Целувам ви ръка

Седемнадесета глава

Признаването на Ардицоне предизвика дълбок разрив между членовете на голямата фамилия. Предани на един порядък, който очевидно вече беше изживял времето си, представителите на старата гвардия взеха страната на дон Анджелино. Останалите предпочетоха да застанат зад Гаспаре Ардицоне с надеждата, че оформянето на едно ново малцинство постепенно ще преструктурира властта на най-могъщите фамилии. С други думи, младите решиха, че Ардицоне е тъкмо човекът, който би могъл да стане изразител на техните стремежи и чрез него да наложат признаването на онази власт, която бяха решили да си извоюват. След като бе признал съучастието на Ардицоне в делата на своята фамилия, дон Емилио Гризанти беше уточнил, че това няма да наруши добрите му отношения с фамилията Феранте, спрямо която продължи да спазва неутралитет. Даваше си сметка, че трафикът на наркотици беше достатъчно сериозен факт, способен не само да го компрометира, но и да предизвика братоубийствена война, за чиито последствия американските му приятели неминуемо щяха да му поискат сметка. По време на посещението си в Сицилия Франк Палацоло беше категоричен, че не би му простил в никакъв случай, ако някоя от пратките се провали.

През последните години дон Емилио Гризанти усещаше, че властта постепенно се изплъзва от ръцете му. Докато все още държеше монопола върху контрабандата на цигари, се чувстваше като истински дон, но появата на наркотиците сякаш му бе вързала ръцете за всякаква самостоятелна инициатива. Малко по-малко беше станал подвластен на по-влиятелни от него хора, които решаваха дали да ползват или не сътрудничеството му, а заедно с това определяха и участието му в печалбата на базата на някакви си техни изчисления. Бяха му гарантирали пълната си подкрепа, в случай че изникнеше заплаха за общите им пазари, но заедно с това му бяха дали да разбере, че държат да не им създава никакви неприятности. Организацията им се нуждаеше от все по-широк кръг сътрудници и преди всичко от нова структура. Дори и Лучано Феранте, който вече се чувстваше силен, тъй като Франк Палацоло стоеше зад гърба му, си беше позволил да му държи тон, независимо от това, че го бе помолил да не казва нищо на баща му за съвместната им работа. В края на посещението си Лучано му беше казал, че предпочита момчетата му „малко да се поизгладят“, и тази негова шега всъщност му предаде мнението на Палацоло. Налагайки му да се реорганизира, итало-американецът му бе напомнил, че организацията има по-голяма нужда от „професори“, отколкото от наемни убийци, с което искаше на практика да му подскаже на какви критерии ще трябва да заложи при организирането на дистрибуторската мрежа, защото, ако в първите години благодарение протекцията на Гризанти пратките достигаха успешно до предназначението си, то сега, когато всичко вървеше като по мед и масло, в района на Средиземноморието все повече се очертаваше необходимостта от създаването на нови дистрибуторски центрове.

Ето защо през седмиците, които последваха избора на Ардицоне, дон Емилио Гризанти не можеше да мисли за нищо друго освен за това, разколът, настъпил по време на съвета на фамилиите, да не прерасне в открита война. И при все че още никой не бе зарегистрирал проява на враждебни действия, нямаше никакво съмнение, че както дон Анджелино Феранте, така и Ардицоне се подготвят за стълкновение.

От своя страна дон Анджелино бе решил да заеме изчаквателна позиция и да пристъпи към действие едва тогава, когато е сигурен, че ще удари точно в целта. Още една погрешна стъпка щеше окончателно да го постави в изолация, а фамилията му сега не можеше да си позволи подобен риск.

Независимо от постоянното състояние на бойна готовност животът в имението отново бе приел ежедневния си ритъм. Адвокатът се бе върнал от Милано, където беше уредил положението на Бенито. Междувременно комикът вече бе успял да дебютира с чисто новата си трупа и дори беше постигнал известен успех. Нямаше съмнение, че Бенито щеше да стане известно име в артистичния свят, още повече, че когато му дойдеше времето, щеше да се появи и човекът, готов заради него да финансира филм, който окончателно щеше да го изведе във висока орбита.

Масимо беше в Ню Йорк и вече бе изпратил едно писмо, в което имаше и два реда от Лучано, написани, за да напомни на баща си, че ако се появят някакви проблеми, независимо от момента той веднага би дошъл да му помогне. Дон Анджелино бе посрещнал с усмивка това предложение и нищо повече: отдавна вече реакциите на сина му бяха престанали да го учудват.

