Черен шепот

20.

Притиснати между стената и малката маса, на която имаше място колкото да опрем лакти и да крепим един пепелник върху нея, Гонзалес и аз разговаряхме в тясната килия, притиснали коляно до коляно. От устните му стърчеше загаснала угарка.

— Узнах, че си поискал да ме видиш — предпазливо започнах аз.

— Si — потвърди Ралф на испански.

— Щом отговориш на всичките ми въпроси, веднага ще те освободя от присъствието си.

Но той не се втурна да отговаря на въпросите ми. Вместо това, цели двадесет минути ми описва приключенията на Хектор Диас — как се върнал в Мексико малко преди ожесточеното преследване в планините, при което бе загинал Валентин Резович, както и Емилио Диас, братовчедът на Хектор. Този Емилио — според думите на Гонзалес — бил изпратен за свръзка на мястото на Хектор, като за целта бил прехвърлен в Щатите през пристанището на Ню Орлиънс. Така Хектор останал в сянка, свободен, след като бе свършил повечето работа около онази сделка с оръжие за два милиона долара. Резович очаквал по следите му — а също и по следите на Хектор — да се втурнат всички местни сили за сигурност. Тези негови предвиждания впоследствие напълно се оправдали. Но не било така лесно да побегнат зад граница. Защото докато той и Хектор Диас оставали на територията на САЩ, никой друг вместо тях нямало да дръзне да се свърже с представителите на въоръжените сили, от които било купено оръжието. Затова Резович променил плана и повикал на помощ Емилио Диас, който доста приличал на братовчед си Хектор. Резович спазвал стриктно правилата на конспирацията и никога не забравял да се обръща към Емилио с името „Хектор“, затова никой, освен тях двамата, не подозирал, че Хектор бил заменен от Емилио. Обаче Ралф Гонзалес, който сега седеше съвсем близо до мен, и който тогава бил третият в йерархията на престъпната група, по едно време се усъмнил в тази легенда.

А дали Ралф продължил да поддържа контакти с истинския Хектор?

Разбира се. Случвало се да се свързват по телефона понякога по два пъти на ден. Нали именно на Ралф се паднала незавидната участ да възстанови всички прекъснати канали тук, в Los Estados Unidos, както се наричат Съединените щати на испански. Вероятно сред неговите задачи е фигурирала и тази, посветена на възобновяване на контактите с моята скромна личност.

А дали Хектор не е побеснял от това, че аз съм ликвидирал неговия братовчед?

— Излишно е да питаш — увери ме Ралф. — Можеш да бъдеш сигурен, че не е бил на себе си от ярост!

— По тази причина ли поиска среща с мен? Защото не можеш да ме проследиш незабелязано и то само благодарение на факта, че са те тикнали в тази килия в Хай Пойнт?

Той се засмя.

— Es verdad. Точно така. — Още веднъж се засмя, след което се зае да ми обяснява най-любезно защо толкова настоявал да се видим. Доста време и усилия му струвало да възстанови разбитата мрежа, предназначена да укрива и разпределя откраднатото оръжие и муниции, да спасява хората си от надвиснали арести, дори да замисля нападения върху местното полицейско управление.

— А колко бяха дежурните полицаи?

— Само tres. Само трима. Но ни посрещнаха доста грубо. Веднага се хванаха за палките.

Грешно са преценили. Полицаите би трябвало веднага да насочат дулата на пистолетите си към Ралф, а в следващите секунди да му щракнат белезниците без никакво помайване. Заплахата само с палки го е накарала да почервенее от незаслужената обида. Та той не беше някакво си хлапе, а изпечен професионалист. Освен това когато се разбеснееше, Гонзалес можеше да бъде доста опасен. Още имам белези по тялото си, които потвърждават това.

А сега и полицаите си имат същите белези.

Но за сметка на това понастоящем Ралф беше зад решетките, и то както се очертаваше, доста за дълго. Което никак не му се нравеше.

