Черни рози

24.

В събота в осем часа сутринта Джеф Дорсо се обади на Кери.

— Отбих се в кантората си и намерих съобщението ти — започна той. — Следобед ще ходя при Скип в затвора в Трентън. Можеш ли да дойдеш?

Обясни й, че за да получат разрешение за свиждане в три часа, би следвало да са в затвора най-късно в два без петнайсет.

Кери отговори почти импулсивно:

— Сигурна съм, че ще успея. Трябва само да уредя някой да стои при Робин. Ще се срещнем там.

Два часа по-късно Кери и Робин, която беше страшно неспокойна, пристигнаха в Ливингстън, Ню Джърси, и вече чакаха пред кабинета на д-р Бен Рот, известен пластичен хирург.

— Ще изпусна футболната среща — ядосваше се Робин.

— Само малко ще закъснееш — успокои я Кери. — Не се тревожи.

— Ще закъснея много — възрази й Робин. — Не можеше ли да дойдем след срещата?

— Ако беше изпратила на лекаря програмата си, той вероятно щеше да се съобрази с нея — пошегува се Кери.

— О, мамо!

— Заповядайте с Робин в кабинета, мисис Макграт — покани ги сестрата.

Доктор Рот, на около трийсет и пет години, внимателен и сърдечен, се различаваше коренно от д-р Смит.

— Нараняванията навярно са изглеждали доста зле след катастрофата, но всъщност са повърхностни. Не са засегнали дълбоко кожата. Скоро всичко ще е наред.

Видимо облекчена, Робин отвърна:

— Чудесно. Благодаря ви, докторе. Хайде да си ходим, мамо.

— Изчакай ме навън, Робин. Ще дойда след малко. Искам да поговоря с лекаря.

В гласа на Кери се долавяха нотки, които Робин наричаше „тонът“. Това означаваше: „Не желая да ми възразяваш.“

— Добре — заяви детето, въздъхна и излезе.

— Знам, че пациентите ви чакат, докторе, ето защо няма да ви задържам дълго. Налага се обаче да ви попитам нещо.

— Разполагам с достатъчно време. За какво става дума, мисис Макграт?

С няколко кратки изречения Кери описа какво е видяла в кабинета на д-р Смит.

— Имам два въпроса — заключи тя. — Възможно ли е всяко лице да се преобрази така, че да прилича на нечие друго, или трябва да съществува някакво задължително условие, например подобна структура на костите? И ако пластичният хирург е наясно, че е в състояние да го извърши, често ли се изкушава да го стори?

След двайсет минути Кери напусна кабинета на лекаря и подкара бързо към футболното игрище. За разлика от Кери на Робин спортът не й се отдаваше и двете дълго тренираха, понеже момиченцето много държеше да стане добра играчка. Докато гледаше как дъщеря й уверено рита топката към голлинията, Кери разсъждаваше над думите на д-р Рот: „Някои хирурзи наистина променят формата на носа, на брадичката или на очите по определен модел, но ми се струва изключително странно на някого да му хрумне да претвори изцяло нечие лице, и то многократно.“

В единайсет и половина Кери махна за довиждане на Робин. Дъщеря й щеше да се прибере с най-добрата си приятелка Каси и да прекара следобеда у тях.

Няколко минути по-късно Кери вече беше на шосето за Трентън.

Беше ходила в щатския затвор няколко пъти и мрачните телени мрежи и кулите на охраната й действаха потискащо. Не изгаряше от нетърпение да влезе отново там.

25.

Джеф чакаше Кери в залата, където записваха имената на посетителите.

— Радвам се, че успя — заяви той.

Поговориха малко, докато стана време за свиждането. Навярно Джеф разбра, че не иска от него да я подготви за срещата, понеже не й съобщи никакви допълнителни сведения.

Точно в три часа до тях се приближи надзирател и им каза да го последват.

Кери се чудеше как изглежда Скип Риърдън сега. Бяха изминали десет години, откакто присъства на произнасянето на присъдата. Спомняше си го като висок, красив, широкоплещест млад мъж с огненочервена коса. Но всъщност не външният му вид, а изявлението му се бе запечатало в съзнанието й: „Доктор Чарлс Смит е лъжец. Заклевам се пред Бога и пред съда, че е лъжец.“

— Какво каза за мен на Скип Риърдън? — попита тя Джеф, докато чакаха затворника да бъде доведен в залата за свиждания.

