Черен шепот

49.

Ето го самият господин Майкълс. Точно според контрасценария, неговият форд ме очакваше на паркинга до бялата дъсчена ограда пред магазина на Барнс. Дейв се беше облегнал на седалката, с полуотворена уста и притворени клепачи, като шофьор, изтощен от поредния дълъг маршрут, след който чак сега е могъл да си позволи да подремне зад волана.

Сигурно точно това и правеше в момента.

Покрай него профуча нашата кавалкада — трите автомобила, натъпкани с пистолети, револвери, фалшиви наркотици, решителни мъжаги, сред които и аз, захласнат в песента на Шанайя Туейн.

Отдясно се показаха сградите на „Пулс енд Спес“, после отляво се появи небостъргачът на „Шъруин Уилямс“, след това минахме покрай методистката църква и автопарка на „Саутистърн Фрейт Лайнс“, с наредените в дълги редици тежки камиони. Дойде ред и на сградата на „Прайба Фърничърс“ с нейните яркочервени тухли, после се заредиха жилищни сгради — цял квартал, сетне някакъв невзрачен склад за дървен материал, а накрая — фасадата на училището „Гилфорд Праймъри Скул“. Продължихме нататък, след като водещият колоната кадилак изви по Уест Френдли и пое по Стейдж Коуч. Пресякохме следващия жилищен квартал и чак тогава пейзажът се успокои — пред нас се ширнаха крайградските ливади и вили, всичките защитени с бели дървени огради. Само тук-там се мяркаше по някой жив плет от вечнозелени кипариси. Отдясно изникнаха корпусите на „Балинджър“, а над тях се извисяваха като крепостни кули двата бетонни силоза. Отляво ни задмина един забързан „Фолксваген Голф“. Отляво, зад оградата, се мярна самотно муле. Кадилакът забави ход до ъгъла на дългата ограда и пое наляво по Брийзуд. Всъщност, не беше нормално шосе, а черен път, посипан с дребен чакъл, който лъкатушеше в далечината на север и изчезваше след ниското възвишение. Длъжен бях да последвам кадилака, затова само въздъхнах и завъртях волана наляво.

Примката около врата ми постепенно се затягаше. Ако разполагах с клетъчен телефон в джоба, можех да се обадя на Дейв:

— Карай надясно към силозите, а после извий наляво, щом зърнеш нещастното самотно муле зад оградата.

Но защо стомахът ми се беше свил на корав възел? Нали всичко вървеше според очакванията?

Ами ако Дейв де успее да ме открие в тази пустош?

Ами ако пропусне завоя?

Ами ако там ни чакат още от хората на Диас?

Не. От пораженчески мисли никой не е спечелил.

По дяволите, кога най-после ще започне забавата? Защото дланите вече ме сърбяха.

Вероятно твърде скоро. Пред погледа ми се появи табела с едри, написани на ръка букви, окачена на телената мрежа, препречваща пътя, със следния пределно лаконичен текст:

Странно, но този напълно тривиален надпис ме ободри. Много пъти досега се бях изправял съвсем сам срещу безмилостни противници както и срещу надписи и огради, много по-странни от тази.

— Хайде да видим какво са намислили лошите момчета — промърморих аз на Шанайя.

Ала от нея нямаше и следа.

Кадилакът зави и веднага след това спря до изписаната на ръка табела. Шевролетът пък паркира зад мен, и то напряко на чакълестия път — с очевидното намерение да ме заклещи.

Но аз нямах намерение да се оставя да бъда заклещен.

Четирите колела на масивния червен додж, собственост на Дейв, се завъртяха като побеснели. И четирите бяха задвижващи. За две-три секунди изкопаха две тесни, но дълбоки бразди под пикапа. Каросерията, заедно с мен зад волана, се смъкна надолу, но колелата продължаваха да упорстват и да изхвърлят назад гъст прахоляк. Няколко парчета от калта стигнаха чак до стъклата на шевролета.

Ето на това му се казва забава.

Наблегнах на волана и доджът описа полукръг откъм тревата извън пътя, след което благоволих да изключа двигателя.

Шевролетът се приближи към моя додж, по-точно към доджа на Дейв, но много бавно и предпазливо, за да спре на около четиридесет метра зад мен. Кадилакът потегли на заден ход, за да се изравни с шевролета.

Двете коли останаха в това положение.

Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам смирено.

Изминаха три минути.

Пет минути.

Станаха седем.

