Целувам ви ръка

Деветнадесета глава

Лучано беше прав. В Палермо нещата отиваха на зле за всички, независимо от това, че всеки по свой начин предчувстваше злополучната развръзка на непоносимото очакване. Мазино също преживяваше мъчителни дни, макар и причината за тях да не беше свързана с фамилията. Ако вдовицата на Стефано Феранте не се пристягаше в корсаж, всеки щеше да забележи, че е бременна. Мариуча вече беше започнала да изпитва първите признаци на бременността и си даваше сметка, че рано или късно ще се случи нещо, което ще я издаде пред близките й. Тази мисъл я изпълваше с отчаяние и потискаше Мазино, който с всички сили се опитваше да й вдъхне кураж. Веднъж тя му предложи да признаят всичко пред дон Анджелино, но той поклати отрицателно глава. Беше готов да излезе сам срещу петима, но никога не би намерил смелост да застане пред човека, който го бе обикнал като собствен син, и да му каже, че е излъгал доверието му и го е опозорил. Нямаше сили да разговаря по този въпрос и с баща си, тъй като добре знаеше каква любов и благоговение изпитва съветникът към дон Анджелино. Страхуваше се, че ако научеше истината, той не би му простил, че е замесил името му в тази непочтена история, и би се отказал от него.

Неведнъж си бе задавал въпроса кой беше изпратил пакета с черните дамски гащи, но после се бе отказал да мисли за това, тъй като нещата бяха стигнали дотам, че сега тази подробност беше без особено значение.

Мариуча бе застанала пред масата и гладеше кухненските пердета. Мазино я погледна с желание да открие в нея нещо, което го отблъсква. Искаше му се да прокълне деня, в който бе дошъл в дома й и я бе повалил на килима, но вместо да го изпълни с презрение, този спомен още повече го убеждаваше до каква степен е свързан с тази жена. Приближи се до нея и нежно прокара ръка върху корема й. Мариуча повдигна очи и му се усмихна, след което отново наведе глава и смирено продължи работата си.

— Мисля си, че детето трябваше да се роди другаде — промълви сякаш на себе си Мазино.

Мариуча не разбра добре какво точно има предвид и си каза, че вероятно е решил да избягат далеч оттук, някъде, където фамилията не би могла да ги открие.

Започна да прехвърля през ума си далечни и непознати страни, като например Южна Африка, където и през зимата е топло, хората не се познават така, както тук, и всеки от тях, когато заговори за фамилията си, има предвид само жена си и децата, а не някакво безчетно множество от непознати, пред които е длъжен да дава обяснение за всяка своя постъпка.

— Да, това дете трябваше да се роди на друго място — повтори Мазино.

— Защо казваш трябваше? — попита Мариуча.

— Защото дори и то няма друг избор. Трябва да се роди тук… тъй като ние живеем тук, а не другаде… Не разбираш ли, че в тази страна сякаш всичко е предварително написано като на книга… и че ние сме като едни гумени човечета, сицилиански гумени човечета, които не носят радост нито на себе си, нито на другите?… Тук човек не би могъл да избере дори смъртта си.

— Мазино, не биваше да ми говориш тези неща…

Мазино тъжно се усмихна:

— Все едно. И без това вече всичко е без значение.

Отиде да си налее чаша вода. Гърлото му беше пресъхнало и чувстваше нужда да излезе, да подиша свежия вечерен въздух и да разсее малко мъчителните си мисли, които тегнеха и над Мариуча, но не искаше да я оставя сама. Виждаше, че се задава нещо страшно, и се готвеше да го приеме. Когато остави чашата, изражението му се бе променило. Сякаш настроението му отново се бе възвърнало.

— Знаеш ли, Мариуча… Ако се родя отново, ще искам да работя… Ще стана монтьор, стругар, пожарникар или дори…

Мариуча го погледна и нежно му се усмихна.

— Ти няма да се родиш отново, Мазино д’Амико…

В този момент телефонът иззвъня. Мариуча остави ютията върху поставката, и излезе в коридора. Върна се след малко.

— Беше за теб.

— Кой?

— Не зная. Някакъв мъж. Каза ми: „Предай на Мазино д’Амико да слезе в бара на ъгъла, тъй като един негов приятел иска да си поговорят.“ После затвори.

