Черен шепот

17.

— Легато! Легато! По-плавно да се преливат нотите!

Трудно се понасяха звуците, смътно напомнящи за мелодията на „Добрия крал Венцеслас“7, достигащи до изтормозения ми слух благодарение на добросъвестните усилия на Кълън, залегнал над клавишите на пианото. От пет месеца синът ми се мъчеше над тях. Но и крясъците на Етъл не бяха по-лесни за понасяне. Отчаян от тях двамата и загрижен за кръвното си налягане, баща ми поклати глава и продължи да разбърква сместа от маслото, брашното, захарта, ванилията, бакпулвера, шоколадовите пръчици и настърганите орехи, сипани в купата. Беше се съгласил да помага при приготвянето на кейка, само и само да намери повод да се измъкне от всекидневната. Ако беше останал при сина ми и тъща ми, нямаше да издържи дълго и щеше да грабне Кълън за ръката, за да го изведе навън, по-далече от проклетото пиано.

— Боже мой, каква жена! Крещи на всички като полудяла!

— Тя се кара с всички, но Кълън най-много си пати от нея.

— Да, и то здравата. Ще се ужасиш, ако влезеш и погледнеш лицето му. Толкова е притеснен, така се е вдървил на стола пред пианото, че нищо чудно да получи хемороиди още преди да е навършил осем.

В този миг виковете през стената достигнаха болезнено високи октави и аз не издържах. Отворих вратата на всекидневната, за да успокоя педагогическите напъни на бабата на моя син.

Но Кълън вече свиреше приятната песничка „Джингъл Белс“8, като само понякога, колкото да изрази отчаянието си, внасяше свои, подчертано минорни тонове в изпълнението си.

— Как ти се стори? Вярно ли го изсвири? — попита Етъл, когато синът ми най-после предаде последната нота и тежко въздъхна.

— Бабо, какво да правя, като ми се схвана пръстът!

Прехапах устни, за да не се разсмея. На всяка цена трябваше да остана невъзмутим и най-важното — неутрален.

Но този път номерът ми не мина. Етъл ме съзря и ми метна един от нейните специални погледи, с които можеше да причини парализа на лицевия нерв на някой индивид с по-крехка психика.

Аз се задоволих да отвърна на поздрава й само с една блажена усмивка.

За Кълън нямаше друг изход, освен да започне отново „Джингъл Белс“. Този път още по-причудливо кършейки пръсти, за да избегне натиска върху схванатия. Крехките му рамене потръпваха в такт с мелодията. Този път поне на мен ми прозвуча по-добре. Пристъпих към Етъл. Сега тя вече беше по-спокойна, макар да не ме удостои с втори поглед.

Заговорих й шепнешком на ухото, за да не смутя нашия млад маестро:

— Оценявам старанието ти да ми спестиш парите за наемане на някой скъпоплатен учител по пиано, но вече на всички е ясно, че Кълън няма да го поканят да концертира в Карнеги Хол, затова те моля да охлабиш малко темпото.

— А ти как го разбра?

— Какво да съм разбрал?

— Че няма да изнася концерти в Карнеги Хол.

— Етъл! Та той е само на пет години. Отпусни малко юздата.

— Тогава защо ти не се заемеш с неговото обучение?

— Не, няма да се стигне чак дотам, но мога да наема Дебра Кърк. Слушал съм, че била много търпелива с хлапетата, а освен това така умеела да ги ентусиазира, че можела да накара дори Брус Хорнсби9 да свири сносно на пианото, при това, без да си прави труда да сваля боксьорските си ръкавици.

— Хм… — скептично процеди тя.

— Споразумяхме ли се?

Етъл само кимна сухо, но от бдителния ми поглед не убягна как се отпуснаха изострените черти на лицето й. Целунах я по бузата и долових слабия полъх на някакъв парфюм, който ми напомняше едновременно за два доста различни аромата — на люляк и на лайка. Изненадах се, че ми позволи да я докосна.

— Благодаря ти, Етъл — рекох аз и се обърнах, за да се озова по-надалече от пианото. Но преди да прекрача прага, тя ме попита:

— Все пак… кой е този Брус Хорнсби?

Изкачих набързо стъпалата към горния етаж, за да открия къде се бе скрил Дейв. Заварих го до бюрото в стаята на Кълън, в любимия на Кълън дървен стол, прегънал колене и тананикащ някаква коледна мелодия, докато запълваше с червена боя празните места на една от рисунките с очертани контури за оцветяване в детската книжка на сина ми. Спрях се на прага, заслушан в песничката.

— Уили, вземи твоя малък барабан…

Дейв натопи четката в боята и отново я поднесе към листа.

— Тра-ла-ла-ла.

С лявата си ръка той продължи да потропва по бюрото и да отмерва тактовете на мелодията.

Приближих се към него и се осмелих да го прекъсна:

— Да не би да репетираш песните за Коледа?

