Черни рози

51.

В четвъртък сутринта Кейт Карпентър пристигна на работа в девет без петнайсет. В графика им не бяха предвидени никакви манипулации, а първият пациент беше записан за преглед чак в десет часа, ето защо д-р Смит още го нямаше.

Регистраторката си беше на мястото, а изражението на лицето й бе тревожно.

— Кейт, Барбара Томпкинс иска да й позвъниш. Настоява доктор Смит да не узнае за разговора. Твърди, че е важно.

— Нали не е свързано с операцията? — притеснено попита Кейт. — Оттогава измина повече от година.

— Не спомена нищо за нея. Обясних й, че ще се появиш всеки момент. Вкъщи е и чака да й се обадиш.

Без да си свали палтото, Кейт влезе в малкия кабинет на счетоводителя, затвори вратата и избра номера на Барбара Томпкинс.

Слушаше с нарастващо озадачение разказа на Барбара, която беше сигурна, че д-р Смит я преследва.

— Не знам какво да направя — изрече накрая жената. — Известно ви е колко съм му задължена, мисис Карпентър. Но започвам да се страхувам.

— Никога ли не ви е спирал, за да ви заговори?

— Не.

— Тогава нека да помисля и да се посъветвам с някои хора. Моля ви да не обсъждате въпроса с никого. Доктор Смит се радва на отлична репутация. Би било ужасно, ако някой я разруши.

— Никога не бих могла да му се отблагодаря — тихо изрече Барбара Томпкинс. — Дано скоро ми се обадите.

52.

В единайсет часа Грейс Хувър позвъни на Кери и ги покани с Робин на вечеря в неделя.

— Напоследък рядко се виждаме — каза Грейс. — Надявам се, че ще дойдете. Обещавам ти, че Силия пак ще се престарае.

Силия беше прислужницата, която поддържаше домакинството през почивните дни и бе много по-добра готвачка от онази, която живееше при тях от понеделник до петък. Когато Кери и Робин им ходеха на гости, тя приготвяше няколко вида сладки и им слагаше и за вкъщи.

— Разбира се, че ще дойдем — увери я с топлота в гласа Кери.

Неделята е ден за семейството, каза си Кери, след като затвори телефона. Обикновено се стараеше в неделния следобед да направи нещо специално за Робин — водеше я в някой музей, на кино, а понякога и на някой мюзикъл на Бродуей.

Ако татко не беше починал, продължи разсъжденията си тя, сега двамата с мама щяха да бъдат край нас през повечето време. Ех, ако Боб беше такъв, за какъвто го смятах.

Опита се да се отърси от тъжните мисли. Все пак двете с Робин имаме голям късмет с Джонатан и Грейс, напомни си тя. Винаги можем да разчитаме на тях.

Джанет, секретарката й, влезе и затвори вратата.

— Кери, уговаряла ли си среща с някоя си Дидри Риърдън, за която си забравила да ни съобщиш?

— С Дидри Риърдън ли? Не.

— Тя е в чакалнята. Заяви, че няма да мръдне оттук, докато не я приемеш. Да извикам ли охраната?

Боже господи, каза си Кери, майката на Скип Риърдън! Какво ли иска?

— Не, покани я, Джанет.

Дидри Риърдън започна направо:

— Обикновено не нахлувам в чужди кабинети, мисис Макграт, но това, за което съм дошла, е много важно. Ходили сте в затвора при сина ми. Сигурно е имало причина да го сторите. Нещо ви е накарало да се усъмните дали не е допусната съдебна грешка. Сигурна съм, че е така. Познавам сина си и съм убедена, че е невинен. Но защо, след като сте видели Скип, не желаете да му помогнете? Особено след онова, което сте открили за доктор Смит.

— Не че не желая да му помогна, мисис Риърдън. Просто не мога. Не разполагам с нови факти. Наистина е странно, че доктор Смит е пресъздал лицето на дъщеря си, но действието му не е забранено от закона. Вероятно по този начин се мъчи да преживее тежката загуба.

Тревогата в изражението на Дидри Риърдън отстъпи място на гнева:

— Мисис Макграт, на доктор Смит не му е известно значението на думата загуба. Не го виждах често, след като Сузан и Скип се ожениха. Не желаех да го виждам. Той се държеше особено с нея. Спомням си например един ден на бузата на Сузан имаше някакво петно. Доктор Смит се приближи до дъщеря си и го изтри. Направи го така, сякаш бършеше праха от статуя — изучаваше лицето й, за да се увери, че е изчистил всичко. Можете да бъдете сигурна, че се гордееше с нея. Но не изпитваше никаква обич.

Джеф също й беше говорил как Смит не е давал израз на никакви емоции на свидетелското място. Това обаче не доказваше нищо.

— Мисис Риърдън, разбирам как се чувствате… — започна Кери.

— Не, съжалявам, нищо не разбирате — прекъсна я Дидри Риърдън. — Синът ми не е способен да извърши насилие. Не е възможно да е свалил колана от талията на Сузан и да го е омотал около шията й, така както вие и аз не бихме го направили. Помислете си какъв човек е в състояние да го стори. Що за чудовище трябва да е бил той? Понеже този, който може да убие по подобен жесток начин някого, е бил в дома на Скип. А сега да се върнем на Скип. — Очите на Дидри Риърдън се напълниха със сълзи и тя заговори: — Нищо от неговия характер, от добротата му ли не стигна до вас? Нима сте сляпа и глуха, мисис Макграт? Синът ми прилича ли ви на убиец?