След тези думи Мариуча тихичко заплака. Ако бяха имали намерение да я предупредят, навярно биха й казали същите неща на сутринта преди убийството на Стефано. Видя как Мазино освободи предпазителя на пистолета и го напъха под жартиера на чорапа си, но дори и не направи опит да го спре. Знаеше, че няма да я послуша. Веднъж Стефано вече й бе казал дори и през ум да не й минават подобни мисли, защото те с нищо не помагат, а само правят по-несигурен мъжа. Погледна Мазино в очакване, че ще й каже нещо. Той нежно я целуна по челото.

— Не се тревожи, връщам се веднага. Всъщност така дори е по-добре.

После излезе. При други обстоятелства не би излязъл толкова бързо. Най-малкото, щеше да се обади по телефона на приятелите си, които незабавно щяха да пристигнат и да обкръжат района, за да предотвратят евентуални изненади. Сега обаче трябваше да действа сам. По всяка вероятност искаха само да говорят с него, в противен случай нямаше да му се обадят, а щяха да го причакат от някой автомобил пред изхода и да изпразнят един пълнител в него.

Както винаги улицата беше доста оживена. Барът се намираше на десетина метра от дома на Мариуча. Стигна до него и влезе. Вътре няколко момчета се забавляваха пред игралните автомати, а до джубокса бе застанал един мъж и наблюдаваше как вилката на грамофона се приближава към избраната от него плоча. На бара седяха мъж и жена, а на една маса в дъното до малката стъклена витрина седеше възрастен мъж, когото никога не беше виждал. Старецът стана и му махна с ръка.

— Заповядайте, седнете — покани го той и при вида на плахото му, кротко изражение Мазино се запита какво ли общо може да има този човек с неговата история.

— Хайде, сядайте — повтори непознатият и му посочи стола с отмерен жест, напомнящ търпеливото спокойствие на счетоводител. — Аз пия чай, защото нещо ме боли гърлото, но вие сте млад и вероятно предпочитате кафе. Ще го приемете ли от мен? — попита той и с този ритуален въпрос завърши запознанството им. После направи знак на бармана, който веднага разбра поръчката му.

Мазино седна така, че един от трите крака на кръглата масичка се падна до лявата му ръка. Ако се наложеше, можеше да вдигне масата като щит пред себе си или да я прекатури и да скочи вдясно към бара. Разкопча якето си и се обърна така, че докато разговарят, да наблюдава както входната врата, така и бара. Това не убягна от погледа на стареца и той подхвърли:

— Това място е закътано и никой няма да ни безпокои. Позволете ми да ви се представя. Името ми е д’Иполито.

На Мазино дори и през ум не му мина да му подаде ръка. Беше видял много хора да умират в момент, когато се ръкуваха.

— Нека минем на въпроса, господин д’Иполито. Вероятно имате да ми казвате нещо?

— Разбира се, разбира се — отвърна старият, но спря, за да изчака сервитьора да остави кафето на госта му. Изпрати го с поглед, след което продължи: — Приятелите, които ме изпращат, са разумни хора и разбират много неща. Според мен, когато двама млади се обичат, всичко останало може да се подреди, стига само да проявят малко воля за това. За съжаление обаче съществува и друг тип хора, за които честта на снахата има по-голяма стойност от живота на едно добро момче.

— Давайте по същество — прекъсна го Мазино. Винаги бе изпитвал непоносимост към фарисейските тиради от подобен род, изпълнени с куп недомлъвки, но никога не стигащи до открити заплахи. Дразнеше се от фалшивия бащински тон на този старец, още повече че той не бе човек, когото можеха да сплашат с приказки.

— Изглежда, не ме разбрахте, Мазино д’Амико — продължи д’Иполито и в гласа му прозвуча повече решителност. — Нас не ни засягат отношенията ви с тази госпожа. По-скоро е възможно от тях да се заинтересува дон Анджелино, но кому е нужно да му казва за това? Ние сме практични хора. Нали си спомняте за онзи парцел, който Стефано не пожела да продаде? Сега ние сме склонни да го купим. Достатъчно е само да убедите госпожата да ни го продаде — а на вас това няма да ви е трудно, — и всичко ще се подреди от просто по-просто. Двамата ще заминете където си пожелаете, тъй като светът е хубав, когато човек има пари, а когато дон Анджелино научи за продажбата, вече ще сте достатъчно далече оттук и ще можете спокойно да си живеете от лихвите на тези пари. Това, което ви предлагам да направите, освен всичко друго е и едно добро дело, тъй като тук хората продължават да се избиват заради едно нищо и никакво си жилище, докато нещата винаги могат да се уредят с пари и както току-що споменах, с мъничко добра воля.

