Целувам ви ръка

Шестнадесета глава

Автомобилът, който дон Емилио Гризанти беше изпратил да вземе представителите на фамилията Феранте, пристигна в имението и скоро след това потегли в неизвестна посока, откарвайки дон Анджелино, Никола д’Амико и Лука. В същото време други коли на дон Гризанти бяха отишли за Пиетро Николози, съветника на Билечи, и Гаспаре Ардицоне, както и за представителите на останалите фамилии, призовани в Палермо вече от няколко дни.

Автомобилът спря пред портала на някакъв спортен комплекс край брега на морето. Пазачът хвърли един поглед на пътниците и пропусна колата. Влязоха в комплекса и завиха по алеята вляво. От двете страни се нижеха зали за тренировки по различни видове спорт, всяка от които беше обозначена с табелка. Дон Анджелино забеляза някои от хората на дон Емилио, които охраняваха мястото, маскирани като работници по поддръжката, и си каза, че доайенът на фамилията Гризанти се е постарал да осигури безупречна организация. Спряха пред входа на една постройка, на която беше закачена изящна дървена табела с надпис: ЗАЛА ЗА ПЕТАНКА. До вратата бе залепена обява за турнир между местните членове на клуба.

Бяха посрещнати от един изискан господин, когото никой от тримата никога не беше виждал. Непознатият набързо ги претърси за оръжие, след което им връчи по една табелка с имената им. От този момент всеки от гостите ставаше член на клуба и присъствието му на това място изглеждаше напълно оправдано от голямата купа, изложена на видно място върху една дълга маса във фоайето.

В този момент се появи дон Емилио и ги отведе в една малка зала, временно преустроена в барче.

Заведението вече беше изпълнено с хора, но първият поглед, който срещна дон Анджелино, бе този на Гаспаре Ардицоне, застанал с чаша в ръка в отсрещния ъгъл. За момент двамата хладно се измериха с поглед, после Ардицоне бавно поднесе чашата към устата си и отпи една глътка, насочвайки изцяло вниманието си върху резена лимон, който плуваше в аперитива му. Вече всички бяха дошли и скоро дон Анджелино бе заобиколен от вниманието както на старите, така и на новите си приятели. Той се ползваше с най-голям авторитет измежду босовете на трите фамилии, които управляваха съдбините на Западна Сицилия. Останалите, дошли от източните брегове или от вътрешността на острова, можеха да се считат само за довереници на организацията, която се нуждаеше да има навсякъде за свои представители хора, склонни дори и поради лични съображения да поддържат нейната система и законите й. Срещаха се и нови лица, но самият факт, че до този момент те бяха останали непознати, означаваше, че тези хора все още не бяха завоювали истинска власт в редовете на голямата обща фамилия.

Дон Анджелино от години познаваше този ритуал. В изпълнение на молбата, отправена към фамилията му — една от трите, имащи право да организират общи събрания, — Емилио Гризанти щеше да открие разискванията с кратка встъпителна реч, в която щеше да обяви главната новина на деня: смъртта на Сантино Билечи. Нямаше да коментира събитието, тъй като щеше да даде думата на съветника на мъртвия дон, който подробно щеше да изясни причините за смъртта му и за мълчанието на фамилията до този момент, оправдавайки го с опасението, че една преждевременна подмяна на дон Сантино Билечи е могла да предизвика нежелателни промени в структурата на организацията. После съветникът щеше да даде предложението си за новия дон и щеше да поиска мнението на останалите фамилии.

Скоро Емилио Гризанти обяви, че могат да започват. Обърна се към присъстващите и посочвайки парка, каза шеговито:

— Когато бащите работят, синовете имат правото да се позабавляват.

Онези, за които се отнасяха тези думи, разбраха, че е настъпил моментът да се оттеглят и да оставят доновете сами. Дон Анджелино се раздели с Никола д’Амико и Лука и се отправи към залата, където щеше да се проведе събранието. Под името му на табелката, която му бяха връчили, пишеше „член-учредител“ и предстоящото събрание наистина беше обявено като събрание на учредителите на клуба.

Около дългата маса, която създаваше впечатление за провеждане на административен съвет, бяха наредени осемнадесет стола. Когато всички се настаниха, Емилио Гризанти взе думата.

— Приятели — започна той, — ще кажа само няколко думи. Преди всичко искам да ви благодаря, че дойдохте. В една фамилия винаги трябва да цари хармония, а хармонията означава да можем във всеки момент да се съберем заедно и да си поговорим. Този път аз имам честта да ръководя събранието, тъй като бях помолен да събера приятелите, но всички вие знаете, че в тази зала се намира един човек, който се ползва с по-голям авторитет и има повече право от мен да заеме това място — и при тези думи се поклони към дон Анджелино. Веднага след това смени тона и продължи: — За жалост този път между нас не е и един наш приятел, който ни напусна завинаги.