— Мисис Риърдън, реших да се поровя в делото, тъй като бях притеснена от манията на доктор Смит да пресъздава лицето на дъщеря си, а не защото смятам, че синът ви е невинен. Не съм в състояние да направя нищо.

— Мисис Макграт, и вие имате дъщеря, нали?

— Да.

— Опитайте се да си представите, че е прекарала десет години в затвора и й остават още двайсет заради престъпление, което не е извършила. Според вас дали някой ден ще е способна да убие някого?

— Не.

— Същото се отнася и за сина ми. Моля ви, мисис Макграт, вие можете да помогнете на Скип. Не го изоставяйте. Не ми е известно защо доктор Смит излъга, но трябва да се постараем да открием причината. Той ревнуваше Скип, тъй като беше женен за Сузан, каквото и да означава това. Помислете си.

— Мисис Риърдън, като майка разбирам колко сте сломена — изрече Кери, взирайки се в измъченото лице на жената.

Дидри Риърдън се изправи.

— Виждам, че не обръщате внимание на нито една моя дума, мисис Макграт. Джеф ми каза, че ще ставате съдия. Господ да им е на помощ на хората, които ще очакват справедливост от вас.

Кери забеляза как лицето й стана мъртвешки бледо.

— Какво има, мисис Риърдън?

С треперещи ръце жената отвори чантата си, извади малко шишенце и изсипа едно хапче в шепата си. Сложи го под езика си, обърна се и мълчаливо излезе от стаята.

Кери дълго седя, вперила поглед в затворената врата. После взе лист хартия и започна да пише:

1. Излъгал ли е д-р Смит за операцията на Сузан?

2. Видял ли е малкият Майкъл черен мерцедес пред къщата на семейство Риърдън през онази нощ, когато Доли Боулс се е грижела за него? Дали наистина Доли е запомнила правилно цифрата и буквата от регистрационния й номер?

3. Съществувала ли е любовна връзка между Джими Уийкс и Сузан и ако е така, дали Боб знае за това и дали се бои да не излезе наяве?

Изучава известно време списъка, а откритото покрусено лице на Дидри Риърдън не изчезваше от ума й.

53.

Джеф Дорсо имаше дело в съда в Нюарк. В последния момент успя да убеди съдебните заседатели да поискат по-лека присъда за осемнайсетгодишния му клиент. Момчето се беше забавлявало с приятели, карайки колата на баща си, и бе връхлетяло върху един пикап. Шофьорът му се беше отървал със счупена ръка и крак.

Клиентът му не бе употребил алкохол. Всички го познаваха като добро момче, което искрено се разкайваше. Отнеха му за две години шофьорската книжка и го осъдиха на сто часа общественополезен труд. Джеф беше доволен — изпращането му в затвора вместо в колежа щеше да бъде голяма грешка.

Сега, в четвъртък следобед, Джеф се радваше на лукса, който рядко можеше да си позволи. Не беше ангажиран с нищо и реши да се отбие в съдебната зала, където започваше процесът срещу Джими Уийкс. Искаше да чуе встъпителните речи. Освен това, както признаваше пред себе си, му беше любопитно да види Боб Кинълен в действие.

Седна в задната част на съдебната зала. Забеляза, че присъстват доста журналисти. Джими Уийкс толкова много пъти беше успял да отърве затвора, че го наричаха „Тефлоновия Джими“ по аналогия с мафиота, известен като „Тефлоновия дон“, който кече излежаваше доживотна присъда.

Кинълен току-що бе подхванал встъпителната си реч. Има дар слово, помисли си Джеф. Знае как да направи впечатление на съдебните заседатели, кога да прозвучи възмутено и кога — гневно, как да изкара абсурдни предявените обвинения. На всичкото отгоре е със съвършена външност и маниери. Опита се да си представи Кери омъжена за него. Някак си не се получаваше. Или просто на мен ми се иска да е така, призна си той. Поне съм сигурен, че вече нищо не я свърза с Кинълен, опита да се поутеши Джеф.

Питаше се какво значение има всъщност това, когато съдията обяви почивка.

В коридора към него се приближи Ник Клайн, репортер от „Стар Леджър“. Поздравиха се и Джеф изкоментира:

— Много журналисти, много нещо!

— Очаква се да избухне бомбата — отвърна Ник. — Осведомен съм от човек, който е служител при федералния прокурор. Барни Хаскъл се опитва да се отърве с по-лека присъда, като свидетелства в полза на обвинението. Но предложението не го удовлетворява и сега намеква, че може да натопи Джими за убийство, заради което в затвора лежи друг човек.

— Защо и аз нямам късмет да намеря такъв свидетел за един от клиентите си! — въздъхна Джеф.

54.

В четири часа Джо Пълъмбо получи по пощата плик, чийто подател беше Уейн Стивънс от Оукланд, Калифорния. Веднага го отвори и нетърпеливо извади двете купчинки снимки, стегнати с ластичета. За едната от тях беше закачено писмо.

То гласеше:

Двайсет минути по-късно Джо влезе в кабинета на Кери. Сложи снимките на бюрото й и отбеляза:

— Просто за да не си мислиш, че Сузи, пардон, исках да кажа Сузан, е станала красива от новата си прическа.

