Черен шепот

43.

— Няма! Няма да остана — заявих аз.

— О, разбира се, че ще останеш! — отсече Хедър.

— Не, не, само това не — продължих да настоявам аз.

— Ще останеш. И то поне докато не отговориш на всичките ми въпроси — уточни сержант Карл Макдъфи.

— За нищо на света! — опънах се аз.

— А какво ще кажеш, ако те арестувам? — озъби ми се Макдъфи.

— По какво обвинение? — кипна Руфъс Ърл Макелрой, полковник от армията на Съединените щати, и скочи от стола си в ъгъла на стаята. Аз бях настанен в единична болнична стая.

— Е, все ще успея да скалъпя някакво обвинение — благо му отвърна Макдъфи.

В стаята се появи медицинската сестра. Като че ли ние останалите не стигахме за попълване на гъстотата на населението в неголямото помещение. Още от прага ми метна поглед, способен да подплаши дори някой от дяволите в ада. Пристъпи към леглото ми и ме потупа по мястото, за което не е прието да се споменава в благопристойните романи.

— Оставате на лечение при нас — делово се разпореди медицинското лице.

— За нищо на света! — възнегодувах се аз.

— Защо пък не искаш да останеш тук, папа? — намеси се синът ми. Лицето му беше набързо измито, преди да го докарат — също така набързо — от Форт Браг дотук.

— Защото храната тук не струва, синко — осведомих го аз. — Направо е отвратителна.

— Ще останеш. До второ нареждане. Издадено единствено от мен — продължи Макдъфи все същата песен.

— Освен това, компанията тук е по-непоносима дори и от храната — продължих да обяснявам аз на моя наследник, без да откъсвам пламналия си поглед от Макдъфи, чието лице беше по-зачервено и от моето.

— Болничната управа няма право да те задържа срещу твоята воля — подкрепи ме Макелрой, — защото…

— Не го окуражавай! — прекъсна го Хедър.

— Ей сега ще стана и ще си тръгна през ей тази врата — посочих аз, но после потърках с ръка онова място, все още натъртено от обслужването на медицинската сестра. Жената не беше от слабите телом. — Е, може да изчакам още няколко минути.

— Баща ти е пъзльо — подшушна вкиснатият Макдъфи на ухото на сина ми.

— Да, сър — отвърна моето момче, — май един от вас двамата е точно такъв.

Мизансценът се състоеше от:

Всички нас, събрани в моята къща, във всекидневната, с нейните тапети в тоналност, напомняща яйчени черупки, с килим с подобна разцветка, с репродукции от литографии на Вермеер по стените, със старинна фотография в рамка — на нея моята прабаба се усмихваше безгрижно, вероятно защото още не се е била разделила с моминството си — с трикрака масичка в ъгъла (тази масичка е истинска антикварна рядкост) и поставените върху нея статуетка на коледна шейна, отрупана с памучни фъндъци като имитация на сняг (домъкнати отнякъде от Кълън), с втората коледна елха (първата беше в детската стая на горния етаж).

Плюс ярко светещите лампи — нямаше нито една изгасена — разпръскващи светлина, за да бъдат предотвратени още в зародиш помислите на съседите да нахлуят в къщата с намерението да ни линчуват, ако ни вземат за крадци.

Етъл седеше в моето кресло, с крака, кръстосани върху отоманката. На масичката до кресло, точно до лакътя й, беше оставена чаша горещ чай.

Баща ми се бе отпуснал в любимия му кожен фотьойл. В дясната си ръка крепеше полупразна чаша с мляко.

Дейв подпираше стената в ъгъла с ръце, кръстосани пред гърдите си.

Хедър, Джейсън и Макелрой заемаха подредените в редица столове около масата в средата на стаята.

Аз се бях излегнал на кушетката — онази с дамаската на лилии — но не по гръб, а на едната страна, с протегнат ляв крак, омотан с дебел пласт бинтове.

Както винаги, Хедър пое грижата за началото на дебата:

— Хич не ми се вярва, че още от утре ще можеш да продължиш с усилията си около разплитането на тази загадка.

— Аз пък се съмнявам дали Диас ще склони да го замесят в подобна афера — дълбокомислено процеди Джейсън. — Дори и да успеете да го подлъжете, нали той не знае и не бива да узнае, че в дъното на заговора стои именно нашият Тайлър.

— Бинго! — отсече Макелрой.

Хедър рязко се извърна към него и веднага го скастри:

— Само не започвай пак да бингосваш!

В отговор Макелрой само й се усмихна.

— Хедър — намеси си Дейв, — сделката с наркотиците ще бъде осъществена точно според замисъла на Тайлър. Диас може да знае, но може и да не знае всички подробности за ситуацията. Фанър се съгласи да не съобщава нищо на журналистите поне през следващите двадесет и четири часа. Но веднага щом до слуха на Хектор достигне вестта за стрелбата в гората, той може да изпрати нова група убийци по следите на Тайлър и Оди. Или пък някой да отвлече Кълън. А всички ние не искаме да допуснем това, нали?

— Разбира се, че няма да го позволим! — сопна му се Хедър. — Но само те моля да не ме гледаш така снизходително. Проблемът е в това, че сега Тайлър не е в състояние да се справи с онзи мексикански изверг и неговите съучастници. Не може с тази дупка от куршум в крака, с изкълчената си китка и с раненото си рамо. Няма да има дори един процент шанс.

— Ще оздравея — обадих се аз.

— Сигурно и това ще стане. Но след като се възстановиш, ще е най-добре да те заведа в някой ски курорт.

— Бинго! — Следващият коментар от страна на полковник Макелрой.

Хедър го удостои само с един поглед, но затова пък леден.

От горния етаж се чу викът на Кълън:

— Пликчето с бонбоните се скъса! — По стъпалата се посипаха ментови бонбони, но само за някакви четири-пет секунди нашите две момчета успяха да ги съберат.

— Съжалявам — плахо промълви Уеб. Може би се притесняваше, защото устата му беше пълна с ментови бонбони.

Заседанието приключи с ожесточен спор на тема: трябва ли децата да ядат толкова много бонбони.