Да целунеш ангел

1.

Дейзи Девро бе забравила името на бъдещия си съпруг.

— Аз, Теодосия, взимам теб…

Прехапа долната си устна. Баща й ги бе запознал преди няколко дни: в онази ужасна утрин тримата отидоха да извадят разрешителното за брак и тогава тя за пръв път чу името му. Веднага след това онзи мъж замина и тя повече не го видя допреди няколко минути, когато слезе във всекидневната на къщата на баща си в Сентръл парк уест, където сега се осъществяваше тази импровизирана венчална церемония.

Баща й стоеше зад нея и Дейзи едва ли не усещаше как потреперва от неодобрение, но неговото неодобрение не представляваше за нея нищо ново. Той бе разочарован от нея едва ли не преди да се роди и независимо от всичките й усилия, тя изобщо не успя да промени мнението му.

Рискува един кос поглед към младоженеца, купен с парите на баща й. Жребец. Един много застрашителен жребец с този свой висок ръст, строен, жилав, а и с тези загадъчни кехлибарени очи. Майка й би го харесала много.

Лейни Девро почина предишната година при пожар на борда на яхта в обятията на двайсет и четири годишен рокпевец — звезда. Дейзи вече бе достигнала онова състояние, при което можеше да мисли за майка си без болка, усмихна се като осъзна, че мъжът, който сега стоеше до нея, щеше да е прекалено възрастен за майка й. Изглеждаше на около трийсет и пет, а Лейни обикновено туряше чертата до двайсет и девет години.

Косата му бе много тъмна, почти черна, а с фино изрязаните си черти лицето му можеше да мине за твърде хубаво, ако не бе силната му челюст, да не говорим за плашещата му навъсеност. Мъже с такава брутална красота допадаха на Лейни, но Дейзи предпочиташе по-старите, по-консервативни типове. И не за пръв път от началото на церемонията й се дощя баща й да бе избрал някой, който да не е толкова застрашителен.

Опита се да се успокои, като си напомни, че нямаше да й се наложи да прекара повече от няколко часа в компанията на новоизпечения си съпруг. Веднага щом успее да му изложи плана си, всичко това ще е свършило. За нещастие планът й предвиждаше да наруши свещения обет, който й предстоеше да поеме, а тъй като не бе човек, който лесно да поема обети — особено пък брачен, — тя си помисли, че тъкмо гузната й съвест бе причинила тази засечка в паметта.

Започна изречението отново, с надеждата, че името му ще прескочи неочаквано появилата се бариера в паметта й.

— Аз, Теодосия, вземам теб…

Но гласът й отново стихна.

Младоженецът дори не я погледна, камо ли да й помогне. Гледаше право пред себе си и безкомпромисните черти на профила му я накараха да настръхне. Той току-що бе изрекъл своята клетва и бе споменал името си, но безизразният му глас само бе увеличил пълното й емоционално объркване, затова не бе успяла да възприеме и запомни името му.

— Александър — изплю най-сетне името баща й зад нея и Дейзи усети по тона му, че го бе произнесъл през стиснати зъби. За един мъж с реномето на най-изтъкнат американски дипломат той очевидно не проявяваше голямо търпение към нея.

Тя заби нокти в дланите си и си рече, че просто няма друг избор.

— Аз, Теодосия… — пое дълбоко дъх, — вземам теб, Александър — отново пое дъх, — за свой законен и заникога съпруг.

Чак като чу как мащеха й Амелия ахна, тя разбра какво бе казала.

Жребецът обърна глава и я погледна отвисоко. Повдигна въпросително една черна вежда, сякаш не бе сигурен дали бе чул правилно. Свой законен и заникога съпруг. Обади се чувството й за хумор и усети как ъгълчетата на устните й потрепнаха.

Тъмните му вежди се сбраха и дълбоките му очи я изгледаха без капчица веселост. Очевидно жребецът нямаше нейния проблем с неуместното лекомислие.

Тя преглътна малката топка на истерия, заседнала в гърлото й, и продължи смело напред, без да се поправи. Поне в тази част от обета си щеше да бъде честна, защото той определено щеше да бъде неин съпруг заникога. В този момент блокажът в паметта й се стопи и фамилното му име изплува. Марков. Александър Марков. Още един от руснаците на баща й.

