Черни рози

45.

В лабораторията на централата на ФБР в Куонтико четирима агенти наблюдаваха как компютърът спира на профила на крадеца, проникнал през почивните дни в дома на семейство Хамилтън в Чеви Чейс.

Беше свалил чорапа, който носеше вместо маска, за да огледа по-добре някаква статуетка. В началото заснетият от скритата камера образ беше съвсем размазан, но след известна електронна обработка някои черти от лицето вече личаха. Навярно не са достатъчни, за да бъде разпознат, мислеше си Сай Морган, който ръководеше акцията. Все още не се вижда почти нищо друго, освен носа и очертанията на устата. Въпреки всичко разполагаха само с това и се надяваха някой да свърже портрета с определен човек.

— Разпечатайте го и го размножете. После го изпратете на хората, чиито жилища са били ограбени по подобен начин, както домът на семейство Хамилтън. Не е много ясен, но все пак имаме шанс да пипнем този негодник. — Изражението на Морган стана мрачно. — Дано, след като го хванем, отпечатъкът на палеца му да съвпадне с онзи, който открихме в нощта, когато майката на конгресмена Пийл намери смъртта си само защото беше променила плановете си за края на седмицата.

46.

В ранното утро Уейн Стивънс се бе настанил удобно във всекидневната на къщата си в испански стил в Оукланд, Калифорния, и четеше вестник. Оттеглил се преди две години от застрахователния бизнес, който му носеше прилични доходи, той имаше вид на доволен човек. Дори и в покой, изражението на лицето му бе жизнерадостно. Всекидневните физически упражнения поддържаха тялото му в добра форма. И двете му дъщери, вече омъжени, живееха наблизо. От осем години беше женен за третата си съпруга Катрин и с времето бе осъзнал, че е имало доста да се желае по отношение на предишните си бракове.

Когато телефонът иззвъня, мъжът не предполагаше, че разговорът ще събуди неприятни спомени.

Гласът бе с подчертан акцент, характерен за жителите на Източното крайбрежие.

— Мистър Стивънс, обажда се Джо Пълъмбо, следовател от прокуратурата на окръг Бъргън, Ню Джърси. Сузан Риърдън е била ваша доведена дъщеря, нали?

— Сузан Риърдън? Не познавам жена с подобно име. Чакайте малко, да не би да имате предвид Сузи?

— Така ли сте наричали Сузан?

— Имах дъщеря, на която казвахме Сузи, но името й беше Су Елън, а не Сузан. — Изведнъж Стивънс осъзна, че следователят беше използвал минало време, „е била“. — Да не би да й се е случило нещо?

На три хиляди мили от него Джо Пълъмбо хвана здраво слушалката.

— Не знаете ли, че Сузан или Сузи, както сте я наричали, беше убита преди десет години? — Той натисна бутона, за да включи устройството за записване на разговора.

— Господи! — Гласът на Уейн Стивънс се сниши до шепот. — Разбира се, че не знам. За всяка Коледа й изпращах поздравителна картичка на адреса на баща й, доктор Чарлс Смит, но тя никога не ми е писала.

— Кога сте я виждали за последен път?

— Преди осемнайсет години, наскоро, след като втората ми жена Джийн, която й беше майка, почина. Сузи бе притеснено, нещастно, и, да ви кажа честно, трудно дете. Бях вдовец, когато се ожених за майка й. Имах две малки дъщери. Осинових Сузи и заедно с Джийн отгледахме трите момичета. След смъртта на Джийн изплатиха на Сузи една застраховка. Заяви ми, че заминава за Ню Йорк. Тогава беше на деветнайсет години. Няколко месеца по-късно получих от нея доста злобно писмо, в което ме уведомяваше, че тук винаги се е чувствала зле и повече не иска да има нищо общо с нас. Щяла да живее при истинския си баща. Веднага се обадих на доктор Смит, но той беше изключително груб. Смятал за голяма грешка, че е разрешил дъщеря му да бъде осиновена от мен.

— Значи Сузан, или Сузи, не ви е звънила по телефона лично? — бързо попита Джо.

