Черни рози

35.

Вече готова да излезе за ранното посещение при д-р Смит, Кери разтърси протестиращата Робин, за да я събуди.

— Хайде, Роб — подкани я тя. — Нали винаги се оплакваш, че се отнасям с теб като с бебе?

— Така е — измърмори Робин.

— Добре. Сега ти давам шанс да докажеш, че си самостоятелна. Искам да станеш и да се облечеш. Иначе отново ще заспиш. Мисис Уайсър ще ти се обади по телефона в седем, за да провери дали си будна. Оставих ти сандвич и сок на масата. И да не забравиш да заключиш вратата, когато тръгваш за училище.

Робин се прозя и затвори очи.

— Моля те, Роб.

— Добре.

Робин въздъхна и свали краката си от леглото. Косата падна върху лицето й, когато потърка очи. Кери я отметна назад.

— Мога ли да ти вярвам?

Робин я погледна и й се усмихна сънено.

— Да.

— Добре. — Кери я целуна по главата. — Същите правила важат и сега. Не отваряй вратата на никого. Ще настроя алармената инсталация. Когато тръгваш, я включи. Не се качвай в ничия кола, освен ако не си с родителите на Каси или на Кортни.

— Знам, знам — въздъхна отегчено Робин.

— Давам си сметка, че хиляда пъти съм ти повтаряла тези неща. Довиждане до довечера. Алисън ще дойде в три часа.

Алисън беше момичето, което оставаше при Робин след училище, докато тя се прибере от работа. Кери се колебаеше дали да не я повика и тази сутрин, за да изпрати Робин, но отстъпи пред силните протести на дъщеря си, която твърдеше, че не е бебе и може сама да отиде на училище.

— Довиждане, мамо.

Робин изчака стъпките на майка й да заглъхнат по стълбището, и застана до прозореца. Видя как колата й излезе от алеята и пое по улицата.

Стаята беше студена. В седем часа, когато обикновено ставаше, къщата бе приятно затоплена. Само за минутка, помисли си тя, докато се пъхаше в леглото. Ще полежа още съвсем малко.

В седем часа, след като телефонът иззвъня шест пъти, тя седна в леглото и вдигна слушалката.

— Благодаря ви, мисис Уайсър. Да, разбира се, станала съм.

Вече наистина съм станала, каза си Робин и бързо се измъкна от леглото.

36.

Независимо от ранния час движението към Манхатън беше натоварено. Поне може да се кара с прилична скорост, помисли си Кери. Но въпреки това й беше необходим цял час, за да стигне от Ню Джърси по старата магистрала Уест Сайд, а после да продължи до Пето Авеню, където работеше д-р Смит. Закъсня с три минути.

Лекарят сам й отвори вратата и я въведе в кабинета си. Тази сутрин липсваше дори едва забележимата любезност, която бе проявил към Робин при двата прегледа. Не поздрави Кери, а само заяви:

— Мога да ви отделя не повече от двайсет минути, мисис Макграт.

Щом ще се държим така, добре, помисли си Кери, седна на стола срещу бюрото му и започна:

— Доктор Смит, след като видях от кабинета ви да излизат две жени, които поразително приличат на убитата ви дъщеря Сузан, ми стана много любопитно да се запозная с обстоятелствата около смъртта й. Миналата седмица отделих време да прочета протоколите от процеса срещу Скип Риърдън.

Не й убягна презрителното изражение, което се появи на лицето на д-р Смит, след като спомена името на Риърдън. Той присви очи, стисна устни, а челото и бузите му се сбръчкаха. Погледна го в упор.

— Доктор Смит, искам да ви уверя, че страшно съжалявам за смъртта на дъщеря ви. Вие сте били разведен. Аз също съм разведена. И като вас имам само едно дете — дъщеря. При мисълта за агонията, която преживях след катастрофата с Робин, представям си как сте се почувствали, когато са ви уведомили за Сузан.

Д-р Смит се беше втренчил в нея, а пръстите на ръцете му бяха сключени. Кери имаше усещането, че между тях съществува непреодолима бариера. Ако наистина беше така, можеше да предвиди как ще се развие по-нататък разговорът. Щеше да я изслуша, да изрече две-три думи за обичта и загубата и да я изпрати до вратата. Как да премине през бариерата?

Наведе се напред.

— Доктор Смит, вашите показания са причината Скип Риърдън да е в затвора. Вие сте заявили, че е бил безумно ревнив и това е карало дъщеря ви да се бои от него. Той се кълне, че никога не е заплашвал Сузан.

— Лъже. — Гласът на лекаря беше равен, без каквито и да било емоции. — Той действително я ревнуваше безумно. Както споменахте, Сузан беше единственото ми дете. Обожавах я. Бях станал достатъчно богат, за да съм в състояние да й дам нещата, от които бе лишена като дете. От време на време с удоволствие й купувах скъпи бижута. Но Риърдън не вярваше, че аз съм й ги подарил. Непрекъснато я обвиняваше, че се среща с други мъже.

Кери се чудеше дали е възможно да говори истината.

— След като Сузан се е страхувала за живота си, защо не го е напуснала? — поинтересува се тя.

Утринното слънце заливаше стаята със светлина. Лъчите му се отразяваха в очилата на Смит и Кери не можеше да види очите му. Питаше се дали и те са толкова безизразни, колкото гласът му.

— Понеже, за разлика от майка си, бившата ми съпруга, Сузан държеше много на брака — отвърна след кратка пауза Смит. — Най-голямата й грешка беше, че се влюби в Риърдън. Сбърка още повече, като не обърна внимание на заплахите му.

Кери осъзна, че няма да научи нищо от д-р Смит.

Настъпи моментът да му зададе въпроса, който се въртеше в главата й от самото начало на срещата, но се боеше, че ще предизвика остра реакция у него, а все още не беше готова да я посрещне.

— Доктор Смит, правили ли сте някога пластична операция на дъщеря си?

Веднага стана ясно, че въпросът й го разяри.

— Мисис Макграт, аз съм от онези хирурзи, които смятат, че не е редно да оперират членовете на семейството си, освен ако не е крайно наложително. А намекът ви е оскърбителен. Сузан притежаваше естествена красота.

— Две от вашите пациентки поразително приличат на нея. Защо сте пресъздали лицето й?