Като бивш посланик в Съветския съюз, баща й, Макс Петроф, поддържаше близки връзки с руската общност — и тук, и в чужбина. Страстта му към родината на предците си личеше дори и в подредбата на стаята, в която сега стояха: с яркосините й стени, тъй разпространени в онази страна, с кахлената печка с жълти плочки, с многоцветния килим на пода. В ореховия шкаф вляво от нея се съхраняваха кобалтовосини руски вази, както и кристални и порцеланови съдове от Императорските работилници в Санкт Петербург. Мебелите бяха от стила арт деко и от осемнайсети век — смесица, която кой знае защо не дразнеше.

Голямата ръка на младоженеца вдигна нейната далеч по-малка ръчица и тя усети силата му, когато надяна обикновената златна халка на пръста й.

— С този пръстен ти се обричам завинаги — изрече той със строг, безкомпромисен тон.

Тя погледна пръстена, объркана за миг. Защото откак се помнеше, тя се бе отдала на буржоазна фантазия за любовта и брака по думите на майка й Лейни) и никога не си бе представяла нещо подобно.

— … по силата на властта, която ми е предоставена от щата Ню Йорк, ви обявявам за законни съпруг и съпруга.

Те се напрегна, очаквайки съдията Ринсетлър да подкани младоженеца да целуне булката. Но след като не го направи, тя се досети, че баща й го бе помолил за това, спестявайки й неудобството да бъде насилена да целуне тези корави, неусмихващи се устни. Типично за баща й — да не пропусне една подробност, за която никой друг не би се сети. Макар и да не би си го признала за нищо на света, на нея й се искаше да прилича повече на него, но не бе в състояние да овладее дори големите събития в живота си, да не говорим за подробностите.

Не бе в характера й да се отдава на самосъжаление, затова махна мислено с ръка, когато баща й се приближи и с церемониален жест допря небрежно студена буза о нейната. Осъзна, че очакваше поне някоя емоционална дума, но не се учуди, като не я чу. Дори успя да изглежда незасегната, когато той се отдръпна от нея.

Баща й поведе мистериозния й съпруг към прозореца, който гледаше към Сентръл парк, там към тях се присъедини съдията Риисетлър. Другите свидетели на церемонията бяха шофьорът, който тактично се измъкна да си гледа работата, съпругата на баща й Амелия, с бялорусата си коса и провлечения й говор със стиснати устни.

— Моите поздравления, скъпа. Много красива двойка сте с Александър. Нали изглеждат чудесно, Макс?

И без да дочака отговор, Амелия притисна Дейзи в обятията си, обвивайки ги и двете в облак ухаещ на мускус парфюм.

Амелия се преструваше, че изпитва искрена обич към извънбрачната дъщеря на мъжа си, но макар Дейзи да знаеше истинските й чувства, отдаваше й дължимото поне за старанието. Не й бе лесно да се възправи срещу живото доказателство за единственото безотговорно нещо, което съпругът й бе извършил през живота си, пък било то и преди цели двайсет и шест години.

— Не знам защо настоя да облечеш тази рокля, скъпа. Може да е подходяща за танци в някой клуб, но едва ли и за венчавка.

Критичният поглед на Амелия се плъзна строго по скъпата, бледозлатиста дантелена рокля на Дейзи, чийто ръб, бродиран с фестони, свършваше поне на двайсетина сантиметра над коляното.

— Тя е почти бяла.

— Жълтото не е бяло, скъпа. А е и прекалено къса.

— Сакото е традиционно — посочи Дейзи и спусна длани по сатененото златистожълто сако, което се спускаше досами бедрата й.

— Но едва ли компенсира останалото. Защо не спазиш традицията и не облече бяло? Или поне да бе избрала нещо по-улегнало.

Защото това нямаше да е истински брак, помисли си Дейзи, а колкото повече отдаваше дан на традицията, толкова повече си мислеше за това, че ще наруши нещо, което би трябвало да е свято. Тя дори махна гарденията, която Амелия бе закичила в косите й, но мащеха й я закичи отново току преди церемонията.

Знаеше, че Амелия не одобрява и златистите й лачени обувки, които по-скоро приличаха на гладиаторски сандали от римско време, само дето бяха с десетсантиметрови токове. Бяха ужасно неудобни, но поне не можеха да бъдат сбъркани с традиционните, бели, сатенени пантофки.

