Черни рози

1.

Кери приглади полата на тъмнозеления си костюм, оправи тънката златна верижка на шията и прокара пръсти през пепеляворусата коса, опираща в яката на сакото й. Цял следобед препуска като луда. Излезе от съда в два и половина, взе Робин от училище, включи се в натовареното движение по шосе 17 и шосе 4, прекоси Уошингтън Бридж, стигна до Манхатън и паркира пред болницата. Точно в четири часа бяха пред кабинета на лекаря. За тогава бе определен прегледът на Робин.

Сега, след цялото това напрежение, не й оставаше нищо друго, освен да седи и да чака. Искаше да е до Робин, когато й свалят конците, но сестрата остана непреклонна.

— Когато работи, доктор Смит не допуска никого до пациента, освен сестрата.

— Но дъщеря ми е само на десет години! — възнегодува Кери.

После изведнъж млъкна и си каза, че би следвало да е благодарна, задето след катастрофата повикаха именно д-р Смит. Сестрите в болницата „Сейнт Люк Рузвелт“ я увериха, че е чудесен пластичен хирург. А лекарят в спешния кабинет го нарече направо чудотворец.

Мислейки си за онзи ден преди седмица, Кери осъзна, че още не се е съвзела от шока при телефонното обаждане. Остана до късно в съда в Хакънсак, защото подготвяше делото за убийство, на което щеше да бъде обвинител. Можеше да си го позволи, защото бащата на Робин, бившият й съпруг Боб Кинълен, най-неочаквано покани дъщеря им да разгледат нюйоркския Биг Апъл Съркъс, а после да вечерят заедно.

В шест и половина телефонът иззвъня. Обаждаше се Боб. Катастрофирал. Когато излизал от гаража, в ягуара му се блъснала товарна кола. Лицето на Робин било нарязано от разхвърчалите се стъкла. Откарали я начаса в болницата „Сейнт Люк Рузвелт“, за да й направят пластична операция. Била добре, но в момента все пак я преглеждали за вътрешни травми.

Когато си спомни за тази ужасна вечер, Кери поклати глава. Докато летеше към Ню Йорк с колата, се мъчеше да изтласка болката от съзнанието си. Ридания разтърсваха тялото й, но очите й оставаха сухи. Устните й шепнеха само две думи, „моля те“, а мислите й препускаха, докато редеше молитвата наум: „Моля те, Господи, запази я жива! Тя е всичко, което имам. Моля те, детенце е още… Не ми я отнемай!“

Робин беше в операционната, когато Кери влетя в болницата. Седна до Боб в чакалнята, но само телом беше до него. Той имаше жена и две деца от втория си брак. И сега Кери усещаше чувството на облекчение, което я споходи при появата на д-р Смит. Най-сетне той излезе и със студен и странно снизходителен тон заяви:

— За щастие порезните рани не са засегнали дълбоко кожата. Няма да останат белези. Робин трябва да дойде на преглед при мен след една седмица.

Оказа се, че това са единствените наранявания, и Робин се отърва само с два дни отсъствие от училище. Тя сякаш се гордееше с превръзката. Едва днес, докато пътуваха към Ню Йорк, гласът й прозвуча уплашено, когато попита:

— Всичко ще бъде наред, нали, мамо? Искам да кажа, че лицето ми няма да е обезобразено.

Робин беше красиво дете, с големи сини очи, овално лице, високо чело и изваяни черти — копие на баща си. Кери я успокои, като се надяваше, че казва истината. А сега, за да се разсее, огледа чакалнята. Беше обзаведена с вкус — няколко канапета и кресла, тапицирани с дамаска на цветчета. Светлината беше мека, килимите — луксозни.

Една четирийсет и няколко годишна жена с превръзка на носа чакаше да я извикат. Друга, която беше леко притеснена, сподели с красивата си придружителка:

— Сега съм доволна, че те послушах. Изглеждаш великолепно.