— Не. Не можех да направя нищо, освен да се опитам да й простя. Надявах се, че след време ще се върне. Какво се е случило с нея?

— Преди десет години обвиниха съпруга й, че я е убил в пристъп на ревност.

В главата на Уейн Стивънс изплуваха спомени. Сузи, хленчещо, току-що проходило бебе, пълничко, нацупено момиче, заловило се с тенис и голф, без да се радва на успех в нито един от двата спорта. Сузи, която се ослушва при позвъняването на телефона, макар и никога да не търсят нея, гледа навъсено двете си заварени сестри, когато приятелите им идват да ги вземат, тряска вратите и тича нагоре по стълбите.

— Ревнувал е, понеже се е виждала и с други мъже?

— Да. — Джо Пълъмбо долови объркването в гласа на мъжа и осъзна, че Кери е била права, като се е поинтересувала от миналото на Сузан. — Мистър Стивънс, бихте ли описали външността на доведената си дъщеря?

— Су беше… — Стивънс се поколеба. — Не се отличаваше с особена красота — продължи тихо той.

— Разполагате ли с нейни снимки, които да ни предоставите? Ако може да се правени горе-долу по времето, когато е решила да дойде на Изток.

— Естествено. Но това се е случило преди повече от десет години. Защо се интересувате чак сега?

— Понеже една от нашите прокурорки смята, че по време на процеса някои неща са били премълчани.

Боже мой, колко вярно се оказа предчувствието на Кери, помисли си Джо и след като Уейн Стивънс му обеща, че незабавно ще изпрати снимки на Сузи, затвори телефона.

47.

В сряда сутрин Кери тъкмо бе седнала на бюрото в кабинета си, когато секретарката й съобщи, че Франк Грийн иска да я види.

Без да губи време, той започна:

— Какво е станало, Кери? Чух, че губернаторът е отложил представянето в сената на кандидатите за съдийските места. Предполага се, че е възникнал проблем, който не позволява да бъдеш включена в списъка. Нещо не е наред ли? Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

Всъщност да, Франк, разсъждаваше Кери. Можеш да обясниш на губернатора, че не възразяваш да бъде извършено разследване, което не е изключено да докаже огромната съдебна грешка, допусната по делото „Риърдън“, дори и това да те злепостави. Можеш да ми бъдеш опора, Франк.

— О, сигурна съм, че съвсем скоро всичко ще се оправи — отвърна тя.

— Нали не си в лоши отношения със сенатор Хувър?

— Той е един от най-близките ми приятели.

Когато Кери се обърна и понечи да напусне кабинета му, прокурорът заяви:

— Кери, отвратително е човек да чака да бъде одобрена кандидатурата му. Та нали и аз съм в същото положение! Непрекъснато се тормозя нещо да не се обърка.

Кери кимна и излезе.

След като се върна в своята стая, тя се помъчи да се съсредоточи върху графика си. Съдебните заседатели току-що бяха подвели под отговорност заподозрения извършител на обир в една бензиностанция. Обвиняваха го в опит за убийство и въоръжен грабеж. Служителят бе прострелян и все още лежеше в интензивното отделение. Ако жертвата не оживееше, мъжът щеше да бъде съден за убийство.

Предишния ден Апелативният съд бе уважил молбата за обжалване на присъдата на жена, обвинена в извършване на непредумишлено убийство. И този процес беше доста сложен. От въпросния съд се бяха произнесли, че защитата е слаба, което обаче не се отрази зле на обвинението.

Бяха решили Робин да държи Библията, докато Кери полага клетва. Джонатан и Грейс настояваха да й купят съдийските одежди — няколко всекидневни тоги и една за официални случаи. Маргарет непрекъснато й напомняше, че като нейна най-добра приятелка ще държи тогата в този ден и ще й помогне да се облече. „Аз, Кери Макграт, се заклевам тържествено, че ще…“ Очите й се напълниха със сълзи, когато отново чу напрегнатия глас на Джонатан: „Кери, присъдата на Риърдън е обжалвана безрезултатно пет пъти. Какво ти става?“ Да, той беше прав. По-късно щеше да му се обади и да му съобщи, че се отказва да търси нови факти.

