Да целунеш ангел

24.

— Алекс!

Той вдигна рязко глава, беше се надвесил над двигателя на пилотонабивачната машина — викаше го Дейзи и гласът й му прозвуча точно такъв, както някога.

Стопли го вълна на надежда. Може би в крайна сметка не всичко бе свършило за него. Може би не бе искала да каже онова, което му рече преди два дни, и нямаше да се налага да я качва на самолета за Ню Йорк този следобед.

Захвърли гаечния ключ и се обърна към нея, ала надеждите му се изпариха като видя изражението й.

— Синджун го няма! Разтовариха животните, но него го няма. И Трей липсва.

Брейди излезе иззад двигателя, помагаше на Алекс с ремонта.

— Зад това стои Шеба. Обзалагам се на каквото щете.

Лицето на Дейзи бе пребледняло от вълнение.

— Каза ли ти нещо?

— Не, но през последните два дни е направо непоносима.

Дейзи погледна Алекс и за пръв път, откакто я бе открил в зоологическата градина, той изпита чувството, че наистина го вижда.

— Знаеш ли нещо за това?

— Не. Не ми е казвала нищо.

— Тя знае какво изпитваш към тигъра — рече Брейди. — Предполагам, че го е продала зад гърба ти.

— Но тя не може да направи това. Той е мой!

Прехапа устни, сякаш разбрала, че казаното не бе вярно.

— Опитах се да намеря Шеба преди време — рече Брейди, — но още не се е появила. Шорти докара фургона й, но колата й я няма.

Дейзи сви юмруци.

— Тя е направила нещо ужасно с него. Знам го.

Алекс искаше да я окуражи, но подозираше, че бе права.

— Ще позвъня тук-там да понауча нещо. Вие двамата защо не поговорите с работниците, да разберете дали не знаят нещо?

Никой обаче не знаеше. В следващите два часа говориха с всички от цирка, само за да узнаят, че никой не бе виждал Шеба от предишната вечер.

Дейзи беше като обезумяла. Къде бе Синджун? Какво бе сторила Шеба с него? Бе понаучила доста неща за пазара на застаряващи циркови животни, за да е сигурна, че шансовете му да попадне в сносна зоологическа градина бяха минимални. Какво щеше да стане с тигъра й!

Дойде и отмина часът, в който трябваше да бъде на летището. Алекс бе настоял да отседне у баща си, докато не реши какво ще прави, но сега изобщо не можеше да става въпрос за тръгване. Пренебрегна перленосивия спортен лексус с регистрационни номера от Кънектикът — още един от щедрите подаръци на Алекс, и седна на задния капак на стария черен пикап, който я бе возил по време на цялото й душевно пътуване през лятото до тази мрачна октомврийска вечер. Оттам наблюдаваше площадката.

Свърши първото представление, свърши и второто. Последните зрители напуснаха цирка. Това бяха последните две вечери, преди циркът да се прибере окончателно в Тампа. И отново работниците потеглиха към града, взеха и някои от момичетата от миманса и площадката изглеждаше като изоставена. Беше й студено, но изчака Алекс да се преоблече и да иде да нагледа Миша; чак тогава отиде във фургона.

Чантата й лежеше на леглото. Мина покрай нея и взе стария му сив пуловер от стенната закачалка. Навлече го и понечи да излезе, но се поколеба пред вехтия вграден гардероб, в който Алекс държеше дрехите си.

Клекна, отвори най-долното чекмедже и махна дънките, за да види онова, което знаеше, че бе скрил там: евтина пластмасова дрънкалка, жълто пате, кутия детски бисквити, биберон с картинка на заек и издание с меки корици на книгата на доктор Спок.

Открила бе тези неща преди няколко дни, когато прибираше някои дрехи, но Алекс изобщо не бе споменал за тях. Докосна с пръст дрънкалката и се опита да разгадае защо ги бе взел. Ако само можеше да повярва, че…

Не! Не биваше да си позволява такива мисли. Залогът й бе твърде голям.

Затвори чекмеджето и тръгна отново към пикапа, когато видя кадилака на Шеба, паркиран до фургона й, и чу ядни гласове, които се носеха от шапитото. Алекс също ги бе чул и двамата затичаха в същата посока. Срещнаха се при задната врата.

— Може би ще е по-добре да останеш тук — рече той.

Тя пренебрегна думите му и се втурна вътре.