— Обясних му, че проявяваш личен интерес към случая и искаш да се срещнеш с него. Кери, аз наистина употребих думите „личен интерес“.

— Добре. Вярвам ти.

Скип Риърдън се появи, облечен в затворнически дрехи от груб памучен плат — панталон и риза с разкопчана яка. Червената му коса бе леко прошарена, но като се изключат бръчките около очите, почти не се беше променил. Когато Джеф го запозна с Кери, на лицето му грейна усмивка.

Усмивка, породена от надежда, помисли си Кери. Сърцето й се сви. Чудеше се дали не трябваше да прояви по-голяма предпазливост, да се запознае с повече подробности по делото, вместо да се съгласява веднага да ходи при него.

Джеф започна направо:

— Скип, споменах ти, че мисис Макграт иска да ти зададе няколко въпроса.

— Разбирам. Ще й отговоря, каквито и да са те — отвърна искрено той, макар в гласа му да се долавяше известно примирение. — Както се казва, нямам какво да крия.

Кери се засмя, после попита за онова, което бе главната причина за посещението й:

— В показанията си доктор Смит твърди, че дъщеря му, която ви е била съпруга, се е страхувала от вас, понеже сте я заплашвали. Вие заявявате, че той лъже. Каква цел би могъл да преследва, изопачавайки истината?

Ръцете на Риърдън със сключени пръсти лежаха на масата.

— Мисис Макграт, ако разполагах с обяснения за действията на доктор Смит, навярно сега нямаше да съм тук. Двамата със Сузан бяхме женени четири години. През този период рядко го виждах. Понякога тя вечеряше с него в Ню Йорк или пък той идваше у дома, но обикновено когато бях в командировка. Тогава бизнесът ми процъфтяваше. Имах строежи из целия щат и купувах земя в Пенсилвания, което беше свързано с бъдещи проекти. Редовно пътувах за по ден-два. Ако се случеше да се срещнем, доктор Смит почти не ми говореше, но не показваше, че не ме харесва. Нито пък даваше да се разбере, че се бои за живота на дъщеря си.

— Когато бяхте тримата, как се отнасяше той със Сузан?

Риърдън погледна към Дорсо.

— Ти умееш да се изразяваш образно, приятелю. Как бих могъл да го формулирам? Чакайте малко, ще ви обясня. Когато ходех в църковното училище, монахините се ядосваха, че не пазим тишина по време на службата. Непрекъснато ни повтаряха, че трябва да благоговеем пред свещените места и предмети. Ето така се отнасяше той с нея. Благоговееше пред Сузан.

Колко странна дума за поведението на един баща към дъщеря му, помисли си Кери.

— Освен това се държеше покровителствено с нея — добави Риърдън. — Веднъж отивахме с колата да вечеряме заедно и той забеляза, че Сузан не си е сложила предпазния колан. Веднага й изнесе лекция за необходимостта да носи отговорност за себе си. Всъщност доста се ядоса.

Също както поучаваше Робин и мен, каза си Кери. Неохотно призна пред себе си, че Скип Риърдън наистина прави впечатление на прям и искрен човек.

— А тя как се отнасяше с него?

— Почти винаги с уважение. Макар че накрая — преди смъртта й — последните няколко пъти, когато бях с тях, Сузан като че ли се дразнеше от него.

Кери реши да промени темата. Припомни му, че според неговите показанията точно преди убийството е забелязал Сузан със скъпи бижута, които той не й бил подарил.

— Мисис Макграт, по този въпрос трябва да се обърнете към майка ми. Тя би могла да ви бъде полезна. Има изрезка от вестник със снимката на Сузан, направена по време на някаква благотворителна акция. На ревера на сакото й е закачена старинна брошка с диаманти. Снимана е няколко седмици преди смъртта й. Кълна ви се, че онази сутрин брошката и още няколко накита бяха в кутията й за бижута. Спомням си, понеже станаха една от причините за скандала. На следващия ден ги нямаше.

— Искате да кажете, че някой ги е откраднал?

