Целувам ви ръка

Осемнадесета глава

Телефонът продължаваше упорито да звъни, но Масимо знаеше, че не трябва да вдига слушалката. Това беше личният номер на брат му и никой друг, освен него нямаше правото да се обажда. Лучано щеше да се върне едва на следващия ден. Беше го уведомил за това, макар че често му се случваше да изчезне за ден-два и без да се обажда. Масимо вече дори не си задаваше въпроси какви ли са причините за тези чести отсъствия. Лучано го бе приел в апартамента си, но не го допускаше до личните си работи. Поне такова решение бе взел в деня след пристигането му. Беше дошъл да го посрещне на летище „Кенеди“ заедно с Барбара и Масимо се беше изненадал да го види в компанията на бившата му съпруга. Не му трябваше много време, за да разбере, че са останали приятели. Барбара не пропускаше да му се обажда винаги, когато идваше в Ню Йорк. Изглежда, двамата все още поддържаха интимни отношения, още повече че единствено в леглото между тях винаги беше царяла пълна хармония. В деня на пристигането му тримата бяха отишли да обядват в един известен ресторант и още тогава Масимо успя да си даде сметка, че брат му е станал важна личност. Познаваше много хора, както впрочем и самата Барбара, и му се налагаше непрекъснато да се ръкува. Барбара се смееше с повод и без повод и мисълта й сякаш винаги летеше в облаците. Това явно дразнеше Лучано и той не й позволяваше да отива по-натам от третото мартини. На масата не можаха да си кажат кой знае колко неща. Двамата братя си размениха няколко думи на сицилиански, после Лучано реши да изпрати Барбара вкъщи, извика й такси и бившата му съпруга си тръгна, без да му се сърди.

Лучано явно беше доволен, че брат му е дошъл, и още същата вечер покани вкъщи няколко свои приятели, за да отпразнуват пристигането му. Имаше доста момичета и като че ли всяка от тях се чувстваше задължена да се погрижи за него, сякаш го третираха като някакъв важен провинциалист, на когото не искаха да спестят нито едно от удоволствията, които големият град предлага на богопомазаните. Това внимание му беше неприятно, тъй като го поставяше в неравностойно положение, и Лучано незабавно го усети. На следващата сутрин двамата седнаха да изпият по едно горещо кафе, за да оправят главите си от последствията на алкохола, и стана въпрос за това. Лучано го запита дали би му доставило удоволствие да се запознае с приятелите му от Ню Йорк, той отхвърли предложението му и от този момент натам остана изключен от личния живот на брат си.

Независимо от това, че Лучано беше важна личност в организацията, властта му нямаше нищо общо с онази на баща им. Лучано по-скоро имаше вид на мениджър или на бизнесмен. Уважението, което си беше извоювал, бе насочено не толкова към неговата личност, колкото към ролята, която бе призван да изпълнява в цялостния механизъм. От известно време в Америка вече бе настъпила ерата на администраторите. Фамилията беше като едно голямо предприятие, управлявано от закона за взаимната изгода. Всичко останало беше без особено значение. Брат му можеше да бъде заменен във всеки един момент и организацията дори нямаше да усети това, тъй като всякаква персонификация на властта беше отхвърлена като излишна и вредна. Баща им по-скоро би се заловил за работа, отколкото да седи на върха на някой небостъргач и да управлява фамилията така, сякаш управлява „Дженеръл Мотърс“. Лучано обаче беше възприел американските порядки и плуваше изцяло в свои води сред тази среда, в която един данъчен експерт имаше по-голяма тежест, отколкото един consigliori, запознат в детайли с всеки от хората си. Тъкмо и поради тази причина Масимо не изпитваше никакъв интерес към приятелите на Лучано. Беше тук само за да прекара известно време в Америка и да постои малко при него, а не за да подава молба да го приемат в организацията.

Чувстваше се сам. Разбира се, не му липсваха момичета — същите онези, с които се беше запознал още първата вечер и които, ако не му се обадеха, достатъчно беше той да им завърти един телефон, за да прекарат заедно една приятна вечер. Сега тъкмо очакваше една от тях. За нея знаеше само това, че се казва Люси, беше руса и винаги имаше куп неща за разказване, което му спестяваше необходимостта да проявява внимание към нея. Допи уискито си, загледа се през прозореца в светлините на центъра „Рокфелер“ и се почувства като че ли насила напъхан в някаква илюстрована картичка или плакат, където самият той, с чашата уиски в ръка, сякаш търсеше определено съзвучие с пейзажа наоколо. Погледна часовника. Наближаваше девет и половина. Реши да слезе пред входа и там да изчака Люси. Облече си шлифера и излезе. В Ню Йорк беше доста студено и рано или късно щеше да се принуди да си купи калпак от визон, както бе сторил брат му, тъй като така нямаше да изкара до Коледа, когато беше решил да се прибере в Сицилия, за да бъде на празника заедно с фамилията.