Но какво можех да сторя аз?

Да му помогна да се измъкне?

А защо трябваше да му правя тази услуга?

— Защото имам information. Много важна информация.

— И продължаваш да твърдиш, че ако ти помогна да се измъкнеш от тук, ще ми снесеш нещо толкова важно, което аз на всяка цена трябва да знам?

— Si.

— Как мога да съм сигурен в думите ти?

Quién sabe? Знае ли човек? Това вече си било мой проблем. Може да ми хрумне да се затърча с рапорт към резиденцията на губернатора на щата, а той да задърпа конците на правосъдието. Ха-ха… Този мексикански приятел май наистина притежаваше завидно чувство за хумор.

Но дори и да мога да задърпам някакви си там конци, защо ще е нужно да си правя този труд?

Той се поколеба. Нуждаеше се от примамка, от стръв, с която да ме улови на въдицата си, но не смееше да опъва прекалено силно кордата.

— Защото Хектор ти е взел мерника.

— Само на мен ли? — попитах аз. Устата ми внезапно пресъхна.

Ралф поклати глава.

— Не, не само на теб. И на твой papá, и на твое muchacho.

Значи и животът на Кълън ще бъде изложен на опасност? Сърцето ми се стегна в ледена буца. Ала какво можех да направя. Озърнах се с обезумял поглед.

Но срещнах само една широка, сърдечна латинска усмивка.

— Аз мога да доведа Хектор Диас тук. Заедно с mucho dinero. С много пари.

„Да не би този мексиканец да умееше да чете чужди мисли“, смаяно се запитах аз.

Ралф се зае да ми обяснява как може да се организира измамата, как той ще подмами Хектор Диас. Ще му изпрати съобщение, че се е свързал с местен наркопласьор, който позакъсал с доставките и давал мило и драго за свежа дрога. Нямало съмнение, че Хектор ще захапе примамката, ще довтаса с купища пари, а може би ще домъкне и пистолета си, за да ми види сметката. Собственоръчно при това, ако дотогава някой не го изпревари.

Просто така, с едно натискане на спусъка?

— Si.

— И ти си готов да се заемеш с подготовката на операцията по мои указания? Ще осигуриш изпълнител за тази роля? Готов си да предадеш Хектор само и само да се измъкнеш от затвора?

Ралф закима усърдно, но не забрави да добави:

— Ще ми трябват и пари. За разходите.

Вече едва успявах да го изтърпя.

— Колко ще поискаш?

Той ми показа ослепително белите си зъби.

— Ти ще решиш, amigo. Имам ти доверие.

Показаха се още зъби, още по-бели. Неволно се запитах колко ли са на брой.

— Окей — съгласих се аз.

— Es verdad? Наистина ли? — попита той, за да е напълно сигурен.

— Нали сам каза, че може да ми се вярва.

Обезоръжен, той се засмя и дори ме потупа по рамото.

— Ние с теб все едно че сме братя, нали?

— Може би братя по дух. Ще ти се обадя в най-скоро време.

— Гледай да е по-скоро, amigo. Защото тези типове тук ме накиснаха в такава каша, че… — Той се изплю на пода. — … че нищо чудно да убия някой от тях. Тогава дори и ти няма да можеш да ме измъкнеш от тази килия.

Вероятно имаше право. Побързах да уредя пускането му под гаранция. За щастие, познавах съдията. Но въпреки това се наложи да платя внушителна сума като гаранция.

Може би трябваше и аз да си заделя пари за разходи.

Когато се срещнахме за обяд в „Старата дупка“, аз разказах на Акс за посещението ми при Ралф Гонзалес.

— И така, Диас е издал присъда за цялото ти семейство. Няма що, хубава участ ти готви той! — гневно процеди господин Аксел Мършън.

— Чувствата ти напълно съвпадат с моите. Не зная как да опазя Кълън. Не мога да забраня на момчето да посещава училище.