Д-р Смит погледна часовника си.

— Ще ви отговоря и на този въпрос, мисис Макграт, а после трябва да ме извините, понеже имам работа. Не ми е известно доколко сте запозната с пластичната хирургия. Ако съдим по сегашните стандарти, преди петдесет години тя е била съвсем примитивна. Когато си е разбиел носа, човек си е останал със зеещи ноздри. Резултатите от интервенциите при пациенти с вродени деформации, като например заешка устна, често са били доста незадоволителни. Но в наши дни се извършват сложни операции, и то с голям успех. Оттогава сме научили много нови неща. Пластичната хирургия вече не е само за богатите и известните. Тя е за всички, независимо от това, дали се нуждаят от нея, или просто искат да променят външността си. — Той си свали очилата и потърка чело, сякаш го болеше главата. — Родители водят децата си, и момичета, и момчета, които с възрастта започват да се притесняват от някои свои дефекти и този факт им се отразява зле на психиката. Вчера оперирах едно петнайсетгодишно момче, чиито уши стърчаха толкова много, че когато го погледнеше, човек не виждаше нищо друго, освен тях. След като сваля превръзките, ще се откроят приятните му черти, които се криеха от този досаден недостатък.

— При мен идват жени с отпусната кожа или с торбички под очите, които са били красиви като млади. Изтеглям кожата на челото и зад ушите. По този начин не само свалям двайсетина години от лицата им, но им избивам комплексите и им създавам самочувствие.

Д-р Смит повиши тон:

— Мога да ви предоставя снимки на пострадали при нещастни случаи, на които съм помогнал, преди и след операцията. Питате ме защо две от моите пациентки приличат на дъщеря ми. Ще ви обясня. Понеже през последните десет години при мен дойдоха няколко най-обикновени потиснати жени, които съумях да даря с нейната красота.

Кери усети, че всеки момент ще й каже да си върви, и побърза да зададе още един въпрос.

— Тогава защо преди известно време сте заявили на една от бъдещите си пациентки, Сюзан Грант, че понякога се злоупотребява с красотата, което предизвиква ревност и насилие? Сузан ли сте имали предвид? Дали ревността на Скип Риърдън всъщност не е била основателна? Навярно наистина сте подарявали бижута на дъщеря си, макар и Скип да не е вярвал. Той обаче се кълне, че не е изпратил на Сузан розите, които е получила в деня на смъртта си.

Д-р Смит стана от стола си.

— Мисис Макграт, като съдя по професията ви, би трябвало да сте наясно, че почти всеки убиец се кълне в невинността си. С това разговорът ни приключи.

Кери не можеше да направи нищо друго, освен да го последва, докато излизаше от помещението. Забеляза, че държи дясната си ръка притисната към бедрото. Чудеше се дали ръката му трепери, или само така й се струва. Да, наистина трепереше.

На вратата д-р Смит заяви:

— Мисис Макграт, разберете, че като чуя да се споменава името на Скип Риърдън, ми прилошава. Моля ви, обадете се на мисис Карпентър и й съобщете адреса на лекаря, на който да изпрати картона на Робин. Повече не желая да се срещам с вас, нито да преглеждам дъщеря ви.

Беше толкова близо до нея, че Кери неволно отстъпи назад. В този мъж имаше нещо застрашително. Очите му, изпълнени с гняв и омраза, сякаш я изгаряха. Готова съм да се обзаложа, че ако имаше пистолет, щеше да го използва, помисли си Кери.

37.

След като заключи вратата и тръгна надолу по стълбите, Робин забеляза малката черна кола, паркирана на отсрещната страна на улицата. Тук непознатите превозни средства не бяха нещо обичайно, особено по това време на деня, но тази специално я накара да се почувства странно.

Беше студено. Премести книгите си в лявата ръка, за да си закопчее догоре якето с дясната, и ускори крачка. Щеше да се срещне с Каси и Кортни на следващата пресечка и те сигурно вече я чакаха. Вече закъсняваше с две-три минути.

Наоколо бе тихо. Листата бяха почти окапали и дърветата изглеждаха голи и враждебни. Робин съжали, че не си е взела ръкавиците.

Когато стигна до тротоара, стрелна с очи отсрещната страна на улицата. Прозорецът на колата откъм седалката на шофьора се смъкваше бавно, после изведнъж спря, когато процепът стана само няколко пръста. Робин се взря напрегнато, надявайки се да разпознае лицето, но лъчите на яркото утринно слънце се отразяваха в стъклото и тя не можа да види нищо. През отвора се подаде ръка и насочи към нея някакъв предмет. Изведнъж Робин изпадна в паника и побягна. Колата избуча през платното и се отправи към нея. Точно когато си мислеше, че се приближава до бордюра и ще я блъсне, тя направи завой и полетя по улицата.

Хлипайки, Робин се затича през зелената площ на съседната къща и обезумяла натисна звънеца.

38.

Когато приключи с огледа на ограбената къща в Крескил, Джо Пълъмбо осъзна, че е едва девет и половина. Тъй като беше близо до Алпайн, реши, че му се е отдала идеална възможност да провери дали Доли Боулс, детегледачката, свидетелствала на делото „Риърдън“, все още живее на същия адрес. За щастие имаше телефонния й номер.

Отначало гласът на Доли Боулс прозвуча предпазливо, понеже Пълъмбо й обясни, че е следовател от прокуратурата на окръг Бъргър. Но след като й каза, че една от прокурорките, Кери Макграт, желае да научи повече подробности за колата, която Доли бе видяла пред дома на семейство Риърдън в нощта на убийството, жената се отпусна. Сподели, че е следила неотдавнашния процес, на който Кери Макграт е била обвинител. Останала удовлетворена от факта, че мъжът, застрелял шефката си, получил заслужена присъда. Разправи на Пълъмбо за крадеца, който нахлул в дома й, когато била дете, завързал ги двете с майка й и преровил къщата.

— Е, щом вие и Кери Макграт настоявате да поговорим, съгласна съм — заключи тя.

— Всъщност аз бих искал да се отбия сега. Може би Кери ще мине по-късно.

Последва пауза. Пълъмбо нямаше как да разбере, че в паметта й изплува подигравателното изражение на прокурора Грийн, който я беше разпитвал в съдебната зала.