Може би двамата шофьори — Луничавия и апаратчикът — в момента споделяха впечатления от последните мачове в баскетболната лига. Например: „Какво ще кажеш за бесния дрибъл на Тим Дънкан, а?“.

Не. Оказа се, че не съм познал. Защото те излязоха от колите и тръгнаха към мен.

Но се появи и нов персонаж. От шевролета се измъкна Хектор Диас (или поне беше самият той, според моите предположения). Беше толкова едър, че едва не се заклещи във вратата. Зад него, от задната дясна врата се изхлузи друг мексиканец, някъде наполовина по-дребен от Хектор. Което не му пречеше да е малко над средния ръст. Имаше нещо лисичо във физиономията, сякаш се канеше да нахлуе в най-близкия курник. На лицето му беше замръзнала злобна усмивка. „Ще се погрижим и за теб, Лисугер“, рекох си аз.

Гонзалес се появи иззад кадилака веднага след като Луничавия и апаратчикът се отдалечиха от кадилака. Изпод шлифера си Луничавия измъкна автоматичен пистолет и го размаха, като ме гледаше право в очите. Трудно можеше да се измисли по-директно послание.

Първо трябваше да се справя с него.

Докато обмислях как най-добре да изпълня тази задача, Дейв изникна от храсталаците, на около тридесет метра от лявата ми страна, размахвайки пистолет в ръка — така небрежно, сякаш беше детска играчка. Дори се осмели да подвикне на групата мъже:

— А мен защо не ме поканихте?

Диас го изгледа бързо, след това рязко се извърна към мен. После пак към Дейв. Като зрителите на тенискортовете. Но не продума нито думица, само стоеше там, ням като истукан.

Гонзалес реши да тръгне към Дейв, сякаш се готвеше да посрещне с прегръдки неочаквания посетител. Но намеренията на Хектор Диас бяха съвсем други. Той изкрещя нещо на испански. Ралф Гонзалес забави крачка, но продължи да се отдалечава от Хектор. За части от секундата в китката на Хектор се появи пистолет, насочен в гърба на Гонзалес. Последваха още крясъци на испански, но Ралф му отвърна в същия стил, на същия език, докато накрая пистолетът в ръката на Хектор изгърмя — бум! — просто така, без никакво предупреждение. Ралф Гонзалес се свлече на тревата, изрита няколко пъти във въздуха, но замря сгърчен, когато под черепа му се появи кървава локва.

Сега Диас се обърна към мен. Тъкмо се канех да пусна малко олово в черепа му, когато по чакълестия път се зададе с устрем един „Форд Мъркюри Топаз“. Прашният автомобил се закова недалече от нас сред облак прах. Задницата му поднесе. Бронята му едва не се блъсна в калника на шевролета. Отвътре изскочи едър мюсюлманин, с брада, а след него по-дребния, Карл — онзи босненец с пъпчивото лице.

Неочакваните гости още повече опънаха нервите на Лисугера. Той вдигна пистолета си и пусна един откос към форда и към всичко на десетина метра около него. Включително и към Дейв. Но не успя да засегне брадатия босненец, нито Карл, защото те благоразумно бяха залегнали в канавката още преди пръстът на Лисугера да докосне спусъка. Дейв пък беше приклекнал зад бронята на форда. Лисугера, тъй като никак не пестеше мунициите, трябваше да бръкне в колана си, за да измъкне следващия пълнител. Точно тогава Дейв се надигна, съвсем незначително, но все пак достатъчно, за да му пусне два бързи куршума, право в челото. Лисугера се строполи тежко, като камък. Пистолетът изпадна от китката му и кротко пльосна в най-близката локва.

Двама от наркотрафикантите — единствените, които не бяха мексиканци — досега стояха вцепенени, като хипнотизирани, но щом станаха свидетели на участта на Лисугера — каквато явно очакваше и тях — веднага се присъединиха към всеобщото веселие. Но първо трябваше да се доберат до някакво прикритие. Ала Карл очевидно бе предугадил този иначе напълно разумен ход от тяхна страна, защото се надигна от канавката — с белезите по лицето си, също като Лазар от гроба. Явно беше намерил ново оръжие, след като го бях лишил от онзи „Фромер“, защото сега държеше доста по-тежък револвер. Първо улучи Луничавия някъде в ребрата, после в ръката и след това в коляното. Последният изстрел го настигна в гръб, точно между лопатките. И всичко това за две-три секунди. Колкото за два удара на сърцето. Порядъчно надупченият наркотрафикант политна назад към кадилака, за миг се хвана за антената, но веднага след това рухна в прахта.

