Черен шепот

33.

Миг преди онази ръка да се плъзне покрай гърдите му и ножът да се забие в гърлото му, сержант Джонатан Бари въобще не мислеше за задълженията си по охраната на дома на семейство Ванс, защото съзнанието му беше обсебено единствено от новата му приятелка — Черил, келнерка в ресторанта на Дора във Файетвил. Но миг преди да издъхне, когато кръвта оплиска ризата му и остана там като гъсто и лепкаво петно, а краката му се подкосиха и тялото му рухна на тревата, в мозъка му внезапно изплуваха отдавна забравени спомени от детството. После всичко свърши. Като свещ, угасена от ненадеен полъх. Убиецът отново протегна ръка, но този път, за да подхване главата на свличащия се сержант, за да не се чуе шумът от падането, след което се прокрадна още по-навътре в тънещия в мрак заден двор.

Тим Уентуърд, един от най-способните служители в охранителната агенция „Мършън Секюрити“, се облегна на ствола на бряста. Въпреки строгите заповеди, въпреки елементарните повели на здравия разум, Тим засмука догарящата цигара. Цялата суматоха около очакваното нападение от неизвестни терористи никак не го безпокоеше — много отдавна, когато воюваше във Виетнам, той бе свикнал с опасностите, дебнещи от засада. „Толкова шум заради един-единствен терорист! Нека само се опита!“, повтори си Тим малко преди мига, в който една ръка изотзад обгърна устата му, за да отметне рязко главата му назад. Дъхът му мигом секна. А в следващия миг ножът се впи в левия му бъбрек, след което се завъртя първо надясно, после наляво, сетне нагоре и надолу. Наточеното като бръснач острие проряза вътрешностите му, докато опря най-близката кост. Кръвта плисна щедро и обля десницата на убиеца. Двете тела се строполиха на тревата — Уентуърд се оказа отгоре. Върхът на ножа се добра до някаква пролука между кръстните прешлени и отново заора в живото месо, просмукано от кръвта. После изскочи от раната, за да се забие още веднъж, но този път между ребрата, и да се издигне нагоре — до бясно пулсиращото сърце на жертвата. Там отново се завъртя безмилостно. Последен гърч и Тим издъхна.

Убиецът за миг се спря и се спотаи, залегнал до тялото, все още потръпващо от последните конвулсии, вкусвайки мириса на прясната кръв. Не биваше да пропуска лекомислено тези незабравими мигове. Те бяха истинска рядкост.

Но не можеше да се бави много. Трябваше да пререже телефонния кабел, а после да се справи с електромера в касетата на задната стена на къщата. През пролуката в завесите се мяркаше силуетът на възрастна жена, с очила, четяща някаква книга в креслото до прозореца откъм фасадата. Вторият човек от охраната беше в кухнята, миеше си ръцете, приведен над умивалника, който беше само на метър от прозореца.

Отникъде не долитаха други шумове — нито звук от включен телевизор, нито глъч от играещи деца. Дали не са на горния етаж, в детската стая, унесени в сън? Не беше изключено. Така че трябваше да се проверят стаите на горния етаж. Но чак след като се справи с бодигарда в кухнята.

Кой Уорингхаус още не беше приключил с миенето на ръцете си — той винаги ги миеше много старателно, без да пропуска нито един нокът — нали именно под тях се натрупваше мръсотията и невидимите микроби, разнасящи всякакви зарази. Изтърка грижливо всеки от десетте нокътя. Накрая изтръска водата от китките си и се пресегна за кърпата. Изсуши ръцете си със същото старание.

Куршумът влетя през прозореца, но го улучи в лявото слепоочие, а не в самото око, където се бе прицелил стрелецът. Траекторията му се бе отместила незначително при пробива на стъклото на прозореца. Но ефектът на практика бе същият — куршумът моментално раздроби черепа на Кой и той рухна на пода като отсечено дърво.

В рапорта си патологът от екипа по съдебна медицина не пропусна да отбележи, че ръцете на убития бяха необикновено чисти.

Етъл чу шума от счупено стъкло, както и шума от падането на нещо тежко, отекнал след част от секундата. Не беше трудно да се досети откъде е дошъл звукът. Хвърли книгата на пода и посегна към клетъчния телефон, без да губи време да търси очилата си, паднали до креслото. Но телефонът остана ням. Запокити до книгата безполезния апарат и изтича в трапезарията, за да надзърне през отворената врата към кухнята. Но нищо не успя да види — в същия миг, в който ръката й се опря на перилото на стълбата, цялата къща потъна в мрак.