Най-после тя наруши мълчанието.

— Струва ми се, че ще бъда по-спокойна, ако обсъдим онази нощ в присъствието на Кери Макграт. Най-добре е да почакаме, докато тя е в състояние да дойде.

39.

Кери пристигна в съда в девет и четирийсет и пет, час по-късно от обичайното. Предчувстваше, че ще си навлече неприятности. Ето защо се обади, за да предупреди, че ще се забави, понеже й се налага да свърши нещо. Франк Грийн винаги беше зад бюрото си точно в седем. Този навик даваше на подчинените му повод за шеги, но той самият очевидно смяташе, че всички трябва да идват на работа по същото време. Ако научеше, че Кери е била на посещение при д-р Смит, със сигурност щеше да получи нервна криза.

След като Кери набра кода и отвори входната врата, телефонистката вдигна глава и й каза:

— Кери, иди веднага в кабинета на мистър Грийн.

Оплетох конците, помисли си Кери.

Щом влезе в кабинета на Грийн, видя, че не е ядосан. Познаваше го достатъчно добре, за да прецени настроението му. Както обикновено, той започна направо:

— Кери, всичко е наред с Робин. При съседката ти е, мисис Уайсър. Повтарям, няма нищо страшно.

Кери усети как гърлото й се сви.

— Какво се е случило?

— Не е ясно. Вероятно нищо. Според Робин ти си излязла от къщи в шест и половина. — В очите му проблесна любопитство.

— Да.

— По-късно, когато тръгвала на училище, Робин забелязала непозната кола, която била паркирана на отсрещната страна на улицата. Щом се приближила до тротоара, прозорецът на автомобила откъм шофьора се отворил леко и ръката, която се показала, насочила към нея някакъв предмет. Не успяла да го различи, нито да види лицето на шофьора. После колата потеглила и внезапно пресякла улицата. На Робин й се сторило, че ще се качи на бордюра и ще я блъсне, но тя завила рязко и изчезнала. Робин хукнала към къщата на съседите.

Кери се отпусна на един стол.

— И сега е у тях?

— Да, можеш да й се обадиш или да си идеш у дома, ако така ще си по-спокойна. Аз по-скоро съм притеснен от това дали Робин си въобразява, или някой наистина се мъчи да сплаши нея, а съответно и теб.

— Защо някой ще изпитва желание да сплаши Робин или мен?

— Случвало се е и преди, непосредствено след приключването на някакво тежко дело. Ти току-що завърши процеса, който беше широко отразен в пресата и телевизията. Мъжът, когото осъди за убийство, явно е негодник. Сигурно има роднини и приятели.

— Всички, с които се срещнах, изглеждаха порядъчни — отвърна Кери. — А в отговор на първия ти въпрос трябва да те уверя, че Робин е уравновесено дете. — Тя се поколеба. — За първи път я оставям сама да тръгне сутрин за училище и я засипах с предупреждения какво да направи.

— Позвъни й оттук — подкани я Грийн.

Робин вдигна слушалката още след първия сигнал.

— Знаех, че ще ми се обадиш, мамо. Вече се успокоих. Искам да отида на училище. Мисис Уайсър ще ме закара. Така или иначе, ми се налага да изляза следобед. Днес е Денят на Вси светии.

Кери разсъждаваше трескаво. За Робин би било по-добре да иде на училище, отколкото да стои цял ден вкъщи и да си мисли за случката.

— Съгласна съм, но ще дойда да те взема в три без петнайсет. Предпочитам да не се прибираш пеша. — И да бъда с теб, докато обикаляш маскирана съседите, продължи наум тя. — А сега, моля те, Роб, повикай мисис Уайсър.

Когато затвори телефона, Кери попита шефа си: Може ли да си тръгна по-рано днес, Франк?

Усмивката му беше искрена.

— Естествено, Кери. Бъди внимателна с въпросите към Робин. Трябва да проверим дали някой наистина не я следи. Когато Кери излизаше от кабинета, той добави: — Робин не е ли още малка да ходи сама на училище сутрин?

На Кери й беше ясно, че се мъчи да научи какво толкова важно я е накарало да остави Робин и да напусне дома си в шест и половина.

— Да, рано й е — съгласи се Кери. — Подобно нещо няма да се случи втори път.

По-късно същата сутрин Джо Пълъмбо се отби в кабинета на Кери, за да я уведоми за телефонния разговор с Доли Боулс.

— Не пожела да се срещне с мен, Кери, но аз държа да присъствам, когато я посетиш.

— Веднага ще й позвъня.

Поздравът й, който се състоеше от няколко думи: „Здравейте, мисис Боулс, обажда се Кери Макграт“, беше последван от десетминутен монолог от другия край на линията.

Джо Пълъмбо кръстоса крака и се облегна на стола, наблюдавайки весело Кери, която се опитваше да вмъкне по някоя реплика или въпрос. После се подразни, когато разбра, че предложението на Кери да бъде придружена от следователя, с когото работи, е било отхвърлено.

Най-накрая Кери остави слушалката.

— Доли Боулс няма особено приятни спомени от начина, по който са се отнесли към нея преди десет години някои хора от нашата прокуратура. Общо взето, през цялото време ме занимава с това. Спомена също, че дъщеря й и зет й не желаели повече да обсъжда убийството и онова, което е видяла. Утре се връщали от някакво пътуване. Ето защо, ако въобще държа да се срещна с нея, трябва да го сторя днес към пет часа. За тази цел се налага да изкомбинирам нещо. Обещах да й се обадя допълнително.

— Ще успееш ли да се измъкнеш навреме оттук?

— Да. Така или иначе, отложих няколко ангажимента.

Кери разказа на Пълъмбо за инцидента с Робин.

Следователят стана и се помъчи да си закопчее сакото, което беше опънато на кръста му.

— Ще дойда у вас в пет — предложи той. Докато си при мисис Боулс, ще заведа Робин да хапнем по един хамбургер. Иска ми се да обсъдим случката от тази сутрин. — Забеляза неодобрителното изражение на лицето на Кери и побърза да й обясни, преди да е възразила: — Кери, ти си умна, но няма да бъдеш обективна. Не се опитвай да вършиш моята работа.