Дните ставаха все по-студени и Кармела вече бе прибрала стола от градината. Дон Анджелино продължаваше да не излиза от къщи и прекарваше по-голямата част от времето си затворен в кабинета, където приемаше посетители, даваше нареждания и четеше. От година насам беше възвърнал интереса си към Библията и страниците й го изпълваха с възторг. Сякаш се опитваше да преоткрие себе си в контакта с неповторимото слово на тази книга, която впрочем му се струваше твърде близка до самия него. Когато не беше зает с консервната си фабрика, Лука често идваше в кабинета, сядаше срещу него, изтягаше се на стола, слагаше ръка зад тила си и с часове съзерцаваше сенките, пълзящи по тавана.

В друг момент дон Анджелино вероятно би решил, че племенникът му е изнервен от очакването, но преди няколко дни бе научил нещо, което го разтревожи. Хората му бяха забелязали Лука да язди на няколко километра от имението заедно с племенницата на маркиз Федерико Шана. Дон Анджелино познаваше маркиза, чиито земи бяха в съседство с имението му, но никога не беше виждал неговата племенница. Никола д’Амико го информира, че девойката е изключително красива, учи в някакъв колеж във Флоренция и гостува на чичо си един-два пъти в годината. При едно от последните си гостувания беше срещнала Лука и двамата си бяха допаднали. Изглежда, сега отношенията им бяха стигнали дотам, да излизат заедно на лов.

Преди да овдовее, дон Анджелино все още беше в състояние да приема своите сътрудници като напълно самостоятелни и независими в интимните си отношения. Естествено, жените съществуваха и за неговите хора и това се виждаше на всяко празненство, когато се появяваха заедно с децата, но те сякаш се числяха в една друга, по-второстепенна категория и заемаха в съзнанието му твърде незначително място. С други думи, никога не се бе случвало някой от хората му да се яви пред него и да му каже: „Дон Анджелино, позволи ми да ти представя годеницата си.“

И ето че сега внезапно си даде сметка, че след безразсъдната женитба на Лучано за онази американка, сега и Лука, който никога не говореше по тези въпроси, но беше замесен от същото тесто, се разхождаше с някакво момиче, което дори не беше от тяхната черга, а учеше във Флоренция, макар и в църковен колеж, и чичо й бе благородник. Какво ли й бе разказал за живота си и как му даваше сърце в такъв момент да се разхожда с нея, а после да идва в кабинета му, да сяда срещу него и скръстил ръце на тила си, мълчаливо да мечтае? Какво уважение можеше да изисква от хората, след като не се срамуваше да се появява в компанията на тази госпожица и пред очите им да я учи как да стреля по врабците? Нима това беше съшият човек, на когото се бе надявал да го наследи?

Дон Анджелино си каза, че може би е отдал прекалено голямо значение на тази връзка. Вероятно не ставаше въпрос за някаква романтична история. И все пак, ако Лука наистина беше така твърд, за какъвто го бе мислил, как можеше да гледа толкова сериозно на подобна история? Изглежда, светът наистина се бе променил, без той да усети. Разбира се, той вече бе стар и можеше с месеци да стои сам в голямата къща. Имаше други неща, които изпълваха или лишаваха живота му от съдържание, докато Лука беше едва на тридесет години и вероятно не му беше съвсем леко с фабриката, но, слава богу, вече беше богат и можеше да се каже, че дори е преуспял. Ако чак такъв огън му гореше в панталоните, нищо не му пречеше да си избере жена, да се ожени и да й направи няколко деца, без това да го отклонява от важните неща! А вместо това какво прави той? Тича по някаква си племенница на маркиз, която на всичкото отгоре няма нищо общо с техния свят! За втори път усети, че го обзема гняв. Погледна племенника си и установи, че видът му издава пълна душевна хармония. Стана от стола и напусна стаята. Излезе на двора и отиде да отвърже кучетата. Радостният лай, с който двете животни го посрещнаха, разведри мислите му. Бианко и Неро хукнаха към задния двор и той остана на вратата да ги чака.

Съвсем други мисли занимаваха Лука в този момент. Питаше се защо, по дяволите, не се бе научил досега да кара ски и си даваше сметка, че ако си беше задал този въпрос на глас, щеше да изпита срам от себе си.

