Черни рози

76.

Съдебните заседатели не знаеха за убийството на Барни Хаскъл и Марк Йънг, но медиите правеха всичко възможно останалите хора да научат. В почивните дни много вестници посвещаваха материали на разследването, а всяка телевизионна програма излъчваше в новините си безкрайни репортажи от мястото на инцидента.

Уплашен свидетел, чиято самоличност се пазеше в тайна, най-накрая бе позвънил в полицията. Отивал да изтегли пари от банков автомат, когато зърнал тъмносиня тойота да влиза в паркинга пред малката сграда, в която се помещаваше правната кантора на Марк Йънг. Било седем и десет. Усетил, че предната дясна гума на колата му е омекнала, и спрял до бордюра на улицата, за да я провери. Докато бил клекнал, забелязал, че вратата на сградата се отворила и някакъв мъж на около трийсет години притичал обратно до тойотата. Лицето му не се виждало. Носел голям пистолет.

Свидетелят запомнил част от регистрационния номер на тойотата. Полицията успяла да я открие. Оказало се, че колата била открадната в четвъртък вечер във Филаделфия. В петък през нощта намерили обгорялото й купе в Нюарк.

След този факт изчезна и най-малкото съмнение, че Хаскъл и Йънг са били жертва на кражба. Очевидно ставаше дума за мафиотски удар, и то поръчан от Джими Уийкс. Но полицията не знаеше как да го докаже. Свидетелят не беше в състояние да разпознае стрелеца. Колата бе унищожена. Куршумите, убили жертвите, бяха от нерегистрирано оръжие, което вече сигурно лежеше на дъното на някоя река или щеше да бъде разменено срещу някаква играчка на Коледа, без да се задават въпроси.

В понеделник Джеф Дорсо още веднъж прекара няколко часа в съдебната зала, където беше в ход процесът срещу Джими Уийкс. Правителството бавно трупаше солидни и неопровержими обвинения срещу него. Федералният прокурор Ройс, който изглеждаше решен да се кандидатира като конкурент на Франк Грийн за губернаторския пост, устояваше на порива да преследва ефекти. Беше интелигентен мъж с оредяваща коса и очила с метални рамки, чиято стратегия бе всичко да прозвучи правдоподобно и да не се допускат уклончиви обяснения на прекалено сложните търговски сделки и парични преводи на фирмата „Уийкс“.

Използваше таблици и си служеше с дълга показалка, от онези, които навремето имаха монахините в училището на Джеф. Дорсо си помисли, че прокурорът умее да представя делата на Уийкс достъпно за съдебните заседатели. Не беше нужно човек да е математик или счетоводител, за да разбира думите му.

Ройс изправи пилота на частния самолет на Уийкс на свидетелското място и го засипа с въпроси: „Попълвахте ли съответните документи за полети, обслужващи компанията? Често ли ползваше мистър Уийкс самолета за лични цели? Отстъпваше ли го на приятели, за да пътуват за развлечение? Не беше ли всяко запалване на двигателя за сметка на компанията? Всички тези тъй наречени «служебни разходи», които се освобождават от данъци, всъщност са били направени, за да се забавлява мистър Уийкс, нали?“

Когато дойде ред на Боб Кинълен да разпитва свидетеля, Джеф забеляза, че адвокатът прибягна до цялото си умение, за да накара пилота да греши, да се обърква по отношение на датите и на целта на пътуванията. Джеф отново си помисли, че Кинълен е добър, но професионализмът му не е достатъчен за случая. Не знаеше какво смятат съдебните заседатели, но се съмняваше, че са чак толкова доверчиви.

Взря се в безизразното лице на Джими Уийкс. Той винаги се появяваше в залата в строг официален костюм, с бяла риза и вратовръзка. Стараеше се видът му да бъде подходящ за ролята, която играеше — на петдесетгодишен предприемач, занимаващ се с разнообразни дейности, станал жертва на данъчните власти, преследващи честните бизнесмени.

Днес го наблюдаваше, мислейки си за връзката му със Сузан Риърдън. Каква е била тази жена, чудеше се той. Дали я е възприемал сериозно? От него ли е получавала бижутата? Джеф беше чул за бележката, открита в джоба на адвоката на Хаскъл. Явно, че съдържаше посланието, което е придружавало розите, изпратени на Сузан в деня на смъртта й. Но Хаскъл беше мъртъв, а оригиналната картичка липсваше и не бе възможно да се докаже, че е била от Уийкс.

Бижутата обаче можеха да доведат до сигурна следа, която си струваше да бъде проучена. Дали купува дрънкулки за приятелките си от едно и също място, питаше се Джеф. Преди години се срещаше с една жена, която му призна, че е ходила с Уийкс, но не си спомняше за името й. Щеше да прегледа бележниците си, защото беше убеден, че го е записал някъде.

След като съдията обяви почивка, Джеф се измъкна бързо от съдебната зала. Когато стигна до средата на коридора, чу, че някой го вика. Беше Боб Кинълен. Изчака го.

— Не проявяваш ли прекалено голям интерес към клиента ми? — тихо попита Кинълен.

— Засега само най-общ — отвърна Джеф.

— По тази причина ли се виждате с Кери?

— Боб, смятам, че нямаш никакво право да ми задаваш подобен въпрос. Въпреки всичко ще ти отговоря. Бях доволен, че мога да й помогна, след като й съобщи за заплахата, която представлява твоят виден клиент за детето ти. Никой ли още не те е избрал за Баща на годината? Ако е така, не се надявай да ти се обадят по телефона. Понеже според мен просто не влизаш в класацията.

77.

В понеделник сутринта Грейс Хувър остана в леглото си по-дълго от обикновено. Макар че къщата бе приятно затоплена, зимният студ успяваше по някакъв начин да проникне в костите и ставите й. Ръцете, пръстите, краката, коленете и глезените я боляха жестоко. След края на сесията двамата с Джонатан щяха да заминат за дома си в Ню Мексико. Каза си, че там ще се почувства по-добре, понеже сухият и топъл климат винаги й помагаше.

Преди години, когато се разболя, Грейс реши никога да не се отдава на самосъжаление. За нея това беше най-тъжното чувство. Въпреки всичко в най-мрачните дни признаваше пред себе си, че проблемът не е само в постоянно усилващата се болка. За нея беше пагубен и фактът, че болестта все повече ограничаваше заниманията й.