В пет часа Кери позвъни в кабинета на д-р Смит. Той вече си беше отишъл. Понеже не очакваше да го намери, попита:

— Мога ли да говоря с мисис Карпентър?

Когато Кейт Карпентър взе слушалката, Кери й зададе въпроса:

— Мисис Карпентър, откога работите с доктор Смит?

— От четири години, мисис Макграт. Защо се интересувате?

— Бях останала с впечатлението, че сте с него отдавна.

— Не.

— Исках да разбера дали сте били там, когато доктор Смит е оперирал дъщеря си Сузан или е накарал някой свой колега да го извърши вместо него. Мога да ви покажа каква е била преди хирургичната интервенция. При вас видях две пациентки и попитах за имената им. Барбара Томпкинс и Памела Уърт са копия на дъщерята на доктор Смит, както е изглеждала след пластичната операция, а не по рождение.

Кери чу ахването на сестрата.

— Не знаех, че доктор Смит е имал дъщеря.

— Почина преди близо единайсет години. Съдебните заседатели стигнаха до заключението, че я е убил съпругът й. Той все още е в затвора и продължава да твърди, че е невинен. Доктор Смит беше главният свидетел на обвинението.

— Мисис Макграт, чувствам се ужасно, съзнавам, че правя нещо нередно, но мисля, че трябва незабавно да позвъните на Барбара Томпкинс. Нека да ви дам телефонния й номер.

После мисис Карпентър й обясни за обаждането на пациентката.

— Доктор Смит преследва Барбара Томпкинс? — възкликна Кери, като разсъждаваше трескаво какво би могло да означава подобно действие.

— Излиза, че е така — предпазливо отвърна Кейт Карпентър. — Ще ви продиктувам и домашния, и служебния й номер.

Кери си ги записа.

— Мисис Карпентър, налага се да говоря с доктор Смит. Съмнявам се обаче, че той ще се съгласи да се види с мен. Утре ще бъде ли на работа?

— Да, но графикът му е запълнен. Ще свърши чак след четири часа.

— Ще дойда към четири, но не му съобщавайте за посещението ми. — Изведнъж Кери се сети да попита: — Доктор Смит има ли кола?

— О, да. Живее в къща на Уошингтън Мюс. Има си гараж и я държи в него.

— А каква кола кара?

— Както винаги, една и съща. Мерцедес лимузина.

— Какъв цвят е?

— Черна.

— Какво искате да кажете с „както винаги“? Непрекъснато ли си купува черни мерцедеси?

— От дванайсетина години не я е сменял. Знам това, понеже го чух да споделя с един пациент, който е служител във фирмата.

— Благодаря ви, мисис Карпентър.

Тъкмо когато Кери оставяше слушалката, Джо Пълъмбо се появи отново.

— Кери, идвала ли е при теб майката на Скип Риърдън?

— Да.

— Нашият водач я е познал. Бързаше за заседание при губернатора. Интересуваше се какво, по дяволите, е търсела тук тая жена.

55.

След като се прибра у дома в четвъртък вечер, Джеф Дорсо застана до прозореца на всекидневната и се взря в небосклона над Ню Йорк. През целия ден се измъчваше от спомена за саркастичното „ваша светлост“, с което се обърна към Кери, и се мъчеше да го прогони от ума си. Сега, когато остана сам, не можеше да си го прости.

Какво идиотско нахалство от моя страна, мислеше си той. Кери постъпи достатъчно почтено, като ме помоли за протоколите от делото. После си направи труда да се срещне с доктор Смит и Доли Боулс. Дойде с мен в Трентън, за да посети Скип в затвора. Защо да не се тревожи от вероятността да загуби съдийското място, след като си призна честно, че не е убедена в невинността на Скип?

Не биваше да й говоря по този начин и съм длъжен да й се извиня. Не трябва да й се сърдя, ако ми затвори телефона. Хайде, прояви малко смелост, подкани се той. Надяваше се, че колкото повече навлиза в подробностите по делото „Риърдън“, толкова повече ще повярва в невинността на Скип. Защо беше така сигурен? Тя имаше право да се довери на съдебните заседатели и на Апелативния съд. Намекът ти, че си пази интересите, беше доста гаден.

Бръкна в джобовете си. Беше 2 ноември. Наближаваше Денят на благодарността. Още веднъж Скип щеше да прекара празника в затвора, а на мисис Риърдън й предстоеше поредната операция на кръвоносните съдове. Десетте години, през които очакваше да стане чудо, й се бяха отразили зле.

От цялата тази работа изскочи нещо, напомни си той. Кери можеше и да не вярва в невинността на Скип, но тя всъщност попадна на две следи, които сам щеше да провери — разказа на Доли Боулс за „колата на деди“, черен мерцедес лимузина, и странната склонност на д-р Смит да пресъздава лицето на Сузан. Те бяха нещо съвсем ново в познатата история.

Иззвъняването на телефона прекъсна мислите му. Изкуши се да не вдига слушалката, но се сети за майка си, която непрекъснато му повтаряше: „Как така няма да се обадиш, Джеф? Откъде знаеш дали някой няма да ти съобщи, че е намерил гърне със злато и иска да ти даде половината?“, и посегна към нея.

Беше Дидри Риърдън, която искаше да сподели с него за посещението си в затвора и при Кери Макграт.

