Черен шепот

45.

Преди да започна да си гукам с гълъбицата, трябваше да свърша една работа с лейтенант Джон Т. Фанър и неговия невъзпитан подчинен — сержант Макдъфи. По простата причина, че тези двамата в момента бяха пред прага на къщата ми. Така че, въпреки късния час, бе невъзможно да не ги поканя в същата тази къща. Отидохме в трапезарията, защото всекидневната беше доста гъсто населена. Щом се настанихме на столовете около масата, Фанър веднага взе думата:

— Успяхме да разпознаем онези четиримата. Говоря за труповете, с които, хм… да кажем, че благодарение на теб, бяха попълнени запасите на моргата към отдела за съдебна медицина.

— Какво означава това „хм… да кажем, че…“.

— Искаше да каже, че ние все още не сме напълно уверени, че ти си свършил сам цялата тази работа — излая Макдъфи.

Обърнах се към лейтенанта:

— Той сериозно ли говори? Това ли имаше предвид?

Фанър смутено се изкашля.

— Добре. Повече не искам да те слушам! — Ядосано се надигнах от стола и размахах ръце, въпреки болката в рамото. — Признавам, че съм подмамил четирима въоръжени мъже в безлюдна местност, причакал съм ги в засада, след което съм им видял сметката. И всичко това съм извършил съвсем сам, без ничия подбуда. Или съучастничество. А сега можете да ми щракнете белезниците. Обещавам да кротувам.

— Седни си на задника! — излая Макдъфи.

Но аз се разкрещях, без да помръдна тази част от анатомията си:

— В моя дом няма ти да ми казваш кога да си сядам на задника, ясно ли е! Ако искаш да си придаваш важност, защо не ме арестуваш? Но ако нямаш заповед да ме тикнеш зад решетките, престани да джафкаш!

Макдъфи скочи на крака и пристъпи към мен, готов да започне размяна на юмручни удари.

Същото сторих и аз.

Джон Т. Фанър най-сетне реши да се намеси.

— Макдъфи! — кресна той.

— Но, лейтенант… — изскимтя Макдъфи.

— Макдъфи! — още по-силно кресна Фанър.

— Да, сър.

— Седни на стола!

Макдъфи седна с вид на покорно кутре, сгълчано от господаря си. Оставаше ми само да се надявам, че господарят му умее да го укротява по-добре от мен.

— Длъжен съм да ти се извиня заради поведението на сержанта. Той като че ли не те харесва много…

Отпуснах се назад в любимия си люлеещ се стол.

— Може би в думите ти има доста истина, лейтенант.

— Сега може ли да се върнем към въпроса за нападателите?

— Цял съм слух.

— Трима от тях се оказаха от югоизточните щати, а четвъртият — от Северна Дакота. И четиримата притежават при нас солидни досиета за извършените от тях криминални прегрешения.

— Тогава какъв е проблемът? — учудих се аз.

— Проблемът е в това, че не сме наясно какъв е бил планът им.

— Какъв ли? Мисля, че единствената им задача е била да ме проследят и после да ме пречукат. Без излишни свидетели и без много шум.

— Защо? Какво се крие в дъното на тази тъмна история?

— Всичко започва с това, че Хектор им е възложил поръчката да ме изкарат от играта. Това е единственото смислено обяснение не само за преследването в гората, но и за предишните три опита.

— Можеш ли да го докажеш?

Погледнах скептично Джон Т. Фанър.

— Ако става дума за доказателства, които да убедят съдебните заседатели… не, лейтенант, не мога да представя неопровержими улики, но не мога да не изпитвам дълбоки подозрения след трите поредни опита за нападение върху мен или върху най-близките ми хора.

Фанър изрази съгласието си с хипотезата ми, като кимна мрачно.

— Тогава вероятно би трябвало да очаквам още нападения?

— Не, ако успееш да заловиш Хектор Диас.

— Но аз нямам дори най-бегла представа къде може да се укрива сега.

— Ами добре тогава. Още от началото се съмнявах, че ще можеш да ми помогнеш. Както винаги се е случвало, между другото.

Фанър беше достатъчно добре възпитан, за да не поиска да му бъде поднесена чаша кафе, затова аз само махнах с ръка към вратата, водеща към предната веранда. Двамата полицаи схванаха какво се криеше зад този мой жест и тръгнаха натам.

Аз се качих на горния етаж, за да проверя дали двете момчета са заспали.

Точно така се оказа. Загасих коледните лампички около елхата, поставих в касетофона на Кълън касетата със записите на „Манхайм Стиймроулър“, надвесих се над спящия си син, целунах го и му прошепнах „Обичам те“.

След което вече можех да се усамотя в кухнята, с кейка на Етъл, оставен върху масата от предвидливата ми тъща.

Сянката на Лорънс Гудал ме посрещна на верандата, тънеща в мрак.

— Здравей, младеж — рече той.

— Господин Гудал — почтително отвърнах аз.

Този път беше нахлузил само сандали на бос крак, вместо онези стари обувки с прорези отстрани, за облекчаване на болките, които му причиняваха коравите мазоли. Носеше сива фланелка, осеяна с петната от сдъвкания тютюн по гърдите и полуизтрит надпис „Гарфийлд“. Не видях ореол около главата му, но подозирах, че имаше, само че бе недостъпен за зрението на простосмъртните, тоест на такива като мен.

— Как се справяш? — поинтересувах се аз.

— Всичко върви гладко, като гъша кожа.

Аз пък бях с червените шорти — от онези, с които се състезават бегачите, с маратонките, както и с тъмнозелената риза с широкия надпис „ХРИСТИЯНСКА МЛАДЕЖ — КОЛЕЖ ГИЛФОРД“. На главата ми бе нахлупена каубойска шапка, същата, с която излизах на разходка с родителите си, когато бях едва седемгодишен.

— Къде е момчето ти? — попита ме той.

— Край басейна. С майка си — обясних му аз.

Той само кимна кротко и се усмихна замечтано.

— Съжаляваш ли, че си замина? — плахо се поинтересувах аз.

— Къде да съм заминал? — учуди се той.

Той започна да се отдалечава от мен, без да отделя очи от лицето ми. Най-странното бе, че краката му въобще не се помръдваха.

— Утре ще се срещна с Хектор Диас — извиках след него, изплашен, че в следващата секунда сянката на Лорънс Гудал ще се стопи пред очите ми. Исках на всяка цена да чуя какво ще ми отговори.

— Предай му много поздрави от мен — прошепна той и нещо топло близна лицето ми.

Оказа се Лъки. Оказа се също, че навън вече се разсъмваше.

Изведох кученцето навън и се върнах в леглото си, но сънят повече не пожела да ме навести.