасящо се до мен, той е единственият, който може да ми заповядва… Докато баща ти не ми нареди да се махна оттук, аз оставам…

Лучано го погледна с едва сдържан гняв и лицето му се изпълни с кръв. Лука за втори път го предизвикваше и не се подчиняваше на авторитета му.

— Лука, ти си много дебела глава. Знай, че никога няма да заемеш мястото на баща ми. Ако останеш, ще бъдеш убит. Живееш с илюзията, че си истински генерал, но когато войната приключи, генералите не служат за нищо. Ясно ли ти е това? Получават по един хубав медал и биват изпратени в пенсия. Ти си заслужи своя медал и трябва да се задоволиш с него. Ранен си и трябва да те оперират. Прекалено си зле, не можеш да се движиш и дори не си в състояние да се защитаваш. Лука, трябва да се махнеш оттук. Казвам ти го, защото това е за твое добро, както и за доброто на всички ни.

Хвана дясната му ръка и я стисна. После се отправи към вратата. На прага се спря:

— Съжалявам, Лука!

Този път го погледна с добронамерена усмивка. Докторът се промъкна зад гърба му и влезе в стаята. Лука се загледа в лекаря, който си сложи маската, подготви тампона с хлороформ, огледа банката с кръв за преливане и промърмори:

— Няма да тръгна, ако дон Анджелино не ми нареди. Ню Йорк е далече и тук единствен той дава заповеди. Поне докато все още е жив.

Лучано сви рамене и затвори вратата. Лекарят се приближи с тампона, напоен в хлороформ. Лука сграбчи ръката на Никола д’Амико и я стисна.

— Обади се на дон Анджелино и го уведоми за онова, което се случи. Кажи му да дойде. Най-добре е той да уреди нещата.