Черен шепот

15.

Дъждът затрополи ожесточено по покрива на колата. Не ми оставаше друго, освен да затрополя и аз — още по-ожесточено — с подметката си по педала за газта. След още няколко минути и градушка яростно заблъска по прозорците. Аз пък заблъсках педала. Още по-яростно. Небето беше непоносимо мрачно. Също като настроението ми. Баща ми беше завел Кълън и Уеб на коледното празненство в Тангълуд, недалеч от Клемънс, дори беше позволил на Етъл да ги придружи, но при изричното обещание да се държи кротко и да не се цупи за дреболии.

Напоследък просто не можех да проумея какво става с баща ми.

Отбих се в залата за фитнес, за да изпълня упражненията, задължителни за поддържане на формата. Надникнах през остъкления покрив с плахата надежда дъждът да не осуети забавленията на двете деца. По-точно на трите.

Започнах само с голата щанга, с двадесет повдигания. Добавих две тежести по двадесет килограма за петнадесет повдигания. След това замених четиридесетте килограма с шестдесет, пак за петнадесет повдигания. Продължих с осемдесет килограма, но вдигнах тази междинна тежест само пет пъти, както и следващите пет — сто, сто двадесет и пет, сто и шестдесет, после сто и осемдесет и накрая последната, най-трудната тежест от двеста и пет килограма. Следваха обратните серии — десет повдигания за сто и шестдесет килограма, осем при сто и четиридесет, както и петнадесет повдигания за последната тежест от сто и десет килограма. Най-сетне можех да си позволя да отдъхна и да избърша потта с кърпата.

Още не бях приключил с лицевите опори — три серии, всяка по сто опори, с почивки от по две минути между сериите — когато по някое време, между втората и третата серия, на прага на залата се показа главата на Дейв.

— Извинявай, че идвам толкова рано — рече той, докато сваляше ръкавиците си, — но днес следобед „Търман“ е затворен.

— Няма проблеми — задъхано изрекох аз.

— Казах само, че съжалявам за това, че ти нарушавам тренировката — продължи той и завъртя глава, за да разкърши вратните си прешлени, сковани от студа, след което свали якето си и се зае с разтриването на раменете.

— Аз пък вече ти обясних, че няма проблеми — троснато повторих и се преместих на тепиха, за да започна повторенията на техниките, задължителни за всеки, който претендира, че е овладял тайните на тай чи ката6.

Дейв смъкна пуловера и панталона. Остана само по фланелка и гащета и започна да разгрява по страничната пътека, докато аз, в пълно мълчание, се потях на тепиха. Всеки от нас беше унесен в своите мисли. Но приятелят ми скоро разбра, че настроението ми е вкиснато. За да ме разсее, той притича и зае началната поза срещу мен. Крачка напред, обръщане надолу. Париране на атаката. Замах. Завъртане на торса, бързо отдръпване на издадения напред десен крак. Облени в пот, ние се преследвахме упорито. Дейв е майстор на тези техники. Макар винаги да твърдеше, че аз съм по-добър от него. Може би е така. А може би не.

Най-после, уморени и задъхани, ние седнахме на пейката.

— Какво става с теб? — попита той.

Но аз се престорих, че не съм чул въпроса му.

— Тайлър, чуваш ли ме?

Отново никаква реакция от моя страна.

— Ако си решил да се преструваш на глух, ще се наложи да повторя онзи номер от Оклахома.

— Добре, щом така предпочиташ. Но после да не ми мърмориш, че те занимавам само с моите грижи.

— Ще мърморя само ако се опиташ да запееш някаква мелодия. Дори можеш още с първите напъни да ме изгониш завинаги от къщата си.

Ледът се пропука. Отново имах настроение за шеги. Това ми позволи да споделя с най-добрия си приятел тревогите, натрупани през последните дни, като съзнателно ги омаловажах пред него. А Дейв можеше да оцени по достойнство чувството ми за хумор. Както и опасенията ми относно изхода от поредната заплетена ситуация.

Но му се наложи доста да почака. Той успя да се намеси в разговора едва когато аз привърших пространното си изложение.

— Не мога да те позная. Нима не можеш място да си намериш от тревоги, защото са те заплашили някакви босненски контрабандисти? И какво толкова си се загрижил за онзи негодник Хектор Диас? Забрави ли как баща ти се справи с него. Пфу! По всяка вероятност двете банди ще се изпотрепят взаимно и накрая всичко ще се уреди от само себе си.

Дейв умееше по-добре от всеки друг да предвижда бъдещето — е, не чак за години напред, но поне в най-близка перспектива.

Напуснахме тепиха, грабнахме кърпите и се запътихме към банята. След нея ни очакваше картофена супа, макар че можехме да решим първо да се справим със супата и чак след това да се напъхаме под душовете.

Навън мракът скри дъждовната пелена. Луната, почти пълна, колебливо надникваше през сивите облаци. Но мрачната гледка не успя да отрови настроението ми. Нито гласът на Дейв, който си тананикаше от банята за гости припева на старата песен: „О, какво прекрасно утро…“. Дейв безмилостно продължи със следващия куплет: „… какъв прекрасен ден. Аз ще…“.

Нямаше спасение от него, макар че затворих плътно вратата.