Навремето беше една от малкото съпруги, които истински обичаха да участват в дейностите, задължителни за политици като Джонатан. Не че държеше непременно да прекарва часове на тях, а просто й бе приятно да гледа как хората се възхищават на Джонатан. Толкова се гордееше с него. Беше убедена, че трябва да стане губернатор.

След като изтечеше времето, през което присъствието му беше задължително, двамата вечеряха късно в някой тих ресторант или изведнъж решаваха да избягат някъде през почивните дни. Грейс се усмихна при спомена как веднъж след двайсет години брак почиваха в един курорт в Аризона и някой им каза, че приличат на новобрачна двойка през медения месец.

Сега инвалидната количка и необходимостта от болногледачка, която да й помага при къпането и обличането, превръщаше престоя й в хотелите в кошмар. Не позволяваше на Джонатан да се грижи за нея и се чувстваше добре вкъщи, където всеки ден я посещаваше медицинска сестра.

Онази вечер посещението в клуба й достави удоволствие. Не беше излизала от седмици. Но този Джейсън Арнът… Не е ли странно, че не ми излиза от ума, чудеше се тя, докато неспокойно раздвижваше пръстите си. Още веднъж попита Джонатан за него, но той предположи, че вероятно са се срещнали на някаква благотворителна акция.

От десетина години Грейс вече не придружаваше Джонатан на тези мероприятия. Когато ходеше с два бастуна, ненавиждаше тълпите, които непрекъснато се блъскаха. Беше сигурна, че нещо друго й напомня за него. Е, добре, все някога ще се сетя, каза си тя.

Кари, прислужницата, която живееше през седмицата при тях, влезе в спалнята с подноса.

— Реших, че сте готова за втора чаша чай — весело отбеляза тя.

— Да, Кари. Благодаря.

Кари остави подноса и оправи възглавниците.

— Така е по-удобно. — Бръкна в джоба си и извади сгънат лист хартия. — Мисис Хувър, това беше в кошчето за боклук в кабинета на сенатора. Знам, че го е изхвърлил, но исках да ви попитам може ли да го взема. Внукът ми Били непрекъснато повтаря, че ще става агент във ФБР. Страшно ще се зарадва, като види истинска листовка, изпратена от тази служба. — Разгъна я и я подаде на Грейс.

Грейс я погледна и понечи да я върне, но изведнъж се поколеба. Джонатан й я показа в петък следобед, шегувайки се: „Случайно да познаваш този човек?“ Текстът гласеше, че листовката се изпраща на всички, присъствали на приеми в къщи, които впоследствие са били ограбени.

Неясната снимка беше на човек в момент на кражба. Предполагаше се, че е отговорен и за още много други обири, почти всичките извършени наскоро, след като в ограбения дом е имало тържество. Според една от хипотезите престъпникът вероятно е бил сред гостите.

Листовката завършваше с думите, че ФБР ще запази в тайна информацията, която получава.

Джонатан й обясни, че преди няколко години жилището на семейство Пийл във Вашингтон е било ограбено. Присъствал на тържеството по случай избирането на Джок Пийл в Конгреса. След две седмици майката на Пийл се върнала по-рано от мястото, където цялото семейство било на почивка, и навярно е изненадала крадеца. Открили я до най-долното стъпало със счупен врат, а една картина на Джон Уайт Александър липсвала.

Може би снимката ми направи толкова голямо впечатление, понеже познавам семейство Пийл, мислеше си Грейс, докато стискаше листовката. Камерата е била под крадеца, защото е хванала лицето му от долу на горе.

Взря се в размазаната снимка — тънък врат, остър нос, свити устни. Ако човек гледа някого право в лицето, няма да го види така, продължи да разсъждава Грейс. Но когато е седнал на инвалидна количка, възприема образа точно под такъв ъгъл.

Готова съм да се закълна, че прилича на мъжа, когото срещнах в клуба миналата вечер, каза си тя. Нима е възможно?

— Кари, подайте ми, моля ви, телефона.

След малко вече разговаряше с Аманда Кобъл, която я беше запознала с Джейсън Арнът в клуба. След обичайните поздрави Грейс спомена за Арнът. Изрази убедеността си, че и преди го е виждала някъде. Попита къде живее и с какво се занимава.

Когато затвори телефона, Грейс отпи от изстиналия чай и отново се взря в снимката. Аманда й обясни, че Арнът е познавач на античното изкуство и се движи в най-изисканите кръгове от Вашингтон до Нюпорт.

Грейс се обади на Джонатан в кабинета му в Трентън. Беше излязъл. Позвъни й в три и половина. Грейс му каза, че според нея Джейсън Арнът е крадецът, издирван от ФБР.

— Не забравяй, че отправяш доста сериозно обвинение към човека, скъпа — предпазливо отвърна Джонатан.

— Нали знаеш, че имам набито око?

— Да — тихо се съгласи той. — Честна дума, ако някой друг ми беше съобщил тази информация, щях да се поколебая дали да я предам на ФБР. Не искам да им пиша. Продиктувай ми телефона, който е посочен в листовката, за да им се обадя.

— Не — възпротиви се Грейс. — След като по принцип не възразяваш, аз ще им се обадя. В случай, че греша, ти нямаш нищо общо с това. Ако съм права, ще съм доволна, че отново съм свършила нещо полезно. Преди години се запознах с майката на Джок Пийл и жената много ми хареса. Бих се радвала, ако съм открила убиеца й. Никой не бива да живее безнаказано, след като е отнел човешки живот.

78.

Доктор Чарлс Смит беше в отвратително настроение. Прекара самотно почивните дни. Особено силно се разстрои, че не успя да се свърже с Барбара Томпкинс. В събота времето беше толкова хубаво. Надяваше се, че ще й хареса идеята за разходка до Уечестър и обяд в някое от ресторантчетата покрай Хъдсън.

Когато й позвъни, телефонният секретар беше включен и дори да си бе у дома, тя не му се обади.

И на следващия ден беше същото. Обикновено в неделя Смит се насилваше да прегледа културния справочник на „Ню Йорк Таймс“, за да посети някоя пиеса в малките театри на Гринич Вилидж или концерт, или пък опера в центъра „Линкълн“. Тази неделя обаче не му беше до подобни развлечения. През по-голямата част от деня лежа облечен на леглото и се взира в снимката на Сузан.