— Дидри, нали не си говорила така на Кери? — попита Джеф, без да се опитва да скрие колко е разстроен от постъпката й.

— Напротив, точно така й говорих и не съжалявам. Джеф, единствено надеждата крепеше Скип. Тази жена просто му я отне.

— Дидри, с нейна помощ аз разполагам с два нови факта, на които да се позова, за да подхвана отново разследването по делото. Нищо чудно да излезе, че са важни.

— Отишла е при сина ми, видяла е лицето му, задавала му е въпроси и е решила, че е убиец — заяви мисис Риърдън. После добави: — Извинявай, Джеф, аз остарявам, вече съм изморена и езикът ми е хаплив. Не съм убедена в нито една дума от това, което изрекох пред Кери Макграт.

Тя затвори телефона, без дори да каже и „довиждане“.

Джеф си пое дълбоко дъх и набра номера на Кери.

След като Кери се прибра и освободи Алисън, Робин я изгледа критично.

— Имаш уморен вид, мамо.

— Наистина съм капнала, детето ми.

— Тежък ден?

— Нещо такова.

— Мистър Грийн ли те тормози?

— Не още, но всеки момент ще започне. Предпочитам да не обсъждаме този въпрос. А ти как си?

— Добре. Струва ми се, че Андрю ме харесва.

— Сериозно? — Кери знаеше, че Андрю е най-хубавото момче в пети клас. — Как разбра?

— Казал на Томи, че дори и с белезите съм по-красива от повечето момичета в нашия клас.

Кери се усмихна.

— Това се казва комплимент!

— Нали? Какво ще вечеряме?

— Отбих се в супермаркета. Как ти се вижда хамбургер, запечен с топено сирене?

— Чудесно.

— Не съвсем, но се опитвам да измисля нещо вкусно. Едва ли някога ще можеш да се похвалиш с готварските способности на майка си, Роб.

Телефонът иззвъня и Робин отговори. Търсеха нея. Подхвърли слушалката на майка си:

— Не затваряй, моля те. Ще използвам апарата на горния етаж. Каси е.

Кери чу как Робин извика въодушевено „Слушам те“, постави слушалката на мястото й, занесе пощата в кухнята и започна да я подрежда. Погледът й попадна върху обикновен бял плик с нейното име и адрес, напечатани с главни букви. Отвори го, извади снимката, която бе вътре, и застина.

На нея беше Робин. Вървеше по тротоара пред къщата им и държеше книги. Бе облечена с тъмносиния панталон — същия, който носеше във вторник, когато се беше уплашила, че колата ще я блъсне.

Устните на Кери изтръпнаха. Приведе се напред, сякаш някой я удари в корема. Дишаше учестено. Кой го е направил, чудеше се тя. Кой е този човек, който е снимал Робин, после е връхлетял върху нея с колата си, а на всичко отгоре ми е изпратил снимката? Чувстваше се замаяна и объркана.

Чу, че Робин слиза по стъпалата, и бързо пъхна снимката в джоба си.

— Мамо, Каси ми припомни, че не трябва да пропускам едно предаване по телевизията, свързано с уроците ни по естествознание. Нали това не се смята за развлечение?

— Не, разбира се. Иди да го гледаш.

Когато Кери се отпусна на стола, телефонът отново иззвъня. Беше Джеф Дорсо. Тя прекъсна извиненията му.

— Джеф, току-що отворих един плик от пощата си. — Разправи му за снимката. — Робин не си въобразява — прошепна тя. — Някой наистина я е наблюдавал от колата. Господи, представяш ли си да я беше вкарал в нея! Щеше да изчезне като онези деца в северната част на щата Ню Йорк преди няколко години.

Джеф долови страха и отчаянието в гласа й.

— Кери, не казвай нищо повече. Робин не бива да види снимката и да разбере, че си разстроена. Тръгвам към вас. Ще бъда при теб след половин час.

56.

Д-р Смит усети, че Кейт Карпентър се държи особено. Няколко пъти улови изпитателния й поглед. Чудеше се защо.

Вечерта, докато си седеше у дома в библиотеката на обичайния стол и си пиеше коктейла, с който се отпускаше след работа, той обмисляше евентуалните причини за странното поведение на сестрата. Беше сигурен, че на Карпентър не й е убягнало потреперването на ръката му по време на вчерашната пластична операция, но това съвсем не обясняваше въпроса в очите й. Беше убеден, че поводът за притеснението й е по-сериозен.

Снощи направи ужасна грешка, като проследи Барбара Томпкинс. Когато се наложи да спре колата пред дома й заради задръстването на движението, Смит се обърна на другата страна, но не беше изключено да го е забелязала.

От друга страна, центърът на Манхатън бе място, където човек често се натъкваше на познати лица. Ето защо фактът, че беше там, не би следвало да се възприема като нещо необичайно.

Но на него не му стигаше само да я зърне. Искаше отново да се срещне с Барбара и да разговаря с нея. През следващите два месеца тя нямаше да идва при него на контролен преглед. На всяка цена трябваше да се видят по-рано. Не беше в състояние да чака толкова дълго, за да се наслади на засмените й блестящи очи, чиято красотата вече не се скриваше от тежките клепачи.

