Черен шепот

31.

Слънцето беше изгряло преди десет минути, когато паркирах пред спортната зала на Бърнт Поплър Роуд. На паркинга нямаше друга кола, освен моето субару. Вятърът подмяташе полиетиленовите торби, захвърлени от небрежни минувачи. Или може би изтръгнати от балконите на близките сгради.

Изминаха десет минути — които обаче ми се сториха поне четиридесет — и вече не можех да се оплаквам от самота. Бях заобиколен от три страни с представители на мюсюлманското вероизповедание. Всъщност, те бяха само трима, като един от тях беше моят стар познат — едрият, брадат момък от първата ни среща на горската поляна. Зад него беше застанал пъпчивият Карл. Нищо чудно да ме бе проследил по магистрала I-40, като ме е следвал на дистанция колкото един пушечен изстрел.

Дали ме е проследил с оптически мерник?

Излязох от субаруто и закрачих към брадатия босненец. Разказах му за последните събития, предадох му новите инструкции — от които лицето му просветна въпреки гъстата брада — приех благодарностите му, изразени чрез късо, но подчертано вежливо кимване, върнах се обратно в колата и потеглих. Споразумението между мен и босненците вече беше факт.

— Искам да ми разкажеш още нещо за твоя човек — заявих аз на Ралф Гонзалес, известен в своите среди още като Млечното Око, а също и като капитан Кенгуру.

— Si?

Намирахме се в парка на Биг Трий Уей, седнали един до друг на широката детска люлка. Стоманените въжета над люлката бяха студени, а пластмасовата седалка — корава. Слънцето, въпреки че почти бе достигнало зенита си, светеше едва-едва. Още по-слабо топлеше замръзналата земя.

— Нали се бяхме разбрали — двадесет процента за теб.

— No problemo.

— Диас пристигна ли в Щатите? — попитах аз, за да проверя още веднъж дали Гонзалес не бе решил да ме разиграва.

— Si, вчера. Ще ме чака до два дни на уговореното място. — Мексиканецът започна да потръпва от студения вятър, от което гъстата му коса съвсем се разроши.

— Имаш ли готов план?

— Нали ти казах да уредиш всичко останало по сделката. Той не трябва да научи кой доставя стоката.

— Слушай ме внимателно, Ралф! — Заклатих люлката, макар че люлеенето никак не успокояваше конвулсиите в стомаха ми.

— Si?

— Искам така да уредиш нещата, че той да изчезне оттук, когато всичко свърши.

— Хм, за да осигуря това, май ще трябва още да се потрудя.

— Но много внимателно. За да не го подплашиш.

— Мислиш ли, че и аз не се тревожа да не изпуснем плячката заради някаква недомислица?

Докато се люлеехме безгрижно на люлката, стомахът ми сериозно започна да се бунтува. Не можех да си обясня какво толкова ме бе привличало в тези люлки в невръстните ми години. Замислих се дали да не го подложа на двойна проверка, но се отказах. Нещо ми подсказваше, че поне засега Гонзалес нямаше да рискува да ме излъже…

Така и стана. Макар и не съвсем.

Рекламното съобщение гласеше:

Кълън и аз решихме да не отлагаме. Когато взех завоя към Олд Рендълман Роуд — както бях инструктиран от гласа по телефона — намерих това, което търсех, след което отбих вляво до тротоара, а после завих в първата пряка. Един от хората на Аксел Мършън ни следваше със своята кола. Навярно беше скрил под задната седалка поне една базука.

— Ето ги! — възбудено се провикна Кълън.

От няколко месеца фамилната къща на рода Ванс беше останала без нито едно куче и то само поради извънредно нещастното стечение на обстоятелствата. И понеже мъжете от нашето семейство не можеха без куче в къщата си, бях обещал на сина си за Коледа да имаме куче.

Доскоро имахме двойка уестхайлендски бели териери. Страхотна порода, много умни кучета, които чудесно забавляваха сина ми. Също и мен. Но едната от тях загина при нападението миналата пролет. Вместо мен, с което спаси живота ми. Нейната кончина подейства така съкрушително на нейния другар Нубин, че той разви злокачествен тумор само два месеца след като остана сам.

Кълън ме беше попитал тогава през сълзи, след като погребахме Нуб в двора под самотния клен:

— Дали и той ще отиде на небето при мама?

— Не зная, синко. Може би.

Явно незадоволен от този уклончив отговор, Кълън изтича в стаята си и затръшна вратата. Хлиповете му се чуваха във всичките стаи на долния етаж.

— Защо просто не му отговори, че кучето непременно ще срещне майка му там горе, в Рая? — сопна ми се Етъл.

— Защото не съм сигурен дали кучетата ги приемат в Рая.

— Не бил сигурен! Как пък не! Трябваше да му кажеш това, което искаше да чуе.

— Никога не го лъжа, Етъл.

Тя сви устни, с което искаше да ми покаже, че: а) темата за нея вече бе изчерпана; б) аз не съм нищо повече от една безсърдечна личност.

Но след четвърт час Кълън слезе долу и се приближи към люлеещия се стол, от който аз следях телевизионния екран, запълнен с микрофоните, закриващи лицето на поредния политик, който бе подложен на мъките на неизбежното импровизирано интервю. Синът ми се сгуши в скута ми, притисна нещастната си глава към рамото ми и кротко промълви:

— Не искам друго куче. Никакви кучета повече.

— Добре, така да бъде.

Ала Кълън никак не се успокои от тези мои думи. Отново се разплака. Принуден бях да изключа телевизора и да го прегърна, докато най-после синът ми заспа в прегръдката ми, притиснал мократа си буза към лицето ми.

Сега, три месеца след онзи ден, кой знае защо още си спомням съвсем ясно как спрях колата пред магазина, излязох от нея, хванах Кълън за ръката и го поведох към залата с домашни любимци, за да си избере един от тях.