Оди Ванс спеше в широкото легло в стаята на сина си Тайлър на горния етаж. Оди винаги спеше леко, а сега, на стари години, се нуждаеше от още по-малко часове за сън. Освен това страдаше от бучене в ушите — спомен от войната срещу германците в Европа — затова не изключваше вентилатора преди лягане. Монотонното бръмчене от въртенето на перката донякъде му помагаше да не чува мъчителното бръмчене в ушите си.

Но внезапно шумът от вентилатора секна — което подейства на Оди по-сигурно от звън на будилник. Той се обърна към електронния часовник на нощната масичка, но не успя да различи цифрите. „Токът е спрял“, реши старецът, надигна се и провеси крака от леглото. Потърка очи и тогава усети как тревогата пропълзя в гърдите му. През завесите се процеждаше светлина. „Защо светят уличните лампи?“, озадачи се той.

Отрезвяващо безпокойство, като хлад пропълзя в душата му. Оди Ванс веднага стана от леглото.

Най-младият представител на рода Ванс още лазеше под леглото, за да открие скритата касета с „Отровна стръв“, когато Уеб внезапно извика:

— Кълън!

— Да? — обади се той изпод леглото, докато проверяваше с фенерчето най-отдалечените ъгли.

— Чух някакъв шум.

— Какъв шум?

— Силен.

Аха, най-после! Ето я! Ръката на Кълън се добра до касетата и той се измъкна изпод леглото с тържествуваща усмивка.

— Страх ме е… — прошепна Уеб.

Кълън обърна лъча на фенерчето си към касетата.

— Не се бой. Ето, виж! Намерих касетата!

Момчето се изправи, приближи се до вратата и натисна ключа.

Светлината в детската стая изгасна — за всеки случай, ако някой от възрастните реши да надникне вътре. Не биваше да разбират, че е задигнал касетата. Но в следващия миг Кълън се сепна — под вратата не се процеждаше светлина откъм коридора. Отново натисна ключа.

Но стаята остана тъмна.

Той се приближи до прозореца и погледна към улицата. Уличните лампи светеха. Отиде до радиоапарата и натисна бутона. Нито звук.

Хм…

„Къде ли е дядо сега? Или баба?“ Реши да отиде до всекидневната и да ги повика. Но един вътрешен глас го посъветва да не прави това.

Изтекоха няколко тягостни секунди, преди да вземе решение.

— Залегни до мен, под леглото. Веднага! — прошепна Кълън.

Само три замаха с металния лост бяха достатъчни, за да откърти ключалката на задната врата. През последните две денонощия беше наблюдавал зорко кой влиза и излиза от жилището на семейство Ванс от съседната къща — временно необитаема, защото пред входа беше окачена табела „Продава се“. Затова сега за него не представляваше никакво затруднение да се ориентира в разположението на стаите в къщата на семейство Ванс. Освен това — понеже помощникът му подслушваше разговорите от телефона в къщата — нападателят знаеше, че Тайлър Ванс и неговата приятелка бяха заминали на някакво вечерно празненство, а онзи едър мъж, когото наричаха Дейв, беше повикан по спешност от един свой колега, чието име беше Търман. Следователно, в момента в къщата бяха останали само двамата мъже от охраната, хлапето на Тайлър Ванс, онзи старец, баща му, както и възрастната жена. Да, и вторият малчуган, синчето на приятелката на Тайлър Ванс, която май се казваше Патерсън.

Което означаваше, че нахлуването в къщата няма да създаде проблеми. И че ще може да изпълни задачата. С възрастната жена ще се справи без никакви усилия, но онзи дъртак… хм, той беше измамил по някакъв начин Виктор, макар че Бовил не беше вчерашен. Наистина не бе за вярване. Но какво може да стори един самотен старец, при това изнежен градски обитател, ако се изправи срещу отлично трениран терорист?