Постигнах чудо на чудесата, каза си той. Бе дал на отчайващо невзрачното раздразнително момиче, дете на двама красиви родители, това, което му се полагаше по рождение, и дори много повече. Хубостта й беше толкова естествена, тъй вълнуваща, че предизвикваше благоговение у всеки, който я съзреше.

В понеделник се обади в службата на Барбара. Обясниха му, че е заминала на двуседмична командировка в Калифорния. Тази новина го разстрои истински. Знаеше, че го лъжат. В четвъртък, докато вечеряха, Барбара спомена, че в сряда й предстои делови обяд в „Ла Гренуей“. Запомни думите й, понеже тя заяви, че никога не е ходила в този ресторант и очаква с нетърпение да го посети.

През целия ден Смит не успя да се съсредоточи върху работата си, но не защото графикът му беше претоварен. Напротив, напоследък броят на пациентките му все повече намаляваше, а онези, които идваха за консултация, рядко го посещаваха повторно. Всъщност при малко от тях можеше да се постигне истинска красота, макар и сега той да го желаеше.

Отново усещаше как очите на Карпентър следват всяко негово движение. Сестрата беше изключително опитна, но той реши, че е време да се отърве от нея. Преди няколко дни, докато правеше коригираща операция на нос, Карпентър го наблюдаваше като загрижена майка, която трепери дали детето й ще си каже репликите в училищната пиеска, без да се запъне.

Когато пациентката, записана за три и половина, отмени по телефона посещението си, Смит реши да си тръгне. Щеше да изкара колата от гаража, да отиде до службата на Барбара и да паркира на отсрещната страна на улицата. Тя обикновено излизаше от агенцията в пет часа и няколко минути, но той искаше за всеки случай да е там по-рано. Мисълта, че може би съзнателно го избягва, беше непоносима. Ако разбереше, че наистина е така…

Тъкмо излизаше от фоайето на сградата на Пето Авеню, когато видя, че към него се приближава Кери Макграт. Огледа се, за да потърси начин да се скрие, но беше невъзможно. Тя му бе препречила пътя.

— Доктор Смит, радвам се, че ви хванах — заяви Кери. — Много е важно да поговорим.

— Мисис Макграт, мисис Карпентър и служителката на регистратурата все още са в клиниката. Те ще ви окажат помощта, от която се нуждаете.

Той се обърна и я подмина. Кери го настигна.

— Доктор Смит, мисис Карпентър и служителката на регистратурата не могат да обсъждат дъщеря ви с мен. Освен това нито едната от тях не е дала показания, заради които един невинен мъж лежи в затвора.

Чарлс Смит реагира така, сякаш Кери го е заляла с вряла вода.

— Как смеете? — Той спря рязко и я хвана за ръката.

Изведнъж Кери осъзна, че може да я удари. Лицето му се изкриви от ярост и той се озъби насреща й. Усещаше, че пръстите му треперят, докато я стискаше за китката.

Някакъв мъж мина покрай тях, погледна ги учудено и попита:

— Добре ли сте, госпожо?

— Добре ли съм, докторе? — обърна се Кери към Смит.

— Разбира се — отвърна той, пусна я и закрачи по Пето Авеню.

Кери се изравни с него.

— Доктор Смит, знаете, че в крайна сметка ще ви се наложи да говорите с мен. Струва ми се, че не е зле да ме изслушате, преди нещата да излязат от контрол и да възникне крайно неприятна ситуация.

Смит мълчеше. Кери се движеше съвсем близо до него и усещаше учестеното му дишане.

— Доктор Смит, за мен няма значение колко бързо вървите. Така или иначе, ще ви настигна. Да се върнем ли в кабинета ви, или да отидем някъде, където можем да седнем на кафе? Трябва да си поприказваме. Боя се, че в противен случай ще бъдете задържан от полицията, понеже преследвате една жена.

— Ще бъда задържан… за какво точно? — Смит я изгледа свирепо.

— Изплашили сте Барбара Томпкинс с вниманието си към нея. И Сузан ли се страхуваше от вас, докторе? Били сте при нея в нощта на смъртта й, нали? Двама души — едно момченце и жената, която се е грижела за него — са видели черен мерцедес пред дома на семейство Риърдън. Детегледачката е запомнила част от регистрационния номер на колата, цифрата 3 и буквата М. Днес научих, че вашият регистрационен номер съдържа цифрата 8 и буквата М. Доста близо е до истината и можем да й вярваме, нали? А сега, къде ще разговаряме?

Известно време той продължи да се взира в нея, а очите му все още бяха гневни. Кери наблюдаваше как яростта постепенно отстъпва място на примирението и цялото му тяло сякаш се отпусна.

— Живея на тази улица — отвърна той, без да я гледа.

Бяха стигнали до ъгъла и той посочи наляво. Кери възприе думите му като покана. Дали няма да направя грешка, ако вляза в дома му, чудеше се тя. Той е на ръба на нервната криза. Дали има прислужница?

Реши, че друг път едва ли ще й се удаде подобен шанс. Шокът от това, което тя каза, сякаш го бе сринал психически. Д-р Смит нямаше нищо против още един мъж да попадне в затвора, но не би понесъл да застане на подсъдимата скамейка.

Стигнаха до Уошингтън Мюс №28. Смит извади ключа, с отмерено движение го пъхна в ключалката, превъртя го, отвори вратата и изрече:

Влезте, щом настоявате, мисис Макграт.

79.

Хората, гостували на тържествата в ограбените къщи, продължаваха да се обаждат във ФБР. Агентите вече разполагаха с дванайсет възможни извършители на кражбите, но Сай Морган смяташе, че е попаднал на златна жила, когато в понеделник следобед Шелдън Ланди, главният заподозрян, изплю камъчето за фирмата, която служеше само за прикритие на истинската му дейност.

Бяха го извикали за разпит и Сай очакваше всеки момент да чуе самопризнанията му. Изведнъж на челото на Ланди изби пот и кършейки ръце, мъжът прошепна:

— Чували ли сте за „Тел Ол“?

— Някакъв вестник за търговска реклама, нали?