Шапитото бе слабо осветено от единствена лампа, която хвърляше светлини и сенки върху аксесоарите на арената, докато краищата на голямата палатка тънеха в мрак. Обгърна я познатият мирис на стърготини, на животни, на стари пуканки. Помисли си колко много щеше да й липсва тази миризма.

Брейди и Шеба стояха току до арената. Брейди я държеше за ръката и бе видимо побеснял.

— Дейзи никога не ти е сторила нищо, но ти продължаваш да я преследваш, нали?

Шеба се дръпна от него.

— Правя онова, което искам, и никакъв касапски син не може да ми нарежда.

— Не ти ли писна да бъдеш кучка?

Отговорът на Шеба, какъвто и да бе той, застина на устните й.

— Я виж, я виж, кой се присъедини към партито. Дейзи се втурна към нея.

— Какво си направила със Синджун?

Тя забави отговора си — да спечели време за мисловните си комбинации, да установи властта си над тях.

— Синджун се подготвя да отпътува за новия си дом. Сибирските тигри са много ценни животни, нали знаете? Дори и старите. — Седна на първия ред седалки и кръстоса твърде нехайно крака. — Дори и аз се изненадах колко много хора са готови да платят за тях, определени хора.

— Какви хора? — попита Алекс, застанал до Дейзи. — У кого е?

— Още не е у никого. Господинът ще го вземе утре заран.

— Тогава къде го държиш?

— На сигурно място. Трей е с него.

Алекс изгуби търпение.

— Стига шикалкави! На кого го продаде?

— Няколко души проявиха интерес, но Рекс Уебли предложи най-добра цена.

— Господи!

Изражението на Алекс предизвика студени тръпки у Дейзи.

— Кой е Рекс Уебли? — попита тя.

Преди Шеба да успее да отговори, се намеси Алекс.

— Не казвай и думица, Шеба. Да си остане между нас.

Преди да се обърне към Дейзи Шеба го изгледа снизходително.

— Уебли държи ловен парк в Тексас.

Дейзи не схвана.

— Ловен парк ли?

— Хората плащат на Уебли да ловуват животните, които той купува — рече с отвращение Брейди.

Дейзи отмести поглед от Шеба към Брейди.

— Да ловуват ли? Но никой не може да ловува тигри. Те са застрашен от изчезване вид.

Шеба стана и отиде към средата на арената.

— И тъкмо за това са още по-ценени от богаташите, на които им е омръзнало да ловуват обикновен дивеч и които не се безпокоят от формалностите.

След като Дейзи най-сетне осъзна чутото, гласът й прозвуча панически:

— Значи си продала Синджун, да бъде издебнат и убит?

В съзнанието й се заредиха ужасяващи картини. Синджун не изпитваше обичайния за тигрите страх от хората. Няма да осъзнае, че приближаващите го с пушки мъже искат да го наранят. Представи си как тялото му потреперва, когато куршумите се забиват в него. Видя го проснат на земята, козината му на оранжево-кафяви ивици прошарена с кръв. Обърна се рязко към Шеба.

— Няма да ти позволя да го направиш! Ще се оплача на властите. Те ще го предотвратят.

— Не, няма — отвърна Шеба. — В това да продадеш тигър няма нищо незаконно. Уебли ми каза, че щял да изложи Синджун в ловното си ранчо. И това не е противозаконно.

— Само дето няма да го изложи, нали? Ще го пусне да го убият. — Дейзи изпита чувството, че се задушава. — Ще се оплача на властите. Ще го направя. Те ще предотвратят това.

— Съмнявам се — рече Шеба. — Уебли заобикаля законите от години. Някой ще трябва да свидетелства, че наистина е видял убийството, а това едва ли ще стане. Освен това, тогава ще бъде вече твърде късно, нали така?

Дейзи никога не бе изпитвала такава омраза към човешко същество.

— Как можеш да направиш такова нещо? Ако ме мразиш чак толкова, защо не си го изкара на мен? Защо трябва да пострада Синджун?

Алекс пристъпи с нея към средата на арената.

— Ще ти платя двойно повече от Уебли.

— Този път парите ти няма да помогнат, Алекс. Няма да купиш Синджун, както стори с Глена. В договора за продажба има определени условия.