Така е, помисли си Кери, и смутено бръкна в чантата си за пудриерата. Отвори я и се взря в огледалото. В момента й личеше, че е на трийсет и шест. Много хора я намираха привлекателна, но тя непрекъснато имаше съмнения. Напудри носа си, за да скрие омразните лунички, вгледа се в очите си и реши, че когато е уморена, светлокафявият им цвят помътнява. Пъхна зад ухото си кичура коса, въздъхна, затвори пудриерата и приглади назад бретона, който се нуждаеше от подстригване.

Впери тревожно поглед във вратата на кабинета. Недоумяваше защо свалянето на конците отнема толкова много време. Дали няма усложнения?

След миг вратата се отвори. Кери вдигна очи в очакване. Но вместо Робин от кабинета излезе млада жена на около двайсет и пет години. Облак от черна коса заобикаляше намръщеното й красиво лице.

Интересно дали винаги е била такава, помисли си Кери, докато изучаваше издадените скули, правилния нос, изящно оформените нацупени устни, блестящите очи, извитите вежди.

Навярно усещайки втренчения й поглед, младата жена озадачено се взря в Кери, докато я подминаваше.

Нещо стегна Кери за гърлото. Познавам те, каза си тя. Но откъде? Преглътна, понеже устата й изведнъж пресъхна. Виждала съм това лице.

След като жената излезе от чакалнята, Кери отиде на регистратурата. Обясни, че е срещала някъде жената, която току-що е излязла от кабинета. Коя е тя?

Името Барбара Томпкинс не й говореше нищо. Сигурно грешеше. И все пак, когато отново седна, глождещото чувство, че вече я е виждала, не я напускаше. Ефектът беше толкова смразяващ, че тя потрепери.

2.

Кейт Карпентър изгледа пациентите в чакалнята с неприязън. От четири години работеше като операционна сестра на д-р Смит и го смяташе за гений.

Никога не се бе изкушавала да провери умението му върху самата себе си. Петдесетгодишна, със здраво телосложение, приятно лице и посивяваща коса, тя казваше на приятелките си, че е против пластичната хирургия, понеже човек трябвало да си остане такъв, какъвто се е родил.

Кейт Карпентър изпитваше симпатия към пациентите с истински проблеми, но ненавиждаше мъжете и жените, които идваха да се подлагат на безброй операции и манипулации в безмилостно търсене на физическо съвършенство. Но всъщност, както обичаше да споделя със съпруга си, именно тези хора изкарваха заплатата й.

Понякога тя се чудеше защо продължава да работи при д-р Смит. Беше толкова рязък с всички — както с пациентите, така и с персонала, — че на моменти изглеждаше ужасно груб. Рядко хвалеше някого, но не пропускаше да изтъкне саркастично и най-малката грешка. И все пак възнаграждението й беше много добро, а да наблюдава операциите му за нея бе истинско удоволствие.

Напоследък обаче забелязваше, че хирургът все по-често става раздразнителен. Бъдещите пациенти, насочени към него заради отличната му репутация, се обиждаха от обноските му и понякога се отказваха от операциите. Държеше се ласкаво единствено с онези, които очакваха да получат специалната „външност“. Това беше още нещо, което притесняваше Карпентър.

Освен сприхавото му държане през последните месеци сестрата беше забелязала и че д-р Смит проявява безразличие и склонност към усамотяване. Понякога, докато говореше с нея, погледът му беше празен, сякаш умът му бе на друго място.

Кейт Карпентър стрелна с очи часовника си. Както очакваше, след като приключи с прегледа на Барбара Томпкинс, последната пациентка със специалната „външност“, лекарят влезе в кабинета си и затвори вратата.

Чудеше се какво прави там. Сигурно му беше ясно, че закъснява. Онова малко момиченце, Робин, беше в манипулационната вече половин час, а имаше и други пациенти. Сестрата обаче бе забелязала, че след преглед на някоя от специалните си пациентки той винаги се усамотяваше.

