Черен шепот

50.

Докато поставях турникета върху бедрото на Дейв, едрият брадат босненец, придружаван от своя пъпчив помощник, набързо претършува шевролета, а след него и кадилака. Двамата мюсюлмани намериха още оръжие, цял склад с пълнители, кашон с цигари „Лъки Страйк“, запалка „Зипо“, дори и два колана с емблемата на „Харли Дейвидсън“ на катарамите им.

Но никакви пари.

Най-после пъпчивият се досети да бръкне по-дълбоко под задните седалки на кадилака и така откри скривалището на Хектор Диас. Еврика! Беше пълно с пари. В огромно количество.

Брадатият измъкна последните пачки с банкноти, за да ги подреди до останалите върху предната седалка. Дейв, въпреки че кракът му беше бинтован, се приближи с куцукане към отворената врата на кадилака.

— Ще се оправи ли кракът ти? — запита босненецът.

— Нищо ми няма. Не свалям от лицето си болезненото изражение само за да печеля симпатиите на околните — бодро отвърна Дейв.

В първия миг едрият босненец се намръщи, но след малко лицето му просветна.

— Ти да не си решил нещо така… да ме поднасяш, а?

Спогледахме се втренчено, но в следващия миг босненецът се разсмя. Ние двамата с Дейв веднага последвахме примера му. Всички преживяхме един кошмарен следобед и се нуждаехме от отпускане на нервите.

— Е, вече трябва да си тръгваме — промърмори нашият мюсюлмански приятел. — Защото всеки момент може да довтасат ченгетата. Един от моите хора подслушва тяхната радиостанция. Имам и неколцина съгледвачи на възловите кръстовища, така че няма да се учудя, ако след броени секунди ми звъннат по телефона, за да ме предупредят, че е крайно време да се омитаме от тук.

— Имахте ли ваш човек зад оградата, от другата страна на пътя? Някой скрит в засада снайперист? — небрежно подхвърлих аз.

— Снайперист? Какво? Аха, стрелец с оптическа пушка! Не, нямахме. Защо питаш?

— Просто проверявам.

Едрият мюсюлманин беше готов да потегли.

— Нали нашето споразумение още е валидно? Както се бяхме разбрали, ние си взимаме парите, защото това са нашите пари.

— Никой не оспорва това ваше право — кимнах аз. — Едва не забравих — искам да ви благодаря за помощта.

— И ние сме ви много, много благодарни. — Той протегна едрата си лапа, с длан колкото дъска за хляб. Въпреки че беше донякъде рисковано, аз я раздрусах. Дейв последва примера ми. След което двамата босненци се настаниха във форда на Дейв.

— Сега ще ме откараш ли в болницата? — попита ме моят верен приятел. Раната в бедрото му не беше толкова сериозна, колкото онази, с която аз се бях сдобил — също в бедрото — при предишната престрелка в гората, но моята вече не кървеше за разлика от тази на Дейв.

— Естествено. Нали ти ме замъкна на гръб, когато ме раниха в гората?

Той се опита да ме ритне със здравия си крак, но не успя.