Черни рози

12.

Когато отиде на работа във вторник сутринта, Кери най-напред се обади на Джонатан Хувър.

Както винаги гласът му й подейства успокоително. Започна направо:

— Джонатан, вчера водих Робин на контролен преглед в Ню Йорк. Всичко е наред, но бих се чувствала по-спокойна, ако още един пластичен хирург потвърди мнението на доктор Смит, че по лицето й няма да останат белези. Познаваш ли някой добър специалист?

Гласът на Джонатан прозвуча закачливо:

— Не от личен опит.

— На теб просто не ти е нужно да прибягваш до услугите му.

— Благодаря ти, Кери. Нека да поразпитам малко. Двамата с Грейс си мислехме, че наистина е необходимо да се консултираш с още един пластичен хирург, но не искахме да ти се месим. Да не би вчера да се е случило нещо, което да те е подтикнало към подобно решение?

— И да, и не. В момента не съм сама. Ще ти разкажа, когато се видим.

— Следобед ще съм готов с името на лекаря.

— Благодаря ти, Джонатан.

— Няма защо, ваша светлост.

— Джонатан, не говори така. Ще ме урочасаш.

Докато затваряше телефона, го чу как се изсмя.

Първата й среща беше с Корин Банкс, младши прокурор, на която тя бе възложила дело за смъртен случай при автомобилна катастрофа. Процесът започваше следващия понеделник и Корин искаше да обсъдят заедно някои моменти от обвинението, което възнамеряваше да отправи.

Корин, тази чернокожа двайсет и седем годишна жена, има дарба за първокласен адвокат, помисли си Кери. На вратата се почука и Корин влезе с голяма папка под мишница. На лицето й цъфна усмивка.

— Познай какво изрови Джо! — възкликна радостно тя.

Джо Пълъмбо беше един от най-добрите им следователи.

Кери се усмихна.

— Умирам от любопитство.

— Нашият „невинен“ подсъдим, който твърди, че досега не е бил замесен в катастрофи, наистина е закъсал. Използвал е подправена шофьорска книжка, в която са отбелязани няколко сериозни нарушения. Преди петнайсет години дори е причинил смъртта на още един човек. Нямам търпение да го притиснем, а вече съм уверена, че ще успеем. — Остави папката на бюрото и я отвори. — Както и да е, ето за какво съм дошла да поговорим…

Двайсет минути по-късно, след като Корин излезе от стаята, Кери посегна към телефона. Споменавайки за Джо Пълъмбо, жената й даде идея.

Джо Пълъмбо вдигна слушалката и изрече обичайното:

— Да?

— Джо, какви са ти плановете за обедната почивка? — попита го тя.

— Никакви, Кери. Да не би да искаш да ме заведеш на обяд в „Солари“?

Кери се засмя.

— С удоволствие, но имам нещо друго предвид. Откога работиш тук?

— От двайсет години.

— Правил ли си разследване по делото „Риърдън“ преди около десетина години? Споменаваше се в пресата като „убийството с черните рози“.

— Голям шум се вдигна. Не, не съм се занимавал със случая, но си спомням, че беше доста елементарен. Нашият лидер се прочу с него.

Кери знаеше, че Пълъмбо не обича Франк Грийн.

— Не го ли обжалваха няколко пъти? — попита тя.

— О, да. Непрекъснато излизаха с нови хипотези. Имам чувството, че историята продължи безкрайно дълго.

— Струва ми се, че последното обжалване беше само преди две години. Неотдавна обаче изникна нещо, което събуди любопитството ми. Както и да е, всъщност бих искала да те помоля да прелистиш папките с вестникарските изрезки и да извадиш всичко, което са писали по делото.

Кери си представи как Джо добродушно се опулва.

— За теб съм способен на всичко, Кери. Но защо? Случаят отдавна е приключен.

— Ще ти обясня по-късно.

На обяд Кери хапна сандвич и пи кафе на бюрото си. В един и половина Джо се появи с дебел плик и заяви:

— Молбата ти е удовлетворена.