До слуха на Етъл достигна издайническото чегъртане по бравата на задната врата — сякаш някой се опитваше да напъха шперц в патрона. „Какво да правя?“, засуети се тя. Ако се втурне нагоре по стъпалата, рискува да попадне направо в ръцете на нападателя, ако той успее да достигне преди нея до площадката на горния етаж… Къде, по дяволите, беше изчезнал мъжът от екипа на господин Мършън, който осигуряваше тази вечер охраната на къщата? Нали трябваше да дежури в задния двор? Или вторият, по-младият, май че се казваше Бари… Нима бе останала съвсем сама в цялата къща! Кой тогава ще защити двете деца, които сега спяха в детската стая на горния етаж?

Тя. Само тя. Не! Не само тя. И Оди.

„Боже господи! — изхлипа Етъл. — Как ще понесе Оди още един сърдечен удар?“

Огледа се трескаво и веднага се втурна по стъпалата нагоре.

Оди измъкна своя овехтял „Смит & Уесън“, тридесет и втори калибър, от скривалището в дъното на шкафа, изпод старите си чорапи. Макар че Тайлър непрекъснато му се караше, че държи в къщата заредено оръжие, което Кълън би могъл да докопа, обстоятелствата бяха такива, че Оди не съжаляваше, че не бе послушал сина си. Дръжката сякаш залепна за дланта му, толкова беше удобна. Провери барабана. Беше пълен. Жалко, че не се бе запасил своевременно с повече муниции. Кой знае дали този пропуск нямаше да се окаже фатален.

„Ох, дяволите да ме вземат, нали съвсем наскоро преживях сърдечен удар? За кое по-напред да мисля?“

Открехна вратата на спалнята и набързо прекоси всекидневната, за да стигне до детската стая.

Кълън чу скърцането на дъските във всекидневната и изтръпна. Потната му длан стисна корпуса на фенерчето. „Ако някой от възрастните се напъха в стаята… за да ме види тук, под леглото, ще трябва да залегна на четири крака. Тогава ще го заслепя с фенерчето…“

— Защо изгаснаха светлините? — попита Уеб и тихо подсмръкна.

— Може някъде да е ударила светкавица — рече Кълън.

— Ами… Никакъв гръм не чух. — Уеб отново изсумтя сополиво.

— И аз не чух нищо, но може пък да е било много надалече.

— Че как така светкавицата ще гаси лампите?

— Електричеството го прави туй, глупчо! Не е от гърменето. — Сепнат, Уеб изведнъж престана да подсмърква.

— А?

— Баща ми ми обясни, че светкавиците и гръмотевиците са нещо като искрите, дето пукат, когато измъкваш дрехите от сушилнята. Нещо такова било.

— Че то моите дрехи не пущат искри. Нито гърмят.

— Шшт! — Кълън протегна ръка и затъкна устата на Уеб.

— Кълън? — тихо промълви един приглушен глас.

„Господи! Гласът на дядо!“ Вълната на облекчение заля гърдите на момчето. От очите му бликнаха сълзи.

— Тук съм! — прошепна Кълън в отговор и тъкмо бе започнал да изпълзява изпод леглото, когато стъпалата към долния етаж се разтресоха от внезапен грохот.

— Ах, ти! Мамицата ти да… — изкрещя някой в мрака.

Кракът на убиеца стъпи на най-долното стъпало. Понечи да се изкачи на следващото, но напипа нещо хлъзгаво. Купчината хлъзгави списания с гланцирани корици се размърда под стъпалото му.

— Ах, ти! Мамицата ти да…

Падна на коляно и в същия миг сякаш изпод земята изскочи възрастната жена и замахна към главата му с масивната нощна лампа. Хряс! Металната топка на лампата безпогрешно улучи темето на нападателя. Звезди затанцуваха пред очите му, още по-ослепителни заради непрогледния мрак, стелещ се навред. Последва още един рязък удар, нанесен от невидим лакът. Ох! Болката прониза ръката му и стигна чак до мозъка му, за да изтръгне още един болезнен стон от стиснатите му устни.

Тутакси се извърна. Ала от възрастната войнствена дама и от нейната проклета лампа, нямаше и следа.

— Етъл! — изкрещя Оди и се втурна към площадката над стълбата. Там долу се чу неясно трополене, като че ли някакви фигури се боричкаха в тъмнината. Оди смътно различаваше очертанията на два неясни силуета. Единият размахваше нещо обемисто в ръката си.

Не посмя да стреля — не знаеше кой с кого се бие — само пъхна револвера в джоба на панталона си и се втурна надолу по стълбата, без да подозира, че Кълън се прокрадва зад гърба му.

