Черен шепот

37.

Хедър, нервно маршируваща, докато смучеше поредната цигара.

Баща ми, мълчаливо отпиващ от чашата си.

Етъл, с лице, сковано като древноегипетска маска в саркофаг, по което нищо не можеше да се прочете. Освен че е по-намусена от всеки друг път.

Дейв, излегнат на дивана и полузаспал.

Макелрой, наскоро изписан от болницата, но все още ненапълно възстановен.

Джейсън, разкъсван от съмненията.

И аз, виновникът за напрежението, витаещо във всекидневната — или поне според мнението на повечето от присъстващите.

Започна Хедър:

— Не мога и никога няма да повярвам, че ти си решил да се довериш, дори и ей толкова, на онази… на онази жена.

— Но тя го е държала в ръцете си, Хедър, ако ме извиниш за израза — опита се да ме подкрепи Дейв, винаги верният приятел. — Така че защо след това го е пуснала да си върви, просто ей така?

— Печелиш! Бинго! — отсече Макелрой.

— Вие двамата сте още по-лоши, дори и от Тайлър! Как може да се вярва на… на един убиец?

— Хедър — заех се да споря аз с нея, — тук има мъже, за които думата убийство не е просто една от хилядите думи в правописния речник. Баща ми е изкарал Втората световна, а после и войната в Корея. Дейв е воювал във Виетнам, а полковник Макелрой е бил навсякъде, където са се сражавали войски на Съединените щати. Аз също съм виждал това-онова. Дори и на Джейсън миналата пролет му се наложи собственоръчно да убие човек. И на последно място, макар че не е най-маловажното за мен…

— Дори не го споменавай, Тайлър Ванс! Никак не е приятно. Освен това, тогава всичко бе толкова различно!

— Какво му беше различното?

— Никой от нас не го направи заради пари!

— А защо, според теб? Заради чувството за дълг? Или от патриотизъм?

Хедър веднага запали следващата цигара и се настани нервно на дивана, обгърната в облак дим.

— Хайде стига вече, Тайлър. Много добре знаеш какво имам предвид!

Баща ми реши, че е време да ми се притече на помощ:

— Разбира се, че го знае. Тайлър само се опита да ни обясни, че човек убива поради най-различни причини. Фактът, че тази Хармъни го върши само заради парите, не означава, че тя неминуемо ще се отметне от думата си. В края на краищата, какво ще спечели, ако й скимне да ни изостави?

В отговор Хедър само издуха дима от устата си.

— Има и още нещо — продължи Дейв вместо баща ми. — Какво ще спечели тя, ако пък реши да ни издаде на врага? Ще гушне онези сто хилядарки. Защото това е залогът в раздаването на картите. Но ако нищо не се промени, тя ще си остане с празни ръце.

Очевидно думите на баща ми и на Дейв въобще не бяха достигнали до съзнанието й, защото Хедър продължи да излага своята хипотеза:

— Това е нейната версия за събитията, Дейвид! Нима не го проумяваш? Откъде да сме сигурни, че не се опитва да ни подмами в нов капан?

— Че защо й е да ни лъже? — запитах аз. — Ако тя твърдо е решила да изпълни поръчката и да ме очисти, можеше да го стори още когато бях в колата на Дейв.

Хедър изпусна едно кръгче дим — нова нейна дарба, за която до този миг дори не подозирах.

— Може би Хедър подозира, че тази… тази Хармъни крие скрити козове в ръкава си — предположи Джейсън.

— Бинго! — кресна Хедър и метна един предизвикателен поглед към Макелрой.

— А може би тази жена иска да се добере до големите пари — замислено добави Етъл.

Хедър я награди с още едно: „Бинго!“. И с още едно безупречно кръгче дим, което след съвсем кратко колебание кротко се понесе право към тавана.

— Проблемът около нейната мотивировка е в това, че тя не е знаела за парите, преди Тайлър да е споменал пред нея за тях.

Този път бе ред на Макелрой да изреве: „Бинго!“ и да дари една усмивка на Хедър, която на свой ред го удостои с кръгче дим. Мръсен номер, ако питате мен, защото той още имаше незараснала рана в гърдите.

— Може би пък твоята Хармъни си има някакви свои тайнствени източници на информация — ехидно процеди Хедър, може би раздразнена от новопоявилата се конкуренция.

— Единственият по-вероятен източник на сведения би могъл да бъде само Гонзалес — възразих й аз. — Каква ще му бъде ползата на Ралф, ако успее да ме измами?