При тези думи всички станаха на крака, за да отдадат почит към мъртвия, преди още Емилио Гризанти да бе произнесъл името на дон Сантино Билечи.

— Дон Сантино Билечи — продължи той след кратка пауза — винаги е бил честен и уважаван човек и преди всичко наш приятел, така както и всички ние го обичахме. Мир на душата му. Уви, това е животът и ако сега сме се събрали тук, то е, за да помислим за живите. Ние, така да се каже, сме в постоянна война, а когато човек води война, трябва винаги да е готов някой край него да падне в боя. Важното е да извоюваме крайната победа. Господа, давам думата на Пиетро Николози. И без това поводът за нашата среща е проблем, свързан с тяхната фамилия, а в чужд дом се влиза само с човека, който държи ключовете от вратите му.

Дон Емилио Гризанти не притежаваше дар слово и кратката му реч буквално го изтощи, поради което седна на стола си с явно облекчение. Така или иначе събранието все пак беше открито.

Пиетро Николози стана бавно, намести очилата на носа си и преди да заговори, обходи с поглед седящите около масата, сякаш за да си направи сметка колко от тях ще приемат решенията на фамилията, които в случая по-скоро бяха решения единствено на Гаспаре Ардицоне.

— Приятели — започна той, — през дългите години, в които служа на фамилията Билечи, никога не ми се е случвало да погазя каноните на честта, благодарение на които сега нашата организация е толкова силна и преди всичко така уважавана. Обичах дон Сантино и ако той ме направи свой consigliori, то бе, защото знаеше, че винаги съм се опитвал да му подскажа най-правилното и най-честното решение на всеки проблем, засягащ фамилията ни.

Тук Николози извиси малко глас.

— Виждал съм дон Сантино да убива, за да накаже онзи, който е дръзнал да вдигне ръка срещу член на фамилията му; виждал съм го също така и да убива, защото ни беше научил, че който стори зло на някой от хората му, все едно го е направил на него самия. Години наред съм го виждал да се бори като истински лъв, после този лъв се оттегли в един от ъглите на своята клетка, за да си отпочине, а известно е, че когато един лъв задреме — и тук погледна към дон Анджелино, — ловецът винаги се опитва да се възползва. След като четирима от най-ценните ни хора бяха убити като кучета, дон Сантино вече не поиска моя съвет, съвета на онзи, който трябваше да представлява, да защитава паметта на мъртвите и да му подскаже по какъв начин да отмъсти за тях. Вместо това дон Сантино нареди да проявим търпение, да чакаме и най-вече да не предприемаме нищо. По-скоро бих си отрязал едната ръка, отколкото да наредя на момчетата да се оставят да ги избиват, без да реагират. Но какво, по дяволите, бяхме отгледали в нашата фамилия? Хора или гробари?! И така, наистина погребахме нашите мъртви, но с тях погребахме и един човек, който вече не беше достоен да представлява фамилията, защото мъжете на тази фамилия са различни от него и във вените им все още тече силна кръв. Погребахме нашите мъртви и със същата скръб погребахме и един стар лъв, от който вече никой не се страхуваше. И ако сторихме това, повярвайте ми, приятели, то бе, защото нямахме какво друго да направим.

Спря за момент, след което каза:

— И ако някой от вас си помисли нещо друго, това би означавало, че не ни уважава.

Николози отново извиси гласа си, в който сякаш вече звучеше заплаха:

— Това би било все едно, че иска скришом да наднича в къщата ни през пердетата, при положение че както дон Емилио се изрази, ние му предлагаме връзката с ключовете от всички врати, в това число и от входната. Сега фамилията Билечи намери човека, подходящ да го замести. Това е достоен човек, уважаван, смел и неопетнен, с две думи, такъв, какъвто беше самият дон Сантини, преди да изпадне в летаргичния си сън. Освен това бих допълнил, че той по-скоро прилича на онзи род овчарски кучета, които предпочитат да хапят, преди да излаят. Познавате го всички. Това е Гаспаре Ардицоне. Все още е млад и има още какво да научи, но от него ще стане истински дон, още повече че лично аз давам дума пред вас да остана до него, за да го предпазвам от евентуалните грешки, които би допуснал под влияние на своята младост и на буйната си кръв. Дон Емилио Гризанти, това е всичко, което имах да кажа.