— Да, един от най-големите. Седмичният му тираж е четири милиона. — За миг в тона на Ланди се прокрадна нотка на гордост. После сниши глас. Това, което ще ви кажа, не бива да излиза от тази стая. Аз съм човекът, който го прави. Ако се разчуе, приятелите ми ще ме изоставят.

Повече няма да се занимавам с него, помисли си Сай, след като Ланди си тръгна. Този дребен мошеник знае само да дрънка. Не би му стигнал куражът за подобни удари.

В четири без петнайсет в кабинета му влезе един от следователите.

— Сай, на телефона, който разгласихме във връзка със случая Хамилтън, е една жена. Според мен си струва да поговориш с нея. Името й е Грейс Хувър. Съпругът й е сенаторът от Ню Джърси Джонатан Хувър. Мисис Хувър твърди, че миналата вечер е видяла човека, когото търсим. И преди сме получавали сигнали за него — Джейсън Арнът.

— Арнът! — Сай сграбчи слушалката на телефона. — Мисис Хувър, аз съм Сай Морган. Благодаря ви, че се обадихте.

Докато я слушаше, Морган си каза, че всички адвокати си мечтаят за подобен свидетел. Разсъждаваше логично, излагаше ясно фактите и обясняваше най-подробно как от инвалидната си количка е видяла мъжа под същия ъгъл, под който вероятно го е хванала скритата камера в дома на семейство Хамилтън.

— Когато го гледа отпред, човек остава с впечатлението, че лицето му е по-пълно — отбеляза мисис Хувър. — И още нещо, миналата нощ мъжът леко сви устни, щом му заявих, че го познавам отнякъде. Може би има навик да прави така, когато се съсредоточава върху нещо. Забелязали ли сте как се е намръщил на снимката? Според мен, когато камерата го е уловила, той се е мъчел да се концентрира върху тази статуетка, за да прецени дали е автентична, или не. Една моя приятелка ме увери, че е голям познавач на антични предмети.

— Да, така е. — Сай Морган се развълнува. Най-после действително беше попаднал на сериозна следа. — Мисис Хувър, нямате представа колко съм ви задължен. Известно ви е, предполагам, че ако наистина сте открили престъпника, ще получите солидна награда, над сто хиляди долара.

— О, на мен пари не са ми нужни — отвърна Грейс Хувър. — Ще ги използвам за благотворителни цели.

След като затвори телефона, Сай Морган се сети за сумите, които трябваше да плати на колежа за обучението на синовете си. Завъртя глава и се обади по интеркома на тримата следователи, които работеха по случая „Хамилтън“.

Нареди им да поставят Арнът под постоянно наблюдение. Съдейки по проучването, което бяха направили преди две години, той реши, че ако е крадец, мъжът умело е скрил плячката си. Би било добре да го следят известно време. Може би щеше да ги насочи към мястото, където държи съкровищата си.

— Ако докажем, че е извършил всички тези обири, тогава ще го подведем под отговорност и за убийството на майката на Пийл — обясни им Сай. — Шефът ще остане страшно доволен. Майката на президента обичала да играе бридж с мисис Пийл.

80.

Кабинетът на д-р Смит беше чист, но Кери забеляза, че има вид на помещение, което от години е занемарено. Копринените абажури с цвят на слонова кост, каквито имаше в къщата на баба й, бяха потъмнели. Един от тях беше обгорял и платът бе разкъсан. Креслата с тапицерия от велур бяха хлътнали и протрити.

Помещението беше с висок таван и би могло да изглежда красиво, но сякаш времето бе спряло в него — приличаше на декор от черно-бял филм, правен през четирийсетте години.

Кери свали шлифера си, но д-р Смит не понечи да го поеме. Липсата на елементарна любезност означаваше, че не очаква от нея да се заседява тук. Тя сгъна дрехата и я метна на облегалката на креслото.

Смит седеше изправен на някакъв стол с висока облегалка, какъвто в никакъв случай не би избрал, ако беше сам.

— Какво искате, мисис Макграт? — Стъклата на очилата уголемяваха очите му, които я пронизваха с ледена омраза.

— Да чуя истината — отвърна с равен глас Кери. — Бих желала да разбера защо сте твърдели, че вие сте подарявали бижутата на Сузан, след като всъщност ги е получавала от друг мъж? Защо сте излъгали за Скип Риърдън? Той никога не е заплашвал Сузан. Може и да е изпускал нервите си и да й е крещял, но никога не я е заплашвал, нали? По каква причина сте се заклели, че го е правил?

— Скип Риърдън уби дъщеря ми. Удуши я. Извърши го по толкова жесток начин, че очите й бяха с кръвоизливи, имаше разкъсване на кръвоносните съдове на шията, езикът й висеше от устата като на мъртво животно…

Гласът му секна. Гневният изблик се превърна в стон.

— Осъзнавам колко болезнено е било за вас да гледате снимките, доктор Смит — тихо каза Кери и присви очи, когато забеляза, че Смит се е втренчил невиждащо в пространството пред себе си. — Но защо винаги обвинявате Скип за трагедията?

— Той беше неин съпруг. Изпитваше безумна ревност. На всекиго беше от ясно по-ясно. — Смит помълча един миг. — Мисис Макграт, не искам да обсъждам повече този въпрос. Бих желал да знам какво имате предвид, като твърдите, че преследвам Барбара Томпкинс.

— Не бързайте, нека първо да поговорим за Скип Риърдън, докторе. Грешите за него. Скип не е ревнувал безумно Сузан. Било му е известно, че се среща с друг мъж. — Кери направи пауза. — Но и той си е имал приятелка.

Главата на Смит се завъртя, сякаш Кери го беше ударила по лицето.

— Не е възможно. Жена му беше невероятно красива и той я обожаваше.

— Вие сте я обожавали, докторе. — Кери изрече думите неволно, но беше сигурна, че е казала истината. — Поставяте се на неговото място, нали? Ако бяхте неин съпруг и знаехте, че ви изневерява, можехте да я убиете, така ли?

Кери се втренчи в него. Смит не мигна.

— Как смеете! Сузан беше моя дъщеря! — изрече с леден глас той. — А сега си вървете.

Изправи се и тръгна към нея, сякаш се канеше да я хване и да я изхвърли от стаята.