Сега вече в думите на д’Иполито нямаше и следа от предишните му недодялани иносказания. Явно беше, че Ардицоне го е изпратил да преговаря с него за парцела на Стефано, но така също и за да го предупреди, че ако не приеме предложението му, дон Анджелино незабавно ще бъде уведомен за връзката му с Мариуча. Дори не си и зададе въпроса дали Ардицоне знае за състоянието на вдовицата, тъй като в момента това нямаше особено значение. Изглежда, единственият изход от ситуацията беше да приеме предложението на д’Иполито. Дори и да откажеше, това нямаше да го спаси от гнева на дон Анджелино, когато узнаеше за връзката му с жената на Стефано. Реши, че трябва да разговаря с Мариуча. Все едно, никой друг не можеше да вземе това решение.

— За кога искате да стане това нещо? — попита той.

— Ако всички сме съгласни, по-добре ще бъде да не губим време — отвърна д’Иполито. — Утре в единайсет елате с госпожата. Заедно ще отидем при нотариуса, който вече е направил оценката и е подготвил всички документи. Изповядваме продажбата, вземате парите и край. От своя страна аз ви давам думата си, че до една седмица никой няма да научи за станалото. А до една седмица, приятелю, можете да сте толкова далеч оттук, колкото си пожелаете.

— Обадете се утре един час по-рано, за да ви дам отговор — каза Мазино и стана от масата.

Едва когато излезе на улицата, си даде сметка, че му предстои да вземе най-съдбоносното решение в своя живот. За момент реши да се престори, че приема предложението на Гаспаре Ардицоне и да го убие, ако ще дори и в кабинета на нотариуса. Успееше ли, щеше да се яви пред дон Анджелино и да му поиска прошка в замяна на главата на врага му. Не биваше обаче да си прави илюзии. Ардицоне нямаше да се яви при нотариуса, а дори и това да станеше, един такъв прибързан жест от негова страна щеше да опропасти живота на Мариуча.

Прибра се в апартамента и влезе в кухнята при Мариуча. Тя беше свършила да глади, беше седнала на масата и с две ръце бе обгърнала глава. Изслуша го, без да го прекъсва, после се сгуши в обятията му:

— Да направим, както ти желаеш. Съгласна съм с всичко, което ти искаш. Не мога повече да живея така.

Разговаряха дълго, като се стараеха сериозно да обмислят всичките възможни варианти. И преди тази среща бяха мислили да избягат някъде, но сега вече това нямаше да бъде бягство на двама влюбени, изпаднали в безизходно положение. Това щеше да бъде заточение, но не заради любовта им, а заради предателството, което се принуждаваха да извършат. Д’Иполито неслучайно им бе дал срок до следващия ден. Той добре си даваше сметка, че ако имаха на разположение малко повече време, двамата щяха да се опитат да избягат преди сделката.

Внезапно Мариуча потрепери. Скочи и едва успя да стигне до мивката. Мазино държеше челото й и когато тя престана да повръща, я взе на ръце и я пренесе на леглото в съседната стая. Случилото се бе нещо повече от реакция на бременността и Мазино прочете ледения страх в очите й, които не се откъсваха от него, докато той я завиваше с одеялото. Върна се в кухнята и сложи чайника да й направи чай. Вършеше всичко механично, само колкото да е зает с нещо, за да не мисли.

Занесе й чая и я изчака да го изпие, след което я съблече и я зави в леглото като малко момиченце. Мариуча доверчиво се опитваше да му помогне, докато я събличаше. Изглеждаше напълно изтощена и сякаш цялата й воля бе парализирана. Сега тя беше съгласна на всичко и тази мисъл го изпълваше с дълбоко смущение, тъй като единствен той трябваше да вземе решения, за които после и двамата щяха да плащат. Стана да си потърси една цигара. Навярно Мариуча си помисли, че той иска да си тръгне, и го погледна с нескрита уплаха:

— Не си отивай — простена тя. — Остани тук. Моля те.