— Съпругът ти не изглежда много радостен — прошепна й Амелия. — Не че съм изненадана. Опитай се да не изтърсиш някоя глупост пред него поне в първите няколко часа, чуваш ли? Ти наистина трябва да предприемеш нещо относно този твой досаден навик първо да говориш, а после да мислиш.

Дейзи почти не скри въздишката си. Амелия никога не казваше онова, което наистина мисли, докато Дейзи почти винаги го правеше и искреността й предизвикваше враждебността на мащеха й. Ала Дейзи не я биваше да се преструва. Може би защото й бе дошло до гуша от преструвките и на двамата й родители.

Погледна крадешком новоизпечения си съпруг и се запита колко ли му бе платил баща й, за да се ожени за нея. И с известна непочтителност си помисли, че й се иска да узнае как точно е била сключена сделката. В брой? С чек? Извинете ме, Александър Марков, но ще приемете ли чек от Америкън експрес? И докато наблюдаваше как съпругът й отказва да си вземе мимоза от подноса, който предлагаше Мин Сун, тя се опита да си представи какво ли мислеше той.

Колко още да остане, преди да измъкне това малко изчадие оттук? Алекс Марков погледна часовника си. Пет минути стигат, реши той. Видя как слугата, който разнасяше напитки, спря и се заумилква пред нея. Наслади се докрай, лейди. Ще мине бая време, докато това ти се случи отново.

Докато Макс показваше на съдията старинния самовар, Алекс огледа краката на съпругата си, разголени пред всички от тази смехотворна имитация на булчинска рокля. Бяха стройни и добре оформени, което го накара да се зачуди дали и останалата част на тялото й, отчасти скрита от сакото, ще е толкова примамлива. Но дори тялото на някоя сирена не можеше да компенсира факта, че го бяха насилили за този брак.

Спомни си последния си личен разговор с бащата на Дейзи.

— Тя е зле образована, непостоянна и безотговорна — бе обявил Макс Петроф. — Майка й имаше ужасно влияние върху нея. Не вярвам Дейзи да може да извърши нещо полезно. Вярно, вината за това не е изцяло нейна. Лейни никога в живота си не бе препасвала престилка, а Дейзи живя при нея до смъртта й. Истинско чудо е, че Дейзи не бе на борда на онази яхта в нощта, когато се запали. Дъщеря ми се нуждае от твърда ръка, Алекс, инак ще те побърка.

И нищо от онова, което досега бе видял у нея, не караше Алекс да се усъмни в думите на Макс. Майка й бе Лейни Девро, британската манекенка, която бе толкова известна преди трийсетина години. Очевидно благодарение на привличането на противоположностите, Лейни и Макс завързаха любовна връзка по времето, когато той тъкмо се готвеше да се превърне във водещ специалист но външна политика; Дейзи бе резултатът от тази връзка.

Макс обясни на Алекс в своя вдървен стил, че предложил на Лейни да се оженят, след като тя неочаквано забременяла, но Лейни не поискала да се обвързва. Макс твърдеше, че въпреки това винаги изпълнявал дълга си към извънбрачната си дъщеря.

Доказателствата обаче сочеха обратното. След като кариерата на Лейни започна да запада, тя се превърна в професионална посетителка и организаторка на партита. И там, където ходеше Лейни, ходеше и Дейзи. Лейни поне някога бе имала своята кариера, мислеше си Алекс, докато Дейзи очевидно никога през живота си не бе извършила и едно полезно нещо.

Като се вгледа малко по-внимателно в булката си, Алекс забеляза известна прилика с майка й. И двете имаха черни до синьо коси, а само жени, които никога не излизат от къщи, можеха да са с толкова бледа кожа. Очите й бяха необикновено сини, с толкова плътен и дълбок цвят, който стигаше до виолетово — като на крайпътните теменужки. Беше обаче по-дребна от майка си — прекалено крехка за неговия вкус, — а чертите и не бяха и наполовината дръзки, като майчините й. Доколкото си спомняше от старите снимки, профилът на Лейни бе почти мъжки, докато чертите на Дейзи бяха някак замъглени, което бе особено видно в навиреното й носле и глуповатата, мека уста.