Тя не беше Сузан. Никоя жена не би могла да бъде Сузан. Но подобно на нея, колкото повече Барбара свикваше с красотата си, толкова повече тя се подсилваше от личността й. Спомни си намусеното, грозно създание, което се появи за първи път в кабинета му. В продължение на една година Сузан успя да съчетае преобразяването на лицето си с цялостната промяна в личността си.

Смит се усмихна едва доловимо, сещайки се за предизвикателните жестове на Сузан, за изящните движения, които караха всеки мъж да се обръща след нея. После тя започна леко да накланя настрани глава, за да оставя впечатление у човека, с когото общува в момента, че е единственият на света.

Научи се дори да говори по-тихо, докато гласът й придоби дрезгав, дълбок тембър. Често закачливо прокарваше пръст по ръката на мъжа — правеше го само с мъжете, — който си бъбреше с нея.

Когато той изкоментира преобразяването й като личност, Сузан отвърна:

— Имах две учителки — заварените ми сестри. Приказката претърпя промяна. Те бяха красавиците, а аз — Пепеляшка. Разликата е в това, че вместо с добра фея аз разполагам с теб.

Към края обаче фантазията му на Пигмалион се превърна в кошмар. Уважението и обичта, която Сузан проявяваше към него, започнаха да отслабват. Вече не желаеше да се вслушва в съветите му. Прескочи границата на обикновеното флиртуване. Многократно я предупреждаваше, че си играе с огъня. Скип Риърдън беше способен да я убие, ако разбереше в какво се е забъркала съпругата му.

Всеки мъж на толкова съблазнителна жена би бил способен да извърши убийство, помисли си д-р Смит.

Стресна се от унеса и се вторачи ядосан в празната чаша. Вече щеше да бъде лишен от възможността да постигне подобно съвършенство както със Сузан. Налагаше му се да се раздели с хирургията, преди да се е случило нещо непоправимо. Вече беше твърде късно. Знаеше, че страда от начален стадий на паркинсон.

Макар и да не беше досущ като Сузан, от всичките му пациентки Барбара Томпкинс бе най-поразителният пример за гениалността му. Д-р Смит посегна към телефона.

Гласът й съвсем не е напрегнат, каза си той, когато тя вдигна слушалката и отговори на позвъняването.

— Скъпа Барбара, нали не ви притеснявам? Обажда се доктор Смит.

Жената ахна леко, но бързо отвърна:

— Не, разбира се. Как сте, докторе?

— Добре съм. Бих искал да ви помоля за нещо. Ще отида до болницата „Ленъкс Хил“, за да видя един стар приятел, който е в много тежко състояние и едва ли още дълго ще живее. Чувствам се доста потиснат. Ще се смилите ли над мен? Каня ви да вечеряме заедно. Бих могъл да мина да ви взема към седем и половина…

— О, не знам, докторе…

— Моля ви, Барбара. — Опита се да бъде закачлив. — Нали твърдите, че дължите новия си живот на мен? Защо тогава не ми отделите два часа от него?

— Съгласна съм.

— Чудесно! Довиждане до седем и половина.

— Довиждане.

Смит затвори телефона и повдигна вежди. Чудеше се каква е тази нотка на примирение в гласа на Барбара. Прозвуча така, сякаш е принудена да приеме.

Ако беше схванал правилно, това бе още едно нещо, по което жената започваше да прилича на Сузан.

57.

Джейсън Арнът не можеше да се отърси от усещането, че нещо не е наред. Прекара деня в Ню Йорк с петдесет и две годишната Вира Шелби Тод, следвайки я в безкрайното търсене на персийски килими.

Вира му се обади сутринта и го попита дали е свободен. Произхождаше от фамилията Шелби от Роуд Айланд и живееше в Тъксидо Парк. Джейсън беше свикнал с прищевките й. След като почина първият й съпруг, тя се омъжи за Стюарт Тод, но реши да задържи жилището си в Тъксидо Парк. Сега, харчейки парите на Тод, които сякаш никога нямаше да свършат, Вира често се възползваше от усета на Джейсън към редките находки и изгодните покупки.

Запозна се с Вира не в Ню Джърси, а на едно тържество, организирано от семейство Шелби в Нюпорт. Братовчедите й му я представиха и когато разбра, че живее сравнително близо до Тъксидо Парк, жената започна да го кани на събиранията в дома си и с удоволствие се отзоваваше на поканите му да присъства на неговите приеми.

Джейсън винаги се удивляваше на факта, че Вира му описа с най-малките подробности полицейското разследване на обира в Нюпорт, който той бе извършил преди години.

— Братовчедката ми Джудит беше толкова разстроена — довери му се навремето тя. — Чудеше се защо човекът е взел Пикасо и Гейнсбъро, а е оставил Ван Ейк. После се консултирала със специалист, който й обяснил, че крадецът бил познавач на изкуството — картината на Ван Ейк била копие. Джудит страшно се разгневи, но за всички нас, които непрекъснато я слушахме да се хвали колко добре е запозната с големите майстори, случката се превърна в семейна шега.

Днес, след като разгледаха безумно скъпите ориенталски и персийски килими и Вира заяви, че нито един не я задоволява, на Джейсън му се прииска да се прибере у дома, за да се отърве от нея.

Но по нейно настояване обядваха в „Четирите сезона“ и приятната пауза повдигна значително настроението му, поне до момента, в който Вира заяви:

— О, забравих да ти кажа. Спомняш ли си, че преди пет години домът на братовчедка ми Джудит на Роуд Айланд бе ограбен?