Кери го погледна мило. Нисък, посивял, с десетина килограма наднормено тегло и винаги готов да се усмихне, Джо действаше съвсем обезоръжаващо и с нищо не загатваше, че инстинктивно обръща внимание на привидно незначителни подробности. Кери беше работила с него по някои от най-важните си дела.

— Страшно съм ти задължена.

— Няма защо. Признавам обаче, че съм любопитен. Защо се интересуваш от случая „Риърдън“, Кери?

Тя се поколеба. Струваше й се, че в момента не би било добре да споменава за това, което вършеше д-р Смит.

Пълъмбо забеляза нежеланието й да говори по въпроса.

— Не се притеснявай. Ще ме осведомиш, когато можеш. Довиждане.

Кери възнамеряваше да вземе материалите вкъщи и да започне да ги чете след вечеря; не устоя обаче, и извади първата изрезка. Правилно съм запомнила, помисли си тя. Последното обжалване е било преди две години.

Беше кратко съобщение на трийсет и втора страница на юридическото издание „Рекърд“, в което се споменаваше, че петата поред молба на Скип Риърдън за преразглеждане на делото е отхвърлена от Върховния съд на Ню Джърси. Адвокатът му Джефри Дорсо се бе зарекъл, че ще намери достатъчно причини пак да обжалва присъдата.

Цитираха го: „Няма да се откажа, докато Скип Риърдън не излезе от затвора с оправдателна присъда.“

Разбира се, помисли си Кери. Всички адвокати го казват.

13.

Втора поредна вечер Боб Кинълен се хранеше в ресторант с клиента си Джими Уийкс. Денят в съда премина зле. Подборът на съдебните заседатели все още се влачеше. Осем души си бяха направили отвод. Но колкото и да внимаваха, беше очевидно, че федералният прокурор се е подготвил добре. Вече бяха почти сигурни, че Хаскъл ще стане свидетел на обвинението, понеже му беше обещано да получи по-лека присъда.

И двамата бяха мрачни.

— Дори и Хаскъл да свидетелства, мисля, че ще успея да го сразя — увери той Джими.

— Мислиш, че можеш да го сразиш. Това не е достатъчно.

— Ще видим.

Уийкс се усмихна тъжно.

— Започвам да се тревожа за теб, Боб. Време е да подготвиш резервен вариант.

Боб Кинълен не обърна внимание на забележката му. Отвори листа с менюто.

— Имам среща с Алис в дома на Арнът. Ти ще ходиш ли?

— Не, по дяволите. Трябва да знаеш, че вече не е нужно да ме представя на никого. Достатъчно ми навредиха познанствата, които завързах там.

14.

Кери и Робин седяха във всекидневната и безмълвно се наслаждаваха на спокойната вечер. Беше студено и те решиха да запалят първия огън за тази есен, което в случая означаваше да включат газта, а после да натиснат бутона, обгръщащ в пламъци изкуствените цепеници.

Кери често обясняваше на гостите: „Алергична съм към дима. Тази камина изглежда съвсем като истинска и топли много. Толкова заблуждава, че жената, която чисти, изсмука с прахосмукачката фалшивата пепел, та трябваше да купувам нова.“

Робин нареди на масичката снимките с разноцветните багри на есента.

— Каква страхотна нощ! — възкликна доволно тя. — Студена и ветровита. Скоро трябва да направя и останалите снимки. Голи дървета и купища окапали листа.

Кери се беше разположила в любимото си кресло, а краката й бяха качени на столче с възглавничка. Вдигна очи.

— Не ми напомняй за листопада. Става ми неприятно.

— Защо не купиш машина за събиране на листата?

— Ще ти подаря една за Коледа.

— Чудесно! Какво четеш, мамо?

— Ела, Роб. — Кери държеше изрезка от вестник със снимка на Сузан Риърдън. — Виждала ли си тази жена?

— Вчера беше в кабинета на доктор Смит.

— Имаш набито око, но това не е същата жена.

Кери току-що беше започнала да разучава фактите около убийството на Сузан Риърдън. Тялото й било открито в полунощ от нейния съпруг, Скип Риърдън, преуспяващ предприемач, натрупал сам милионите си. Намерил я удушена на пода във вестибюла на луксозната им къща в Алпайн. Върху тялото й били разпръснати черни рози.