Според Макс Лейни била силна в тялото и слаба в ума, още едно качество, което малката въздухарка отсреща очевидно бе наследила. Определено не бе пълна глупачка — твърде добре възпитана бе, за да е така, — но не беше трудно човек да си я представи като много скъпа секс-играчка на някой богаташ.

Той винаги се бе отличавал с проницателност в отношенията си с жените и, колкото и изкусително да изглеждаше дребното й тяло, би предпочел друг тип жена, жена, която да притежава и нещо повече от чифт красиви крака. Нравеше му се партньорките в леглото да са интелигентни, амбициозни, независими, да са в състояние да дадат поне толкова, колкото ще получат. Можеше да уважава жена, която да го изругае и изхвърли, но не бе свикнал на сърдитки и чумереници. А тази пухкава топчица вече го караше да скърца със зъби.

Поне нямаше да е проблем да я строи в две редици. Погледът му се зарея над нея и устните му се извиха в язвителна усмивка. Животът си има начин да се справя с разглезените, богати момиченца. И, мила моя, той определено ще се справи с теб.

В другия край на стаята Дейзи спря да се огледа в старинното огледало. Направи го по-скоро по навик, отколкото от суетност. За майка й външният вид бе всичко. Лейни смяташе размазания грим за по-голяма катастрофа от евентуален ядрен катаклизъм.

Новата прическа на Дейзи бе до брадичката отпред и малко по-дълга отзад, весела, младежка, тук-там на едри чупки. Хареса й още в началото, но още повече я захаресва тази сутрин, когато Амелия се разкудкудяка колко неподходяща била за една венчавка.

Зад собственото си изображение Дейзи видя, че съпругът й приближава. Наложи върху лицето си учтива усмивка и си рече, че всичко ще мине добре. Трябваше да мине добре.

— Събирай си нещата, ангелско лице. Тръгваме.

Тонът му никак, ама никак не й хареса, но бе развила таланта си да се справя с трудни хора и затова го пренебрегна.

— Мария приготвя нейното специално суфле Гран Марние за тържествения обяд, но още не е готово и ще се наложи да почакаме.

— Боя се, че това няма да стане. Имаме да хващаме самолет. Багажът ти е вече в колата.

Трябваше й малко време. Не бе още готова да остане насаме с него.

— Не бихме ли могли да вземем по-късен полет, Александър? Не искам да разочароваме Мария. Тя е истинско съкровище за Амелия и готви чудесни обеди.

Макар устните му да се извиха в усмивка, погледът му сякаш я прогаряше. Очите му имаха необичаен цвят — като светъл кехлибар, — напомняха й нещо загадъчно, дори зловещо. И макар да не можеше да си спомни какво бе то, усещането на безпокойство си оставаше.

— Името ми е Алекс и разполагаш с една минута да изнесеш красивото си задниче през вратата.

Пулсът й се ускори тревожно, но преди да успее да реагира, той се обърна към тримата присъстващи в стаята с тих, но властен тон:

— Надявам се да ни извините. Трябва да хващаме самолет.

Амелия пристъпи напред и се усмихна лукаво на Дейзи.

— Мале, мале! Някои хора горят от нетърпение да дойде първата брачна нощ. Нашата Дейзи наистина е примамливо и вкусно залъче, нали?

На Дейзи изведнъж й мина апетитът за суфлето на Мария.

— Ще ида да се преоблека — рече тя.

— Нямаме време за това. И така изглеждаш добре.

— Но…

Твърдата ръка на кръста й я насочи решително към коридора.

— Обзалагам се, че това е чантичката ти.

След като тя кимна, той взе малката й чантичка от Шанел от позлатената колонка и й я подаде. Тогава баща й и Амелия дойдоха да се сбогуват.

Макар и да не възнамеряваше да стигне по-далеч от летището, тя искаше да се освободи от ръката на Алекс, която я насочваше към вратата. Обърна се и помаха на баща си и се възненавидя за онази тръпка на страх в гласа си.

— Може би ще убедиш Алекс да останем малко по-дълго. Не сме се срещали с никого.

— Направи така, както казва той, Теодосия. И помни — това е последната ти възможност. Ако и сега се провалиш, вече вдигам ръце от теб. Нека видим дали ще можеш за пръв път през живота си да направиш нещо както трябва.