— Мисис Карпентър… — Сестрата се стресна и вдигна очи от бюрото. Д-р Смит се взираше в нея. — Мисля, че накарахме Робин Кинълен да ни чака прекалено дълго — продължи с упрек лекарят, а зад очилата очите му бяха леденостудени.

3.

— Не ми харесва д-р Смит — отсече Робин, докато Кери изкарваше колата от гаража на Девета улица, близо до Пето Авеню.

Кери я погледна учудено.

— Защо?

— Страшен е. Когато ходя при доктор Уилсън, той винаги се шегува с мен. А доктор Смит дори не се усмихна. Държеше се така, сякаш го е яд на мен. Каза, че на някои хора им е дадена красота, докато други трябва да я придобият, но и в двата случая тя не бивало да се унищожава.

Робин беше наследила удивителната външност на баща си и наистина беше една малка красавица. Някой ден това действително можеше да се окаже бреме за нея. Но Кери се чудеше защо докторът е трябвало да говори такива странни неща на едно дете.

— Не биваше да му казвам, че бях без предпазния колан, когато стана катастрофата — добави Робин, — защото доктор Смит започна да ми се кара.

Кери погледна дъщеря си. Робин винаги си слагаше колана. Навярно Боб беше тръгнал рязко, преди тя да успее да го закопчее. Стараейки се гласът й да не прозвучи гневно, тя каза:

— Татко ти сигурно е излязъл от гаража бързо.

— Просто не забеляза, че не успях да закопчея колана — оправда се Робин, долавяйки напрегнатия тон на майка си.

На Кери й дожаля за нея. Боб Кинълен ги напусна, когато Робин беше още бебе. Сега бе женен за дъщерята на шефа си и имаше петгодишно момиченце и тригодишно момченце. Робин умираше за баща си и когато се виждаха, той много й угаждаше. Но често я разочароваше, като се обаждаше в последната минута, за да отложи вече уговорена среща. Втората му жена не желаеше да й се напомня, че мъжът й има и друго дете, и Боб никога не канеше Робин в дома си. Ето защо момичето почти не се познаваше с брат си и сестра си.

В редките случаи, когато наистина спази обещанието си и я изведе, ето какво се случва, помисли си Кери. Постара се обаче да прикрие гнева си и реши повече да не обсъжда въпроса.

— Защо не се опиташ да подремнеш, докато стигнем до чичо Джонатан и леля Грейс?

— Добре — каза Робин и затвори очи. — Обзалагам се, че са ми приготвили подарък.

4.

Докато чакаха Кери и Робин за вечеря, Джонатан и Грейс Хувър си пиеха обичайното за късния следобед мартини във всекидневната на дома си в Олд Тапан, която гледаше към езерото Тапан. Залязващото слънце хвърляше полегати сенки върху спокойните води. Дърветата, подрязани грижливо, за да не пречат на гледката към езерото, бяха отрупани с разкошни лъскави листа, които скоро щяха да окапят.

Джонатан беше запалил първия огън за сезона, а Грейс отбеляза, че по радиото са съобщили за сланата, която се очаквало да падне през нощта. Бяха хубава двойка, наскоро прехвърлили шейсетте, женени от близо четирийсет години. Свързваше ги не само обичта и навикът. С времето сякаш бяха започнали да си приличат — и двамата имаха аристократични черти и гъста коса. Неговата беше бяла и чуплива, а нейната — къса и къдрава, все още само прошарена.

Телата им обаче видимо се различаваха. Джонатан седеше изправен на креслото, а Грейс се беше облегнала на канапето срещу него. Безжизнените й крака бяха покрити с плетен вълнен шал, свитите й пръсти — отпуснати на скута й. Наблизо стоеше инвалидна количка. Тя от години страдаше от ревматоиден артрит и ставаше все по-неподвижна.