Кери скочи, грабна шлифера си и отстъпи назад. Огледа се, за да прецени дали ще успее да го заобиколи и да хукне към вратата, ако се наложеше.

— Не, докторе. Дъщеря ви е била Сузи Стивънс, докато Сузан — ваше творение. Чувствали сте, че ви принадлежи, както и Барбара Томпкинс. Доктор Смит, през нощта, когато Сузан е починала, сте били в Алпайн. Вие ли я убихте?

— Аз да съм убил Сузан? Луда ли сте?

— Но сте били там.

— Не съм бил!

— О, да, били сте и ние ще го установим със сигурност, обещавам ви. Ще възобновим следствието и ще освободим онзи невинен човек, който е в затвора заради вас. Вие сте го ревнували, доктор Смит. Наказали сте го, понеже за разлика от вас той постоянно е бил край Сузан. А как сте се мъчили да се доберете до нея! Били сте толкова настоятелен, че тя се е отегчавала от опитите ви непрекъснато да привлечете вниманието й.

— Това не е истина — процеди през зъби Смит.

Кери забеляза, че ръката му трепери силно. Сниши глас и тонът й стана по-мек.

— Доктор Смит, след като вие не сте убили дъщеря си, някой друг го е извършил. Но не и Скип Риърдън. Вярвам ви, че посвоему сте обичали Сузан и сте искали убиецът да си получи заслуженото. Но знаете ли какво сте направили? Дали сте шанс на човека, причинил смъртта на Сузан, да се измъкне. Сега той е на свобода и ви се присмива, доволен, че сте го прикрили. Ако разполагахме с бижутата, които Скип, както твърди, не е подарявал на Сузан, можехме по-лесно да проследим откъде са дошли и да открием кой й ги е дал. Скип е сигурен, че едно от тях е липсвало. Вероятно някой го е взел през онази нощ.

— Той лъже.

— Не, не лъже. От самото начало казва все едно и също. И още нещо е било откраднато през онази нощ — снимка на Сузан в миниатюрна рамка. Била е на нощното й шкафче. Вие ли сте я взели?

— Не съм бил в онази къща през нощта, когато е загинала Сузан!

— Тогава на кого сте дали мерцедеса си?

Смит изрева:

— Вън!

Кери разбра, че не бива да остава повече. Заобиколи го и на вратата се обърна към него.

— Доктор Смит, Барбара Томпкинс разговаря с мен. Разтревожена е. Замина в командировка само за да е далеч от вас. Когато се върне, аз лично ще я придружа до полицията в Ню Йорк, за да подаде оплакване срещу вас. — Кери отвори входната врата на старата къща и във вестибюла нахлу студен вятър. — Освен ако не се съгласите с факта, че се нуждаете от медицинска помощ заради физическото и психическото си състояние — добави тя. — И ако не ми кажете истината за това, което се е случило в нощта, когато е починала Сузан. И ако не ми предоставите бижутата, които са й били подарени не от вас или от съпруга й, а от друг мъж.

Кери вдигна яката на шлифера си и пъхна ръце в джобовете, за да измине трите пресечки до мястото, където бе оставила колата си. Не забеляза, че д-р Смит я наблюдава иззад решетката на прозореца в кабинета си, не видя и непознатия мъж, паркирал на Пето Авеню, който взе мобифона и докладва за посещението й в жилището на Уошингтън Мюс.

81.

Федералният прокурор, подпомогнат от прокурорите на окръзите Мидълсекс и Оушън, получи разрешение за обиск на къщата и на вилата на покойния Барни Хаскъл. Разделен през по-голямата част от годината от съпругата си, Барни живееше в приятно жилище с разположени на полуетажи помещения на тиха улица в Едисън, красив град, чието население се състоеше предимно от представители на средната класа. Съседите му уведомиха репортерите, че не е общувал с тях, но винаги се е държал любезно, когато се срещали лице в лице.

Във вилата му, модерна двуетажна сграда на Лонг Бийч Айланд с изглед към океана, целогодишно живееше неговата съпруга. Съседите му разказаха на следователите, че Барни прекарвал там лятото, като излизал да лови риба с лодката си; другото му хоби било дърводелството. Работилницата му беше в гаража.

Няколко съседи споделиха, че съпругата му ги е поканила, за да се похвали с масивния дъбов шкаф, който той беше направил миналата година за телевизора, видеото и радиокасетофона. Барни много му се радваше и се гордееше с него.

Следователите знаеха, че за да се съгласи да свидетелства срещу Джими Уийкс, той би трябвало да е разполагал със солидни доказателства за злоупотребите му. Известно им беше и това, че ако не ги открият бързо, хората на Джими Уийкс щяха да се доберат до тях и да ги унищожат.

Вдовицата пищеше и нареждаше, че Барни е жертва, а домът е неин, макар и на табелката до входа да стои името на горкия Барни, и никой няма право да го съсипва. Независимо от протестите й следователите разглобиха всичко, включително и дъбовия шкаф, закован за стената на гостната.

След като изкъртиха дървото от мазилката, попаднаха на сейф, достатъчно голям, за да събере архива на малък офис.

Пред вилата се насъбраха журналисти и телевизионните камери заснеха пристигането на касоразбивача, който вече беше пенсионер, но правителството все още се ползваше от услугите му. След четвърт час сейфът бе отворен и малко по-късно, в четири и петнайсет същия следобед, Лес Хауард се обади по телефона на федералния прокурор Ройс.

Намериха втори комплект от счетоводни книги на фирмата „Уийкс“, както и дневници отпреди петнайсет години, в които Барни бе вписвал срещите на Джими и си бе водил бележки за предмета на разговорите.

Ройс със задоволство научи, че са открили и кутии, пълни с копия от фактури за скъпи вещи, между които кожени палта, бижута и коли, купувани на най-различни приятелки на Джими. На тях Барни бе отбелязал: „Не са плащани данъци.“

— Златна мина — увери го Хауард. — Явно Барни е знаел старата пословица: „Винаги гледай на приятеля си като на бъдещ враг.“ Вероятно още от първия ден се е подготвял да отърве затвора, като предаде Уийкс, ако някога се стигне до дело.