Би трябвало вече да е свикнала с това, че баща й я унижаваше пред други хора, но да бъде унизена пред новоизпечения й съпруг бе толкова смущаващо, че тя с мъка изправи рамене. Вдигна брадичка, пристъпи пред Алекс и излезе.

Не поиска да срещне погледа му, докато чакаха в мълчание асансьора, който щеше да ги отведе във фоайето. Влязоха в него. Вратите се отвориха, но се отвориха отново и на следващия етаж, за да пропуснат възрастна жена, която водеше жълтокафяв пекинез.

Дейзи веднага се сви към луксозната, облицована с тиково дърво стена на асансьора, но кучето я забеляза. Сви уши, излая яростно и скочи. Тя изпищя, когато то се докопа до краката й и скъса чорапите й.

— Махай се!

Кучето продължи да я дращи. Тя изписка и се улови за бронзовото перило. Алекс я изгледа озадачен и сетне избута кучето с крак.

— Лоша Мици! — Жената взе кученцето си в ръце и се вгледа строго в Дейзи. — Не можах да разбера какво става. Та Мици обича всички.

Дейзи започна да се поти. Продължи да стиска до болка перилото, без да сваля очи от злобното животинче, което не спираше да лае и да се опитва да я достигне, докато вратите на асансьора най-сетне не се отвориха към фоайето.

— Вие двете май се познавате — рече Алекс, след като излязоха.

— Аз… аз никога досега не съм виждала това куче.

— Не ти вярвам. То те ненавиждаше.

— Аз не съм… — тя с мъка пое дъх. — Просто съм такава с животните.

— А, значи имаш нещо към животните? Само недей ми казва, че се боиш от тях.

Тя кимна и се опита да успокои пулса си.

— Страхотно — промърмори той, докато прекосяваха фоайето. — Това е просто страхотно.

Късната априлска утрин бе влажна, ръмеше. Лимузината, която ги очакваше, не бе украсена с панделки, нямаше завързани подире й празни консервни кутии и табели Младоженци — нито една от онези прелестни глупости, запазени само за обикновените хора, които се обичат. Рече си да престане да се държи като сантиментална глупачка. Лейни я бе дразнила с години, че е безнадеждно старомодна, но единственото, което Дейзи бе желала, бе да живее един обикновен живот. Не бе чак толкова необичайно, помисли си тя, за човек, пораснал при толкова необичайни обстоятелства.

Докато се качваше в колата, забеляза, че тъмното стъкло, което отделяше шофьора от пътниците, бе вдигнато. Поне щеше да има уединението, необходимо, за да изложи пред Алекс Марков намеренията си преди още да са стигнали до летището.

Ти пое обет, Дейзи. Свещен обет. Тя отхвърли тревожния глас на съвестта си, каза си, че няма друг избор.

Той се настани до нея и обширното пространство изведнъж стана тясно. Ако не доминираше толкова физически, може би нямаше да бъде толкова изплашена. Макар да не бе тъй внушителен като онези шантаво изглеждащи културисти, той притежаваше здраво, мускулесто тяло на човек във върхова форма. Раменете му бяха широки, бедрата — тесни. Ръцете, които бе отпуснал върху панталоните на черния костюм, бяха силни и загорели, с дълги, изострени пръсти. Тя усети някакво предчувствие, което я разтревожи.

Едва потеглиха и той задърпа вратовръзката си. Махна я, напъха я в джоба на сакото и откопча яката на ризата си със сръчно движение на пръстите. Тя трепна, надяваше се, че няма да продължи да се съблича. В една от любимите й еротични фантазии тя се любеше с мъж без лице на задната седалка на бяла лимузина в задръстеното движение на Манхатън, на фона на песента на Майкъл Болтън Когато мъж обича жена, но между фантазиите и реалността имаше голяма разлика.

Лимузината ускори ход. Тя пое дълбоко дъх, опитваше се да се успокои, усети тежкото ухание на гарденията в косите си. С облекчение забеляза, че Алекс бе престанал да се съблича, но когато протегна крака и се зае да я разглежда, тя се размърда от неудобство. Знаеше, че колкото и да се стараеше, никога нямаше да бъде толкова красива, колкото майка си, а когато се взираха така в нея, се чувстваше като грозното пате от приказката. Дупката в блещукащите й чорапи, причинена от сблъсъка с пекинеза, изобщо не допринесе за повдигане на самочувствието й.