Кери изгледа замислено Джо. Винаги беше малко раздърпан и докладите от разследванията му не бяха особено подредени, но бе отличен професионалист. Беше присъствала, когато разговаря с деца. Подхождаше толкова умело, че те не разбираха как всяка тяхна дума се преценява от всички страни. Би било много полезно да разполага с мнението му за инцидента.

— Добре — съгласи се тя.

40.

Във вторник следобед Джейсън Арнът тръгна от Алпайн към отдалечения район край Елънвил в Катскил, където в просторната му вила, скрита от заобикалящата я планинска верига, се намираха безценните му крадени съкровища.

Жилището бе неговата страст, част от непреодолимото желание да задига красиви вещи от домовете на познатите си. В крайна сметка именно красотата го тласкаше към подобно поведение. Обичаше да гледа, да докосва красотата. Понякога копнежът да държи нещо, да го гали беше почти непреодолим. Възприемаше го като дар, който бе и благословия, и проклятие. Някой ден щеше да му докара неприятности. Всъщност вече му създаваше проблеми. Изнервяше се, когато гостите се възхищаваха на килимите, мебелите, картините или на другите предмети на изкуството в дома му в Алпайн. Често се забавляваше, представяйки си колко шокирани ще бъдат, ако случайно изтърси: „Според моите разбирания тази къща е най-обикновена.“

Но разбира се, той никога нямаше да изрече подобно нещо, понеже не искаше да показва частната си колекция на когото и да било. Тя беше само за него. И занапред щеше да е така.

Днес е Денят на Вси светии, мислеше си раздразнено той, докато караше бързо по шосе 17. Радваше се, че ще изчезне. Нямаше желание да се превърне в жертва на маскираните деца, които непрекъснато щяха да му звънят на вратата.

През почивните дни отседна в един хотел в Бетезда, Мериленд, и оползотвори времето си, като обра в Чеви Чейс дома на хората, на които беше гостувал преди няколко месеца. На събирането Майра Хамилтън се разбъбри за предстоящата сватба на сина си, която щяла да се състои на 28 октомври в Чикаго, като по този начин уведоми хората, че жилището ще е празно.

Къщата на семейство Хамилтън беше малка, но пълна с изящни предмети, събирани с години. Джейсън се захласна по настолния печат на Фаберже от син сапфир със златна дръжка във формата на яйце. Този печат и красивият обюсонски гоблен метър на два с розетка в средата, закачен на стената, бяха вещите, които най-много му се искаше да отмъкне.

Сега и двата предмета бяха в багажника на колата на път за убежището му. Джейсън се намръщи неволно. Не изпитваше обичайната радост от постигнатата цел. Човъркаше го някаква смътна, неподдаваща се на обяснение тревога. Възстановяваше в ума си стъпка по стъпка начина, по който проникна в дома на семейство Хамилтън.

Алармената система беше включена, но лесно я прекъсна. Очевидно къщата бе празна, както очакваше. За миг се изкуши да обходи набързо помещенията, за да провери дали не е пропуснал да забележи някаква ценна вещ по време на гостуването си. После се отказа. Върна се към първоначалния си план и взе само нещата, които си бе харесал.

Току-що бе излязъл на шосе 240, когато две полицейски коли с виещи сирени и проблясващи лампи се разминаха с него, завиха наляво и продължиха по улицата, която той беше напуснал преди секунди. Стана му ясно, че са на път за жилището на семейство Хамилтън. Това, естествено, означаваше, че е задействал някаква допълнителна охранителна система, която работи без звуков сигнал.

Чудеше се каква е тази система, която използват обитателите на къщата. Вече беше толкова лесно да се поставят скрити камери. Както винаги, за по-сигурно Джейсън бе с маска от чорап, но за миг я свали, за да разгледа бронзовата статуетка. Постъпи глупаво, а и се оказа, че предметът е без всякаква стойност.

Вероятността някоя камера да е хванала лицето ми е нищожна, успокояваше се Джейсън. Щеше да се освободи от опасенията и да продължи да живее както досега. Но известно време щеше да бъде малко по-предпазлив.

Следобедното слънце почти се беше скрило зад планинския склон, когато стигна до алеята за коли пред вилата. Изведнъж се почувства бодър. Най-близкият му съсед беше на няколко мили оттук. Мади, жената, която чистеше веднъж седмично — едра, студена, лишена от въображение и свикнала да поставя въпроси, сигурно бе идвала предишния ден и би трябвало да е излъскала всичко до блясък.

Джейсън знаеше, че не е способна да направи разлика между обюсонски гоблен и парче от килим, който се продава по десет долара квадрата, но се гордееше с работата си, която вършеше безупречно. За десет години не бе счупила дори най-обикновена чаша.

Джейсън се усмихна. Представи си реакцията на Мади, когато видеше гоблена, закачен във вестибюла, както и печата. Щеше да си каже: „Не му ли стигат нещата, които искат тупане и бърсане?“, и да продължи домакинските си занимания.

Паркира колата пред страничния вход с радостното предчувствие, което винаги го обземаше, когато пристигаше във вилата. Влезе и посегна към ключа за осветлението. При вида на толкова много красиви предмети устните и ръцете му отново се навлажниха. Няколко минути по-късно, след като прибра малкия куфар, чантата с продуктите и новите си съкровища, Джейсън заключи вратата и сложи веригата. Приятната вечер беше започнала.

Първата му работа бе да занесе печата на горния етаж и да го постави на старинната тоалетна масичка. След като изящната вещ вече си беше на мястото, мъжът се отдръпна назад, за да й се полюбува, после се наведе, за да я сравни с миниатюрната рамка, която стоеше на нощното му шкафче от десет години.

Рамката бе един от предметите, при чиято преценка се беше заблудил. Представляваше сполучливо копие на Фаберже, но все пак не бе оригинална. Сега фактът беше повече от очевиден. Синият емайл изглеждаше матов на фона на наситения цвят на печата. Златният кант, инкрустиран с перли, нямаше нищо общо с майсторството на Фаберже. Но от снимката в рамката му се усмихваше Сузан.