Съдията беше отложил заседанието на съда за следващия ден, понеже предпочиташе да започне с нов свидетел сутринта, вместо в четири часа следобед. Това също беше добре. След като затвори телефона, Ройс продължи да се усмихва на чудесните новини и изрече на глас:

— Благодаря ти, Барни. Винаги съм вярвал, че ще успееш.

После седя известно време смълчан, обмисляйки по-нататъшните си действия.

Марта Лус, личната счетоводителка на Джими, беше призована за свидетел на защитата. Вече бе дала показания под клетва, че документите са напълно редовни и са в един екземпляр. Сега мис Лус имаше шанс да се яви като свидетел на обвинението, за да получи по-лека присъда. Според Ройс нямаше да е трудно да бъде убедена, че е в неин интерес да го стори.

82.

В неделя Джейсън Арнът се събуди късно със симптоми на грип и реши да не ходи във вилата си в Катскил, както бе планирал. Прекара целия ден в леглото. Стана само за да си приготви лек обяд. В подобни моменти съжаляваше, че няма прислужница, която да живее постоянно в къщата му.

От друга страна, беше доволен, че е в състояние да се усамоти, без някой да му се пречка из краката. Занесе книги и вестници в спалнята си и дълго чете, като пиеше портокалов сок и от време на време подремваше.

През няколко часа поглеждаше листовката на ФБР, за да се увери, че никой не би го оприличил с човека на размазаната снимка, която беше истинска карикатура.

В понеделник вечер се почувства доста по-добре и реши, че листовката не представлява никаква заплаха за него. Дори и някой агент на ФБР да дойдеше в дома му да го разпитва като един от гостите на приемите, никога нямаше да се сетят да го свържат с кражбата.

Не и от тази снимка. Не и от записите на разговорите, проведени от домашния му телефон. Не и от антиките и картините в тази къща. Не и от най-внимателна проверка на финансовите му средства. Дори не и от резервацията във вашингтонския хотел в края на седмицата, когато извърши обира у семейство Хамилтън, тъй като се регистрира с един от фалшивите си паспорти.

Нямаше съмнение, че е в безопасност. Обеща си, че на следващия ден или най-късно в сряда ще отиде в Катскил, за да се порадва на съкровищата си.

Джейсън не знаеше, че агентите от ФБР вече са получили заповед от съда за подслушване на телефона му и внимателно наблюдават неговия дом. Не му беше известно, че отсега нататък няма да може да направи нито една крачка, без някой да го види и да го проследи.

83.

Карайки на север от манхатънския Гринич Вилидж, Кери попадна в първото за следобеда задръстване на движението. В пет без двайсет потегли с колата си от гаража на Дванайсета улица. Беше шест и пет, когато свърна в алеята пред дома си и забеляза волвото на Джеф, паркирано пред двойния гараж.

На тръгване към къщи Кери се обади от колата си. Донякъде се успокои, след като говори с Робин и с Алисън. Предупреди ги да не излизат по какъвто и да било повод и да не отварят на никого, докато тя не се прибере.

Когато видя волвото на Джеф, осъзна, че колата на Алисън липсва. Дали Джеф бе дошъл, защото е възникнал някакъв проблем? Кери загаси двигателя и фаровете, изскочи от колата, затръшна вратата и хукна към къщата.

Робин очевидно я очакваше, тъй като докато Кери тичаше нагоре по стълбите, входната врата се отвори.

— Робин, случило ли се е нещо?

— Не, мамо, всичко е наред. След като пристигна, Джеф обясни на Алисън, че може да си върви, понеже той ще остане при мен, докато си дойдеш. — По лицето на Робин се изписа тревога. — Нали нямаш нищо против? Искам да кажа, че пуснах Джеф.

— Не, разбира се — рече Кери и прегърна Робин. — Къде е той?

— Тук съм — отвърна Джеф и се появи откъм кухнята. — Реших, че след като в събота вечер сте яли храна, приготвена от семейство Дорсо, и сега няма да възразите. Менюто е много просто. Агнешки котлети с картофи на фурна и салата.

Кери осъзна, че е напрегната и гладна.

— Звучи прекрасно — въздъхна тя, докато си разкопчаваше шлифера.

Джеф бързо се приближи, за да го поеме. Поведението му й се стори съвсем естествено, когато метна дрехата на едната си ръка, а с другата я прегърна и после я целуна по бузата.

— Тежък ден?

За миг Кери положи глава под топлата му шия.

— Имало е и по-леки.

Робин заяви:

— Мамо, качвам се горе, за да си довърша домашното, но тъй като всъщност аз съм в опасност, бих искала да знам какво точно става. Какво каза доктор Смит, когато се срещна с него?

— Довърши си домашното, докато си почина. Обещавам, че малко по-късно ще ти дам пълен отчет.

— Добре.

Джеф беше запалил камината във всекидневната. На масичката бяха сложени чаши и бутилка шери.

— Надявам се, че не прекалявам, като се държа така, сякаш съм си у дома — извини се той.

Кери се отпусна на канапето и си събу обувките. Поклати глава и се усмихна.

— Не.

— Имам новини за теб, но ти започни първа. Разправяй за Смит.

— По-добре е да ти разправя най-напред за Франк Грийн. Днес следобед го уведомих, че ще изляза от работа по-рано, и му обясних защо.

— И той какво каза?

— По-страшно е това, което всъщност не каза. Но ще бъда справедлива. Макар и да се затрудняваше, докато изричаше думите, той заяви, че не би оставил невинен човек да лежи в затвора, дори и политическата му кариера да е застрашена. — Кери сви рамене: — Проблемът е, че не му вярвам.

— Защо пък не му повярваш? А Смит?

— Хванах го натясно, Джеф, сигурна съм. Този човек всеки момент ще рухне. Заплаших го, че ако не започне да говори истината, ще накарам Барбара Томпкинс да подаде оплакване в полицията, че я преследва. Според мен тази перспектива го потресе. Смятам, че няма да рискува, а ще си отвори устата и ние ще получим отговорите на някои въпроси.