Дон Емилио се вгледа в лицата на присъстващите, които се бяха обърнали към него, бавно поклати глава, сякаш се опитваше интуитивно да предугади реакциите им, които току-що чутото щеше да предизвика във всеки един от тях, после се отпусна върху облегалката на стола си и глухо каза:

— Давам думата на онези от вас, които искат нещо да кажат, след което ще преминем към гласуване.

Сега беше ред на дон Анджелино да заговори и всички погледи се бяха насочили към него. Старецът беше изслушал речта на Пиетро Николози, зареял поглед в празното пространство и свил юмруци пред устните си. Разтвори длани, с отмерен жест положи ръце върху масата и стана на крака с израз на дълбоко нежелание, сякаш необходимостта да говори му струваше огромно усилие.

— Прав е Пиетро Николози… — започна той и направи кратка пауза. — Прав е Пиетро Николози, че кирливите ризи се перат у дома, а във всеки дом ще се намери поне един, който не се страхува да си измърси ръцете. Призванието на мръсника е да прави мръсотии и да създава хора, които да се врат из тях, и Пиетро Николози може да бъде напълно сигурен в това. Никой от нас няма намерение да му помага, така че той спокойно може да се отдаде на своето призвание и колкото си иска да пере кирливите ризи на Гаспаре Ардицоне!

— Дон Анджелино Феранте, нямам намерение да търпя… — изкрещя съветникът на Билечи и силно удари с юмрук по масата, но дон Анджелино стовари тежкия си поглед върху него и презрително процеди през зъби:

— Все още не съм свършил!… — при което протестът на Николози се стопи и увисна в тишината. — Прав е Пиетро Николози. Заменил е лъва с овчарско куче, довел го е тук и се опитва да ни го пробута, сякаш между нас и него няма разлика. Обещавам ви, че когато реша да си потърся кучкарник, ще се обърна именно към него, но дотогава нека никой от вас не си прави илюзии, че дон Анджелино Феранте би залаял само и само за да слезе на нивото на Гаспаре Ардицоне. Ние с него сме от две различни раси и ако Пиетро Николози най-после е разбрал, че това тук е събрание на мъже с достойнство, а не кучешка изложба, може да си вземе животинчето си и да го отведе другаде. Пиетро Николози спомена, че дон Сантино Билечи е бил стар лъв, който се е оттеглил в ъгъла на клетката си, но нали тъкмо той го е вкарал в тази клетка, той и хората като него, които нямат уважение към нищо, които са злоупотребили с властта му на дон, правили са се, че са му верни, докато им е бил удобен, а после са се продали. Но ние, господа, не сме се събрали тук, за да решим дали Гаспаре Ардицоне заслужава да оглави фамилията Билечи или не. Всяка фамилия, както и всеки народ, се ръководи от такъв вожд, какъвто заслужава, и не е наша работа ние да го избираме. Щом като Пиетро Николози предпочита да си има такъв дон, който самият той да учи и направлява, с други думи, един дон, който не е никакъв дон, тогава, ако ще и дойка да му стане, това си е негова работа и нас не ни засяга. Ако Ардицоне някъде сгреши, ще съжалява, че прекалено бързо е израсъл, но след като се пресели в отвъдното, едва ли някой от нас ще има за какво да го упреква. Тук не става въпрос за него. Гаспаре Ардицоне не е част от голямата фамилия, не е част от нашия закон, в който всички ние сме се клели, а е човек, който се опитва да го оспорва и да не го зачита. Признаем ли го за дон на фамилията Билечи, би означавало сами да се отречем от нашите закони и да ги заменим с други, основаващи се на насилието и произвола. Дон Сантино Билечи е бил убит единствено защото Ардицоне е пожелал да му отнеме поста и властта. Направите ли го дон, вие автоматически ще дадете основание и на последния подлец от вашите хора да ви издебне и да ви забие нож в гърба, за да седне вместо вас на тази маса. Младите искат властта и ще я получат. Но не с цената на измяна, а само тогава, когато хората, жертвали живота си, за да изградят тази власт, решат да им я предадат. Признаете ли Гаспаре Ардицоне, ще дойде ден, когато ще изчезне голямата фамилия и няма да има събрания като това, тъй като никой от нас няма да се доверява на приятелите и съюзниците си. Няма да съществуват приятели и приятели на нашите приятели. Няма да съществуват закони и животът на хората ще бъде прекалено дълъг, за да не се поблазнят от властта, но и прекалено кратък, за да я задържат. Ако вие признаете Гаспаре Ардицоне, винаги у някого ще се намерят трийсет сребърника, за да подкупи Юда като него.

Огледа лицата на седящите около масата, след което се обърна към съветника на фамилията Билечи:

— Пиетро Николози, кажете на овчарското си куче да не се опитва да къса веригата си. Кажете му още, че дон Анджелино Феранте все още държи на честта и му обяснете какво означава това.