Риърдън сякаш се притесни.

— Не знам дали някой ги е откраднал, или тя просто ги е върнала на човека, който й ги е дал. Само съм сигурен, че на следващата сутрин липсваха. Помъчих се да обясня на полицаите, за да обърнат внимание на този факт, но от самото начало беше ясно, че не ми вярват. Според тях се опитвах да изкарам нещата така, че да приличат на грабеж и убийство.

Мъжът замълча, а после продължи:

— И още нещо. Баща ми е участвал във Втората световна война и е живял в Германия две години след края й. Донесъл оттам миниатюрна рамка за снимки и я поднесъл на майка ми, когато се сгодили. На сватбата ни тя я подари на Сузан. Сузан сложи в нея снимката си, която ми беше любима, и я държеше на нощното си шкафче в спалнята ни. Когато двамата с майка ми подреждахме вещите на Сузан, преди да ме арестуват, тя забеляза, че рамката я няма. Предишната сутрин обаче си беше на мястото.

— Искате да кажете, че през нощта, когато е била убита Сузан, някой е влязъл у вас и е откраднал няколко бижута и рамката със снимката й?

— Казвам само, че тези неща липсваха. Не знам къде са отишли, нито пък дали са свързани с убийството на Сузан. Просто изведнъж изчезнаха, а полицията не обърна внимание.

Кери вдигна глава от бележките си и се взря в очите на мъжа, който седеше срещу нея.

— Скип, какви бяха взаимоотношенията ви с вашата съпруга?

Риърдън въздъхна.

— Когато се запознах с нея, се почувствах невероятно силен. Тя беше великолепна. Интелигентна, весела, жена, която създава у мъжа усещането, че е висок три метра. След като се оженихме… — Той замълча. — Беше изпълнена със страст, но не притежаваше никаква топлота, мисис Макграт. Аз обаче бях възпитан така, че държах на брака. За мен разводът бе нещо, към което човек прибягва само ако е крайно наложително. Разбира се, имаше и хубави моменти. Дали съм бил доволен и щастлив? Не. Но бях толкова погълнат от мисълта за успеха на компанията си, че работех все по-усърдно и съумявах да се абстрахирам от семейните проблеми. Що се отнася до Сузан, тя получаваше всичко, което пожелае. Парите се сипеха. Построих й къщата, за която твърдеше, че винаги си е мечтала. Всеки ден ходеше в клуба, за да играе тенис или голф. Прекара две години с един дизайнер, докато домът ни бе обзаведен по неин вкус. Има един мъж в Алпайн, Джейсън Арнът, който разбира от антични предмети. Водеше я по разпродажби и й казваше какво да купува. Започна да се увлича по модните тоалети. Беше като дете, което иска всеки ден да е Коледа. Тъй като непрекъснато бях зает, Сузан можеше да прави каквото й хрумне. Обичаше да ходи на приемите, за които журналистите пишеха, за да се появява снимката й във вестниците. Дълго време си мислех, че е щастлива. Но сега, като се връщам назад, съм сигурен, че е живяла с мен, понеже не е намерила по-подходяща среда.

— Докато… — подсказа му Джеф.

— Докато не се запозна с някой, който стана важен за нея — продължи Риърдън. — Тогава забелязах бижутата. Някои от тях бяха старинни, други съвременни. Казваше, че са от баща й, но лъжеше. Сега те са у него заедно с подаръците, които аз й бях правил.

Когато надзирателят посочи, че времето им е изтекло, Риърдън се изправи и погледна Кери в очите.

— Мисис Макграт, аз не би следвало да съм тук. Някой, който е убил Сузан, се разхожда на свобода. Не е възможно да няма начин да се докаже.

Джеф и Кери тръгнаха заедно към паркинга.

— Обзалагам се, че не си намерила време да обядваш. Защо не хапнем набързо някъде?

— Не мога, Джеф, трябва да се връщам. Държа да ти кажа, че от това, което току-що чух, не виждам нито една причина доктор Смит да е излъгал за Скип Риърдън. Според Риърдън двамата са били в съвсем нормални взаимоотношения. Той самият заяви, че не е вярвал на обясненията й за бижутата. Ако е започнал да я ревнува… — Кери не довърши изречението.