Взря се в пламъците, които се виеха около изкуствените дърва. После бавно добави:

— Джеф, заявих на Смит, че имаме двама свидетели, които са забелязали колата му пред дома на семейство Риърдън. Споменах, че може би той самият е убил Сузан и затова е дал лъжливи показания, които са спомогнали Скип да бъде осъден. Според мен Смит е обичал Сузан не като дъщеря, навярно не и като жена, а като свое творение. — Обърна се към Джеф и продължи: — Помисли върху следния сценарий. На Сузан й е омръзнало баща й да се навърта около нея, да се появява навсякъде, където е тя. Джейсън Арнът ми го каза и аз му вярвам. И така, в нощта на убийството доктор Смит е отишъл да я види. Скип се е прибрал, а после е излязъл, както твърди. Сузан е подреждала във вестибюла цветята, които са й били изпратени от друг мъж. Не забравяй, че картичката не е била намерена. Смит е побеснял от обида и ревност. Трябвало е да търпи не само Скип, но и Джими Уийкс. В пристъп на ярост е удушил Сузан и понеже винаги е мразил Скип, е взел картичката, измислил е историята, че Сузан се е страхувала от Скип, и се е явил като главен свидетел на обвинението. По този начин Скип, с когото си е съперничил за вниманието на Сузан, не само е бил наказан да изкара най-малко трийсет години в затвора, а и полицията не е търсела друг евентуален убиец.

— Логично е — бавно отвърна Джеф. — Но защо Джими Уийкс толкова много се страхува да не се възобнови разследването?

— Мислила съм и върху това. Същото може да се предположи и за него. Имал е връзка със Сузан. През онази нощ са се скарали и той я е убил. Друга възможност е Сузан да му е казала за земята в Пенсилвания, върху която Скип е имал опция. Дали не се е изпуснал пред нея за строежа на бъдещата магистрала, а после да я е убил, за да не го издаде пред Скип? Той бил купил тези парцели почти на безценица.

— Доста си разсъждавала днес, мисис Макграт — заяви Джеф. — И двата ти сценария са издържани. Случайно да си слушала новини, докато пътуваше насам?

— Мозъкът ми се нуждаеше от почивка. Иначе при това движение щях да полудея.

— Добре си направила. Но ако беше пуснала радиото, щеше да чуеш, че материалите, които е подготвил Барни Хаскъл за доказателство срещу Джими Уийкс, вече са в ръцете на федералния прокурор. Едва ли някой друг си е водил по-подробни бележки за всичко. Ако е достатъчно умен, вместо да се противопоставя на разследването ти, утре Франк Грийн би следвало да поиска да прегледа фактурите за бижутата, които Уийкс е купувал през месеците преди убийството на Сузан. Ако например той й е подарил гривната със зодиакалните знаци, ще можем да докажем, че Смит е лъжец. — Джеф се изправи. — Според мен, Кери Макграт, ти си заслужи вечерята. Изчакай ме тук. Ще ти съобщя, когато е готова.

Кери се сгуши на канапето. Отпиваше от шерито и имаше чувството, че независимо от топлината, която идва от камината, в стаята е студено. След малко стана и влезе в кухнята.

— Ще ми разрешиш ли да погледам, докато се правиш на готвач? Тук е по-топло.

Джеф си тръгна в девет часа. След като Кери затвори вратата, Робин се обърна към нея.

— Мамо, искам да те попитам нещо. Отнася се за човека, чийто адвокат е татко. Доколкото разбирам от думите ти, татко няма да спечели делото. Така ли е?

— Да, ако доказателствата, които са намерени, наистина уличават клиента му в измама.

— И татко ще пострада ли от това?

— Никой не обича да губи дела. Но най-доброто нещо, което може да се случи на баща ти, е този човек да бъде осъден.

— Сигурна ли си, че Уийкс е този, който се мъчи да ме сплаши?

— Повече от сигурна. Ето защо трябва по-скоро да установим, че е имал връзка със Сузан Риърдън. Тогава той вече няма да се опитва да ни сплаши.

— Джеф също е адвокат, който поема защитата на подсъдимите, нали?

— Да.

— Той ще се съгласи ли да защитава човек като Джими Уийкс?

— Не, Робин, убедена съм.

— И аз.

В девет и половина Кери се сети, че е обещала на Джонатан и Грейс да им се обади и да им разкаже за срещата с д-р Смит.

— Смяташ, че може да се пречупи и да признае за лъжливите си показания, така ли? — попита Джонатан, след като Кери се свърза с него.

— Да.

Грейс беше вдигнала слушалката на другия апарат.

— Хайде да съобщим на Кери за моето откритие, Джонатан. Кери, днес аз се проявих или като добър детектив, или като пълна глупачка.

Кери си спомни, че в неделя, когато обядваха с Робин у семейство Хувър, не сметна за необходимо да говори за Джейсън Арнът, След като чу какво е установила Грейс, тя беше доволна, че двамата с Джонатан не могат да видят изражението на лицето й.

Джейсън Арнът. Приятелят, който непрекъснато е бил със Сузан Риърдън. Човекът, който независимо че изглеждаше откровен, беше прекалено превзет, за да бъдат възприети сериозно думите му. Ако е крадец, разсъждаваше Кери, ако наистина е свързан с убийство, както се споменаваше в листовката на ФБР, какво е мястото му в загадката на „убийството с черните рози“?

84.

Доктор Смит седя неподвижно дълго след като Кери си тръгна. Обвиненията й го караха да се тресе от отвращение. Подобно отвращение изпитваше, когато видеше обезобразено или грозно лице. Цялото му същество трепереше от желание да го промени, да го оправи, да го върне към нормалното. Да открие за него красотата, която опитните му ръце бяха в състояние да изтръгнат от костите и плътта.

В подобни моменти гневът му бе насочен към пожара, към катастрофата или към несправедливото смесване на гените, причинили отклонението. Сега беше ядосан на Кери Макграт, която го бе обвинила.

Да го упреква, че преследва жена само защото беглият поглед към съвършенството, което е постигнал, му доставя удоволствие! Но как можеше да предположи, че Барбара Томпкинс ще изрази благодарността си по този начин. Тогава щеше да направи лицето й такова, че кожата да се набръчка, клепачите да се отпуснат, а ноздрите да зеят.

Какво ли щеше да стане, ако мисис Макграт заведеше Томпкинс в полицията, за да подаде оплакване срещу него? Тя му го заяви и той разбра, че говори сериозно.

Каза, че е убиец. Убиец! Нима наистина мислеше, че е могъл да извърши подобно нещо със Сузан? Изгаряше от мъка, когато преживяваше отново мига, в който дълго натиска звънеца, а после бутна вратата и установи, че е отключена.