После се обърна към председателя на събранието:

— Дон Емилио Гризанти, единствено събранието има правото да вземе решение. Ако реши да признае Ардицоне, тогава както приятелите, така и враговете ми знаят къде да ме намерят, защото от този момент нататък, който има пушка, ще стреля!

Отново обходи с поглед събралите се мъже в очакване да види израза им на уважение към него, в който не се съмняваше, и когато дон Емилио Гризанти даде тон и всички станаха на крака, той леко им се поклони и си излезе с думите:

— Моите уважения, господа.

Мъжете в залата бяха смутени. Наведоха глави и започнаха да си шушукат помежду си.

Чу се гласът на дон Емилио Гризанти:

— Господа, сега ще пристъпим към гласуване.

В този момент вратата се отвори и се появи Гаспаре Ардицоне. Едва ли някой можеше да си представи такава дързост. Пристъпи няколко крачки сред всеобщото мълчание и застана зад празния стол на дон Анджелино.

— Един момент, дон Емилио Гризанти! — започна той и повтори: — Един момент! Аз не умея да говоря с красиви думи, тъй като никой не ме е учил на това. Никой не ми ги е казал. Хубавите думи ги употребяват свещениците и депутатите, а и едните, и другите все си намират за какво да питат и да разпитват. С хубавите думи успяват да залъжат жените и глупаците, но тук сред нас няма нито жени, нито глупаци, така че дон Анджелино спокойно можеше да ви спести великите си предсказания. Не сме се събрали, за да слушаме празни приказки. Това не е църква и тук не се държат проповеди. В тази зала се говори единствено за власт, а властта, това са пари, пари, пари и пак пари. Защото парите са единственото нещо, за което си заслужава да се говори. Останалото са празни приказки, чешене на езиците. Без пари дори и свещениците не изнасят проповеди! Всичко останало е бошлаф. Уважението и престижът, философията и науката, приятелството и животът — всичко си има цена. Колко струват? Един милион, десет милиона, сто милиона или милиард? Все едно, могат да се купят! Защото това е властта. Ако на този свят можеше да се живее само от въздуха, земята щеше да е осеяна с трупове, тъй като хората с по-големи дробове биха заграбили въздуха на онези с по-малките. Добре запомнете това! Аз не влязох тук, за да се оплаквам, нито да ви моля. Това, което съм, което представлявам и каквото притежавам, си е мое и за него нямам намерение на никого да давам сметка. Готов съм да убия всеки, който се опита да посегне на моите неща. Аз влязох тук не да искам, а да дам. Да дам власт, смелост и пари на онези, които нямат. На онези, които не търсят милостиня от никого, на онези, които не разчитат на дребните трохи от трапезата на дон Анджелино, но и които не позволяват на никого да им тегли ушите!

Гаспаре Ардицоне погледна, за да прецени ефекта от думите си, после направи кратка пауза и внезапно извиси глас:

— Дон Анджелино не искал да ме признае. Пет пари не давам. Разбрахте ли? Пет пари не давам! Дон Емилио Гризанти, ти ме гледаш, мълчиш си, седиш на председателското място и умуваш, не вземаш ничия страна и се правиш на неутрален! Но защо не кажеш на приятелите си, че си се сдушил с Лучано Феранте и Палацоло, тъй като американците се нуждаят от някои услуги по пристанищата, от лодки и въобще от помощта на някои местни хора? Емилио Гризанти, защо не кажеш на приятелите си, че дори и Лучано Феранте пет пари не дава за мнението на баща си и мисли също като нас, тъй като Лучано Феранте чудесно знае, че ние с теб сме съдружници, но за него това е без значение, тъй като парите са си пари? Защо не им го кажеш, дон Емилио Гризанти? Защо не кажеш истината на приятелите си?

Всички погледи се отправиха към дон Емилио Гризанти с очакването, че в реакцията му ще открият потвърждение на току-що произнесените думи. Дон Емилио само поклати глава, след което тихо произнесе:

— Гаспаре Ардицоне каза истината, но в това събрание мой дълг е да остана неутрален. Сега, след като всички се погледнахме в очите, вече можем да гласуваме… Моля онези от вас, които са съгласни да признаят Гаспаре Ардицоне като дон на фамилията Билечи с всички произтичащи от това последствия, да станат на крака. Които са против нека останат седнали.

— Само още една молба, дон Емилио Гризанти! — прекъсна го Ардицоне. — Ако сметнете, че предложението ми не променя нещата… нека онези, които са против… да станат на крака.

Огледа се наоколо. Всички останаха по столовете си.