Отвори чантичката си да потърси цигарата, от която толкова се нуждаеше. Навикът бе ужасен и тя никак не се гордееше, че му се бе поддала. Макар Лейни винаги да бе пушила, Дейзи рядко запалваше и то само вечер, с чаша вино. Но в първите месеци след смъртта на майка си откри, че цигарите я успокояват и се пристрасти сериозно към тях. След като дръпна силно от цигарата, тя реши, че е достатъчно успокоена, за да съобщи на мистър Марков плана си.

— Угаси я, ангелско лице.

Тя го погледна извинително.

— Знам, че е ужасен навик и обещавам да не издухвам дима към теб, но сега наистина се нуждая от една цигара.

Той се пресегна през нея да отвори прозорчето. Цигарата й изведнъж избухна в пламъци.

Тя изписка и я пусна през прозорчето. Разхвърчаха се искри. Той извади от джобчето на сакото си носна кърпа и успя някак си да изгаси въгленчетата.

Дишайки тежко, тя сведе поглед и забеляза миниатюрните следи от изгоряло върху златистата дантела на роклята си и върху сатененото сако.

— Как стана това? — ахна тя.

— Предполагам, че цигарата е била нещо не наред.

— Не наред ли? Никога не съм чувала нещо подобно.

— Дай ми най-добре пакета да го изхвърля, в случай, че има и други такива.

— Да. Разбира се.

Тя му го подаде бързешком и той го мушна в джобовете на панталона си. Тя бе разтърсена, а той — напълно спокоен. Облегна се назад в своя ъгъл, кръстоса ръце на гърдите си и затвори очи.

Трябваше да поговорят — тя трябваше да му обясни плана си да сложи край на този неудобен и за двама им брак, — но той изглежда не бе в настроение за разговори, а тя се боеше, че, ако не внимава, ще обърка всичко. Цялата изминала година бе такъв провал, че си бе изработила навика да се въвлича в незначителни, но оживени разговори, за да не изпадне в другата крайност — да се сметне за напълно безнадежден случай.

Напомни си, че макар и образованието й да бе доста необичайно, то същевременно бе доста всестранно И противно на онова, което баща й мислеше, тя бе наследила неговия, а не майчиния си ум. Освен това имаше добро чувство за хумор, естествен оптимистичен възглед за живота, който дори и изминалата година не бе успяла да разруши. Знаеше четири чужди езика, можеше да познае безпогрешно на чий моделиер бе дело дадена дреха от висшата мода, бе и специалистка по успокояването на изпаднали в истерия жени. За съжаление не разполагаше дори и със зрънце здрав разум.

Защо не се бе вслушала в думате на парижкия адвокат на майка си, който й обясни, че след като дълговете бъдат платени след смъртта на Лейни, няма да остане нищо? Сега си мислеше, че навярно чувството й за вина я бе тласнало към продължилото с месеци безумно харчене, последвало онези вкочаняващи дни след опелото. От години бе искала да избяга от емоционалното изнудване, което я държеше до полите на Лейни в безкрайното търсене на удоволствия. Но тя не бе искала Лейни да умре. В никакъв случай.

Очите й се напълниха със сълзи. Обичаше майка си до отчаяние и въпреки егоизма на Лейни, въпреки безкрайните й претенции и постоянната й нужда да бъде уверявана, че не бе изгубила красотата си, тя знаеше, че Лейни също я обичаше.

Колкото повече вина чувстваше Дейзи заради неочакваната свобода, която смъртта на Лейни й бе донесла, толкова повече пари харчеше не само за себе си, но и за старите, изпаднали в затруднение приятели на Лейни. И когато заплахите на кредиторите взеха да стават зловещи, тя подписа достатъчно чекове, за да ги отпъди, без да си дава сметка, че няма достатъчно пари да ги покрие.

Макс разбра за екстравагантното й харчене в деня, в който бе издадена заповед за ареста й. Реалността изведнъж се стовари върху нея и тя осъзна чудовищността на извършеното. Помоли баща си да й заеме парите, с които да умилостиви кредиторите, обеща да му ги върне веднага, щом стъпи на крака.