Осъзна, че някой неколкократно бе почукал на вратата. Бързо изтри очи с опакото на дланите си и извика:

— Влезте.

Беше Джо Пълъмбо.

— Ти си една умна жена, Кери.

— Не съм съвсем сигурна. Какво има?

— Чудеше се дали доктор Смит не е оперирал дъщеря си.

— Нали ти обясних, че отрече, Джо.

— Да, но ми поръча да проверя някои подробности за миналото на Сузан. Ето, чуй. — Джо сложи със замах касетофон върху бюрото й. — Това е по-голямата част от разговора ми с мистър Уейн Стивънс, втория баща на Сузан Риърдън. — Той натисна бутона.

Докато слушаше, Кери съвсем се обърка. Усети как я заля вълна от противоречиви емоции. Смит е лъжец, помисли си тя, като си спомни как се разгневи на предположението й, че може би е оперирал дъщеря си. Лъжец и добър актьор.

След като записът на телефонния разговор свърши, Джо се усмихна, обхванат от радостно предчувствие.

— А сега накъде, Кери?

— Не знам — бавно отвърна тя.

— Защо? Смит лъже.

— Още не сме сигурни. Нека да изчакаме снимките от Стивънс и тогава да се вълнуваме. Доста момичета се превръщат в красавици с подходяща прическа и умело поставен грим в някой салон.

Пълъмбо я погледна с невярващи очи.

— Жабата с грим принцеса не става.

48.

В неделя и във вторник, когато се обади по телефона на сина си, Дидри Риърдън усети отчаянието в гласа му. Ето защо реши да измине с автобус, влак, а после отново с автобус дългото разстояние до затвора в Трентън и да го види.

Дидри Риърдън беше дребна жена, от която Скип бе наследил червената си коса, сините очи и келтските черти. Възрастта й личеше — скоро щеше да навърши седемдесет години. Слабото й тяло изглеждаше крехко, а походката й вече не беше толкова енергична. Влошеното й здравословно състояние я бе принудило да напусне работата си като продавачка в голям универсален магазин и сега си допълваше пенсията, като помагаше при воденето на документацията в общината.

Парите, които беше спестила, докато на Скип му вървеше бизнесът и се отнасяше толкова щедро с нея, бяха свършили, повечето изхарчени за разноски по делото и безрезултатни обжалвания.

Пристигна в затвора към три часа. В делнични дни можеха да говорят само по телефона, разделени от стъклена преграда. След като доведоха Скип и видя изражението на лицето му, Дидри осъзна, че онова, от което най-много се боеше, се е случило. Скип се беше отчаял.

Обикновено когато бе силно обезсърчен, тя се опитваше да го окуражи с клюки за съседите и за общината, сякаш беше заминал за известно време и искаше да е в течение на събитията.

Дидри Риърдън разбра, че днес няма да помогне на сина си с подобни истории.

— Какво има, Скип? — попита тя.

— Мамо, снощи ми се обади Джеф. Онази прокурорка, която идва тук, възнамерява да прекрати разследването. Просто е решила да ме зареже. Накарах Джеф да бъде откровен и да не ме залъгва.

— Как се казва тя, Скип? — поинтересува се Дидри.

Помъчи се гласът й да звучи делово. Познаваше добре сина си, за да използва банални фрази.

— Мисис Макграт. Явно скоро ще стане съдия. С моя късмет нищо чудно да започне работа в Апелативния съд и ако Джеф въобще успее да намери някаква причина, за да подаде молба за ново обжалване на присъдата, тя ще я отхвърли.

— Дълго време ли минава, преди съдиите да бъдат назначени в Апелативния съд?

— Какво значение има, мамо? Не разполагаме с нищо друго, освен с време. — После Скип сподели с нея, че днес е отказал да разговаря с Бет по телефона. — Мамо, Бет трябва най-сетне да уреди живота си. Това никога няма да стане, ако продължава да се тревожи за мен.

— Скип, Бет те обича.

— Нека да се влюби в някой друг. Както се случи с мен.

— О, Скип!

