Черни рози

16.

Беше съвсем очевидно, че Франк Грийн е нервен. Усмивката, която с готовност се появяваше на лицето му, за да разкрие новите му зъби, този път липсваше, докато гледаше през бюрото си към Кери.

Реакцията, която очаквах, помисли си тя. Трябваше да се сетя, че Франк не би желал точно сега, когато всички го спрягат за губернатор, някой да се рови в делото, с което се е прочул.

След като изчете вестникарските изрезки, в които се споменаваше за „убийството с черните рози“, Кери си легна и се размисли как да постъпи с д-р Смит. Дали да не се срещне с него, да го попита за дъщеря му и да потърси обяснение защо пресъздава лицето й?

Съществуваше опасност д-р Смит да отрече всичко и да я изхвърли от кабинета си. Скип Риърдън обвиняваше лекаря, че е излъгал в показанията за дъщеря си. Ако тогава го е направил, Смит не би признал нищо пред Кери след всичките тези години. А дори и да е излъгал, най-големият въпрос бе защо.

На заспиване Кери сметна, че е най-добре да започне с Франк Грийн, който бе обвинител по делото. Сега, след като му обясни причината, поради която се интересува от случая Риърдън, очевидно не очакваше да й бъде полезен или дори да отговори приятелски на въпроса:

— Смяташ ли, че е възможно доктор Смит да е излъгал в показанията си срещу Скип Риърдън?

— Кери — отвърна Грийн, — Скип Риърдън уби съпругата си. Знаеше, че му изневерява. В деня на смъртта й се обадил на счетоводителя си, за да разбере колко ще му струва разводът, и пощурял, когато чул сумата. Беше богат и Сузан се отказа от доходната кариера на модел, за да се превърне в истинска съпруга. Щеше да му излезе през носа. Ето защо да се поставя под съмнение честността на доктор Смит би било чиста загуба на време и пилеене на парите на данъкоплатците.

— Но нещо не е наред с доктор Смит — бавно изрече Кери. — Франк, не се опитвам да създавам излишни неприятности и никой повече от мен не иска да види един убиец зад решетките, но ти се заклевам, че Смит не е просто покрусен от скръб баща. Според мен не е съвсем нормален. Трябваше да видиш изражението му, когато обясняваше на мен и на Робин, че красотата би следвало да се съхранява и че на някои хора им е дадена по рождение, докато на други им се налага да я придобиват.

Грийн си погледна часовника.

— Кери, ти току-що приключи едно голямо дело. Предстои ти да се захванеш с друго. Предложена си за съдийско място. Жалко, че Робин бе оперирана от бащата на Сузан Риърдън. Ако не друго, то поне мога да твърдя, че той бе идеален свидетел. Докато говореше за дъщеря си, не изрази по никакъв начин чувствата си. Държа се толкова студено и неестествено, че се чудя как въобще му повярваха съдебните заседатели. Най-добре би било да забравиш всичко това.

Беше ясно, че срещата е приключила. Кери се изправи и каза:

— Възнамерявам да заведа Робин при друг пластичен хирург, който Джонатан ми препоръча, за да проверя дали доктор Смит си е свършил работата.

Когато се върна в кабинета си, Кери помоли секретарката да не я свързва по телефона и дълго време седя втренчена в празното пространство. Разбираше тревогата на Франк Грийн от факта, че тя се опитва да постави под съмнение показанията на главния му свидетел по делото за „убийството с черните рози“. Всеки намек за съдебна грешка със сигурност би настроил обществеността срещу Франк и би намалил шансовете му за губернаторското място.

Вероятно д-р Смит е обезумял от скръб баща, който използва уменията си, за да възкресява своята дъщеря, помисли си тя, а Скип Риърдън сигурно е един от безбройните убийци, които казват: „Не съм го извършил.“

Дори и да бе така, Кери знаеше, че няма да се откаже да търси истината. В събота, когато заведе Робин при пластичния хирург, препоръчан й от Джонатан, възнамеряваше да го попита дали негови колеги при операция биха дали съзнателно едно и също лице на няколко жени.

17.

Към шест и половина вечерта Джеф Дорсо стрелна неохотно с очи купчината съобщения, натрупала се, докато беше в съда. После се обърна с гръб към бюрото си. От прозорците на кантората му в Нюарк се откриваше великолепна гледка към небосклона над Ню Йорк, която дори и след безкрайните часове на процеса все още му действаше успокояващо.

Джеф беше градско момче. Роден в Манхатън и живял там до единайсетгодишна възраст, когато семейството му се премести в Ню Джърси, той имаше усещането, че е стъпил от двете страни на Хъдсън, и това му харесваше.

Трийсет и осем годишен, Джеф беше висок и слаб. Въобще не му личеше, че обича сладкишите. Черната му коса и матовата кожа издаваха италианското му потекло. Сините очи беше наследил от баба си, която бе ирландка.

Трудно можеше да скрие, че все още е ерген. Вратовръзките му не се съчетаваха с дрехите, които винаги бяха поизмачкани. Но купчината от съобщения показваше, че се радва на отлична репутация на адвокат по наказателни дела и на уважение, което бе извоювал в средите си.