Етъл отскочи назад и се скри зад ъгъла на всекидневната. Спотаи се там, трепереща, дишаща на пресекулки, в очакване на невидимия нападател, вдигнала в ръка лампата. Но неканеният гост още се олюляваше в подножието на стълбата. Ушите му пищяха от сътресението.

Но не остана така за дълго.

Внезапно отгоре се стовари върху му някакво едро тяло. Нападателят политна на пода. Още един удар зашемети главата му. Оди вдигна юмрук и го цапардоса по бузата, под лявото око. Веднага след това левият юмрук на стареца се стовари отдясно на брадичката на нападателя.

„А, това вече ми дойде много!“, ядоса се пострадалият нашественик.

Отлично трениран, с богат опит в схватките, неизпитващ страх нито от смъртта, нито от полицейските белезници, убиецът нанесе с дланта си такъв силен удар по носа на Оди, че старецът стремглаво политна назад. Лицето му остана за секунди незащитено и нападателят заби десния си юмрук в брадичката му. Сега бе ред на бащата на Тайлър да види звезди пред очите си. Паднал по гръб на коравите ръбести стъпала, той нямаше друг изход, освен да измъкне от джоба стария си револвер. По-бързо! Трябваше да изпревари следващия удар.

Но Етъл изведнъж изникна зад гърба на нападателя, размаха страховитата лампа и я стовари върху дясното рамо на терориста. Той изохка, изруга нещо и я отблъсна с все сила. Изненадана, Етъл полетя назад и падна насред всекидневната.

— Пусни я! Веднага! — извика Кълън, профуча по стъпалата надолу и се метна на гърба на нападателя. Крачетата му се забиха като шпори в ребрата на непознатия. Ноктите му задраха чуждото лице, но вместо върху очите, се впиха в ноздрите му. Нападателят рязко тръсна глава и чевръсто разкърши едрите си рамене, за да се отърве от досадното хлапе.

Кълън тупна на пода, прелитайки на метър от мястото, където лежеше баба му. Убиецът се втурна към него, но нищо не спечели от това, защото в мрака Оди му подложи крак и на пода се тресна още едно тяло. Пръв на крака се изправи Оди, но отново бе изтласкан настрани, после Етъл се надигна и веднага задърпа Кълън към стената. В суматохата тя се опита още веднъж да запрати лампата в лицето на нападателя, но не успя да го улучи. Убиецът вдигна пистолета си, черен, проблясващ на мъждукащата светлина от уличните лампи, допълнително удължен заради заглушителя. Пръстът му се намести пред спусъка и се чу само едно зловещо изплющяване. Но Оди успя в последния миг да протегне ръка и да отклони дулото от гърдите на Етъл. Куршумът се заби в стената, а вторият улучи полилея на тавана и наоколо се разлетяха парчета стъкло. Кълън се прокрадна зад гърба на нападателя и го сграбчи за дясната ръка. Заби ноктите си в ръката му и стрелецът гневно изкрещя: „Мамка ти!“. Третият изстрел събори вазата от масата в ъгъла до вратата. С лявата си ръка нападателят удари Кълън толкова силно, че момчето се претърколи на пода.

Убиецът изтича към кухнята, но се спря до стената и се обърна рязко, за да си поеме дъх, без да престава да държи под прицел зашеметените обитатели на къщата. На устните му плъзна самодоволна усмивка, въпреки че от ноздрата му, раздрана от ноктите на Кълън, се стичаше кръв. Насочи пистолета си към гърдите на Етъл. Кълън онемя от страх и панически се вкопчи в ръката на Етъл, крещейки като обезумял:

— Не убивай баба ми!

— За теб е следващият куршум, хлапе. Първо ще гръмнем бабчето, защото ме халоса по главата с онази проклета лампа — зловещо се ухили убиецът.

Но в следващия миг смехът му секна.

Защото нещо твърдо и много остро се притисна към черепа му, точно зад ухото. В същото това ухо заговори познат глас, мек, дори мелодичен:

— Не, Луго. Не хлапето е следващата жертва, а самият ти.

Убиецът се вцепени. Мислеше само как да извърти главата си, за да изчезне проклетият допир на острието от закалена стомана.

— Помниш ли, че те предупредих, още когато бяхме в Лисабон — продължи зловещият глас, — че никога не бива да си пъхаш носа в поръчка, която вече съм поела. Тогава ти ми се закле, че разбираш какво се иска от теб, че точно така ще бъде занапред. Очевидно тогава не си ме разбрал добре.