Дидри Риърдън почувства, че не й стига въздухът — симптом, който винаги предхождаше изтръпването на ръката и режещата болка в гърдите. Лекарят я бе предупредил, че ще се наложи да й поставят още един байпас, ако операцията на кръвоносните съдове, която щяха да й правят следващата седмица, се окажеше неуспешна. Все още не беше казала на Скип. И сега не възнамеряваше да му говори по този въпрос.

Дидри преглътна сълзите, като видя горчивината в очите на сина си. Беше толкова добро дете. Докато растеше, никога не й създаваше неприятности. Дори като бебе, когато се уморяваше, не проявяваше капризи. Дидри обичаше да си спомня как веднъж се беше промъкнал незабелязано от всекидневната в спалнята. После бе издърпал одеялцето и беше заспал, омотан в него, на пода под креватчето си.

Майка му го бе оставила сам във всекидневната, докато приготвяше обяда, и след като не го намери там, започна да обикаля малкия апартамент, да го вика по име, ужасена, че може би е излязъл навън и се е загубил. Сега Дидри имаше същото усещане. Макар и по различен начин, Скип сякаш се беше загубил.

Неволно протегна ръка и докосна стъклената преграда. Искаше й се да прегърне този приятен, добър мъж, който й беше син. Изпитваше желание да му каже да не се тревожи, защото всичко щеше да се оправи както преди много години, когато се беше ударил. Сега обаче знаеше, че е длъжна да изрече други думи.

— Скип, не бива повече да ми говориш по този начин. Не ти си човекът, който ще реши дали Бет трябва да те обича, или не, понеже тя наистина те обича. Ще отида при тази жена, Кери Макграт. Сигурно е имало причини, щом е дошла да те види. Прокурорите не се отбиват просто ей тъй при осъдените. Ще открия защо е проявила интерес към теб, а после ти е обърнала гръб. Но и ти би следвало да ми помогнеш. Да не си посмял да се откажеш да се бориш.

Времето за посещение й се стори много кратко. Дидри успя да се въздържи да не заплаче, след като надзирателят отведе Скип. После яростно избърса очи. Стисна твърдо устни, изправи се, изчака режещата болка в гърдите й да премине и излезе бързо от затвора.

49.

Сякаш е ноември месец, мислеше си Барбара Томпкинс, докато изминаваше десетте пресечки от службата си, която се намираше на ъгъла на Шейсет и осма улица и Медисън Авеню, до апартамента си на Шейсет и първа и Трето Авеню. Трябваше да си облече по-топло палто. Но какво значение има студът, след като се чувства толкова добре?

Не минаваше ден, без да се радва на чудото, което д-р Смит беше извършил с нея. Изглеждаше й невероятно, че преди по-малко от две години работеше в тази рекламна фирма в Олбъни. Задължението й бе да урежда отпечатването в различни списания на обяви за услугите на не особено големи козметични салони.

Нанси Пиърс беше една от малкото клиентки, които й харесваха. Непрекъснато се шегуваше, че е грозна и с комплекс за малоценност, понеже моделите й били удивителни. После си взе продължителен отпуск и се върна променена до неузнаваемост. Съвсем открито, дори не без известна гордост, призна пред всички, че се е подложила на пластична операция.

— Вижте — каза тя, — сестра ми е с лице на мис Америка, но непрекъснато се бори с теглото си. Твърди, че у нея живее някакво слабо момиче, което се опитва да излезе. Аз пък винаги съм била убедена, че у мен живее някакво красиво момиче, което се опитва да излезе. Тя отиде в Голдън Дор, а аз при доктор Смит.

Докато я наблюдаваше колко непринудено и самоуверено се държи, Барбара си обеща, че ако някога има пари, също ще се възползва от услугите на този лекар. Наскоро след това скъпата леля Бети, сестрата на баба й, почина на осемдесет и седем години и й остави трийсет и пет хиляди долара с пожеланието да се позабавлява с тях.

Барбара си спомни първото посещение при д-р Смит. Лекарят влезе в кабинета. Тя седеше на ръба на кушетката за преглед. Маниерите му бяха студени, почти страховити.

— Какво желаете? — изръмжа той.

— Искам да разбера дали можете да ме направите хубава — отвърна неуверено Барбара. После събра кураж и добави: — Много хубава.