Джейсън сви устни.

— Естествено. Беше ужасно.

Вира кимна.

— Да, наистина. Вчера Джудит е получила снимка от ФБР. Неотдавна е имало обир в Чеви Чейс и крадецът е бил заснет от скрита камера. Във ФБР смятат, че може би един и същ човек е проникнал в къщата на Джудит и в още десетина други жилища.

Джейсън усети как всеки нерв в тялото му се изопва. Беше срещал Джудит Шелби няколко пъти, но през последните пет години не я бе виждал. Очевидно не го е разпознала. Все още.

— Снимката ясна ли е? — попита небрежно той.

Вира се изсмя.

— Не. От Джудит разбрах, че е хванат само профилът. Осветлението било слабо, чорапът бил дръпнат на челото на мъжа, но все пак покривал главата му. Джудит ми обясни, че носът и устата му не са достатъчни, за да се търси някаква прилика. Изхвърлила снимката.

Джейсън потисна въздишката на облекчение, макар и да знаеше, че още не бива да се радва. След като са я изпратили на семейство Шелби, снимката му вероятно щеше да попадне и в останалите домове, които бе ограбил.

— Предполагам, че Джудит е приключила с историята за Ван Ейк — продължи Вира. — Според информацията, съпровождаща снимката, мъжът е опасен. Издирва се, за да бъде разпитан за убийството на майката на конгресмена Пийл. Жената явно е налетяла на него, докато е обирал къщата й. Джудит също се прибра рано в нощта, когато крадецът бе проникнал у тях. Представяш ли си какво можеше да се случи, ако го беше заварила?

Джейсън нервно сви устни. Бяха го свързали със смъртта на майката на Пийл!

Излязоха от „Четирите сезона“ и отидоха с такси до гаража на Западна петдесет и седма улица, където бяха паркирали колите си. След прочувственото „довиждане“ и категоричното изявление на Вира: „Ще продължаваме да търсим, понеже съм убедена, че ще се намери идеалният килим за мен“, Джейсън най-после потегли към дома си в Алпайн.

Доколко неясна е снимката, направена със скритата камера, чудеше се той, карайки след потока от коли, придвижващи се равномерно в делничния следобед по Хенри Хъдсън Паркуей. Дали някой щеше да я погледне и да се сети, че човекът му прилича на Джейсън Арнът?

Не е ли време да сложа край на всичко и да бягам, питаше се той, докато пресичаше Джордж Уошингтън Бридж и завиваше по Палисейдс Паркуей. Никой не знаеше за вилата му в Катскил. Жилището се водеше на фалшиво име. Джейсън имаше много пари, вложени в ценни книжа, платими на предявителя, които също бяха записани на най-различни имена. Притежаваше и фалшив паспорт. Навярно трябваше веднага да напусне страната.

Ако обаче снимката наистина беше неясна, както твърдеше Джудит Шелби, и някой откриеше далечна прилика, всички щяха да сметнат, че е абсурдно той да е извършил кражбите.

Когато стигна до отклонението за Алпайн, Джейсън вече беше взел решение. Като се изключеше снимката, той беше сигурен, че не е оставил никакви следи, нито пък отпечатъци от пръсти. Внимаваше много и предпазливостта му досега го беше спасявала. Не беше в състояние да зареже чудесния си живот само защото може да го сполети нещо неприятно. Никога не бе действал като страхливец. В противен случай не би просъществувал необезпокояван от нищо толкова много години.

Не биваше да изпада в паника. Щеше да запази самообладание. Но повече никакви удари, поне за известно време, обеща си той. Не се нуждаеше от пари, а инцидентът би следвало да му послужи като предупреждение.

Прибра се вкъщи в четири без петнайсет и прегледа пощата си. Един плик привлече вниманието му. Отвори го, измъкна листа, който беше вътре, изучава го известно време и избухна в смях.

Никой, естествено, не би го свързал с тази размазана комична фигура с чорапа, повдигнат над неясния, подобен на карикатура профил, намиращ се на няколко инча от копието на статуетката на Роден.

— Снимката е боклук! — възкликна Джейсън.

Легна в кабинета да подремне. Несекващото пискливо дърдорене на Вира го бе изтощило. Когато се събуди, беше време за новините в шест часа. Взе дистанционното управление и включи телевизора.

Емисията започна с Барни Хаскъл, който заедно с Джими Уийкс бе обвиняем по делото за укриване на доходи. Беше плъзнал слухът, че Барни се е споразумял с федералния прокурор да се яви като свидетел на обвинението.

Неговата сделка бледнее пред тази, която аз съм в състояние да сключа, каза си Джейсън, колкото да се утеши. Въобще не можеше да става дума за подобно нещо.

58.

Робин изключи телевизора, точно когато на вратата се позвъни. Зарадва се, като чу гласа на Джеф Дорсо във вестибюла, и се затича да го посрещне. Забеляза, че двамата с майка й са сериозни. Вероятно са се карали, стигна до заключението тя, а сега искат да се сдобрят.

Докато вечеряха, на Робин й направи впечатление, че майка й е необичайно мълчалива, а Джеф бе забавен — разказваше смешни истории за сестрите си.