Дейзи вдигна глава. Алекс не й бе казал, че е откупил Глена. Знаеше, че той бе уредил постъпването й в зоологическата градина Брукфийлд, но не се бе сетила, че е станало с парите му. Горилата бе получила просторния си дом, благодарение на него.

— Помислила си за всичко, нали? — рече той.

— Хората на Уебли ще вземат Синджун чак призори. — Изражението й стана лукаво. — Чак тогава ще подпиша окончателните документи, а мога и да променя решението си.

Тихият шепот на Алекс бе едва доловим.

— Значи стигнахме до същината на въпроса, така ли, Шеба?

Шеба хвърли поглед към Дейзи, която стоеше до Брейди извън арената.

— Това ще ти хареса, нали, Дейзи? Ако прекратя всичко. Мога да го направя, нали разбираш? Само с едно телефонно обаждане.

— Разбира се, че можеш — промърмори Алекс. — И какво ще трябва да направя аз, за да се обадиш по телефона?

Шеба се обърна към него и в този миг Брейди и Дейзи сякаш изчезнаха, оставяйки ги двамата един срещу друг на арената, за която бяха родени. Тя съкрати и без това късото разстояние помежду им, походката й бе сластна, почти любовна, само дето помежду им нямаше никаква любов.

— Знаеш какво трябва да направиш.

— Изречи го.

Шеба се обърна към Дейзи и Брейди.

— Вие двамата трябва да ни оставите насаме. Разговорът е между Алекс и мен.

Брейди избухна.

— Това са глупости, ето какво са! Само ако знаех какво си замислила, Бог ми е свидетел, щях да те пребия от бой!

Бесният му изблик не й подейства.

— Ако ти и Дейзи не излезете оттук, това ще означава край за тигъра.

— Хайде — рече Алекс, — направете така, както казва.

Брейди изглеждаше така, сякаш бе изгубил всичко, в което бе вярвал, тонът му, като се обърна към Алекс, бе изпълнен с горчивина.

— Не се оставяй да те улови за топките. Ще се опита, но само да си посмял да се оставиш!

— Нямам и намерение — рече тихо той.

Дейзи го изгледа озадачена, но той бе съсредоточил вниманието си върху Шеба и не забеляза.

— Хайде Дейзи. Да се махаме оттук.

Брейди я прегърна през рамо и я поведе към задната врата. През последните месеци се бе научила как да воюва и се опита да се възпротиви, но осъзна, че Алекс бе единственият за Синджун.

Вече навън, тя пое дълбоко хладен въздух и зъбите й затракаха. Брейди я прегърна и прошепна.

— Съжалявам много, Дейзи. Изобщо не предполагах, че тя ще стигне чак дотам.

Отвътре се носеше презрителният глас на Алекс, съвсем леко приглушен от брезента на шапитото.

— Ти си бизнесдама, Шеба. Ако продадеш Синджун на мен, ще спечелиш много повече. Достатъчно е само да кажеш цената.

И Дейзи, и Брейди стояха като вцепенени на място, знаеха, че трябва да си вървят, но не бяха в състояние да го сторят. Тогава Брейди я хвана за ръка и я отведе в сенките до задната врата, където не можеха да ги видят, но откъдето те самите виждаха отчасти арената.

Дейзи видя как Шеба го погали по ръката.

— Не парите ти искам. Би трябвало да го разбереш досега. Искам гордостта ти.

Той се дръпна, сякаш не можеше да понесе да го докосва.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Ако искаш да получиш тигъра обратно, ще трябва да ми се помолиш за това.

— Върви по дяволите!

— Великият Алекс Марков ще трябва да падне на колене и да моли.

— По-скоро бих умрял.

— Няма да го направиш, така ли?

— За нищо на света. — Той сложи ръце на хълбоците си. — Можеш да правиш каквото си щеш с проклетия тигър, но няма да падна на колене заради теб или заради когото и да било.

— Учудена съм. Предполагах, че си готов на всичко за онази малка простачка. Трябваше да се досетя, че всъщност не я обичаш. — Извърна за миг поглед към тавана, сетне вниманието й отново се насочи към него. — Подозирах го през цялото време и май трябваше да следвам инстинктите си. Как би могъл да обичаш? Ти си прекалено, дяволски коравосърдечен, за да обичаш когото и да е.

— Нямаш изобщо представа за чувствата, които изпитвам към Дейзи.