— Хей, почакай! Спри! Хектор ми рече, че ти и Виктор сте оплескали всичко. Каза, че и двамата сте мъртви.

— Аз не умирам така лесно, Луго. Моята работа е да изпращам другите на небето.

— Хайде, скъпа… Помниш ли как добре работехме ние двамата, ти и аз…

— Май не беше чак толкова добре.

— Моля те!

— За бога, стига си циврил. Напомняш ми за най-жалките ми жертви.

Заостреният алпийски пикел в ръцете й се превърна в страхотно оръжие — за части от секундата раздра кожата на жертвата, разкъса мускулите и тъканите му. В следващия миг Луго лежеше безжизнен на пода.

Хармъни Кехил се обърна и огледа скупчените изплашени обитатели на къщата.

Никой не смееше да помръдне.

— Хей, хлапе — извика тя.

— Не го докосвай! — изсумтя Етъл и застана пред Кълън.

— Искам да си поговоря с него, а не с теб. Хей, хлапе — повтори Хармъни.

Кълън направи крачка напред и застина, целият настръхнал. Обаче не отклони поглед от жената, макар че беше уплашен до смърт.

Тя му се усмихна. Мрачна и сурова, вещаеща скорошна гибел бе тази усмивка, но в зениците й се долавяха насмешливи искрици.

— Помниш ли какъв номер ми извъртя там, в училището?

Кълън кимна, неспособен да произнесе дори и звук. Гърлото му беше пресъхнало. Гърдите му се повдигаха и отпускаха учестено.

— Хубав номер беше — промърмори Хармъни Кехил.

Недоумяващото момче примигна, смутено от неочакваната похвала, все още вцепенено от ужас.

— Моля те… поне детето пожали — прошепна Етъл.

Хармъни Кехил тръсна глава, за да прогони спомена.

— Не убивам деца, бабче.

— Тогава какво…

— От мен се иска само да го взема със себе си. Като примамка. Защото на Хектор не му трябва хлапето, а баща му. И този дъртак. — Тя посочи към Оди. — Между впрочем, как успя да обезвредиш Виктор?

Но Оди не й отвърна. Гърдите му пламтяха от възмущение.

Хармъни разбра, че няма да бъде удостоена с отговор и сухо кимна:

— Всъщност, вече няма значение. Хей, хлапе?

— Да, госпожо.

Хармъни Кехил се закиска неудържимо и се обърна към Етъл:

— Чу ли? Той ме нарече „госпожо“!

Отново се извъртя към Кълън:

— Бива си те, няма що… — За миг замълча, защото се досети за нещо. — Знаеш ли какво? Заслужаваш да бъдеш помилван. — Погледът й зашари из всекидневната.

Етъл пристъпи крачка напред и застана между Оди и Хармъни.

— Вземете мен. Той преживя наскоро сърдечен удар. Следващият обаче няма да преживее.

Но Хармъни поклати глава.

— Съжалявам, бабче, но ти не си кръвна роднина. Макар че наистина имаш право. Един болен старец само ще ми тежи на ръцете.

Чак сега Оди се намеси:

— Искаш да се докопаш до сина ми, така ли?

Хармъни кимна мрачно.

— Позна. Той струва сто хиляди долара, а аз имам доста изтъняла кредитна карта. Да не искаш да чакам със скръстени ръце да се стопят всичките ми пари?

Оди проумя, че сега бе моментът да кове нагорещеното желязо.

— Искаш ли да се срещнеш с Тайлър насаме и да изпробваш късмета си?

— Можеш дори задника си да заложиш — зловещо се ухили тя. — Защото никога досега не си бил по-близо до истината.

— Тогава никой от нас тримата не ти е нужен. Мога да ти се закълна, че от утре, не, още от тази вечер моят син ще стори всичко, на което е способен, за да се докопа до теб. Достатъчно е само да му се обадиш по телефона.

Изтекоха десет, а може би дванадесет мъчителни секунди. Накрая Хармъни Кехил взе решение:

— Не помня да съм попадала някога на по-проклето семейство от вашето. Е, както се казва, ще поддържаме връзка.

Обърна се и пое към външната врата, но чак след като разроши с ръка кичура, паднал върху челото на Кълън.