Джеф е толкова приятен, помисли си тя. Напомняше й за Джими Стюарт от филма „Този прекрасен живот“, който гледаха с майка си всяка Коледа. Имаше същата срамежлива, топла усмивка и неуверен глас, а косата му сякаш никога не стоеше на едно място.

Робин усети, че майка й почти не слуша Джеф. Очевидно нещо се беше случило и трябваше да си поговорят насаме. Ето защо реши да се жертва и да поработи върху темата по естествознание в стаята си на горния етаж.

След като помогна на майка си, тя съобщи с какво възнамерява да се залови и видя облекчението в очите й. Действително иска да си приказва с Джеф в мое отсъствие, помисли си с радост тя. Това навярно е добър знак.

Джеф застана до стълбището и когато чу изщракването на вратата за стаята на Робин, се върна в кухнята.

— Може ли да погледна снимката?

Кери бръкна в джоба си, извади я и му я подаде.

Джеф я разглежда внимателно известно време.

— Струва ми се, че Робин правилно е схванала всичко. Колата вероятно е била паркирана точно отсреща. Някой я е снимал, когато е излизала на тротоара.

— Значи наистина е връхлетял с колата върху нея — отбеляза Кери. — Представяш ли си какво е щяло да стане, ако не е завила рязко? Но защо го е направил, Джеф?

— Не знам, Кери. Убеден съм обаче, че заслужава да му се обърне сериозно внимание. Как възнамеряваш да постъпиш?

— Утре сутринта ще покажа снимката на Франк Грийн. Ще проверя дали в района не са се появили извратени типове. Всяка сутрин ще карам Робин до училището и няма да й позволявам да се прибира сама, а ще помоля Алисън, момичето, което стои при нея, докато се върна от работа, да я взема. Ще уведомя ръководството на училището, че някой я преследва.

— А смяташ ли да предупредиш Робин?

— Засега не.

— Съобщи ли на Боб Кинълен?

— Боже мой, въобще не ми е минало през ума! Разбира се, че Боб трябва да знае.

— Ако беше мое дете, щях да настоявам да съм в течение — съгласи се Джеф. — Защо не му се обадиш, докато сипя кафето?

Боб не си беше у дома. Алис се отнесе с хладна любезност към Кери.

— Все още е в кантората си — обясни й тя. — През последните дни на практика прекарва почти през цялото денонощие там. Да му предам ли нещо?

Само това, че най-голямото му дете е в опасност, помисли си Кери, а вкъщи не живеят семейство прислужници, които да се грижат за него, докато майка му е на работа.

— Ще го потърся в службата. Довиждане, Алис.

Боб Кинълен вдигна слушалката още след първото позвъняване. Пребледня, докато Кери му разказваше за случката с Робин. Не се съмняваше кой е направил снимката. Личеше си почеркът на Джими Уийкс. Точно така действаше той. Започваше война на нерви и я водеше стъпка по стъпка. Следващата седмица щеше да снима детето отдалеч. Никога не заплашваше пряко, нито пък изпращаше предупредителни писма. Само снимки. Те би следвало да предадат ясно посланието му.

Със загрижен тон Кинълен веднага се съгласи, че е по-добре известно време Кери да кара Робин до училището.

След като затвори телефона, той удари с юмрук по бюрото си. Джими вече изпускаше нервите си. И двамата знаеха, че ще загубят делото, ако Хаскъл спази уговорката си с федералния прокурор.

Уийкс предполага, че Кери ще ми се обади, разсъждаваше Боб. Така ми показва, че трябва да я предупредя да се откаже да търси нови факти по случая „Риърдън“. Намеква ми също, че съм длъжен да намеря начин да го отърва от присъдата за укриване на доходи. Но на Уийкс всъщност не му беше известно, че Кери не се плашеше току-така. Ако е схванала снимката като предупреждение, това ще й подейства като червено на бик.

От друга страна обаче, Кери не подозираше, че щом Джими Уийкс се захване с някой човек, с него е свършено.

Мислите на Боб се върнаха единайсет години назад, когато Кери, бременна в третия месец, го погледна с удивление и гняв и заяви: „Напускаш прокуратурата, за да отидеш да работиш в тази правна кантора? Ти си луд! Всичките им клиенти са с единия крак в затвора. Макар че би трябвало да са и с двата.“

Спориха разгорещено и накрая Кери го предупреди с гневен тон: „Не бива да забравяш старата поговорка, която гласи: «С какъвто се събереш, такъв ставаш.»“

59.

Д-р Смит заведе Барбара Томпкинс в „Льо Сирк“, един много луксозен и скъп ресторант в центъра на Манхатън.

— Някои жени предпочитат тихи и закътани ресторантчета, но аз смятам, че вие лично обичате по-оживените заведения, където да виждате хора и те да ви виждат — заяви той на красивата млада жена.

Когато я вземаше от апартамента й, не му убягна факта, че е готова да излезе веднага. Палтото й беше метнато на облегалката на един стол в малкия вестибюл, а чантата лежеше на седалката. Не му предложи да пийнат по нещо.

Страхува се да остане насаме с мен, помисли си той.

Но в ресторанта, където беше толкова оживено, Барбара се отпусна.

— Съвсем различно е от Олбъни — изкоментира тя. — Все още приличам на дете, което непрекъснато празнува рождения си ден.