Докато преглеждаше съобщенията, той отделяше по-важните и изхвърляше другите. Изведнъж вдигна вежди. Попадна на бележка, в която Кери Макграт го молеше да й позвъни. Беше оставила два телефонни номера — служебен и домашен. Джеф се чудеше какво би могла да иска от него. Нямаше предстоящи дела в Окръжния съд на Бъргън, където работеше тя.

Беше срещал Кери на вечери, организирани от адвокатската колегия, и знаеше, че вероятно ще се кандидатира за съдия, но всъщност не я познаваше отблизо. Обаждането й го заинтригува. Беше прекалено късно, за да я открие в службата. Реши да я потърси вкъщи.

— Аз ще се обадя — заяви Робин, когато телефонът иззвъня.

Вероятно, така или иначе, е за теб, каза си Кери, докато опитваше спагетите. Не предполагах, че ще станеш телефонистка още на тази възраст. Но Робин й извика да вдигне слушалката.

Прекоси забързано кухнята и стигна до апарата, закачен на стената. Непознат глас изрече:

— Кери?

— Да.

— Аз съм Джеф Дорсо.

Потърси го съвсем импулсивно. После се притесни, че го е направила. Ако разбереше, че се е свързала с адвоката на Скип Риърдън, Франк едва ли щеше да се отнася мило с нея отсега нататък. Но вече беше твърде късно да съжалява за постъпката си.

— Джеф, навярно не е особено уместно, но… — Гласът й секна. Изплюй камъчето, каза си тя. — Джеф, неотдавна дъщеря ми претърпя катастрофа. Оперира я доктор Чарлс Смит…

— Чарлс Смит — прекъсна я Дорсо, — бащата на Сузан Риърдън!

— Да, затова ти се обадих. С него става нещо странно. — Вече не се чувстваше толкова неловко. Разказа му за двете жени, които приличаха на Сузан.

— Имаш предвид, че Смит е пресъздал лицето й, когато ги е оперирал? — възкликна Дорсо. — Защо, по дяволите?!

— Ето кое ме тревожи. В събота ще водя Робин на друг специалист. Възнамерявам да го попитам какво влага пластичният хирург, когато претворява едно лице. Ще се помъча да поговоря и с доктор Смит, но смятам, че няма да е зле да прочета целия протокол от процеса, за да го притисна по-здраво. Бих могла да изровя копието от нашия архив, но ще ми отнеме време, пък и не ми се иска колегите да разберат, че проявявам интерес към него.

— Утре ще го получиш — отвърна Дорсо. — Ще ти го изпратя в службата.

— По-добре ми го изпрати вкъщи. Ще ти дам адреса.

— Предпочитам да ти го донеса и да си поговорим. Удобно ли е утре вечер към шест и половина? Обещавам, че няма да се заседявам повече от половин час.

— Чудесно.

— В такъв случай довиждане. Благодаря ти, Кери.

Телефонът изщрака. Кери се взря в слушалката.

Чудеше се защо се забърква в тази история. Забеляза възбудата в гласа на Дорсо. Не трябваше да използвам думата „странно“, помисли си тя. Започнах нещо, което може би няма да успея да довърша.

Шумът откъм печката я накара да се обърне рязко. Врящата вода преливаше от тенджерата и се стичаше към газовите струйки. Без да погледне, Кери разбра, че спагетите са се превърнали в лепкава каша.

18.

В сряда следобед д-р Чарлс Смит нямаше приемни часове. По това време обикновено правеше операции или проследяваше състоянието на пациентите, на които беше извършил някаква манипулация. Днес обаче не остана в болницата. Докато караше по Източна шейсет и осма улица към облицованата с червеникави плочи сграда, където се помещаваше рекламната агенция на Барбара Томпкинс, очите му се разшириха от учудване. Не можеше да повярва на късмета си. На паркинга имаше свободно място точно срещу входа на зданието. Щеше да я изчака да излезе от работа.

Когато тя най-после се появи на вратата, д-р Смит неволно се усмихна. Наистина беше прекрасна. Косата й падаше свободно около лицето. Той самият каза на Барбара Томпкинс, че тази прическа е най-подходяща за новите й черти. Носеше елегантно червено сако, черна пола до прасците и модни обувки. Отдалече имаше вид на елегантна и преуспяваща дама. А д-р Смит знаеше с най-малки подробности как изглежда отблизо.

Барбара Томпкинс махна на едно такси. Докато се качваше в него, Смит запали дванайсетгодишния си черен мерцедес и потегли. Макар, че по Парк Авеню колите се движеха плътно една след друга — нещо обичайно в този претоварен час на деня, — за д-р Смит не беше проблем да следва таксито.

Отправиха се на юг и след известно време колата спря пред „Четирите сезона“ на Източна петдесет и втора улица. Сигурно има среща с някого, помисли си той. Барът ще е пълен и няма да му е трудно да се вмъкне вътре незабелязано.

Поклати глава и реши да се прибере вкъщи. Стигаше му, че зърна главата й. Дори му дойде прекалено много. За миг действително повярва, че тя е Сузан. А сега искаше да остане сам. В гърлото му се надигна стон. Докато караше бавно към центъра на града, непрекъснато повтаряше:

— Извинявай, Сузан. Извинявай, Сузан.