Когато се прибрахме у дома, първата работа на Кълън беше да седне на дивана насред всекидневната и да настани кученцето върху коленете си.

— Ще го нарека Лъки — обяви той решението си.

Но чичо ми Лорънс имаше вече куче със същото име. Кълън много обичаше да си играе с него. Затова му предложих да измисли друго име.

— Нека да ти надраскам списък с имената, които ще ми хрумнат, а ти да си избереш едно от тях. Непременно ли трябва да бъде Лъки?

— Ще се казва Лъки, защото съм много щастлив с него!14

Кутрето, очевидно съгласно с решението на Кълън, побърза да близне по носа новия си господар.

Уеб, Кълън и Лъки си играеха в кабинета под зоркия надзор на Етъл. Аз се бях надвесил над умивалника, зает с нарязването на мандарините, дори бях захапал едно парче, когато телефонът иззвъня и наруши семейната идилия.

— Ало? — глухо промърморих аз в слушалката, защото не успях навреме да преглътна парчето.

— Е, значи сега мога да докладвам на баща ти, че поне с теб всичко вече е наред — долетя гласът на Дейв.

— Откъде ти хрумна това? — преглътнах аз и заговорих по-ясно.

— Защото апетитът ти се е възвърнал.

— А не ти ли дойде наум, че мога да дъвча тютюн?

— Не те чух да плюеш сдъвкания тютюн.

— Може пък да го гълтам!

— Нямаше да ми говориш подобни глупости, ако поне веднъж в живота си бе опитал да подъвчеш тютюн. Срещна ли се с босненските мюсюлмани?

— Да. Казах им за очакваното пристигане на нашия мексикански приятел.

— А да си научил нещо за резултатите от опитите на полковника да се свърже с неговите хора?

— Все още не. Налага се да изчакаме. Хектор Диас разполага с достатъчно време, за да пристигне тук, освен ако не е решил да пътува с някое испанско муле.

— Или с шейна с кучешки впряг.

— Е, чак толкова много сняг трудно се намира в страна като Мексико.

— Ами какво ще кажеш за романтично пътуване със сал по течението на Рио Гранде?

— Ще ти кажа, Дейв, че за днес се наслушах достатъчно на глупостите ти. Дочуване.

— Кълън иска да му купим за Коледа ролери — заяви баща ми, след като остави на масата чашата си с кафето без кофеин, но затова пък с обилна порция ирландска сметана. Двамата с Оди наблюдавахме децата, подскачащи на площадката за бадминтон. Лъки обикаляше около тях, захапал един стар чорап, докопан неизвестно къде. Най-вероятно от кофата за смет.

— Само през трупа ми — отсякох аз. — Когато умра, можеш да му купиш какво искаш.

— С какво толкова те ядосват ролерите?

— Защото за разлика от теб вече съм наблюдавал как се пързаля Кълън с тях. Въобще не може да се каже, че се пързаля, защото повечето време е на колене. Или на дупето си. Предпочитам сина ми да остане със здрави кости, вместо да го гледам целия в гипс.

— Ами ако някой ден реши да стане хокеист?

— Да, как ли пък не! Може да му скимне да се запише и за автомобилните надбягвания на пистата на остров Льо Ман. Ще ми препоръчаш ли да му купя някой болид от „Ферари“? Например „Лотус“?

— Не бях толкова строг и суров с теб, когато беше на същите години, на които сега е внукът ми.

— Доколкото си спомням, беше още по-строг. И суров. И непреклонен.

— Тогава какво предлагаш? — примирено изпъшка Оди.

Въпросът му ме завари неподготвен, защото нямах готов отговор. Отпих от кафето, но нищо не му отговорих.

— Ти… какво, да не би внезапно да си оглушал? Или онемял? — ядосано ми извика Оди.

Въздъхнах унило.

— Ако задоволявам всеки каприз на сина си, един ден ще доживея да науча, че се е пристрастил към наркотиците.

— Не. Моят внук не е толкова глупав и затова никога няма да стигне дотам.

— Разбира се, че не е глупав, но винаги когато се опитам да му забраня нещо или да му откажа поредната прищявка, Кълън започва да…

Оди ме изгледа укорително през очилата си.

Още една въздишка се отрони от устните ми. Човек никога няма да успее да убеди родителите си, че вече е пораснал и може да разсъждава самостоятелно.

За трети път въздъхнах. Баща ми се усмихна под мустак и допи кафето си.

Тъкмо се бях измъкнал изпод душа, с мокри кичури, залепнали по челото ми, ухаещ като манекените от рекламите за сапуни и шампоани, когато ме сепна телефонен звън. Вероятно се обаждаше Макелрой, за да ми заяви, че е крайно време да го измъкна от болницата. Оказа се, че не съм познал.

— Обаждам ти се, за да ти съобщя, че са го изгубили.

— За Диас ли говориш? — недоверчиво попитах аз.

— Да.

— Нали вчера си говорихме за него. Ти ми го описа като необикновено едър мъж със зловеща физиономия.

— Не се безпокой. Невъзможно е да не го открият, когато прекоси пределите на Грийнсбъро.

— Не, не се опасявам, че ще го изпуснат от погледа си. Пък и защо да се тревожа? Той не иска нищо особено, освен да докопа дрога за три милиона долара и между другото да ми види сметката.

— Тогава непременно ще надушат следите му, Тайлър. А ти си взел всички мерки за безопасност, нали? Утре ще съм при теб.

След като оставих телефона, Хедър ме попита:

— Какво става?

— Изпуснали са онзи плъх.

— Диас?

Аз само кимнах.

— И какво ще правиш сега?

— Как какво? Ще се погрижа за сиренето в капана.