Мазино се съблече, легна при нея и тя веднага вкопчи краката си в неговите. Той погали корема й, чийто плод навярно вече не беше тайна дори и за Гаспаре Ардицоне, прокара ръка по рамената й и изчака, докато усети, че дишането й се успокои. Сега отново бе сам и можеше да продължи мислите си.

Призори вече беше взел решение. Щеше да отиде заедно с Мариуча при нотариуса и по такъв начин щеше да спечели седем дни, които му бяха нужни, за да намери и убие Ардицоне. После щеше да поиска от дон Анджелино разрешение да се ожени за вдовицата на сина му. Дон Анджелино беше мъдър и добър човек и Мазино щеше да се довери на чувството му за справедливост. Но той трябваше да научи истината единствено от него, в противен случай никога нямаше да му прости и отмъщението му щеше да е страшно. Хората му щяха да го хванат и преди да го убият, щяха да му откъснат тестисите, тъй като тъкмо този закон бе престъпил той. Преди няколко години в едно съседно село се беше случило нещо подобно. Един мъж беше прелъстил жената на своя приятел и бе наказан тъкмо по този начин. Екзекуцията му беше предизвикала серия от убийства, които единствено намесата на дон Анджелино бе успяла да спре.

В десет часа се обади д’Иполито и в единадесет се срещнаха в барчето на ъгъла. Двадесет минути по-късно бяха въведени в кабинета на нотариуса. Всичко стана по-лесно, отколкото си мислеха. Документите бяха приготвени и оценката на парцела изглеждаше реална. Вече цялата зона на север от Кавалкавиа принадлежеше на фамилията Билечи и сега с покупката на това последно парче земя ставаше възможно да започне строеж на цял жилищен квартал, който щеше да стигне чак до шосето. Нотариусът връчи на Мариуча Феранте чек за сто милиона лири и добави, че ако отново има нужда от нея, той ще я извика в следващите двадесет и четири часа.

Няколко минути по-късно вече бяха на улицата. Д’Иполито явно бързате да се разделят и Мазино си каза, че сигурно гори от нетърпение по-скоро да отиде при Ардицоне и да го уведоми за продажбата. Старецът им се извини, че няма възможност да ги върне вкъщи, стисна чантата си под мишница и тръгна пеш по улица „Либерта“.

Двамата влязоха в закусвалнята на театъра и Мариуча си поръча порция ризото. Мазино не сваляше очи от нея, докато тя ядеше с огромен апетит. Изглеждаше далеч по-спокойна. Сякаш напрежението, което не им даваше покой от седмици насам, сега внезапно се бе стопило и дори това личеше по чертите на лицето й. По-късно, когато минаха покрай едно туристическо бюро, Мариуча се спря и го погледна многозначително. Беше като хипнотизирана от пъстроцветните обяви, може би защото всяка от тях представляваше една възможност да устроят живота си, който сега напълно им принадлежеше.

— Ако паспортите ни бяха в нас, можехме още сега да си купим билети и да заминем — прошепна тя. — Дори не бих се върнала вкъщи и бих тръгнала без никакъв багаж.

Мазино не отговори. Задоволи се само да й се усмихне съзаклятнически, след което двамата се отправиха към таксиметровата пиаца.

Докато пътуваха към къщи, Мариуча се притисна до гърдите му.

— Знаеш ли, че никога не съм вземала такси? Нито веднъж, дори и когато ходех на училище — добави тя.

— Една порядъчна госпожа не се качва в колата на непознат мъж — отвърна той и се засмя.

— Не, не, по-скоро трябваше да кажеш нещо друго: това е първият път, когато двамата излизаме сами — усмихна се тя и го погледна с нежен укор.

Влязоха в апартамента без каквито и да са подозрения, но още в антрето, докато Мариуча се запъти към банята, Мазино почувства, че не са сами. Инстинктивно посегна към колана си, но не успя да извади пистолета. Две могъщи ръце го сграбчиха за гърлото и някой силно го удари в стомаха. Преди да изгуби съзнание, до слуха му стигна отчаян писък откъм банята. Опита се да извика, но мракът го обгърна.