Джонатан бе проявявал преданост към нея през всичкото време. Шеф на голяма адвокатска кантора в Ню Джърси, която се занимаваше със заплетени граждански дела, от двайсетина години той беше и сенатор на щата и няколко пъти бе отхвърлял възможността да се кандидатира за губернатор. „Мога да направя достатъчно добро или зло и в сената — често казваше той. — Пък и едва ли ще спечеля изборите.“

Всички, които го познаваха, не вярваха на думите му. Беше им ясно, че Грейс е причината да избягва губернаторския пост, и се чудеха дали не се ядосва, че състоянието й го е принудило да пропусне този шанс. Но дори и да бе така, той никога не го показваше.

Грейс отпи от мартинито си и въздъхна:

— Това е любимият ми сезон. Толкова е красиво, нали? Подобни дни ме карат да си спомням как вземахме влака за Принстън от Бринмор, да гледаме мачовете, и вечеряхме в „Насо Ин“…

— И отсядахме в къщата на леля ти. А тя изчакваше, за да се увери, че ти си заспала, преди да се прибере в спалнята си — изсмя се Джонатан. Молех се поне веднъж този стар прилеп да си легне рано, но тя никога не нарушаваше принципите си.

Грейс се усмихна.

— Още щом колата ти спираше пред къщата, лампата на верандата светваше — спомни си тя и тревожно погледна часовника върху камината. — Не ти ли се струва, че Кери и Робин закъсняват? Настръхвам, като си помисля колко е натоварено движението сега. Особено след случката от миналата седмица.

— Кери е добър шофьор — успокои я Джонатан. — Не се притеснявай. Всеки момент ще пристигнат.

— Знам. Просто…

Не беше нужно Грейс да довършва изречението, понеже Джонатан я разбираше напълно. Откакто двайсет и една годишната Кери, която тъкмо започваше да учи право, беше дошла у тях да работи като помощничка в домакинството, двамата я приеха като своя дъщеря. Това беше преди петнайсет години и оттогава Джонатан често насърчаваше Кери в кариерата й. Неотдавна използва влиянието си, за да бъде включено името й в списъка на кандидатите за съдии.

След десет минути се чу дългоочакваното позвъняване на вратата, известяващо за пристигането на Кери и Робин. Както и очакваше момиченцето, за него наистина имаше подарък — книга и компютърна игра. След вечеря то се сгуши с книгата на едно кресло в библиотеката, докато възрастните си пиеха спокойно кафето.

Когато се увери, че Робин няма да я чуе, Грейс попита тихо:

— Нали няма да й останат белези по лицето?

— И аз зададох същия въпрос на доктор Смит. Той ме увери, че всичко ще е наред, и сякаш се засегна от тревогата ми. Трябва да ви кажа, че този човек е страшно самолюбив. А и миналата седмица в спешния кабинет дежурният лекар твърдеше, че доктор Смит е добър пластичен хирург. Всъщност го нарече чудотворец.

Кери отпи от кафето и се сети за жената, която бе видяла пред кабинета на д-р Смит. Погледна към Джонатан и Грейс.

— Докато чаках Робин, се случи нещо необичайно. При доктор Смит имаше някаква пациентка, която ми се стори позната. Дори попитах на регистратурата за името й. Сигурна съм, че досега не съм срещала жена с това име. И въпреки това не мога да се освободя от чувството, че я познавам отнякъде. Цялата настръхнах при вида й. Не е ли странно?

— Как изглеждаше? — поинтересува се Грейс.

— Невероятно красива и съблазнителна по някакъв чувствен и предизвикателен начин — отвърна замислено Кери. — Според мен устните й създаваха това усещане. Бяха пълнички и нацупени. Навярно е някоя от бившите приятелки на Боб и аз просто не мога да се отърся от спомена. — Сви рамене и добави: — Едва ли ще се успокоя, докато не се сетя коя е.

5.