Слезе на входната врата и започна да се разхожда напред-назад.

Беше единственият човек, който се виждаше в близките петдесет метра на тротоара, и шофьорите, които профучаваха покрай него по посока към Бродуей, го поглеждаха любопитно от колите си. Накрая видя автомобила на Люси, който бавно се приближи до тротоара, и тръгна към нея.

Знаеше, че ще ходят на някакво събиране, но предпочете веднага да даде думата на Люси и още след като я поздрави, запита за подробности. Запали цигара и се приготви да я слуша. Отиваха в Грийнуич, където щеше да има благотворителен купон с цел да се съберат средства, които да се внесат като гаранция за двама писатели, арестувани заради неколкостотин грама марихуана, но онова, което го порази, беше, че за терен щеше да послужи една църква.

Оставиха колата пред една полуразрушена сграда и се сляха с голямата група младежи, които се суетяха и, изглежда, не знаеха накъде да тръгнат. Масимо се почувства неудобно сред тях поради тъмния костюм и кашмиреното си манто. Младежите бяха облечени в кожени дрехи, носеха дълги коси и изглеждаха като овчари, извели стадото си, за да търсят паша. Най-после стигнаха до църквата „Свети Марк“. В градинката пред входа едно момче с голяма кутия в ръка събираше волните пожертвувания, които „вярващите“ оставяха, след като се допитваха помежду си, преди да влязат в храма. Масимо остави една банкнота от двадесет долара, Люси го стрелна с очи, сякаш искаше да му каже, че е дал много, дръпна го за ръката и влязоха вътре. Църквата беше до такава степен претъпкана, че се наложи с лакти да си проправят път между навалицата. Хипитата, или поне онези, които се чувстваха такива, до един бяха стъпили върху пейките и гледаха към олтара, пред който някаква рок група вдигаше по-канска шумотевица, отколкото и в „Електрик Съркъс“. Тук-там се виждаха млади жени, нарамили бебетата си в раници на гърба, да стоят сякаш в очакване нещо да се случи. В един момент Люси пропадна в някой от кръговете на този малък ад и Масимо тръгна да я търси, навирайки носа си сред кожените дрипи на зрителите и прескачайки телата на онези, които не се интересуваха от шоуто и седяха на групи по пода. Всички гледаха унесено, очите им излъчваха блаженство и постоянно си подаваха цигари. Масимо никога не беше „пушил“ и дори не чувстваше такова желание. Нямаше никакво основание да бяга от действителността. Проблемите му идваха от един свят, в който беше затънал до гуша, и той чудесно знаеше, че наркотичните видения няма да ги разрешат. Люси беше тази, която го намери сред тълпата. Каза му, че празникът ще продължи цяла нощ. По-късно някой щеше да рецитира стихове от Белоу, после щяха да прожектират филм и на сутринта всички щели да излязат, за да посрещнат the sunshine2 над гробовете зад църквата, които той, изглежда, не бе забелязал. Явно бяха дошли прекалено рано, Масимо тъкмо търсеше някакъв повод, за да си тръгнат, когато Люси отново го изпревари:

— Искаш ли да си ходим? Отвън ще ни чакат моите приятели, за да ни отведат в един loft3 наблизо, където също се организира някакъв купон. Ще видиш, че ще се забавляваме. Ако тук ти е интересно, после можем пак да се върнем.

Преди още Масимо да е успял да каже нещо, Люси го дръпна за ръката и го отведе навън, където приятелите й вече се брояха, за да разберат колко човека ще отидат на купона.

Оказа се, че заедно с тях двамата са общо седем души. Всички се натъпкаха като сардели в колата на Люси и на волана седна приятелката й Лиза. Тя потегли като на рали и на бърза ръка ги изведе от Грийнуич. Десет минути по-късно спряха пред една голяма сграда, облицована с фугирани тухли. На входната врата беше окачена табела с надпис: „Купонът на Бренда е на петия етаж. Асансьорът не работи.“ Тръгнаха по стълбището. Масимо се приближи до Люси и я попита какви са тези нейни приятели. Тя му отговори, че се е запознала с тях преди малко в църквата, но че й изглеждат симпатяги. Той прие без възражение атестата й за благонадеждността на тези хора и реши от този момент натам да се оправя сам и да не разчита за всичко на приятелката си.