— Знам, че не я обичаш достатъчно, за да паднеш заради нея на колене пред мен и да се помолиш. — Изгледа го самодоволна. — И затова печеля. И в двата случая печеля.

— Ти си полудяла.

— А ти постъпи умно, като отказа. Аз веднъж паднах на колене да моля за любов и не го препоръчвам никому.

— Господи, Шеба, не го прави.

Тонът й вече бе лишен от подигравателните си нотки.

— Налага се. Никой не може да унизи Шеба Куест и да му се размине. Каквото и да направиш сега, ти ще си губещият. Сигурен ли си, че не искаш да размислиш?

— Сигурен съм.

В този момент Дейзи разбра, че бе изгубила Синджун. Алекс не бе скроен като другите мъже. Той бе изтъкан от стомана, издръжливост и гордост. Ако се унизеше, щеше да се саморазруши. Наведе глава и се опита да избяга, но Брейди бе затворил пътя й.

Алекс заговори с твърд, корав глас:

— Знаеш ли в какво се състои иронията на положението? Дейзи би го направила. Тя дори не би се замислила за това. — Изсмя се безрадостно. — Тя би паднала веднага на колене, защото притежава сърце, достатъчно голямо да побере целия свят. Не дава пет пари за чест и гордост или за каквото и да е, щом е поставено под въпрос благополучието на онези създания които обича.

— Е, и какво? — присмя му се Шеба. — Тук не става въпрос за Дейзи, а за теб. Какво избираш, Алекс? Гордостта си или тигъра? Ще заложиш ли всичко на любовта или ще се държиш за онова, което е най-важно за теб?

Последва дълго мълчание. Лицето на Дейзи се обля в сълзи, знаеше, че трябва да се махне. Дръпна се от Брейди, но сетне замръзна на място, като чу ядния му шепот.

— Копеле такова!

Обърна се и видя Алекс да стои пред Шеба все така изправен, с високо вдигната глава. Но коленете му започнаха да се подгъват. Онези могъщи романовски колене. Онези горди маркови колене. Той коленичи бавно върху стърготините, но в същото време Дейзи осъзна, че никога не го бе виждала по-високомерен, по-неподчиним.

— Помоли ме — прошепна Шеба.

— Не!

Викът се изтръгна от гърдите на Дейзи. Нямаше да допусне Шеба да направи това с него, дори и заради Синджун! Какъв смисъл имаше да спаси единия великолепен тигър, ако унищожи другия? Тя изтича през задната врата към арената и се втурна към Алекс. Хвана го за ръката и се опита да го вдигне на крака.

— Ставай, Алекс! Не го прави! Не я оставяй да постъпи така с теб!

Той не сваляше очи от Шеба Куест. Очите му горяха.

— То е както веднъж ми го бе казала, Дейзи. Никой друг не може да ме унизи. Само аз мога да се унизя.

Вдигна високо глава, устните му се свиха презрително. Макар и на колене, никога не бе изглеждал по-великолепно. Беше цар с всяка фибра на тялото си. Царят на арената.

— Умолявам те, Шеба — рече безстрастно. — Не позволявай да се случи нещо лошо с тигъра.

Дейзи го стисна конвулсивно за ръката и падна на колене до него.

Брейди възкликна силно.

А устните на Шеба Куест се изкривиха в злобна усмивка. Изражението й бе странна смесица от удивление и задоволство.

— Кучи син! Значи в крайна сметка наистина я обичаш.

Погледна Дейзи, коленичила до него в стърготините.

— В случай, че още не си разбрала, той те обича. Тигърът ти ще се върне на сутринта и можеш да ми благодариш когато пожелаеш. А сега, необходимо ли е да ти въртя нови номера или мислиш, че можеш да поемеш сама оттук нататък без да се провалиш?

Дейзи я погледна, преглътна и кимна.

— Добре. Щото ми писна всички в този цирк да подсмърчат и да се безпокоят за теб.

Брейди започна да ругае. Алекс присви очи.

А Шеба Куест, царицата на арената, мина бързо покрай тримата с високо вдигната глава, червено-кестенявата й коса се развяваше като ярък флаг.

Брейди я настигна до задната врата, но преди да успее да каже нещо, тя се обърна и заби показалец в гърдите му с все сила.

— И никога повече да не съм те чула да казваш, че не съм добър човек!