Точно тогава той прибягна до изнудване. Крайно време е да порасне, й бе казал, и ако иска да не влезе е затвора, ще трябва да сложи край на екстравагантността и да прави така, както той й нареди.

Съобщи й условията си с ясен и безкомпромисен тон. Тя трябваше да се омъжи за мъжа, който той й избере, веднага щом успее да го уреди. Освен това, ще му обещае да остане омъжена за него шест месеца и да се държи в това време покорно и отговорно. Чак в края на този шестмесечен период ще получи възможността да се разведе и да се възползва от доверителния фонд, който той ще основе на нейно име, фонд, който ще бъде под негово управление. И ако бъде разумна и пестелива, ще може да живее в относителен комфорт от лихвите до края на живота си.

— Не говориш сериозно! — бе възкликнала тя, когато най-сетне способността й да говори се бе възвърнала. — Хората вече не уреждат подобни бракове.

— Никога не съм бил по-сериозен. Ако не се съгласиш на този брак, ще идеш в затвора. А ако не можеш да издържиш шестмесечния брак, няма да видиш от мен и стотинка.

Три дни по-късно той я представи на бъдещия й съпруг, без да спомене и дума за произхода или професията му, само я предупреди:

— Той ще те научи това-онова за живота. За сега това е всичко, което ти е необходимо.

Преминаха през моста Трайбъро и тя осъзна, че скоро щяха да пристигнат на летището Ла Гуардия, което означаваше, че повече не можеше да отлага въпроса, който трябваше да обсъдят. Противно на навиците си, тя извади от чантичката си златна пудриера, за да се увери, че всичко щеше да е както трябва. Успокоена, я затвори с изщракване и я прибра.

— Извинете, мистър Марков.

Той не отговори.

Тя се прокашля.

— Мистър Марков? Алекс? Мисля, че трябва да поговорим.

Клепачите на онези бледокехлибарени очи се повдигнаха.

— За какво?

Въпреки напрегнатостта си, тя се усмихна.

— Ние сме двама напълно непознати, които току-що са се оженили. Мисля, че този факт поражда някои въпроси, които трябва да обсъдим.

— Ако смяташ да избираме имената на децата ни, ангелско лице, това няма да мине.

Значи, в крайна сметка, той не бе лишен от чувство хумор, та било то и доста цинично.

— Имах предвид, че трябва да поговорим за това как ще прекараме следващите шест месеца, преди да имаме възможност да се разведем.

— Мисля, че ще трябва да я караме ден за ден. — Той замълча. — И нощ за нощ.

Кожата й настръхна, но си каза да не се прави на глупачка. Той бе направил съвсем невинна забележка, а тя си въобрази, че в дрезгавия му тон се съдържаше и сексуален подтекст. Лицето й цъфна във весела усмивка.

— Имам план; един наистина простичък план.

— О, така ли?

— Ако ми дадеш чек за половината от онова, което баща ми ти е платил да се ожениш за мен — а смятам, че ще се съгласиш, че това е справедливо, — двамата можем да си хванем пътя и да турим край на това неудобно положение.

По гранитните му черти пробяга някаква сянка на забава.

— За какво неудобство говориш?

Трябваше да знае от солидния опит на майка си, че един толкова добре изглеждаш мъж не би могъл да бъде надарен и с ум.

— Неудобството да се окажеш женен за непознат човек.

— Мисля, че ще се опознаем доста добре. — И пак с този дрезгав, секси-полутон. — А и мисля, че Макс не е имал предвид двамата да си хванем пътя. Доколкото си спомням, двамата трябва да живеем заедно и да се правим на мъж и жена.

— Типично за баща ми. Като дойде ред да управлява живота на другите, той си пада малко диктатор. Красотата на моя план е в това, че той няма да узнае, че не живеем заедно. Стига да не се установим в Манхатън, където може да налети на нас, той изобщо няма да има представа какво правим.

— Определено няма да се установяваме в Манхатън.

Не бе тъй сговорчив, както се бе надявала, но тя бе достатъчно оптимистично настроена да повярва, че се нуждаеше само от още малко убеждаване.

— Сигурна съм, че планът ми ще сполучи.