Навсякъде беше мръсно и влажно и всичко в дома на Бренда изглеждаше сякаш донесено само за събирането. Не приличаше на апартамент, а по-скоро на магазин, в който стотина души се кълчеха покрай един грамофон. На дълга маса от дървени плоскости, поставени върху четири трупчета, се виждаха няколко бутилки, два-три реда картонени чаши и тубичка с някаква оцветена течност, която приличаше на оранжада. Очите на Бренда му се сториха огромни като две сини маргарити. Появи се, за да ги посрещне, след което отново изчезна с някакъв тип в коридора, задръстен от момичета, чакащи на опашка пред тоалетната. Масимо си намери място на една пейка до стената и се огледа наоколо. На огромното, високо като балдахин легло в отсрещния край на стаята се бяха натръшкали не по-малко от осем човека. В дъното вляво едно момиче седеше на люлка и прелиташе над главите на онези, които се приближаваха до нея. Люлееше се вече от десет минути и ако се съди по гримасата, която изостряше ъгълчетата на устните й, вероятно се забавляваше. Беше русокоса и доста хубава, но никой не й обръщаше внимание.

В един момент Масимо си каза, че трябва да излезе от съзерцателното си бездействие и да се приобщи към общото веселие. Стана и отиде да си потърси нещо за пиене. Мина покрай Люси, която танцуваше с някакво момче. Тя му махна за поздрав с щастлива усмивка и когато го видя да се връща с чаша уиски в ръка, без да прекъсва танца си, взе картонената му чаша, забоде в устата му горящата си цигара, след което му върна останалото наполовина уиски и го отпрати, без да си вземе обратно цигарата.

Масимо продължи да обикаля из помещението. Цигарата, която димеше между устните му, имаше онзи сладникав аромат на трева, към която той никога не беше изпитвал интерес, но този път не пожела да я изхвърли. Стените бяха облепени с рисунки и плакати. Върху една малка масичка в ъгъла забеляза някаква книга, разлисти я, но после разбра, че няма никакво желание да чете, захвърли я и продължи да се шляе между танцуващите. Спря пред люлката. Девойката му се усмихна, той й отвърна със същото, после дръпна още веднъж от цигарата, даде си сметка, че не усеща никакво въздействие от дима, и се почувства по-силен с това, че е преодолял още едно предизвикателство. Изпи и последната глътка от уискито си, хвърли чашата на пода и се приближи още повече до люлката. Краката на момичето почти докосваха лицето му. Сега вече започна да се чувства в тон с общата атмосфера. Музиката се беше превърнала във фон и хората около него бяха престанали да му правят впечатление. Отново погледна момичето и му заговори преди още да се реши дали да го прави или не.

— Как се качи на това нещо?

— Не те чувам — отвърна му тя.

Изглежда, се забавляваше. Масимо повтори въпроса си по-високо. Тя му посочи близкия шкаф, благодарение на който явно беше достигнала до люлката.

— Искаш ли да опиташ?

Масимо си помисли, че вече й е омръзнало да се люлее и ще си тръгне, оставяйки го сам на люлката. От своя страна тя взе мълчанието му за нерешителност и каза:

— Помогни ми да сляза.

Той я взе в ръце и я свали от люлката.

— Хайде, не се бой. Сега е твой ред — подкани го тя и му посочи шкафа. Люлката достигаше до височината на лицето му. Годините, прекарани в спортните зали, му даваха увереност, че ще успее. Хвана се с две ръце за въжетата и се повдигна, но не успя да се добере до седалката. Девойката мълчаливо го наблюдаваше. Тялото му висеше така, че вече беше започнал да се изморява и скоро щеше да изпадне в абсурдно и дори смешно положение. В този момент си спомни за упражненията на халките. Издаде глава назад, оттласна краката си нагоре и се озова върху седалката. Девойката изпляска с ръце, докато той се намести по-удобно, и хвана въжетата, за да го залюлее.