Полека-лека усмивка замести потреса от изражението на лицето му. Без да промълви и дума, той се наведе, вкара рамото си към корема й, вдигна я и я изнесе от шапитото.

Дейзи поклати слисана глава и се взря в коленичилия до нея Алекс.

— Шеба е нагласила всичко това. Знаела е, че Брейди и аз няма да устоим и ще подслушваме. Разбрала е какво изпитвам и е нагласила всичко, за да повярвам, че ме обичаш.

Той я погледна — очите му бяха твърди като кехлибар, ледени и разярени.

— Нито дума повече.

Тя отвори уста.

— Нито дума!

Гордостта му бе здравата пострадала, не възприемаше всичко станало никак добре. И тя разбра, че трябва да действа бързо. След всичко, което бяха преживели, тя нямаше никакво намерение да го изгуби тъкмо сега.

С цялата си сила се хвърли върху гърдите му. Изненада го и той се просна по гръб върху стърготините. Преди да успее да се изправи, тя го затисна с тяло.

— Не ставай глупав, Алекс! Сериозно говоря. — Зарови шепи в гъстата му, тъмна коса и стисна юмруци. — Умолявам те! Стигнахме твърде далеч, за да ти позволя да се правиш сега на глупак. Но вината е повече твоя и ти го знаеш. Всичките онези приказки за това, че не знаеш как да обичаш. А когато наистина ме заобича, аз си помислих, че е чувство за вина. Трябваше да разбера. Трябваше да…

— Пусни ме, Дейзи.

Можеше с лекота да я отхвърли, но тя знаеше, че няма да го направи заради бебето. И защото я обичаше.

Притисна се връз него, обви с ръце врата му и стисна силно, опряла буза до неговата. Прилепила бе възможно най-плътно торса и краката си към неговите, пръстите на краката й обхванаха глезените му.

— Нямам и намерение. Сега си ядосан, но след няколко минути ще ти отмине, веднага щом имаш възможността да премислиш всичко отново, а дотогава няма да ти позволя да направиш нещо, за което ще съжаляваш.

Стори й се, че усеща как тялото му започва да се отпуска, но не промени положението на тялото си, защото знаеше, че е хитър и това можеше да е номер, за да я улови със свален гард.

— Изправи се, Дейзи.

— Не.

— Ще съжаляваш.

— Не би ме наранил за нищо на света.

— Кой е споменавал за нараняване?

— Ти си бесен.

— Бил съм и по-щастлив.

— Наистина си бесен за това, което те накара да направиш.

— Не ме е накарала да направя нищо.

— Разбира се, че те накара. — Дейзи отдръпна глава, колкото да може да се ухили на начумереното му лице. — Подреди те най-добре, Алекс. Наистина го направи. Ако ни се роди момиченце, можем да го кръстим Шеба.

— Само през трупа ми.

Тя отново се сгуши в него и просто зачака така, легнала кротко отгоре му, сякаш бе най-добрият ортопедичен дюшек на света.

Устните му докоснаха ухото й.

Тя се притисна към него и прошепна:

— Искам да се оженим, преди да се е родило бебето.

Усети ръката му в косите си.

— Нали сме женени?

— Искам отново.

— Ами просто да го направим пак.

— Май се опитваш да говориш грубости, а?

— Ако се съглася, ще станеш ли?

— Обичаш ли ме?

— Обичам те.

— Изобщо не прозвуча любовно. Прозвуча, като скърцане със зъби.

— Аз наистина скърцам със зъби, но това не означава, че не те обичам с цялото си сърце.

— Наистина ли? — Отдръпна глава и лицето й светна в усмивка. — Тогава защо толкова бързаш да ме отхвърлиш от себе си.

Усмивката му бе лукава.

— За да мога да докажа любовта си.

— Е, сега вече ме плашиш.

— Нима се боиш, че няма да си ми достатъчна?

— О, не. Определено не се боя от това.

Тя сведе глава й захапа лекичко долната му устна. Това продължи половин секунда, след което се превърна в дълбока, чувствена целувка. След което тя заплака, защото всичко бе толкова хубаво.

Той зацелува мокрите й бузи, тя потърка с пръсти бузата му.

— Наистина ме обичаш, нали?

— Наистина — рече дрезгаво той, — и този път искам да ми повярваш. Умолявам те, скъпа моя.

Тя се усмихна през сълзи.

— Добре тогава. Да си вървим у дома.