„Вие променихте живота ми, доктор Смит.“ Ето какво каза Барбара Томпкинс, преди да напусне кабинета му днес. И той знаеше, че говори истината. Беше променил външността й, а заедно с това и живота й. От обикновена, почти невзрачна жена, която изглеждаше направо възрастна за двайсет и шестте си години, д-р Смит я беше превърнал в млада красавица. Всъщност в нещо повече от красавица. Сега тя имаше дух. Вече не беше онази несигурна жена, която дойде при него преди една година.

Тогава Барбара Томпкинс работеше в някаква малка рекламна фирма в Олбъни. Когато за първи път влезе в кабинета му, тя каза: „Видях какво сте постигнали с една от пациентките си. Току-що наследих известна сума пари от сестрата на баба ми. Можете ли да ме направите хубава?“

Той беше отишъл по-далеч — просто я бе преобразил. Барбара се превърна в истинска красавица. Сега работеше в голяма, авторитетна рекламна агенция. Беше умна и след като стана красива, животът й действително се промени.

Д-р Смит привърши с последната за деня пациентка в шест и половина. После измина пеша трите пресечки до старата си къща на Уошингтън Мюс.

Беше си изградил навика всеки ден да се прибира у дома, да се отпуска с чаша бърбън и сода, докато гледа новините по телевизията, а после да реши къде да отиде за вечеря. Живееше сам и почти винаги се хранеше навън.

Тази вечер го обзе необичайна нервност. От всички жени Барбара Томпкинс най-много приличаше на нея. Външността й му действаше емоционално, почти пречистващо. Случайно чу Барбара да казва на мисис Карпентър, че ще води някакъв клиент на вечеря в Дъбовата зала на хотел „Плаза“.

Изправи се с неохота. Това, което щеше да стане, беше неизбежно. Д-р Смит щеше да отиде в Дъбовата зала и да потърси малка маса, от която да наблюдава Барбара, докато вечеря. Ако му провървеше, тя нямаше да разбере, че е бил там. Но дори и да го видеше, той просто щеше да й махне с ръка. Нямаше причини да си помисли, че я преследва.

6.

След като се прибраха от вечерята у Джонатан и Грейс и Робин заспа, Кери продължи да работи. Беше се разположила в кабинета на къщата, в която се преместиха, след като Боб ги напусна. Успя да я купи изгодно, понеже цените на недвижимите имоти бяха спаднали. Харесваше я и бе много доволна. Къщата беше строена преди петдесетина години, типична за Кейп Код просторна сграда с двойни еркерни прозорци и с голям двор, в който растяха много дървета. Единственият сезон, когато не я обичаше, бе след като листата започваха да капят — с тонове листа. Наближава и този момент, помисли си тя и въздъхна.

На следващия ден й предстоеше да разпита обвиняемия в делото за убийство, което водеше. Мъжът беше добър артист. Докато даваше показания, неговата версия изглеждаше съвсем правдоподобна. Твърдеше, че шефката му непрекъснато го подценявала. Един ден просто не издържал и я ликвидирал. Адвокатът му пледираше за непредумишлено убийство.

Задачата на Кери бе да го опровергае, да докаже, че деянието му е било отдавна замислено и умело извършено отмъщение срещу шефката, която напълно основателно не го бе повишила. Това й бе коствало живота. Сега той трябва да плати, помисли си Кери.

Чак в един след полунощ приключи с въпросите, които възнамеряваше да му зададе, за да изясни някои основни моменти. Уморено изкачи стъпалата до втория етаж. Надникна в стаята на Робин, която спеше дълбоко, зави я и прекоси вестибюла, за да влезе в стаята си.

Пет минути по-късно, измита и облечена в любимата си пижама, тя се сгуши в единичното месингово легло, с което се бе сдобила от една разпродажба, след като Боб ги напусна. Тогава смени всички мебели в голямата спалня. Не беше в състояние да живее със старите вещи, да гледа тоалетната му масичка, нощното му шкафче, празната възглавница до себе си.