Навремето трябва да съм чела за случая, разсъждаваше Кери. Сигурно ми е направил впечатление, щом сънувам подобни кошмари.

Двайсет минути по-късно друга изрезка я накара да зяпне от почуда. Скип Риърдън бил осъден за убийството, след като тъстът му, д-р Чарлс Смит, разказал в полицията, че дъщеря му живеела в непрекъснат страх от налудничавите съпружески пристъпи на ревност.

Доктор Смит е бащата на Сузан Риърдън! Боже мой, помисли си Кери, затова ли извайва лицето й, когато оперира други жени? Странно! С колко от пациентките си го е сторил? Дали по тази причина ни изнесе лекция за съхранението на красотата?

— Какво има, мамо? Изглеждаш ми една такава…

— Нищо. Просто съм се зачела в интересно дело. — Кери вдигна очи към часовника върху камината. — Девет часът е, Роб. Време е да си лягаш. След малко ще дойда да ти кажа лека нощ.

Робин започна да събира снимките, а Кери отпусна в скута си листовете, които държеше. Беше чувала за случаи, когато родителите не могат да се съвземат след смъртта на детето си и оставят стаята му непокътната, с дрехите в гардероба, така както то си ги е било подредило приживе. Но да я „претворява“ многократно? Това определено е нещо повече от скръб.

Изправи се бавно и последва Робин, която се беше качила на горния етаж. След като я целуна, Кери си облече пижамата и халата, слезе отново долу, свари си какао и продължи да чете.

Делото срещу Скип Риърдън наистина изглеждаше елементарно. Признал, че се карали със Сузан по време на закуската в деня на смъртта й. Всъщност казал, че предните дни непрекъснато се разправяли. Вечерта се прибрал в шест часа и я заварил да подрежда рози в една ваза. Когато я попитал откъде са, тя отвърнала, че не е негова работа кой й ги е изпратил. Скип й заявил, че може да прави каквото иска, понеже той самият се канел да излиза. Твърдял, че после отишъл в офиса си, пийнал, заспал на канапето, върнал се у дома в полунощ и открил трупа.

Нямало обаче никой, който да потвърди думите му. В папката се съдържаше част от протокола на процеса, включително и показанията на Скип. Прокурорът го беше обсипвал с въпроси, докато мъжът се бе объркал и бе започнал да си противоречи. Никак не звучеше убедително.

Сигурно на адвоката съвсем не му е било лесно да подготви клиента си, мислеше си Кери. При косвените улики, с които прокурорът е разполагал, Риърдън е трябвало да застане на свидетелското място и да отрече, че е убил Сузан. Но явно опустошителният разпит на Франк Грийн го беше извадил от равновесие и той сам си бе изкопал гроба.

Присъдата бе произнесена шест седмици след приключването на процеса. Всъщност Кери присъстваше в залата. Изведнъж си спомни този ден. Риърдън се бе запечатал в съзнанието й като едър червенокос красавец, който явно не се чувстваше добре в облеклото на ситни райета. Когато съдията го попита дали желае да каже нещо, преди да чуе присъдата, Риърдън отново заяви, че е невинен.

Джеф Дорсо беше в залата като помощник на защитника му. Кери го познаваше бегло. През последвалите десетина години си бе изградил солидна репутация на адвокат, но тя самата не бе заставала като обвинител срещу него.

Стигна до изрезката, описваща произнасянето на присъдата. Тя съдържаше цитат от Скип Риърдън: „Не съм виновен за смъртта на съпругата си. Никога не съм я наранявал с нищо. Баща й, доктор Чарлс Смит, е лъжец. Заклевам се пред Бога и пред съда, че е лъжец.“

Макар че от камината лъхаше топлина, Кери потрепери.

15.

Всички знаеха, че Джейсън Арнът е получил солидно наследство. Или поне така си мислеха. Живееше в Алпайн от петнайсет години, след като купи старото имение на семейство Холидей — огромна къща с двайсет стаи, кацнала на един хребет с изглед към красивия парк.