Не искаше да мисли за онази нощ преди близо единайсет години. Беше влязъл в къщата през отворения прозорец на всекидневната, която водеше към голямата спалня. Според него домът на семейство Риърдън трябваше да е празен. Сузан му бе споменала, че има среща и ще вечеря навън. Скип също щял да отсъства от дома си. Разполагаше с кода, но когато пристигна, видя, че прозорецът е широко отворен. Проникна на горния етаж, но там бе тъмно. Забеляза миниатюрната рамка на нощното шкафче. Отдалеч приличаше на оригинална. Приближи се, за да я погледне отблизо. Изведнъж чу силен вик. Сузан! Изпадна в паника, пусна рамката в джоба си и се скри в гардероба.

Джейсън се втренчи в рамката. През всичките тези години се чудеше по каква перверзна причина не е махнал снимката на Сузан от нея и защо изобщо държи тази рамка. В крайна сметка тя беше имитация.

Но докато се взираше в нея тази нощ, за първи път разбра защо я е задържал заедно със снимката. Така по-лесно заличаваше спомена за изкривените и страховити черти на Сузан, когато бягаше от къщата.

41.

— Е, съдебните заседатели са вече определени, и то доста сполучливо — каза Боб Кинълен на клиента си с радост, която всъщност не изпитваше.

Джими Уийкс го изгледа навъсено.

— Боби, с някои изключения съдебните заседатели не стават за нищо.

— Трябва да ми се довериш.

Литъни Бартлет подкрепи зет си.

— Боб е прав, Джими. Повярвай му.

Бартлет стрелна с очи далечния край на масата, където Барни Хаскъл седеше с мрачно изражение, подпрял с ръце главата си. Забеляза, че и Боб е вперил очи в Хаскъл, и знаеше за какво си мисли.

Хаскъл е диабетик. Едва ли ще рискува да прекара дълги години в затвора. Разполага с дати, факти и цифри, които трудно ще опровергаем… Известно му е всичко за Сузан.

Делото започваше на следващата сутрин. След като напусна съдебната зала, Джими Уийкс се отправи към колата си. Шофьорът му отвори вратата и той се отпусна на седалката, без да изръмжи обичайното си „довиждане“.

Кинълен и Бартлет гледаха потеглящата кола.

— Връщам се в кантората — каза Кинълен на тъста си. — Имам много работа.

Бартлет кимна.

— И аз така смятам — прозвуча безучастно гласът му. — Ще се видим утре сутринта, Боб.

Да, наистина, мислеше си Кинълен, докато крачеше към паркинга. Разграничаваш се от мен, за да си далеч, ако се забъркам в някоя каша.

Знаеше, че Бартлет разполага с милиони. Дори и Джими Уийкс да получеше присъда и кантората да фалираше, при него всичко щеше да е наред. Сигурно щеше да прекарва по-дълго в Палм Бийч със съпругата си, Алис старша.

Аз поемам всички рискове, продължи да разсъждава Боб Кинълен, докато подаваше разписката на служителката в гаража. И ще понеса последиците от провала. Сигурно съществува причина Джими Уийкс да настоява онази жена, Уагнър, да влезе в състава на съдебните заседатели, но каква е тя?

42.

Преди да излезе от кантората си, Джеф Дорсо се обади на Кери.

— Тази сутрин се срещнах с доктор Смит — обясни му забързано тя. — А в пет часа ще ходя при Доли Боулс. Сега нямам време да ти разказвам. Трябва да взема Робин от училище.

— Кери, умирам от любопитство да разбера как е минало посещението ти при доктор Смит и какво си научила от Доли Боулс. Имаш ли нещо против да вечеряме заедно?

— Не ми се излиза довечера, но ако не възразяваш, мога да приготвя салата и спагети…

— Не забравяй, че съм италианец.

— Към седем и половина?

— Става.

Когато взе Робин от училище, Кери осъзна, че умът на дъщеря й е зает повече с маскирането за Деня на Вси светии, отколкото с инцидента от сутринта. Истината бе, че Робин се притесняваше от случилото се. Кери схвана, че не й се говори за това, и реши да не го обсъждат в момента.

Прибраха се вкъщи и Кери освободи Алисън. Ето как живеят другите майки, помисли си тя, като видя няколко жени да водят деца с маскарадни костюми. Само след миг пристигна Джо Пълъмбо.

Носеше издуто куфарче. Потупа го с доволна усмивка.

— Протоколите от разпитите по делото „Риърдън“, проведени при нас — обясни той на Кери. — Би следвало да съдържат първоначалните показания на Доли Боулс. Хайде да ги прочетем, за да можеш да ги сравниш с информацията, която ще ти даде сега. Погледна Робин, облечена като вещица. — Страхотна дреха, Роб!

— Трябваше да избирам между нея и облекло на мъртвец — отвърна детето.

Кери не осъзна, че е потреперила, докато не срещна съчувствения поглед на Пълъмбо.

— Няма да е зле да тръгвам — забързано изрече тя.

По време на пътуването до Алпайн, което трая двайсет минути, Кери си даде сметка колко са опънати нервите й. Най-накрая съумя да накара Робин да й разкаже накратко за инцидента. Дотогава дъщеря й се опитваше да не му отдава голямо значение. На Кери й се искаше детето да е преувеличило.

Предпочиташе да приеме, че някой е спрял, за да потърси адрес, а после е открил грешката си. Знаеше обаче, че дъщеря й не си въобразява, нито пък разкрасява случката.

Явно, че Доли Боулс я бе чакала на прозореца. Веднага щом паркира на алеята пред масивната къща в стил „Тюдор“, вратата се отвори.

Доли беше дребна жена с оредяваща посивяла коса и продълговато лице, върху което бе изписано любопитство. Заговори още преди Кери да приближи до нея:

— … изглеждате точно като на снимката във вестника. Толкова съжалявам, че бях заета с едно дете и не успях да дойда на процеса на оня ужасен тип, който е убил шефката си.

Въведе Кери в огромна приемна и й посочи малката всекидневна вляво.

— Хайде да влезем тук. Това помещение е прекалено голямо за вкуса ми. Казвам на дъщеря си, че гласът ми кънти в него. На нея обаче й харесва, понеже обича да дава приеми. Когато е вкъщи, разбира се. Откакто Лу се пенсионира, не се застояват на едно място — непрекъснато пътуват. Чудя се защо им е прислужница, която да живее в къщата. Питам ги, не е ли по-добре някой да идва да чисти веднъж седмично? Така ще спестят пари. Аз, естествено, бих била по-спокойна, ако не съм сама през нощта, и сигурно по тази причина не я освобождават. От друга страна…

Господи, мислеше си Кери, много сладка жена, но аз просто не съм в подходящо настроение, за да я слушам. Седна на един стол с права облегалка, а мисис Боулс се настани на канапето, тапицирано с кретон.