Когато отново отвори очи, наоколо цареше тишина. Прокара ръка по тила си и когато я погледна, видя, че по пръстите му има кръв. Бяха го ударили по главата, но раната не изглеждаше дълбока. С мъка се надигна. Вероятно го бяха ритали и по ребрата, но все пак беше жив. Попита се защо ли не го бяха доубили, но в този момент дочу плисък на вода, която се стичаше отнякъде на пода. Автоматично се затътри към банята и когато стигна до вратата, усети сякаш втори удар в стомаха. Мариуча лежеше превита на две под мивката, от която водата преливаше и се стичаше на пода. Мокрите коси бяха полепнали по изкривеното й от ужас лице и сякаш цялото отчаяние на ужасната й агония се бе събрало в свитите юмруци. Мазино се добра до мивката, затвори крана, после се облегна на стената и се свлече на пода. Взря се с безумен поглед във водата, която продължаваше да се стича и да залива обувките му, после бавно извърна главата на Мариуча и срещна широко отворените й очи, устремени сякаш някъде в безкрая. Стори му се, че остана така цяла вечност, лишен от всякакви мисли и чувства. Накрая се изправи, спъна се в чантата с парите, която се търкаляше, захвърлена до вратата, и излезе. Отиде до колата си на ъгъла на улицата. От този момент започваше да живее един живот, който не му принадлежеше и който му беше подарен единствено за да изпълни ролята си на свидетел. Сега в съзнанието му вече не съществуваха нито хора, нито образи.

Минути по-късно изкачи стълбището на хотел „Три звезди“. Братовчед му Пиетрино Гамбара беше навикнал на такива неочаквани посещения.

— Дай ми една тиха стаичка и се обади на дон Анджелино. Кажи му, че съм тук — обърна се Мазино към него.

Пиетро не му зададе никакви въпроси и го заведе до стаичката в дъното на коридора, до която не достигаха уличните шумове. Притежаваше три хотела като този в града и знаеше, че по всяко време е длъжен да приюти всеки, който се явеше при него от името на дон Анджелино. Беше видял много ранени момчета да умират под скалпела на лекаря, но обикновено даваше подслон на хора, които трябваше да се укриват. Никога не беше виждал Мазино в такова състояние, но дори и през ум не му мина, че може да му се е случило подобно нещо. Върна се в стаичката си на партера и стори онова, което му беше наредено.

Набра номера на имението, откъдето му се обади Никола д’Амико. Съветникът го изслуша мълчаливо, после затвори телефона и се обърна към дон Анджелино, който седеше, загледан пред себе си.

— Синът ми е отишъл при Пиетрино Гамбара и го е накарал да ти се обади — промълви той и не каза нищо повече.

Лука продължи да гледа през прозореца и не реагира по никакъв начин, сякаш новината не засягаше нито него, нито дон Анджелино.

Бяха научили за случилото се едва преди десет минути. Беше им се обадил един от хората на Ардицоне и за никой от тях не бе убягнала причината, поради която бяха пощадили живота на Мазино. Бяха предпочели да оставят на фамилията Феранте сама да изпълни присъдата над него, тъй като знаеха, че по такъв начин не само още по-жестоко щяха да уязвят дон Анджелино, поставяйки съвестта му пред този ужасен избор, но той можеше дори да предизвика разкол във фамилията. Дои Анджелино обичаше Мазино като свой син. Освен че беше злоупотребил с доверието му, той беше син на съветника му и най-добрият приятел на Стефано. Явно Ардицоне си даваше сметка, че старецът нямаше да изживее смъртта му като една мъчителна, но необходима разплата, а по-скоро за него това щеше да бъде загуба на още един син.

Никола д’Амико предпочиташе да му бяха съобщили, че синът му е мъртъв. Сега всичко щеше да бъде далеч по-сложно. Лука и момчетата знаеха как да постъпят.

— Искам аз да отида при сина си — продума той с треперещ от вълнение глас. — Това е последното нещо, за което ви моля, дон Анджелино. Искам аз да отида с момчетата.

Дон Анджелино повдигна поглед и срещна очите на един човек, сломен не толкова от болка, колкото от срам. Леко кимна с глава в знак на съгласие, после погледна Лука, който стоеше облегнат на прозореца, отпуснал дългите си ръце покрай тялото:

— Ти остани тук и изпрати някой друг с него — каза му той.

Д’Амико стигна до вратата и се обърна:

— А за Мариуча?

Старецът отново се беше загледал пред себе си и в гласа му прозвуча дълбока умора:

— Ти си моят consigliori — отвърна той. — Ти знаеш какво да направиш.

После придърпа пуловера над коленете си, сякаш му беше студено.