Д-р Смит стоя известно време безмълвен пред нея, след това насочи силната лампа към главата й, хвана я с ръка за брадичката, прокара пръсти по очертанията на лицето й и няколко минути изучава скулите и челото й. Отдръпна се назад и попита:

— Защо?

Разказа му за красавицата, която живее в нея и се мъчи да се изяви. Обясни, че макар и по принцип да не трябвало да се притеснява толкова много за външността си, тя съвсем не била маловажна за нея.

Най-неочаквано лекарят се усмихна — безрадостно, но искрено — и отговори:

— Ако не беше така, нямаше да се притеснявате.

Процедурата беше изключително сложна. Оформи брадичката и намали ушите й, отстрани тъмните кръгове под очите й и коригира тежките клепачи над тях, за да станат очите й големи и блестящи. Операцията направи устните й сочни и съблазнителни, премахна белезите от акне по бузите й, стесни носа и повдигна веждите й. Д-р Смит дори промени отчасти и тялото й.

После я изпрати във фризьорски салон, където боядисаха жълтеникаво кестенявата й коса в тъмнокафява — цвят, който караше кожата й, придобила млечна белота след специална процедура, да изпъква силно. Друг специалист в салона й показа как да се гримира.

Най-накрая лекарят я посъветва да вложи остатъка от парите си в дрехи. Насочи я към ателието на един дизайнер на Седмо Авеню. Придружена от консултант, Барбара се сдоби с първия изискан гардероб в живота си.

Д-р Смит настоя тя да се премести да живее в Ню Йорк, ориентира я къде да си потърси апартамент и дори прояви личен интерес към жилището, което тя си намери. След това й заяви, че трябва да ходи на контролен преглед при него на всеки три месеца.

Цяла година, след като пристигна в Манхатън и започна работа в „Прайс и Велън“, Барбара беше като замаяна. Всичко бе толкова вълнуващо. Чувстваше се прекрасно.

Тази вечер, докато се приближаваше към дома си, Барбара нервно погледна назад. Предишната нощ вечеря с клиенти в ресторанта на хотел „Марк“. Когато излизаха от заведението, тя забеляза д-р Смит, който седеше сам на малка странична маса.

Миналата седмица го зърна в Дъбовата зала на хотел „Плаза“.

Тогава не обърна внимание на този факт. Но преди месец имаше среща с клиенти в „Четирите сезона“ и докато се опитваше да спре такси, остана с впечатлението, че някой я наблюдава от някаква кола, паркирана на отсрещната страна на улицата.

Барбара си отдъхна, когато портиерът я поздрави и й отвори вратата. Още веднъж погледна назад.

На платното точно пред жилищната сграда един черен мерцедес бе спрял сред другите превозни средства. Нямаше съмнение по отношение на лицето на шофьора, макар че беше обърнат леко настрани, сякаш се взираше в другия тротоар.

Д-р Смит.

— Какво има, мис Томпкинс? — попита я портиерът. — Да не би да ви е зле?

— Не, благодаря ви. Добре съм.

Барбара влезе бързо във фоайето. Докато чакаше асансьора, си помисли, че лекарят я преследва. Чудеше се какво да направи.

50.

Макар че Кери бе приготвила за Робин едно от любимите й ястия — печени пилешки гърди с картофи, грах и салата, — двете се хранеха почти безмълвно.

Откакто се прибра вкъщи и Алисън й прошепна: „Според мен Робин е разстроена“, Кери изчакваше удобен момент, за да разбере какво се е случило.

Докато приготвяше вечерята, Робин се настани на кухненския плот и се залови да си пише домашните. Кери се надяваше, че ще й даде някакъв повод да подхване разговор, но дъщеря й изглеждаше погълната от заниманията си.

Преди да сервира масата, Кери дори я попита:

— Сигурна ли си, че си напълно готова?

След като започна да се храни, Робин се поотпусна.

— Днес изяде ли си обяда? — наруши мълчанието Кери, като се мъчеше гласът й да звучи делово. — Май че си гладна.

— Да, мамо. Изядох си почти всичко.

— Ясно.