— Мисис Боулс, не бих желала да ви отнемам много време. Освен това съм оставила дъщеря си при познати, ето защо не бива да се бавя…

— Имате дъщеря? Чудесно! На колко години е?

— На десет. Мисис Боулс, искам да разбера…

— Толкова млада и с такава голяма дъщеря!

— Благодаря ви. Трябва да ви уверя, че се чувствам достатъчно възрастна. — Кери имаше усещането, че е паднала в пропаст, от която никога няма да излезе. — Мисис Боулс, нека да поговорим за нощта, през която умря Сузан Риърдън.

Петнайсет минути по-късно, след като научи всичко за периода, когато Доли била детегледачка в къщата срещу дома на семейство Риърдън, и как Майкъл, момченцето, при което била тогава, страдало от забавено умствено развитие, Кери успя да измъкне ценната информация.

— Твърдите, че колата, паркирана пред къщата на семейство Риърдън, определено не е принадлежала на никой от гостите на съседите. Защо сте толкова сигурна?

— Понеже разговарях с хората. У тях имаше три двойки. Разбрах, че са били от Алпайн. След като мистър Грийн ме изкара пълна глупачка, им се обадих по телефона. И знаете ли какво? Никой не е карал „колата на деди“.

— Колата на деди? — възкликна учудено Кери.

— Така я нарече Майкъл. Не познаваше цветовете. Ако някой му посочеше кола и го попиташе какъв цвят е, той не можеше да каже. Но винаги различаваше тази, която му беше известна или му приличаше на някоя. Споменавайки „колата на деди“ онази нощ, той навярно е имал предвид черния мерцедес. Виждате ли, момченцето наричаше дядо си „деди“ и обичаше да се вози в колата му — огромен черен мерцедес. Беше тъмно, но лампата на верандата на Риърдън светеше и той я е видял съвсем ясно.

— Мисис Боулс, вие сте дали показания, че сте забелязали колата.

— Да, макар че в седем и половина, когато пристигнах в дома на Майкъл, я нямаше. А когато детето я посочи, тя потегляше, ето защо не успях да я огледам. Въпреки това мярнах на табелката цифрата 3 и буквата М. — Доли Боулс се облегна назад и очите й се разшириха под кръглите очила. — Мисис Макграт, попитах адвоката на Скип Риърдън, мистър Фарър, не, Фаръл, дали да съобщя тази подробност в съда, но той не ми разреши. Обясни ми, че свидетелските показания, основани на нещо чуто от друг човек, обикновено не се приемат за достоверни. Още повече, че в случая източникът бил дете с умствено увреждане. Това щяло да постави под пълно съмнение факта, че наистина съм забелязала колата. Но адвокатът не беше прав. Не виждам защо не трябваше да казвам на съдебните заседатели, че Майкъл страшно се възбуди. Детето мислеше, че е колата на дядо му. Според мен допълнителните сведения щяха да помогнат на делото.

Лекият трепет изчезна от гласа й.

— Мисис Макграт, онази вечер пред дома на семейство Риърдън бе спрял черен мерцедес, който потегли в девет и няколко минути. Убедена съм. Абсолютно.

43.

Тази вечер Джонатан Хувър не се наслаждаваше на мартинито си. Обикновено по това време на деня той се чувстваше великолепно. Седнал до камината на стола със странични облегалки за главата, отпиваше лекия джин, подправен с точно три капки вермут и с две маслини, и споделяше с Грейс преживяното през деня.

Днес обаче, освен собствените си грижи усещаше, че нещо тревожи Грейс. Знаеше, че дори и болките й да са се засилили от студа, жена му няма да си признае. Никога не обсъждаха здравословните й проблеми. Отдавна беше свикнал да не я пита нищо специално. Задаваше й само небрежния въпрос: „Как си, скъпа?“

Грейс винаги му отговаряше: „Не се чувствам зле.“

Задълбочаващият се ревматоиден артрит не й пречеше да се облича с присъщата й елегантност. През деня носеше дрехи с дълги, широки ръкави, за да прикрива подутите китки на ръцете си, а вечер, когато бяха сами — свободни роби, за да не се виждат деформираните й крака и ходила.

Когато беше подпряна на канапето в полулегнало положение, гърбицата й не се забелязваше, а блестящите й сиви очи изпъкваха на алабастрово бялото лице. Само изкривените пръсти на ръцете й издаваха опустошителното въздействие на болестта.

Грейс винаги лежеше до късно, а Джонатан ставаше рано. Ето защо общуваха най-много вечер. Грейс му се усмихна притеснено.

— Чувствам се така, сякаш съм пред огледалото, Джон. Разтревожен си. Знам, че причината е нещо, за което вече сподели с мен. Нека да го изрека. Говорих с Кери.

Джонатан повдигна вежди.

— И?

— Боя се, че няма намерение да престане да разследва делото „Риърдън“.

— Какво ти каза?

— Притеснява ме това, което не ми каза. Беше доста уклончива. Изслуша ме и заяви, че има достатъчно основания да се съмнява в искреността на показанията на доктор Смит. Засега нямало причини да оспорва факта, че Риърдън е убиецът. Смятала обаче за свой дълг да проучи възможността за допусната съдебна грешка.

Лицето на Джонатан почервеня от гняв.

— Грейс, понякога чувството на Кери за справедливост стига до абсурд. Снощи успях да убедя губернатора да не избързва да представя в сената списъка с имената на кандидатите, за съдийските места.

— Джонатан!

— Това беше единственото нещо, което можех да направя, преди да настоявам да свали кандидатурата на Кери. Нямах друг избор, Грейс. Прескот Маршъл е невероятно добър като губернатор и ти го знаеш. Благодарение на него съумях да прокарам в сената необходимите закони, да променя структурата на данъчното облагане, да привлека инвеститорите към щата, да осъществя реформа, която да повдигне жизнения стандарт на хората, като засегне богатите мошеници, без да влоши материалното състояние на бедните. Маршъл ми е нужен след четири години. Не съм голям почитател на Франк Грийн, но като губернатор той ще бъде сполучлив резервен вариант и няма да опропасти създаденото от Маршъл и от мен. От друга страна, ако Грийн се провали и мястото бъде спечелено от другата партия, всичко, което сме постигнали, ще бъде съсипано.