— Нека бъдем съвсем наясно. Ти очакваш да ти дам половината от онова, което Макс ми е платил да се оженя за теб.

— Колко е това, между другото?

— Не е достатъчно — промърмори той.

Никога не й се бе налагало да се пазари, не искаше да го прави и сега, но не виждаше друг избор.

— Ако се замислиш, сигурна съм, че ще се съгласиш, че това е справедливо. В края на краищата, ако аз не съществувах, нямаше да получиш никакви пари.

— Това тогава означава, че си готова да ми дадеш половината от онзи доверителен фонд, който той обеща да основе на твое име.

— О, не, изобщо не възнамерявам подобно нещо.

Краткият му смях приличаше на излайване.

— И аз, кой знае защо, си помислих същото.

— Не ме разбра. Ще ти върна парите веднага, щом получа достъп до фонда си. Моля само за заем.

— А аз отказвам.

Тя разбра, че обърка ужасно всичко. Имаше лошия навик да предполага, че другите ще направят онова, което сама би сторила, ако бе на тяхно място. Например, ако бе на мястото на Алекс Марков, тя сто на сто щеше да си отпусне заема, за да се отърве.

Пушеше й се. Ужасно й се пушеше.

— Би ли ми върнал цигарите? Убедена съм, че само онази не бе нещо в ред.

Той извади посмачканото пакетче от джоба на панталоните си и й го подаде. Тя бързешком запали цигара, затвори очи и пое дълбоко дима.

Чу изсъскването и когато отново отвори очи, цигарата й бе вече в пламъци. Ахна слисана и пусна цигарата на пода. И Алекс отново угаси угарката с кърпичка си.

— Можеш да ги съдиш — рече благо той.

Тя стисна с ръка гърлото си, беше прекалено зашеметена, за да каже нещо.

Той посегна и докосна гръдта й. Тя усети допира н пръстите му върху чувствителното място и отскочи назад. Погледът й срещна онези бездънни, златисти очи.

— Искра — рече той.

Тя закри гръдта си с ръка и усети как силно тупкаше сърцето й. Колко време бе минало, откак друга, освен нейната ръка я бе докосвала там? Може би две години, реши тя, откак бе минала последния си медицински преглед.

Видя, че бяха стигнали до летището, и събра кураж.

— Мистър Марков, трябва да разберете, че не можем да живеем заедно като мъж и жена. Ние сме непознати. Цялата тази идея е смехотворна и аз трябва да настоя да бъдете по-сговорчив по този въпрос.

— Да настоя ли? — повтори благо той. — Не мисля, че имаш правото да настояваш за каквото и да е.

Тя се вдърви.

— Няма да се оставя да бъда заплашвана, мистър Марков.

Той въздъхна, поклати глава, изгледа я със съжаление, но тя нито за миг не повярва, че бе искрен.

— Надявах се, че няма да ми се наложи да го правя, ангелско лице, но, както разбирам, няма да ми е съвсем лесно с теб. Може би ще е най-добре да обявя правилата на играта веднага, за да знаеш какво те очаква. За добро или за зло, двамата сме женени за шест месеца, броено от днес. Можеш, ако го желаеш, да си отидеш всеки миг оттук нататък, но ще трябва да се оправяш сама. А в случай, че досега не си го разбрала, този брак няма да е от онези модерни, от типа дай да се разберем, че да постигнем компромис бракове, за които си чела в онези, женските списания. Това ще бъде една старовремска връзка. — Тонът му стана поне мъничко по-мек, по-благ. — А това, ангелско лице, означава, че командвам аз, а ти ще вършиш онова, което ти кажа. Ако не го направиш, ще ти се наложи да понесеш доста неприятни последствия. Добрата новина във всичко това е, че след като му дойде времето, ще можеш да правиш каквото си поискаш. Не давам и пет пари за след това.

Обля я вълна на паника, опита се да се пребори и да не й позволи да я задави.

— Не обичам да ме заплашват. Може би ще е най-добре да ми кажеш веднага какви ще са тези обстоятелства и какво точно си ми замислил.

Той се облегна назад и лекото повдигане на крайчеца на устните му предизвика тръпки на страх, които пробягаха по гърба й.

— О, ангелско лице, няма нужда да го правя. Още тази вечер ще разбереш всичко сама.