Връзката му с Атилия го изпълваше с възторг. За първи път тя го отвеждаше в един друг свят — света извън пределите на онзи дух, който цареше в имението. Този свят му бе напълно непознат. Въпреки че беше родена в Сицилия, Атилия твърде много се различаваше от всички останали девойки, които той познаваше. Дори и начинът по който говореше, беше по-различен. В държанието й се усещаше някакво странно съчетание от наивност и безочие, в които Лука все още не можеше да се ориентира.

Гледаше го в очите и му се смееше заради неговата сдържаност, хващаше с две ръце къдравите му коси и нежно му разтърсваше главата, наричайки го глупчо, след което искаше да се любят. Един ден внезапно го запита дали умее да кара ски и Лука, изненадан от въпроса й, зяпна от почуда. В първия момент не знаеше какво да отговори, но после гордостта му взе връх и от гърдите му се изтръгна всичко онова, което го бе потискало от седмици наред.

— Не карам ски — започна той, — не карам кънки, не играя тенис, дори не танцувам добре, зная няколко английски думи и в образованието си не съм стигнал по-далеч от техникум. Нямам приятели от благородно потекло — продължи на един дъх той, — не познавам реномираните курорти, и хабер си нямам от всички онези изтънчени неща, на които са те учили в колежа, но в замяна на това зная куп други неща, за което никак не съжалявам. Никога не съм отдавал особено значение на жените, освен когато не са били по гръб, и ако умея да яздя и да стрелям, то е само защото винаги съм живял на село, а не защото съм ходил по стрелбища или по хиподруми за милиардери. Притежавам много пари, но никога не съм се главозамайвал от това. Имам някои недостатъци, които не желая да обсъждам, и куп неща, които държа да останат такива, каквито са. Ако те интересува, ще ти кажа още, че никога не съм виждал Капри и не съм се изкачвал на планина, покрита със сняг, така че можеш сама да си отговориш дали ми е минавало през ум да си купувам ски!

Атилия започна да го слуша с лека усмивка, след което погледът й стана сериозен и тя се излегна на тревата. Когато Лука свърши, тя улови ръката му, нежно го привлече към себе си и му каза с лек укор в гласа:

— Ето че сега съм по гръб. Ще проявиш ли интерес към мен?

След тези думи двамата се любиха така, както никога не го бяха правили до този момент. От този ден в разговорите им вече не се появиха неща, от които можеше да се почувства унизен.

— Един ден заедно ще тръгнем на дълго пътешествие, нали? — каза Атилия и Лука кимна в знак на съгласие.

И все пак не беше доволен от себе си, че се е влюбил точно в този момент и точно в жена като Атилия. Не му харесваше и това, че тя го вместваше в своите планове, които не че толкова не одобряваше, колкото се страхуваше прекалено да не го откъснат от неговия свят и интересите му. Накрая, изпитваше огорчение и от това, че дон Анджелино бе в течение на любовта му и може би го осъждаше.

Атилия се бе записала в университета, така че сега вече не трябваше да се явява на точно определена дата, както за училище, а можеше да остане при чичо си колкото си иска. Мисълта за тази връзка, която винаги досега беше отхвърлял, изпълваше Лука с дълбока печал. Той усещаше, че тя руши силата и авторитета му, най-малкото в очите на дон Анджелино. За първи път си помисли за Масимо, без да го съжалява за това, че беше отишъл в Америка. Той беше млад, притежаваше къщи и строителни парцели и можеше да си позволи всичко, което си пожелае. Можеше да изживее неща, които никога досега не му се бяха случвали, да си намери момиче, да го вода навсякъде със себе си, дори да се ожени и да живее с него, докато не му омръзне. А ето че за разлика от него той седеше на този стол и мечтаеше, скръстил длани зад тила си, изпълнен като ученик с безброй съмнения и страхове, но в същото време унил и уморен като старец, в очакване животът му да бъде затрупан под събитията, които дори не се опитваше да промени. Можеше да отиде в града, да се разходи с момичето си, но вместо това трябваше да стои на този хълм, да охранява отшелническата обител на дон Анджелино и да чака появата на Ардицоне, за когото пет пари не даваше, но когото ненавиждаше, тъй като чувстваше, че е способен да се намеси в живота му. Този мъж можеше да се появи всеки момент, за да избие всички тях или за да бъде убит самият той. Лука се беше зарекъл, че собственоръчно ще го застреля, тъй като единствено това можеше да оправдае жертвите, които беше направил. Бе намерил опора в хладната решителност, която най-много се доближаваше до природата му и в най-пълна степен се покриваше с онзи образ, който се харесваше на дон Анджелино и най-вече на самия него.