Но той не ме чу и продължи да оцветява рисунката.

— Защо не млъкнеш за малко? В замяна аз ще ти изпея една друга песничка… Много по-игрива, по-бърза, като повечето кънтри парчета.

— Какво? Какво каза?

— Нищо. Нищо съществено. Чакам Акс да ми се обади, затова трябва да сляза долу.

— Това си е твоя грижа, Тайлър. Махай се оттук. Защо не ме оставиш поне за малко на спокойствие? Отдавна не съм посещавал стаята на Кълън.

В този миг иззвъня телефонът във всекидневната на долния етаж.

— Ще пиеш ли кафе с мен? — набързо попитах аз, загрижен по-скоро да сляза долу и да вдигна слушалката, преди да е станало късно.

— Предпочитам чаша затоплено ябълково вино.

— А няма ли да поискаш и сандвич към виното? Или да ти изгладя ризата?

— Но се постарай да не е прекалено топло.

Гневно се обърнах и изскочих в коридора.

От слушалката на телефона прозвуча гласът на Аксел Мършън:

— Тайлър, или аз съм се побъркал, или…

— Или какво? Нищо не разбирам. Говори по-конкретно.

— Първо трябва да приключа с проверките на някои досиета, които ми препратиха от щатския регистър на лицата, пуснати от местните затвори. Имам нещо наум.

— Добре, Акс. Все пак… какво успя да откриеш досега?

— Обадих се на шефа на полицията в Хай Пойнт. Просто така, за всеки случай. Той ми заяви, че неговите хора никога не са задържали лице на име Ралф Гонзалес, но не подозираше, че аз съм приятел с Тайлър Ванс. Когато му разкрих тази наша малка тайна, веднага ми призна, че някакви мексиканци са разпитвали за някой си Ванс. Аз пък му обясних, че издирвам следите на един чикано10, после му разясних по-подробно това-онова за издирваното лице и той ми спомена, че наскоро задържали един от онези мургави типове. Името му било Хуан Дое. Някакъв шибан мексиканец. Помолих го да ми го опише. И ето ти теб чудо невиждано, Тайлър! Всичките белези на задържания съвпадат с данните от твоето описание.

— О, това вече е новина! Значи този мексиканец може да е Гонзалес?

— Самият той. Освен… освен ако не се окаже някой, който се е изхитрил да му одере кожата.

— Тогава можеш ли да ми уредиш среща с него? И то без много разтакаване?

— Да не би да се опасяваш, че ще го изпуснем?

— Точно от това се страхувам, Акс — отвърнах аз и се замислих. — Защо, според теб, Ралф Гонзалес е разпитвал за мен?

— Откъде да знам? Може би е искал да се наслади на прелестния ти външен вид, сладурче. Та кога искаш да прескочим до полицията в Хай Пойнт?

— Колкото е възможно по-скоро!

— Тогава ще им се обадя.

Аз му благодарих, след което Акс прекъсна връзката, а аз изопнах врат към тавана и изкрещях от радост.

Хедър пристигна — придружавана от Уеб, както винаги — точно в минутата, в която баща ми измъкваше кейка от фурната. Посрещнах я със смръщени вежди, но тя ми се усмихна и сви рамене. Уеб веднага се присламчи към баща ми с явната надежда да опита кейка. Оди му хвърли въпросителен поглед:

— Искаш ли да го пробваш?

Уеб веднага закима енергично.

— Не можеш ли да кажеш „моля“, Уеб? — намеси се Хедър с назидателен тон.

— Моля, Уеб — избъбри смутеното момче.

Оди и аз се ухилихме, зарадвани от оживлението по лицето на сина на Хедър. Кой да се досети, че домашният кейк ще помогне на Уеб да преодолее стреса?

Баща ми повдигна кейка с лопатката, прехвърли го върху широка чиния и веднага го покри с кърпа.

— Искаш ли чаша мляко?

— Разбира се — усмихна му се Уеб и посегна към кейка.

— Почакай! Още е много горещ — предупреди го баща ми. — Току-що го извадих от фурната.

Уеб предпазливо отхапа мъничко от края.

— Ммм… — завъртя очи момчето.

Баща ми наля мляко в една висока чаша.

— Мислиш ли, че ще се справиш с три, даже с четири чаши?

— О, да… — закима Уеб, докато дъвчеше следващата хапка.

— Тогава се обслужвай сам.

— Дейв поиска да му сервираме чаша топло ябълково вино — казах аз на баща ми.

— Да не би да е забравил къде е кухнята?

— Сега е зает да оцветява рисунки в детските книжки на Кълън.

Баща ми се замисли за миг.

— Хм, може би тогава заслужава обслужване по стаите — рече той и се зае с поръчката му.

Сега бе най-удобният момент Хедър и аз да се промъкнем незабелязано към спалнята ми на горния етаж.