Масимо се издигаше все по-нагоре и по-нагоре и вече стигаше почти до тавана. Цигарата димеше между устните му. Помисли си, че би му било приятно да скочи от люлката. Кой знае, може би с един-единствен скок би могъл да се озове до отсрещната стена. Видя Люси, която не му обръщаше внимание, и момичето под себе си, което напразно се опитваше да хване въжетата, отпусна глава назад и затвори очи. Сега вече не чуваше дори и скърцането на халките, с които люлката беше вързана за тавана, и си каза, че би останал вечно така. Стори му се, че не се намира в някакъв си безличен нюйоркски loft, а се люлее под клоните на стария дъб в градината на своя бащин дом и баща му е задрямал на стола си под колонадата. Всички са се събрали наоколо и го гледат, а майка му стои настрана, плаче и си реди нещо, но толкова тихо, че думите замират на устните й и не достигат до него. Той се напряга да ги чуе. Люлката му постепенно спира. Най-после майка му повдига поглед към него. Сълзите й са пресъхнали.

Отвори очи и веднага срещна погледа на девойката, която продължаваше да го наблюдава с интерес. Люлката лениво се поклащаше.

— Испанец ли си? — попита го тя.

Масимо поклати глава и скочи на пода, като не сваляше очи от нея, сякаш едва сега я виждаше за първи път.

— Да не би случайно да си high4? — продължи да го разпитва тя и да го гледа все така от упор.

— Не, италианец съм — отвърна Масимо и моментално избухна в смях, давайки си сметка колко абсурдно бе прозвучал отговорът му. Девойката също се усмихна:

— Казвам се Карол.

Той също й каза името си. Чувстваше се чудесно сред това стълпотворение, което с нищо не го интересуваше.

— Ще ме закараш ли вкъщи? — попита го тя. Той кимна. Забеляза Люси и си помисли, че тя вече го е забравила. Каза си, че това е съвсем нормално, след като е дошла тук, за да се забавлява, и че щом толкова й се танцува, съвсем спокойно може да си продължи, без да се интересува от него.

Девойката отиде да си вземе мантото и се отправи към изхода. Масимо успя да си намери шлифера под една купчина палта и я последва по стълбището.

На тротоара, тъкмо когато той си вдигаше яката, Карол се обърна към него:

— Къде е?

— Какво къде е? — не разбрал въпроса й, попита той.

— Колата, разбира се. Къде си оставил колата си?

— Но аз нямам кола…

Тя го погледна с израз на огромно разочарование и от гърдите й се отрони такава тежка въздишка, сякаш бе умряла леля й. После забеляза обидата, изписана върху лицето му, и се опита да му обясни:

— Виж, проблемът е, че живея поне на трийсет квартала оттук.

— В такъв случай ще вземем такси — отвърна той и Карол го изгледа като някакво дете, което не знае какво говори.

— Но ти имаш ли представа къде се намираме? Знаеш ли, че оттук не минават никакви таксита? Можем да вървим цели километри и да не срещнем нито едно.

— Кой ти е казал? — погледна я Масимо. — Ще видиш, че преди още да сме стигнали до онзи ъгъл, и ще се появи такси.

При тези думи той слезе от тротоара и тръгна по средата на улицата. Тя се спря за миг, изгледа го, после го настигна и го хвана под ръка.

Стигнаха до ъгъла. Тя продължаваше да го гледа, без нищо да разбира.

— Ей, ти си луд човек! — възкликна тя, но в гласа й нямаше и следа от упрек. Масимо не отговори.

— Сега ни трябва такси — каза той.

Огледа се наляво и надясно, но най-близкият автомобил, който се виждаше, беше на няколко мили от тях. В този момент зад гърба им изсвири клаксон и някакъв глас извика нещо, което вероятно беше ругатня. Но не! Автомобилът зад тях беше такси и табелката му „For Hire“5 светеше в зелено. Масимо отвори вратата и изчака първо да влезе Карол, която говореше сякаш на себе си: „Трябваше още горе да разбера, че тоя е луд!“ Настаниха се на задната седалка и тя даде адреса си на шофьора. Не след дълго стигнаха до Втора улица и спряха пред една сграда, потънала в мрак. Карол слезе от колата и Масимо я последва.

— Не освобождавай таксито — обърна се към него девойката, но той вече беше платил. Когато светлините на автомобила изчезнаха в мрака, тя погледна Масимо и му каза с онзи укор в гласа, който, изглежда, вече бе възприела към него: — Защо го освободи? Не съм ти казвала, че искам да спиш при мен. Сега как ще се прибереш?

— Къде живееш? — прекъсна я той. Девойката му посочи тъмната сграда.