За миг думите му я изумиха. Бяха толкова близки до изявлението на Сузан, която казваше, че е като дете, чийто живот е една безкрайна Коледа и винаги я чакат неотворени подаръци. Но от очаровано момиченце дъщеря му се бе превърнала в неблагодарна жена. Толкова малко исках от нея, разсъждаваше Смит. Нима художникът няма право да се порадва на творбата си? Защо става така, че шедьовърът се опорочава от похотливата тълпа, докато създателят му се измъчва, тъй като му е отнета възможността да го зърне?

Обля го топлина, когато забеляза, че в пълното с красиви и елегантни жени заведение мъжете тайно оглеждат Барбара. Сподели наблюдението си с нея.

Тя поклати леко глава, сякаш за да го опровергае.

— Така е — настояваше Смит. Очите му станаха студени. — Не го приемай като нещо естествено, Сузан. Звучи ми обидно.

Чак по-късно, когато приключиха с вечерята и я изпрати до апартамента й, д-р Смит се питаше дали действително я бе нарекъл Сузан. Ако и сега се беше объркал, за кой ли път повтаряше грешката?

Въздъхна и се облегна назад, затваряйки очи. Докато таксито подскачаше по улицата към центъра, Чарлс Смит си спомняше колко лесно му беше да мине покрай къщата на Сузан, когато умираше от желание да я зърне. Ако не бе излязла, за да играе голф, тя винаги седеше пред телевизора и никога не си правеше труда да пуска пердетата на огромния прозорец във всекидневната.

Виждаше я сгушена в любимия й стол, а понякога седнала до Скип Риърдън на канапето. Раменете им се допираха, краката им бяха качени на масичката. Завиждаше им заради усамотението, което той не можеше сподели с тях.

Барбара не беше омъжена. Доколкото схващаше, в живота й нямаше никой, който да означава нещо за нея. Тази вечер той я помоли да го нарича Чарлс. Сети се за гривната, която бе на ръката на Сузан в нощта, когато умря. Дали да не я подари на Барбара? Щеше ли с подобен жест да спечели обичта й?

Беше подарил на Сузан няколко бижута. Изящни бижута. Но тя започна да приема накити и от други мъже и го помоли да лъже, че са от него.

Смит почувства как въодушевлението от срещата с Барбара постепенно го напускаше. След миг осъзна, че чува за втори път гласа на шофьора на таксито:

— Спите ли, сър? Пристигнахме.

60.

Джеф не остана дълго след разговора на Кери с Кинълен.

— Боб е съгласен с мен — заяви му тя, докато отпиваше от кафето си.

— И няма други предложения?

— Не, разбира се. Както обикновено е сигурен, че ще се справя. Всяко мое решение е добро. — Остави чашата на масата. — Всъщност не съм справедлива. Боб наистина се притесни, но едва ли можеше да ми предложи нещо друго.

Седяха в кухнята. Кери беше загасила лампата над главите им, понеже смяташе, че ще се преместят във всекидневната. Сега единствената светлина идваше от матовия аплик на стената.

Джеф изучаваше сериозното й лице. Видя тъгата в светлокафявите й очи, решително стиснатите й красиви устни, изящната й брадичка, крехката й фигура. Искаше му се да я прегърне и да й каже да се облегне на него.

Но беше сигурен, че тя няма да приеме. Кери Макграт не очакваше и не желаеше да се обляга на никого. Опита се отново да й се извини за обидните думи, с които при предишното си посещение й намекна, че е егоистка, и за непристойното държане на Дидри Риърдън в кабинета й.

— Бях ужасно нагъл. Ти си справедлива. Зная, че ако си убедена в невинността на Скип Риърдън, ще си последният човек, който би се поколебал да му помогне.

Дали действително съм, чудеше се Кери. Сега не беше моментът да споделя какво е открила за Джими Уийкс в материалите по делото „Риърдън“. Щеше да го направи по-късно. Първо искаше да се срещне още веднъж с д-р Смит. Лекарят гневно отрече да е оперирал Сузан, което не означаваше, че не я е поверил на някой свой колега. От това следваше, че не я е излъгал.

След няколко минути, когато Джеф си тръгваше, двамата постояха известно време във вестибюла.

— Приятно ми е с теб — призна й той, — което няма нищо общо със случая „Риърдън“. Защо не отидем на вечеря с Робин в събота вечер?

— Тя ще се зарадва.

Джеф отвори вратата, наведе се и докосна с устни бузата й.

— Не е нужно да ти казвам да заключиш с двата секрета и да не пропуснеш да настроиш алармената инсталация. Искам само да те помоля да се помъчиш да забравиш за снимката, след като си легнеш.

Когато Джеф излезе, Кери се качи на горния етаж, за да погледне Робин. Дъщеря й се беше задълбочила над темата и не я чу, когато влезе. Кери постоя на вратата, вперила очи в детето. Робин беше с гръб към нея. Дългата й черна коса падаше върху раменете, главата й бе наклонена леко на една страна, докато пишеше съсредоточено, а краката й бяха обвили напречната преграда на стола.

Тя е невинната жертва на онзи, който я е снимал, помисли си Кери. Робин е като мен. Независима. Ще й бъде страшно неприятно, че я карам на училище, а после Алисън я прибира, понеже ще я лишим от възможността да повърви с Каси.

Изведнъж чу отчаяния глас на Дидри Риърдън, която я питаше как би се чувствала, ако детето й попадне в затвора, без да е виновно.