Изведнъж червенината от лицето му изчезна. Изглеждаше просто много уморен и му личеше, че е на шейсет и две години.

— В неделя ще поканя Кери и Робин на вечеря — заяви Грейс. — Така ще имаш шанс още веднъж да се опиташ да я вразумиш. Не мисля, че нечие бъдеще би следвало да се жертва заради Скип Риърдън.

— Ще й се обадя по-късно тази вечер — отвърна Джонатан.

44.

Джеф Дорсо позвъни на вратата точно в седем и половина. Отново го посрещна Робин. Момиченцето все още беше с костюма и грима на вещица. Веждите й бяха изрисувани с въглен. Дебел слой пудра покриваше лицето й, с изключение на раните по бузата и брадичката. Рошавата черна коса на перуката стигаше до раменете й.

Джеф отскочи назад.

— Уплаши ме!

— Чудесно! — възкликна въодушевено Робин. — Благодаря ви, че дойдохте навреме. Ще ходя на тържеството, което ще започне всеки момент. За най-страшния костюм е предвидена награда. Трябва да тръгвам.

— Сигурен съм, че ще спечелиш конкурса — отбеляза Джеф, докато пристъпваше във вестибюла. Подуши и добави: — Мирише на хубаво.

— Мама приготвя чеснов хляб — обясни Робин. После извика: — Мамо, пристигна мистър Дорсо.

Кухнята се намираше в задната част на къщата. Джеф се усмихна, когато вратата се отвори и Кери се появи, бършейки с кърпа ръцете си. Беше облечена в зелен панталон и зелен пуловер с качулка. Джеф забеляза как светлината, която падаше отгоре, подчертаваше златистите кичури на косата й и луничките на носа й.

Изглежда на двайсет и три-четири, помисли си той, и веднага осъзна, че топлата й усмивка не може да скрие тревогата в очите й.

— Радвам се да те видя, Джеф. Разполагай се. Ще заведа Робин до къщата на ъгъла, където ще бъде събирането им.

— Защо да не го направя аз? — предложи Джеф. — Все още не съм си свалил палтото.

— Добре — бавно отвърна Кери, преценявайки предложението. — Изчакай я, моля те, докато влезе. Искам да кажа да не я оставяш на алеята.

— Мамо! — възнегодува Робин. — Вече не ме е страх. Честна дума.

— Мен обаче ме е страх.

Джеф се чудеше какво се е случило.

— Кери, всичките ми сестри са по-малки от мен. Докато започнат да учат в колежа, аз ги изпращах и посрещах. Бог ми е свидетел, никога не съм си тръгвал, преди да се уверя, че са в безопасност. Вземай метлата, Робин. Сигурен съм, че си я приготвила.

Докато вървяха по тихата улица, Робин му разказа за колата, която я беше изплашила.

— Както обикновено, мама се държи, но на мен ми е ясно, че е притеснена. Тревожи се прекалено много за мен. Съжалявам, че не си премълчах за станалото.

Джеф спря и я погледна в очите.

— Слушай, Робин. По-лошо е да не споделиш с майка си, когато се случи нещо подобно. Обещай ми, че няма да допуснеш такава грешка.

— Обещавам. Вече се заклех пред мама. — Силно начервените й устни се разтеглиха в дяволита усмивка. — Винаги удържам на думата си, освен когато обещая, че ще стана навреме. Страшно ми е неприятно.

— И на мен — разпалено отвърна Джеф.

Пет минути по-късно, докато седеше на табуретката до кухненския плот и наблюдаваше Кери, която правеше салата, Джеф реши да подходи направо към въпроса.

— Робин ми описа сутрешното си преживяване. Наистина ли съществуват причини за безпокойство?

Кери късаше листата на марулята и ги пускаше в купата.

— Един от нашите следователи, Джо Пълъмбо, разговаря с Робин следобед и е доста притеснен. Според него всеки би се уплашил, ако някоя кола завие рязко на две-три крачки от него. Робин обаче твърди, че прозорецът откъм седалката на шофьора се отворил, появила се ръка и насочила някакъв предмет към нея. Джо предполага, че са я снимали.

Джеф усети, че гласът й трепери.

— Защо?

— Не знам. Според Франк Грийн навярно е свързано с делото, което току-що приключих. Аз обаче не смятам, че е така. Ужасявам се, като си помисля, че може би някой откачен преследва Робин. Това също е възможно. — Кери започна яростно да къса листата. — Въпросът е: какво да направя? Как да я защитя?

— Никак не е лесно човек да живее сам с подобна тревога.

— Искаш да кажеш, понеже съм разведена и у дома няма мъж, който да поеме грижата за нея? Видя лицето й. Катастрофата е станала, докато е била с баща си. Не успяла да сложи предпазния колан. А той е от онези шофьори, които натискат до края педала за газта, а после спират внезапно. Не ме интересува дали Боб Кинълен просто се фука, или обича да поема рискове. Но във всеки случай на двете с Робин ни е по-добре без него.

Тя приключи със салатата и се усмихна виновно.

— Извинявай. Струва ми се, Джеф, че не си избрал подходяща вечер да опиташ спагетите ми. Компанията ми няма да ти е особено приятна. Но както и да е. По-важни в момента са срещите ми с доктор Смит и Доли Боулс.

Докато хапваха салата и чеснов хляб, тя му разказа за разговора с д-р Смит.

— Мрази Скип Риърдън. Но това не е онази омраза, с която съм свикнала. — Забеляза, че на лицето на Джеф се появи недоумение, и добави: — Повечето от роднините на жертвата ненавиждат убиеца и искат да бъде наказан. Гневът им е примесен с толкова силна тъга, че търсят начин да излеят двете чувства. Родителите често ми дават да разглеждам снимки на детето им като бебе и при завършване на училище, описват ми колко е било добро, споменават какви награди е получило. После избухват в плач, завладени от дълбока скръб. Единият от тях, обикновено бащата, иска да бъде оставен пет минути насаме с убиеца или да дръпне шалтера. При Смит нямаше такова нещо. Той изпитваше единствено омраза.