— На последния етаж.

— Хайде да не стоим на улицата. Хладно е — каза той. — Ще те изпратя догоре.

Карол се опита да протестира, но отвори входната врата. Спря се на прага, целуна го бегло по бузата и му каза:

— Чао. Отивам да спя, тъй като утре трябва да ставам рано. Макс, защо не ми се обадиш пак? Ще ми е приятно да излизам с теб.

Широко отворил очи, Масимо я гледаше мълчаливо. Мисълта, че Карол си отива, го изпълваше с дълбока тъга. Сякаш тази девойка неочаквано му бе станала жизнено необходима. Погледна я право в очите. Никога до този момент не беше срещал такава огромна нежност в погледа на жена. Вдигна ръка и бавно я прокара в косите й, после леко докосна с пръст бузата й.

— Не мога да те поканя горе дори и само за едно кафе. Цялата къща е разхвърляна. Тъкмо боядисвам стените и всичко е нагоре с краката…

— Искам да остана с теб — промълви той сякаш на себе си и му се стори, че говори с някакъв чужд глас. — Искам да бъда с теб. Какво значение имат стените?

Карол нежно му отказа.

— Сега внимавай и повтаряй заедно с мен — допълни тя и започна бавно да му диктува телефонния си номер. — Обзалагам се, че нямаш дори и молив в себе си.

Масимо поклати глава и се съсредоточи, за да запомни номера. После тя го целуна отново и хукна нагоре по стълбището, а той остана облегнат върху радиатора на парното отопление до момента, в който я чу да влиза в апартамента си. Излезе навън и продължи да си повтаря телефонния й номер като някакво магическо заклинание. Отказа се да чака такси, което може би никога нямаше да се появи, и тръгна пеша. Впрочем и без това не беше много далече от дома си.

Не след дълго се прибра вкъщи. Още с влизането си записа телефонния номер на Карол, макар и да бе сигурен, че няма да го забрави. После се съблече и си легна.

Не му се спеше. Прииска му се да й се обади, седна в леглото си и запали цигара. Тъкмо беше решил да включи телевизора, когато чу вратата да се отключва и брат му да влиза от стая в стая. Извика го. Лучано се появи с огромна чаша мляко в ръка.

— Какво правиш сам-самичък в това легло? — опита се да се пошегува той, но беше очевидно, че с мъка се опитва да изглежда трезвен. На Масимо му стана неприятно, че Лучано го третира като малкото братче, дошло му на гости в големия град.

— Да не би нещо да не е наред? Имаш ли новини от къщи?

— Нещата в Палермо не вървят на добре — отвърна Лучано и добави умислен: — Би трябвало да проявят по-голямо спокойствие.

— Кажи ми, ти мислиш ли често за Стефано? — попита го Масимо.

— Разбира се, че мисля. Беше наш брат и онзи, който го уби, рано или късно ще трябва да си плати, но не е необходимо за това да се стига чак до война. Необходимо е търпение. Само с търпение човек може да постигне онова, което желае. Татко не те ли е научил на това?

— Кажи ми честно, ти вече му нямаш вяра, нали?

— Тук не. Там може би все още го бива за нещо, тъй като е принципен човек. Хората го обичат и уважават, защото до този момент не са успели да наложат истинска справедливост и все още имат нужда от такива като него. Но това е твърде сложен въпрос. Тук уважението и подчинението се плащат в края на месеца и не се искат в заем. Тук хората се научават сами да се защитават, докато там търсят да си намерят покровители. Ние тук не защитаваме никого, защитаваме единствено собствените си интереси и постигнатото от хората, пристигнали тук преди нас. Сега всичко е чисто и навсякъде работата ни е окей.

Лучано стана и изля в гърлото си последната глътка от млякото. Стигна до прага, но се върна, решен да смени темата на разговора:

— Как се справяш с английския?

— Вземат ме за испанец.

— Обзалагам се, че още не си свалил нито едно гадже — каза той, оправяйки възглавницата на брат си.

— Точно така, нито едно — отвърна Масимо, но в гласа му не прозвуча никакво съжаление.

— Искаш сам да си го изровиш от дупката му, нали? Все пак бъди внимателен къде ходиш и с какви се събираш. Тук порядъчните хора си лягат рано. Лека нощ.

Лучано излезе от стаята и малко след това Масимо загаси лампата. Преди да заспи, искаше да си мисли за момичето, което щеше сам да изрови от дупката му.