Толкова прилича на мен, мислеше си Кери. Ако има някакъв проблем, се старае сама да си го реши. Много е затворена.

Изведнъж Робин заяви:

— Джеф ми харесва. Симпатичен е.

Джеф. Кери сведе очи и се съсредоточи върху пилето. Не искаше да си спомня подигравателната му реплика онази нощ, когато си тръгваше: „Довиждане, ваша светлост.“

— Да — отвърна небрежно тя, мъчейки се с тона си да покаже, че Джеф не е от значение за тях.

— Кога ще дойде пак?

Сега беше ред на Кери да отвърне уклончиво:

— О, не знам. Всъщност той беше у нас по повод на някакво дело, по което работеше.

Робин я погледна притеснено.

— Не трябваше да споделям с татко.

— Какво?

— Ами той ми говореше, че когато станеш съдия, сигурно ще си намериш приятел, който също е съдия, и ще се омъжиш за него. Нямах намерение да му казвам нищо, но въпреки това споменах, че преди няколко дни у нас е идвал един адвокат, който ми харесва. Татко ме попита кой е той.

— И ти му съобщи, че името му е Джеф Дорсо. Не си направила нищо лошо.

— Не знам. Татко сякаш се ядоса. Дотогава се забавлявахме чудесно. Изведнъж се умълча и ме подкани да си доям скаридите, понеже било време да се прибирам у дома.

— Роб, татко ти не се интересува с кого излизам, пък и Джеф Дорсо не е свързан с него или с някой от клиентите му. Точно сега е зает с едно тежко дело. Може би за момент си отвлякла вниманието му, а когато сте привършвали с вечерята, отново се е върнал в мислите си към него.

— Наистина ли така смяташ? — В гласа на Робин се долавяше надежда, а очите й блеснаха.

— Да — заяви твърдо Кери. — Нали си ме виждала колко съм отнесена, когато се занимавам със сериозен процес.

— И още как! — засмя се Робин.

В девет часа Кери се отби при Робин, която се беше подпряла на възглавниците и четеше книга.

— Време е за сън — каза строго тя, докато я завиваше.

— Добре — съгласи се с неохота момиченцето. После добави: — Мамо, нали можем да поканим Джеф, независимо от това, че е идвал само по работа? Забелязах, че те харесва.

— О, Роб, той просто винаги е мил с хората, което не означава, че ме харесва.

— Каси и Кортни го видяха, когато дойде да ме вземе. Смятат, че е страхотен.

И аз смятам така, помисли си Кери, докато загасяше лампата.

Слезе на долния етаж с намерението да прегледа сметките си. Но когато се приближи до бюрото, дълго време се взира в материалите по делото „Риърдън“, които Джо Пълъмбо й беше донесъл. После поклати глава. Забрави за него, каза си тя. Стой далеч от тази история.

Няма нищо лошо в това да ги прелистя, продължи да разсъждава Кери. Взе ги, седна на любимия си стол, сложи папката на възглавницата до краката си и извади няколко листа.

Скип Риърдън се беше обадил в дванайсет и двайсет през нощта и бе изкрещял на телефонистката да го свърже с полицейския участък в Алпайн. „Съпругата ми е мъртва, съпругата ми е мъртва!“ — повтарял той. Полицаите го открили да плаче, коленичил до нея. По собствените му думи веднага щом влязъл вкъщи, разбрал, че Сузан е мъртва, и не я докоснал. Вазата била съборена, а розите — разпръснати върху тялото й.

На следващата сутрин, когато дошла майка му, Скип Риърдън твърдял, че липсва една брошка с диаманти. Спомнял си я, понеже била от бижутата, подарени на съпругата му не от него, а вероятно от някой друг мъж. Знаел със сигурност, че е изчезнала и миниатюрната рамка със снимката на Сузан, която сутринта си стояла на мястото в спалнята им.

В единайсет часа Кери стигна до показанията на Доли Боулс. При посещението си при нея жената й беше разказала почти същата история.

Кери присви очи, когато видя, че и Джейсън Арнът е бил разпитван. Скип Риърдън й беше споменал за него. В показанията си той описваше себе си като експерт по антични предмети, който срещу комисиона придружавал жените на разпродажбите в места като „Сотби“ и „Кристи“ и ги съветвал в наддаването за определени вещи.