Междувременно апаратчикът — специалистът по сложните апаратури — измъкна от колана си пистолет с блестящо дуло и се опита да отблъсне атаката на Карл. Напразно усилие, защото изстрелите му само разкопаха торфа отвъд пътя, докато Карл довършваше Луничавия. Едва след като приключи с него, чевръстият Карл имаше възможност да обърне внимание на нововъзникналата заплаха. Пусна четири бързи изстрела към апаратчика, с възхитителна скорост и самообладание. Само един от четирите обаче достига целта, но от повече нямаше нужда. Останал без адамова ябълка, апаратчикът се сгърчи като танцьор, готвещ се за отскок, но след това само изохка, изхъхри нещо и протегна треперещи ръце към шията си, като в предсмъртна молитва.

Брадатият сънародник на Карл също изскочи от канавката и веднага насочи дългото дуло на своя револвер към Хектор, който не помръдна нито на милиметър докато траеше вихрената касапница — всичко на всичко около десет секунди.

В това време с трескави движения Дейв успя да зареди втори пълнител и също взе Диас на прицел. Карл измъкна изпразнения пълнител, смени го с нов, издърпа затвора — чу се късото, но зловещо: клак! — и се приближи към четирите паднали тела, за да провери дали някой още диша. Опипа четирите сънни артерии, но никъде не откри пулс. Той поклати глава към брадатия босненец — веднъж, още веднъж, трети път, четвърти път — мълчалив знак, че сега на жертвите ще е нужен само патолог от екипа по съдебна медицина.

Но Диас не откъсваше поглед от мен.

Усещах омразата, стаена в този поглед. И яростта. И желанието за мъст. И безсилието.

„Още сега трябва да приключа с него — казах си аз. — Хайде, какво още чакаш?“

Преди Дейв да се доближи до мен и да отпусне ръка на рамото ми, за да се опита да ме спре — за кой ли път — да не се впускам в безразсъдни авантюри, аз се втурнах към Хектор Диас, стискайки револвера в десния и пистолета в левия джоб на камуфлажното яке, за да се изправя лице в лице с мрачния мексиканец. Срещата, която очаквах толкова отдавна.

— Не! Не се намесвай! — извиках аз на Дейв.

— Но защо?

— Така. Нито ти, нито останалите!

Той се отдалечи, за да изпълни нареждането ми. Между мен и Хектор останаха около три, най-много четири метра. Оръжието му висеше в кобура отстрани на дясното бедро. Лъхна ме миризма на пот и още нещо — така и не разбрах на какво миришеше кожата му, но беше много неприятно и отблъскващо. Зъбите му бяха редки или изпопадали. Дори и от това разстояние долових зловонния му дъх.

— Ти и този тук — посочи той с кимване към тялото на Ралф Гонзалес — добре ме изиграхте. Но ще ти видя сметката. Рано или късно.

— Лорънс Гудал се яви в съня ми. Помоли ме да ти предам поздравите му — изръмжах аз.

За миг той се облещи, но после веднага схвана за какво намеквах. Щракна презрително с дебелия си среден пръст и с още по-дебелия си палец на лявата ръка.

— Онзи боклук ли? Та аз го гръмнах за секунда!

Хектор беше зашеметяващо бърз — още не бе довършил последната дума, а револверът му вече се насочваше към гърдите ми. Преди да успея да реагирам и да насоча дулото на пистолета в дясната ми ръка, за да го застрелям през джоба на якето. Знаех, че този опит няма да успее, защото вече бях безнадеждно закъснял, но все пак реших да опитам. Само трябваше да приклекна, за да профучи първият му куршум над главата ми. Внезапно от раната, зейнала насред челюстта му, бликна кръв и се разхвърчаха парченца от натрошени зъби. Парче от кучешкия му зъб стигна чак до лицето ми и ме одраска по бузата. Масивната му фигура се вцепени за секунда, после се олюля, но той успя, въпреки страхотната рана, да натисне спусъка. Но не ме улучи. От толкова късо разстояние бумтежът на неговия магнум едва не ме оглуши — в същия миг, в който стрелях през джоба на якето. Тряс! Тряс! Тряс! Тряс! Тряс! Пръстът ме заболя от натискане, от впиването в стоманата на спусъка. И петте куршума се забиха в огромния му гръден кош, за да разкъсат кожата му, сетне мазнината му, и тъканите под нея, за да натрошат ребрата му, да пронижат дробовете му, преди да се забият в сърцето и да го запратят по гръб в крайпътната кал.