Сузан беше във вестибюла. Едва не се спъна в нея. Сузан, но не тази, която познаваше. Разкривените черти, изпъкналите, кървясали очи, зейналата уста с изплезения език — това не беше жената, която бе създал.

Дори тялото й изглеждаше тромаво и отблъскващо. Лежеше сгърчена на пода, левият й крак пъхнат под десния, петата забита в прасеца, а върху нея бяха разпръснати черни рози, които сякаш представляваха пародия на почитта към мъртъвците.

Смит си спомни как стоя надвесен над нея, обладан от една-единствена нелепа мисъл. Навярно Микеланджело би се чувствал така, ако видеше своята „Пиета“ обезобразена от онзи луд човек, който я беше съсипал преди години в катедралата „Свети Петър“.

Спомни си как проклинаше Сузан, защото не се съобрази с предупрежденията му. Омъжи се за Скип Риърдън против волята на баща си. Смит я посъветва да почака, понеже смяташе, че не е подходящ за нея.

Тя му изкрещя, че за него едва ли ще се намери подходящ мъж за дъщеря му.

Минаваше покрай дома им през нощта и надничаше през прозореца в тъмнината. Виждаше ги как се гледат, как си стискат ръцете през масата, как седят заедно един до друг на канапето или Сузан е в скута на Скип в голямото, дълбоко кресло.

Едва издържаше. Дойде му обаче твърде много, когато Сузан започна да се среща и с други мъже. Никой от тях не я заслужаваше. За да не усети съпругът й, дъщеря му идваше при него и го молеше да й прави разни услуги: „Чарлс, трябва да кажеш на Скип, че си ми купил това… и това… и това…“

Или му заявяваше: „Не разбирам защо си толкова разстроен. Сам твърдеше, че имам право да наваксам загубеното. Е, сега се забавлявам. Скип работи прекалено много. С него ми е скучно. Ти рискуваш, когато оперираш. Приличам на теб. И аз рискувам. Не забравяй, докторе, че си щедро татенце.“ После му лепваше една целувчица и му се умилкваше, уверена в своята сила и в неговото търпение.

Убиец? Не, Скип беше убиецът. Докато стоеше надвесен над тялото на Сузан, Смит знаеше какво точно се е случило. Недотам изтънченият й съпруг се е прибрал вкъщи, когато Сузан е подреждала розите, изпратени й от друг мъж, и е избухнал. Точно както бих постъпил аз, помисли си Смит. Изведнъж погледът му попадна върху картичката, която бе почти закрита от тялото на Сузан.

Тогава в ума му се роди историята, която щеше да разкаже в съда. Скип, ревнивият съпруг. Съдебните заседатели навярно щяха да проявят снизходителност към мъжа, който убива жена си в момент на афект. Щеше вероятно да се отърве с лека присъда. Или въобще нямаше да го осъдят.

Няма да позволя да се случи подобно нещо, закле се Смит. Спомни си как затвори очи, за да не гледа грозното, разкривено лице, което бе толкова прелестно, преди смъртта да го обезобрази. Сузан, обещавам ти!

Не беше трудно да удържи на думата си. Просто трябваше да вземе картичката, да се прибере вкъщи и да чака да му се обадят, че Сузан, неговата дъщеря, е мъртва.

Когато полицаите го разпитваха, той им каза, че Скип е бил безумно ревнив, а Сузан се е страхувала за живота си. Изпълнявайки последната й молба, Смит заяви, че всички бижута, които не й е подарил Скип, са от него.

Не, нека мисис Макграт говори каквото си иска. Убиецът беше в затвора и щеше да остане там.

Наближаваше десет часа, когато Чарлс Смит стана. Беше дошъл краят. Вече не можеше да оперира. Не желаеше повече да вижда Барбара Томпкинс. Тя го мразеше. Смит влезе в спалнята, отвори малкия сейф в шкафа и извади пистолет.

Щеше да бъде толкова лесно. Къде ли ще отида, чудеше се той. Вярваше, че духът продължава да живее. Прераждане? Навярно. Този път вероятно щеше да бъде връстник на Сузан и двамата щяха да се влюбят един в друг. На устните му затрептя усмивка.

Когато понечи да затвори сейфа, погледът му падна върху кутията с бижута на Сузан.

Ами ако Макграт беше права? Ако не Скип, а друг човек бе отнел живота на Сузан? Макграт заяви, че този човек сега му се присмива заради лъжливите показания, които изпратиха Скип в затвора.

Имаше начин да поправи грешката. Ако Риърдън не беше убиецът, Макграт щеше да разполага с всичко, от което се нуждаеше, за да открие мъжа, причинил смъртта на Сузан.

Взе кутията с бижутата, сложи пистолета върху нея и ги отнесе на бюрото в кабинета. После с отмерени движения извади лист хартия и свали капачката на писалката си.

След като свърши с писането, обви кутията с листа и успя да я напъха в един от пликовете на „Федерал Експрес“, които за удобство държеше вкъщи. Адресира го до Кери Макграт, прокурор в Окръжния съд на Бъргън, Ню Джърси. Спомняше си добре този адрес.

Облече палтото си, сложи си шала и измина пеша осемте пресечки до пощенската кутия на „Федерал Експрес“, която използваше, когато му се наложеше.

Прибра се точно в единайсет часа. Свали си палтото, взе пистолета, влезе в спалнята и се опъна с дрехите на леглото. Загаси всички лампи, освен тази, която осветяваше снимката на Сузан.

Щеше да изпрати деня с нея и да започне новия си живот в полунощ. След като беше взел решението, Смит се почувства спокоен, дори щастлив.

В единайсет и половина се чу звънецът на входната врата. Кой ли можеше да е? Ядосан, д-р Смит не му обърна внимание, но упоритият пръст отново го натисна. Сети се какво се е случило. Преди време на ъгъла на улицата имаше катастрофа и един от съседите му дотича при него за помощ. Нали в крайна сметка беше лекар. Ако и сега бе станало нещо подобно, той щеше за последен път да приложи уменията си.

Доктор Чарлс Смит отключи, отвори вратата и се смъкна на прага от куршума, който попадна точно между очите му.