Щорите бяха наполовина спуснати и на слабата светлина, струяща от лампата пред къщата, тя видя, че вали.

Е, хубавото време не може да продължава вечно, каза си Кери, доволна, че прогнозата за настъпващото застудяване не се е сбъднала и дъждът няма да се превърне в суграшица. Затвори очи с надеждата, че мислите й ще престанат да препускат. Чудеше се защо изпитва такова безпокойство.

Събуди се в пет и успя да дремне още малко до шест. Точно тогава за първи път сънува този сън.

Беше в чакалнята пред кабинета на д-р Смит. На пода лежеше жена, чиито големи очи гледаха оцъклено в празното пространство. Смръщеното й красиво лице беше заобиколено от облак черна коса. Около шията й бе омотано въже.

Докато Кери я наблюдаваше, жената стана, свали въжето от шията си и се отправи към регистратурата, за да си запише час за следващия преглед.

7.

Тази вечер на Робърт Кинълен му мина през ум да се обади, за да разбере какво е станало с Робин, но мисълта изхвърча от главата му и той така и не позвъни. Тъстът му Антъни Бартлет, който беше шеф на адвокатската кантора, се появи най-неочаквано след вечеря, за да обсъди с него тактиката на предстоящия процес срещу Джеймс Форест Уийкс — най-важния и будещ най-противоречиви чувства клиент, — обвинен в укриване на доходи.

За последните три десетилетия Уийкс, строителен предприемач и мултимилионер, се беше прочул като личност в Ню Йорк и Ню Джърси. Ревностен поддръжник на политическите кампании и активен участник в множество благотворителни акции, той беше станал обект на несекващи клюки за тайни сделки и стремеж към печелене на влияние, които не изключваха връзки с известни мафиоти.

От години федералният прокурор се опитваше да го хване в някакво нарушение. Бартлет и Кинълен го представляваха по време на всички разследвания и получаваха добро възнаграждение за това. Досега агентите на ФБР не бяха открили достатъчно доказателства, за да му отправят сериозно обвинение.

— Този път Джими здраво е закъсал — напомни Антъни Бартлет на зет си, докато отпиваше от брендито си. Двамата седяха един срещу друг в кабинета на къщата, намираща се в Енгълуд Клифс. — Което означава, че и ние не сме по-добре.

През десетте години, откакто Боб работеше в кантората, тя едва ли не се бе превърнала във филиал на фирмата „Уийкс“ — толкова тясно бяха свързани помежду си. Всъщност без огромната бизнес империя на Джими щяха да бъдат с малцина клиенти и съвсем не с толкова помещения — нищо и никаква кантора. И на двамата им беше известно, че ако Джими получи присъда, ще настъпи краят на „Бартлет и Кинълен“ като жизнеспособна адвокатска фирма.

— Страх ме е най-вече от Барни — отвърна Боб.

Барни Хаскъл беше главният счетоводител на Уийкс и също подсъдим в настоящото дело. Знаеха, че върху него се упражнява силен натиск да стане свидетел на обвинението, като му беше обещана по-лека присъда.

Антъни Бартлет кимна.

— И мен.

— По ред причини — продължи Боб. — Казах ли ти за катастрофата в Ню Йорк и за това, че Робин беше оперирана от пластичен хирург?

— Да. Как е тя?

— При нея всичко е наред, слава богу. Но не съм ти съобщил кой е лекарят й. Чарлс Смит.

— Чарлс Смит — смръщи чело Антъни Бартлет, докато размишляваше над името. После вдигна вежди и изправи гръб на стола. — Не онзи, който…

— Същият — заяви Боб. — А бившата ми съпруга, прокурорката, води дъщеря ни редовно на преглед при него. Тъй като добре познавам Кери, няма да мине много време, преди да направи връзката.

— Боже мой! — възкликна отчаяно Бартлет.