Така, както той бе издухал от пътя си Лорънс Гудал. Само с един-единствен изстрел.

И то защо? Просто от злоба.

Е, повече нямаше никому да погажда мръснишки номера.

— Това беше най-голямата идиотщина, която някога съм виждал! — изрева Дейв и връхлетя върху мен. — Макар че и друг път си постъпвал доста лекомислено…

Не му отвърнах. Защото имаше право.

— Какво, по дяволите, ти скимна, та се нахвърли върху него като побъркан? — Той ме сграбчи и ме извъртя към себе си. — Да не мислиш, че срещу теб беше някакво хлапе? Като Кълън? — От ярост чак устните му трепереха. Внезапно ме придърпа към гърдите си, прегърна ме яката и ме пусна едва когато взе да идва на себе си. — Изплаши ме до смърт! — изкрещя той в ухото ми. — Никога не прави подобни щуротии! Иначе аз ще те гръмна, с ей тези две ръце!

— Напълно го заслужавам — примирено въздъхнах аз и сведох глава към това, което беше останало от страшилището, което доскоро се наричаше Хектор Диас. — Но той се опита да ме надхитри — първо да ме предизвика, а после да ме прониже от упор.

— И ти си го заслужаваше! Защо, мамка му, не го очисти още в първата секунда? Защо не го застреля просто така, през джоба, когато застанахте един срещу друг?

— Защото бях длъжен да му предам нечии поздрави.

— Поздрави ли… Какви ги бръщолевиш, Тайлър? Да не си нещо мръднал? Или си решил да се правиш на аматьор? — По лицето му отново премина тревожна тръпка.

— От Лорънс. От Лорънс Гудал.

Името го накара да замръзне. По израза на лицето му разбрах, че веднага е схванал какво му казвам. Разбрах също, че си е спомнил за Лорънс. Дейв веднага смекчи изражението и интонацията си, след което бавно отпусна ръка на рамото ми:

— Да, сега чак те разбрах, приятелю. Но ти тогава за малко не успя да пристигнеш навреме в къщата на злочестия стар Лорънс. Защото Диас успя да те изненада, иначе никога не би изоставил Лорънс Гудал на произвола на съдбата…

— Аз ли не го зная това? — Сега беше мой ред да потръпвам нервно. — Колко глупаво стана всичко тогава…

— Би трябвало да благодарим на съдбата. И на единия от онези мюсюлмани — промърмори Дейв.

Изгледах го смаяно.

— Какъв мюсюлманин? Някой от двамата босненци ли? Аз пък си помислих, че ти…

— Не. Не бях аз. Онзи лукав мексиканец беше прекалено хитър, за да подложи лицето си точно на мушката ми. Макар че аз наистина се опитах да го хвана на мерник.

Извърнах очи към двамата мюсюлмани — те още бяха заети с търсенето на своите милиони, заради които бе започнала тази смъртоносна игра.

— Кой от двамата?

Дейв проследи погледа ми и рязко поклати глава.

— Глупости! Не бяха те. Фаталният изстрел дойде някъде ей оттам, отвъд оградата.

— Дявол да ме вземе! Нищо не разбирам! — объркано процедих аз и вперих очи в далечината. — Та дотам има четиристотин метра, а може би и повече…

Той само сви рамене.

— Знам само, че чух изстрел от тази посока.

Трескаво се заех да обмисля възможните обяснения на тази неочаквана загадка.

— Защо мислиш, че там се е спотайвал трети стрелец от босненския екип?

— Че кой друг може да е? Ако беше Оди или пък Акс, досега щяха да се покажат на пътя, нали?

За миг Дейв се замисли.

— Не, не ми се вярва да е бил баща ти. Старичката му карабина не може да покрие такова дълго разстояние. Е, който и да е бил, или е страхотен стрелец, или пък е имал невероятен късмет.

— Или и двете — добавих аз.

— Правилно. Макар че може никога да не узнаем какво точно е станало — скептично изсумтя той и подритна с ботуша си тялото край канавката. — Това ли е той, легендарният Хектор Диас? Слава богу, този трижди проклет кучи син вече никого няма да може да заплашва.

Внезапно лицето на Дейв се сгърчи от болка.

— Боли ме кракът — процеди той през зъби.

— Тогава трябва веднага да те заведа у дома — отвърнах му аз и двамата поехме към доджа.