— Почакайте — рече Джейсън, — нали вече го пуснаха от затвора. Какво още го задължава пред теб, освен това, че ти е обещал?

Хедър и Макелрой едновременно викнаха „Бинго!“, след което прихнаха. Хедър, разбира се, се задави от дима на цигарата, а пък полковникът притисна ръка върху превръзката на гърдите си.

— Нищо смешно не виждам — сви устни Етъл.

— Или пък е толкова смешно, че не можем да го осъзнаем — добавих аз.

Погледнах към Дейв, за да го попитам за мнението му, но той вече беше захъркал.

Окончателният вариант на споразумението за опазването на Кълън предвиждаше следното:

Дейв, Оди, Етъл, Макелрой и аз ще го отведем до Форт Браг, за да го настаним независимо точно в кое поделение. Той ще остане там, на територията на най-голямата база на сухопътните сили на САЩ, охраняван денонощно от елита на специалните сили, като същевременно баба му и дядо му няма да го изпускат от очите си. Баща ми ще бъде въоръжен до зъби, а Етъл ще има под ръка стойката на лампата, останала от моята майка, или някакъв неин еквивалент от бездънните армейски складове.

Тъй като Уеб не го грозеше заплаха или поне така ни се струваше — макар че човек никога не знае какъв номер му крои съдбата — детето ще остане при баща си, който ще бди неотлъчно над него, двадесет и четири часа в денонощието. За самозащита не само Джейсън ще има под ръка автоматичен пистолет, тридесет и осми калибър, но и сърдечният приятел на Джейсън — господин Адам Колби.

Макелрой, макар че още не беше напълно оздравял, ще се нагърби с координацията на контактите между представителите на властта в най-разнообразните й превъплъщения, от една страна, и от друга — с Тайлър К. Ванс, най-популярния в света писател на свободна практика, посветил перото си на толкова полезната тема „Огнестрелни оръжия“.

Хедър ще може да си пафка и мърмори на воля или да се отдаде на други занимания, стига те да подпомогнат с нещо разрешаване на главоблъсканицата, породена от прекалено близките ми контакти с професионални наркотрафиканти.

Дейв реши, че за него ще е най-приятно — и полезно — да ме придружава навсякъде, за да е сигурен, че няма да попадна в безизходна ситуация.

Как да не бъде човек щастлив при подобно разпределение на ролите?

След като поехме по маршрута към Форт Браг през Роли, Дърам, Чапъл Хил, Бърлингтън, Лилингтън, Дън и Бони Дун, ние спирахме на няколко пъти, за да се уверим, че никой не следва по петите нашия керван.

Най-после се добрахме до форта. Военните настаниха Етъл, Оди и Кълън в една новопостроена барака със солидни ключалки. Постройката беше тухлена, така че едрият лош вълк можеше само да пуфти и проклина, докато напразно обикаля около стените, за да намери някаква пролука. Дори и фелдмаршал Ернст Ромел21 нямаше да се осмели да атакува с танковете си този укрепен бастион.

Преди да потеглим обратно към Грийнсбъро, аз си позволих да отделя няколко минути, с Кълън на коленете ми, пред входа на бараката, загледан в изгряващия лунен сърп.

Синът ми посочи с ръка към луната и ме попита:

— Виждаш ли коритата?

— На луната?

— Да.

— О, искаш да кажеш кратерите, нали? Да, виждам ги. — Останахме така, потънали в съзерцание на небесното светило, докато главата му не започна да се олюлява от дрямката.

— Сине, моля те само да не забравиш, че ако за нещо ти потрябвам, достатъчно е само да повикаш полковник Макелрой. Но независимо от всичко аз ще ти се обаждам всеки ден по телефона.

Той ме прегърна плътно и промълви, притиснал глава към ризата ми:

— Най-много ще ми липсват игрите с теб.

— И на мен, момчето ми. Но когато всичко това свърши, ще си играем на фризби по цели часове, без никакво прекъсване.

— Обещаваш ли? — Гласът му потрепери. Погледът му избягваше очите ми.

— Обещавам.

Не искаше да ме пусне, затова го изчаках да заспи в ръцете ми, преди да го предам в ръцете на Етъл.

Баща ми яко раздруса китката ми.

— И да се пазиш, разбра ли?

— Дейв ще ме наглежда, папа.

— Искам до една седмица да се върнеш тук. Ако не го сториш, отново ще получа сърдечен удар. Тогава ще ти дойде умът в главата.

Прегърнах го. Крепко.

После се качих във форда на Дейв и потеглихме обратно към Грийнсбъро.

И към трудностите, които се оказаха много повече, отколкото предполагахме.