Джейсън наскоро бе прехвърлил петдесетте; бе среден на ръст, с оредяла кестенява коса, безцветни очи и стегната фигура. Пътуваше много, намекваше за инвестиции в Ориента и обичаше красивите неща. Домът му беше радост за окото с пъстрите персийски килими, старинните мебели, скъпите картини и изящните творения на изкуството. Превъзходен домакин, Джейсън забавляваше щедро гостите си и получаваше покани от светските лъвове, от техните приближени и от онези, които се опитваха да блеснат — всъщност от богатите.

Ерудиран и духовит, Джейсън твърдеше, че има връзка с фамилията Астор от Англия. Но повечето хора смятаха, че това е плод на въображението му. Знаеха, че е колоритен, малко загадъчен и страшно очарователен.

Не им беше известно обаче, че Джейсън е крадец. Никой не схващаше, че буквално всички къщи, които посещаваше, след известно време биваха ограбвани от някой, владеещ безотказен метод да се справя с алармени инсталации. Единственият принцип на Джейсън бе да може да пренесе безпроблемно плячката си. Предпочиташе картини, скулптури, бижута и гоблени. Само няколко пъти в дългата си кариера беше опразвал изцяло жилищата. В подобни случаи използваше сложна система за прикритие и съмнителни личности, които товареха камиона, потулен в гаража на къщата скривалище в едно затънтено кътче на планината Катскил.

Там той беше съвсем друг човек и съседите му, живеещи на мили от него, го приемаха като отшелник. Никой друг, освен чистачката и от време на време някой техник не беше прекрачвал прага на планинското му убежище, а и те не си даваха сметка за стойността на вещите в него. Ако къщата му в Алпайн беше изящна, вилата в Катскил бе смайваща, защото там Джейсън пазеше онези крадени неща, с които не можеше да се раздели. Всяка мебел, всяка вещ бе истинско съкровище. На стената в столовата висеше Фредерик Ремингтън — точно над бюфета в стил „Шератон“, върху който блестеше старинна ваза с глазура в прасковен цвят.

Всичко в Алпайн беше купено с парите, получени от Джейсън след продажбата на крадените предмети. Там нямаше нищо, което би привлякло вниманието на човек с добра зрителна памет. Джейсън с лекота и увереност заявяваше: „Да, доста е хубава, нали? Миналата година я купих на един търг в Сотби.“ Или: „Ходих в окръг Бъкс, когато се разпродаваше имението на Паркърови.“

Единствената си грешка Джейсън направи преди десет години. Тогава жената, която идваше да чисти в петък къщата в Алпайн, си разсипа портмонето. Събра си парите и другите дреболии, но пропусна листа с кодовете на четири жилища в квартала. Джейсън ги преписа и сложи листа на мястото му, преди жената да си тръгне. После не устоя на изкушението и ги ограби всичките — семействата Елът, Аштън, Донателис. И Риърдън. Джейсън още трепереше при спомена за онази ужасна нощ, в която се отърва на косъм.

Но това беше преди години. Скип Риърдън бе в затвора и всички възможности за обжалване на присъдата бяха изчерпани. Тази нощ веселбата бе в разгара си. Джейсън приемаше с усмивка възторжените комплименти на Алис Бартлет Кинълен.

— Надявам се, че Боб ще успее да дойде — каза й той.

— О, да. Дано не ме разочарова.

Алис беше красива блондинка от типа на Грейс Кели. За съжаление, не притежаваше очарованието и топлотата на покойната принцеса. Алис е студена като лед, скучна и властна, помисли си Джейсън. Как ли я понася Кинълен?

— Вечеря с Джими Уийкс — повери му Алис, докато отпиваше от шампанското си. — Писна ми от този процес.

— Е, дано и Джими да е с него — искрено отвърна Джейсън. — Допада ми този човек.

Но той знаеше, че Джими няма да дойде. От години не му идваше на гости. Всъщност след убийството на Сузан Риърдън странеше от него. Преди единайсет години Джими Уийкс се беше запознал със Сузан на прием в дома на Джейсън Арнът.