Беше доста късно, когато баща ми се върна с Кълън. Синът ми умираше за сън и се наложи да го отнеса на ръце до стаята му на горния етаж. Отместих кувертюрата, настаних го в леглото, обърнах го по гръб, докато момчето кротко дишаше до ухото ми, после спуснах завесите и свалих обувките, чорапите и джинсите му. Целунах го по бузата, прошепнах му: „Спи спокойно, момче, защото аз винаги ще те обичам“, както всяка вечер, след като синът ми си легне, преди още да се е унесъл в сън. Както и ще го правя, докато порасне дотолкова, че да не изпитва нужда да му го шепна преди заспиване. Кълън промърмори нещо в просъница, обърна се и задърпа одеялото към вратлето си. Останах малко при него, загледан в унесеното му лице, преди да сляза долу в кухнята при баща ми.

— Харесаха ли му фойерверките? — попитах аз.

— Много. Дори и аз се зазяпах, макар че не помня за кой път ги гледам. Може би защото всяка година ги разнообразяват. Стават все по-пищни и завладяващи.

— Какво стана с Уеб? Ами с Етъл?

— През цялото време тя мълчеше, за разлика от Уеб, който се забавляваше до захлас като всяко дете на неговите години. — За миг Оди се поколеба, преди да ме попита: — Искаш ли нещо от хладилника?

— Не. Имам нужда само от събеседник.

— Чудесно. Тогава седни на стола.

Настанихме се около масата в кухнята. Благоразумно мълчах, изчаквайки Оди пръв да наруши тишината. Най-после баща ми не издържа, прокашля се и каза:

— Искам да се включа в играта, Тайлър.

— В каква игра, папа? — Макар че дяволски добре знаех на какво ще играем.

— В цялата тази каша. С босненците, с Диас, с техните проклети два милиона. Не мога да стоя със скръстени ръце като безучастен наблюдател. Искам да ти помогна с нещо. Знаеш, че все още не съм съвсем за изхвърляне.

— Никой дори не е намеквал за подобно нещо. Но нали знаеш, че винаги мога да разчитам на помощта на Дейв, на Акс и на Макелрой. Те ще ме бранят. — Опитах се да смекча думите си с плаха усмивка.

— Да, да, много добре зная с какви хора си се обкръжил — намръщи се баща ми. — Само че понякога се налага да…

Той млъкна внезапно, сложи ръце върху масата и сведе поглед към тях. Ноктите му бяха късо изрязани, а пръстите му — сбръчкани и загрубели от годините.

— Какво има, папа?

— Как какво? Вече съм на седемдесет и три. Мъчи ме артритът, стомахът, диабетът, простатата, да не говорим колко ми е трудно дори да се изпикая като хората. Няма да ме бъде, Тайлър, нито пък ми харесва да се влача така безпомощен! — Оди изрече последните думи с такава ярост, че тръпки ме побиха.

— Но…

— Никакво но! Ще ти кажа още нещо, синко. Нямам никакво намерение да се мотая в очакване на деня, когато ще бъда принуден да се затътря към вратата на старческия дом. Когато няма да мога дори да мисля. Не, това не е за мен! — Той се огледа, смутен и напълно безпомощен.

Аха, значи това било. Явно ме смята за пълен глупак. Или…

— Защо се измъчваш заради миналото? То няма да се повтори — благо заговорих аз. — Онова незабравимо преживяване през миналата пролет, когато малко оставаше да се разделим с този свят, ни доказа, че има много по-бърз и по-вълнуващ начин да приключим с всички страдания.

— Дяволски си прав — съгласи се той и стовари юмрук върху масата.

— А какво ще стане с Кълън?

— Че какво му е на Кълън?

— Не те ли тревожи мисълта, че ще му липсваш?

— Разбира се, че ще му е много мъчно за мен, но все някак си ще го преживее. Както ти успя да превъзмогнеш скръбта по майка си.

— Аз си знам какво ми беше тогава! Всяка вечер плачех в леглото… Цял месец, а дори и сега… Освен това, когато мама ни напусна, бях по-голям, отколкото е Кълън сега.

— Само с няколко години.

Припомних си онези тягостни дни, когато той седеше до същата тази маса, за да ме укорява за поредната ми хлапашка лудория. Което, между другото, често се случваше. Едва сега започнах да проумявам какво е изпитвал баща ми тогава. Когато някой, който ти е безкрайно скъп, се оказва погълнат от черна дупка, иде ти да сториш не знам какво, само и само да го измъкнеш от бездната.

От друга страна, винаги така става в живота.

Което обаче никак не звучи утешително.

— Е, добре, тогава ще действаме заедно.

— Какво искаш да кажеш?

— Влизаш в играта. Нали ти споменах, че искам да ми помогнеш да открия къде се спотайва Ралф Гонзалес. Така че ще го търсим заедно. Но не забравяй, че целта е да предотвратим заплахата, надвиснала над Кълън, а не да задоволяваме твоето изстрадано самочувствие.

Лицето му светна.

— Ние двамата? Аз и ти?

— Да не си въобразяваш, че ще те оставя сам да се оправяш, както при Боби Тю?

Погледът му смутено се сведе.

По дяволите, да не би пък да съм прекалил този път с упреците?

— Забрави това, което ти казах току-що — извиних му се аз и лицето му отново просветна.

— С какво ще започнем? — попита баща ми и двамата се заехме с обсъждане на подробностите, докато той нетърпеливо не потри старите си, загрубели длани.