Обичал да посреща гости и Сузан често ходела на коктейлите и вечерите, организирани в дома му, понякога заедно със Скип, но в повечето случаи сама.

Следователят беше разговарял с общи познати на Сузан и Джейсън и не бе попаднал на сведения, които да подсказват, че между тях е имало любовна връзка. Само една приятелка заявяваше, че Сузан е била по природа флиртаджийка, но наричаше Арнът „безполов“.

И тук нищо ново, заключи Кери, след като прочете половината от материалите в папката. Разследването беше извършено задълбочено. През отворения прозорец инкасаторът бе чул Скип да крещи на Сузан. Коментарът му беше: „Мъжът беснееше от яд.“

Съжалявам, Джеф, помисли си Кери и понечи да затвори папката. Очите й пареха. На следващия ден щеше да прегледа до края материалите и да ги върне. В този миг зърна доклада за разговора с едно от момчетата, които носели стиковете на играчите на голф в Палисейдс Кънтри Клъб, чийто членове били Сузан и Скип. Името му привлече вниманието й и тя взе листовете, закачени с кламер. Веднага забрави за намерението да си ляга.

Момчето се казваше Майкъл Вити и беше същински извор на информация за Сузан Риърдън. „Всички обичаха да й носят стиковете. Беше мила. Закачаше се с нас и ни даваше големи бакшиши. Играеше с много мъже. Наистина беше добра. Доста жени й се сърдеха, защото съпрузите им я харесваха.“

Бяха задали на Вити въпроса дали Сузан е имала връзка с някой от тези мъже. „О, не знам — беше отвърнало момчето. — Всъщност никога не съм я виждал сама с нито един от тях. Двете двойки винаги ходеха заедно в ресторанта.“

Когато обаче го бяха притиснали, той бе признал, че може би е имало нещо между Сузан и Джими Уийкс.

Тъкмо името на Джими Уийкс беше привлякло погледа на Кери. Според бележките на следователя думите на Вити не бяха приети сериозно, понеже, макар и известен като женкар, по време на разпита Уийкс бе отрекъл категорично, че се е срещал със Сузан извън клуба. Тогава ходел с друга жена, а и алибито му за нощта на убийството беше желязно.

Кери прочете последното изявление на момчето. То твърдеше, че мистър Уийкс се отнасял с всички красавици по един и същи начин и наричал повечето от тях „скъпа“, „мила“ и „любов моя“.

На въпроса дали се е обръщал към Сузан по специален начин, момчето бе отговорило: „Няколко пъти го чух да й казва любима“.

Кери изпусна листовете на скута си. Джими Уийкс. Клиентът на Боб. Дали затова настроението му се е развалило така внезапно, когато Робин му е споменала, че Джеф Дорсо е бил у тях по работа?

На много хора им беше известно, че Джеф Дорсо е адвокат на Скип Риърдън и от десет години упорито, но неуспешно се мъчи да обжалва присъдата му.

Нима Боб, като адвокат на Джими Уийкс, се боеше да не бъде образуван нов процес срещу клиента му?

Няколко пъти го чух да й казва „любима“. Думите не излизаха от главата на Кери.

Силно притеснена, тя затвори папката и си легна. Вити не беше призован за свидетел по делото. Нито Джими Уийкс. Дали защитата е разпитвала момчето? Трябвало е да го стори, мислеше си Кери. Дали са разговаряли с Джейсън Арнът за други мъже, към които Сузан е проявявала интерес на приемите в дома му?

Ще изчакам да пристигнат снимките от втория баща на Сузан, продължи да разсъждава тя. Вероятно нищо няма да излезе или във всеки случай не повече от това, което ми предаде днес Джо Пълъмбо. Може би просто Сузан е променила изцяло външността си, когато е пристигнала в Ню Йорк. Разполагала е със средства от застраховката на майка си. А и д-р Смит отрече да й е правил каквато и да било операция.

Имай търпение, каза си тя. Добър съвет, понеже, така или иначе, в момента не беше в състояние да стори нищо друго.