— Какво означава това според теб?

— Или Скип Риърдън е лъжец и убиец, или доктор Смит е хранел силна неприязън към него още преди смъртта на Сузан. Ще трябва да открием дали второто отговаря на истината и какви са били отношенията между Смит и Сузан. Не забравяй, че ако съдим по собствените му думи, той не я бил виждал от дете до навършване на двайсет години. И изведнъж един ден влязла в кабинета му и се представила. От снимките е ясно, че е била невероятно красива.

Кери се изправи.

— Помисли си, докато приготвя спагетите. После ще продължа с историята на Доли Боулс за „колата на деди“…

Джеф почти не усещаше приятния вкус на спагетите със сос от миди, понеже беше погълнат от разказа на Кери за посещението й при Доли Боулс.

— Работата е в това — заключи тя, — че и обвинението, и защитата са отхвърлили възможността малкият Майкъл да се яви като надежден свидетел.

— Самият Тим Фаръл разпита Доли Боулс — отвърна Джеф. — Сега си спомних. Жената спомена, че едно петгодишно дете със забавено умствено развитие е видяло някаква кола, но аз не обърнах внимание.

— Знам, че шансовете са минимални — продължи Кери, — но Джо Пълъмбо, следователят, за който ти споменах, ми донесе материалите по делото „Риърдън“. Възнамерявам да ги прегледам, да потърся имена на мъже, с които Сузан се е забавлявала. Едва ли ще е трудно да се провери дали преди единайсет години някой от тях не е карал черен мерцедес. Възможно е, разбира се, колата да е била регистрирана под друго име или взета под наем. Тогава нищо няма да научим.

Тя стрелна с очи часовника над кухненската печка и отбеляза:

— Имаме още много време.

Джеф схвана, че Кери си мисли за прибирането на Робин.

— Кога свършва тържеството?

— В девет. Обикновено през седмицата децата не се събират, но Денят на Вси светии е по-специален за тях, нали? Какво кафе предпочиташ — еспресо или шварц? Трябва да купя машина за капучино, но все не стигам до нея.

— Еспресо. Докато си пием кафето, аз пък ще ти разкажа за Скип Риърдън и Бет Тейлър.

Когато Джеф привърши най-общо с описанието на връзката между Бет и Скип, Кери изрече бавно:

— Ясно ми е защо Тим Фаръл се е страхувал да призове Бет Тейлър за свидетел. И все пак, ако Скип Риърдън е бил влюбен в нея по време на убийството, този факт поставя под съмнение достоверността на показанията на доктор Смит.

— Точно така. Можем да предположим, че след като е видял Сузан да подрежда рози, изпратени й от друг мъж, навярно е въздъхнал облекчено и е възкликнал наум: „Прав й път!“

Телефонът на стената иззвъня и Джеф си погледна часовника.

— Нали трябваше да прибереш Робин в девет часа? Ще отида вместо теб, а ти говори спокойно по телефона.

— Благодаря ти — отвърна Кери и вдигна слушалката. — Ало? — Заслуша се и изрече с топлота в гласа: — О, ти ли си, Джонатан! Канех се да ти се обадя по-късно.

Джеф й даде знак, че излиза. Отправи се към вестибюла и си взе палтото от гардероба.

Докато вървяха, Робин сподели с Джеф, че е доволна от тържеството, макар и да не е получила първа награда за костюма си.

— Дойде братовчедката на Каси — обясни му тя. — Беше облечена в изчанчен костюм, да прилича на скелет, а майка й беше пришила отгоре кости от пилешка супа. Затова на всички им се видя по-специален. Както и да е. Благодаря ви, че ме посрещнахте, мистър Дорсо.

— Човек невинаги печели, Робин. Защо не ме наричаш просто Джеф?

В момента, в който Кери им отвори вратата, Джеф разбра, че нещо не е наред. Тя правеше неимоверни усилия да се усмихва мило, докато слушаше Робин, която ентусиазирано описваше тържеството.

Най-накрая Кери заяви:

— Стига толкова, Робин. Минава девет часът, а ти обеща…

— Веднага да си легна, без да се мотая. — Робин целуна бързо Кери. — Обичам те, мамо. Лека нощ, Джеф.

Детето заподскача нагоре по стълбите.

Джеф видя, че Кери започна да трепери. Хвана я за ръката, заведе я в кухнята и затвори вратата.

— Какво става?

Кери се опита да запази самообладание.

— Губернаторът трябваше утре да предаде за одобрение на сената имената на тримата кандидати за съдийските места. Моето щеше да бъде сред тях. Заради мен Джонатан го е помолил да изчака.

— Сенатор Хувър е постъпил така с теб? Мислех, че сте приятели. — Джеф се взря в Кери. — Момент, това свързано ли е с делото „Риърдън“ и Франк Грийн? — Преди Кери да кимне, Джеф вече знаеше отговора. — Не е честно. Но ти каза, че губернаторът ще изчака. Всъщност кандидатурата ти не е отхвърлена.

— Джонатан не би го направил. Сигурна съм. — Гласът й вече беше станал по-уверен. — Ясно ми е обаче, че никога не би поставил себе си в неудобно положение. Споменах му за срещите си с доктор Смит и Доли Боулс.

— И как реагира той?

— Не беше особено впечатлен. Смята, че като се мъча да открия нови факти по случая, поставям под съмнение способностите и почтеността на Франк Грийн и заслужавам критика, понеже пилея парите на данъкоплатците за дело, което е приключено преди десет години. Подчерта, че присъдата е била обжалвана безрезултатно пет пъти.

Поклати глава, сякаш се мъчеше да проясни съзнанието си. После извърна очи от Джеф.

— Извинявай, че ти загубих времето, Джеф, но според мен Джонатан е прав. Убиецът е в затвора. Там са го изпратили съдебните заседатели, а съдът е потвърдил вината му. Защо си мисля, че знам повече от тях? — Кери го погледна и изрече категорично: — Убиецът е в затвора и аз ще се откажа да търся истината.

Лицето на Джеф се опъна от потиснатия гняв и разочарование.

— Добре. В такъв случай довиждане, ваша светлост. Благодаря за спагетите.