— В сградата на училището той ще бъде в безопасност, защото винаги има прекалено много свидетели. Проблемът обаче е когато отива и се връща.

— Обикновено го прибирам аз, но понякога се налага да ме замести баща ми. Или Етъл.

— Мога и аз да те замествам, но само в изключителни случаи. Поне в дните, когато си възпрепятстван.

— Много ще ти бъда задължен. Дейв също може да ни помогне, ако го притиснем по-сериозно. Аз наистина оценявам готовността ти всячески да ми помагаш.

— Ами нали един мъж трябва преди всичко да брани семейството си.

— Искате ли още кафе? — попита Долорес. Тя се бе приближила до масата ни, а ние бяхме така увлечени в разговор, че дори не я бяхме забелязали.

— Да, благодаря — рекох аз и тя отново напълни порцелановите чаши.

— А сега да обсъдим плана в детайли. Ето какво съм решил…

Ние беседвахме почти цял час, докато накрая уточнихме дори и най-незначителните подробности — най-вече относно внедряването на фалшивия пласьор на наркотици. През цялото време Долорес се грижеше чашите ни да не пресъхват, но нито веднъж не ни обезпокои с нетърпеливи жестове или любопитни погледи. Можеше да стоим така до съмване, докато панталоните ни се залепят за седалките, но тя пак нямаше да се оплаче. Бог да я благослови! Няма по-недооценена личност от една дискретна и възпитана келнерка. Колко жалко, че на такива достойни индивиди винаги се е обръщало несравнимо по-малко внимание в сравнение с мексикански наркобарони, трафиканти на оръжие и убийци на старци.

Планът ми включваше щедър бакшиш на представителката на първата категория и решителни мерки за обезвреждане на представителите на втората.

За първото се погрижих преди да напусна ресторанта, но за втората фаза трябваше да изчакам. Всяко нещо по реда си. Това ми позволяваше да гледам оптимистично на живота.

Оказа се, че съм избързал с радостта.

Прибрах се у дома късно следобед. Във всекидневната, осветена само от коледната елха и екрана на телевизора, баща ми и Кълън чакаха да започне поредното шоу с раздаване на празничните награди. Синът ми скочи, изтича към вратата, прегърна ме, целуна ме, но миг след това отново се втурна към телевизора. Оди ми махна с ръка от креслото.

— Какво? Няма ли да получа целувка? — попитах аз баща си.

— Преди това се обръсни — промърмори той и се извърна към екрана.

— Татко, кой искаш да победи?

— Не зная, скъпи. Ти кажи!

— Най-много харесвам състезателка номер две.

— Да, и на мен ми е симпатична — съгласих се аз и оставих пликовете от днешната поща на масата. Имаше два чека за изплатени хонорари — единият само за тридесет и пет долара, но вторият пък беше за девет хиляди осемстотин и дванадесет. И четири цента. По договора с британското списание за ловно оръжие, на което отдавна бях сътрудник. Както и писмо от Рик Джеймисън, съдържащо покана за гостуване…

— Харесахте я, само защото е по-красива от останалите — отбеляза баща ми.

— Не, не позна — заинати се Кълън. — Просто само тя от всичките позна, че диметродон е влечуго, а не динозавър.

— Не. Причината е в това, че е доста хубавичка.

— Не е това — разпалено отрече Кълън и се изправи на дивана.

— Това е. Никой от вас двамата не може да ме убеди в обратното.

Кълън се метна към дядо си, но последният успя да отблъсне атаката. Синът ми се озова на килима, като се кикотеше оглушително.

— Момчета! Може ли малко по-тихо? Искам да прегледам на спокойствие пощата!

Но те не ми обърнаха внимание, увлечени в боричкане и смях, докато аз преглеждах пликовете. Накрая не издържах и се присъединих към боричкането. Представителите на три поколения Ванс се търкаляха по килима и огласяха къщата с виковете, въпреки че над тях тържествено се извисяваше занемялата от срам коледна елха.

Така и не можах да разбера коя от претендентките спечели телевизионното състезание.

За вечерята към нас се присъедини и Хедър. След като Кълън се качи на горния етаж да си поиграе с играчките си, а баща ми се прибра в стаята си, аз и Хедър най-после можахме да останем сами, на спокойствие пред елхата.

Но без да се докосваме.

Поне засега. Трябваше да изчакаме да мине Бъдни вечер.

От елхата се разнасяше празнично благоухание. Светлинките ни намигваха приветливо. От камината долиташе пращенето на дървата. В ъглите на стаята лениво се поклащаха пламъчетата на свещите. За Хедър имаше чаша с горещ ром, а за мен — чаша, пълна догоре с най-доброто кафе — „Дживалия Ройъл Винтър“. Но най-важното бе, че нямаше никой, освен нас двамата — Хедър и аз.

— Дали ще бъде прекалено невъзпитано, ако те ухапя по ухото?

Устните й, още по-парещи заради рома, почти докоснаха ухото ми.

— Сигурно не. Но все пак не прекалявай.

— Ако го сторя, ще имаш повод да се разправиш безпощадно с мен — закиска се тя.

— Може и това да се случи.

— Не спирай да ми говориш — прошепна Хедър и се размърда. Доближи се още по-плътно към мен. После се усмихна предизвикателно. Усмивката, в която се сливаха заплахи и обещания.

Какво значения имаха белезите, неизбежни след всяко ухапване?

По-късно ние двамата се озовахме пред широкия плот в кухнята. Аз само по жълтите шорти за гимнастически упражнения, а Хедър — навлякла една от моите фланелки, с навити до лактите ръкави. Грабнахме от плота шоколадовите сладкиши, останали от вчерашния обед и седнахме на канапето, плътно един до друг. Към сладкишите имахме и по чаша студено мляко. Хедър успя да не разпилее нито една троха наоколо, което си е истинско постижение, когато си похапваш шоколадови сладкиши. За съжаление, аз не можех да се похваля със същото. Но пък нямах бели мустачки от следите от млякото. Нали винаги съм си бил спретнат…

— Значи Диас е замислил нов пъклен план? — заговори ме Хедър.

— Аха — изрекох аз с пълна уста и разпръснах още трохи, но за щастие те се посипаха по масата, а не в скута ми.

— И какви точно ще бъдат последиците? Гледала съм такива сцени в доста филми, но нали…

— Вероятно ще наеме някого със задачата да ме елиминира от играта. Не само мен, а и цялото ми семейство.

— Не се ли страхуваш?

— Разбира се, че се страхувам. Но все пак и аз умея нещо и нямам намерение да стоя със скръстени ръце. Освен това, Макелрой ще пристигне от Форт Браг, Фанър ще бъде нащрек, а Дейв и баща ми, също и Акс, всячески ще ми помагат.

— И какво излиза? Че ти си сключил договор за съдружие с онзи негодник Гонзалес с едничката цел да примамите Хектор да напусне своето убежище?

— Точно това сме решили.

— А какво ще стане с мюсюлманите?

— Днес следобед, след като уточних плана си с Акс, се свързах с тях. Те ме увериха, че могат още да почакат, макар и не дълго. Всъщност, дадоха ми доста кратък срок.

— Мога ли с нещо да ти помогна?

— Естествено. Като си близо до мен. Като ме заобикаляш с кротостта си, с почитта си, с хвалебствията си, както винаги досега. Никой не може по-добре от теб да ме предпазва от депресия и стрес.

Усмивката й озари кухнята. Тя отпусна ръката си в скута ми.

— Не съм специалист по лечението на депресиите, но с пораженията от стреса мога да се справя.

След това добави с по-нисък тон, напомнящ гласа на Грета Гарбо:

— При подобно лечение най-важното е да се напипа поражението при пациента.

Когато най-после ни остана време да довършим шоколадовите сладкиши, те вече не бяха вчерашни, а онзиденшни.