Да целунеш ангел

23.

Алекс откара Дейзи до къщурката в работнически квартал, недалеч от зоологическата градина. В малкото предно дворче имаше статуйка на Дева Мария, която ведно с едър слънчоглед сякаш бдеше над цветна леха с червени петунии. Тук Дейзи бе наела стая с изглед към телената ограда на задния двор; докато сбираше оскъдния си багаж, той се измъкна да уреди въпросите с хазяйката й, но разбра, че си бе предплатила наема за месеца.

От бъбривата жена научи, че Дейзи работела през деня като секретарка в козметичен салон, а вечер — като сервитьорка в една механа в квартала. Нищо чудно, че бе толкова уморена. Нямаше кола, затова ходеше или пеша, или пътуваше с автобус, защото спестяваше всички пари за идващото бебе. Фактът, че жена му живееше в крайна бедност, докато той притежаваше две луксозни коли и къща, пълна с безценни произведения на изкуството, заби още един пирон в ковчега на чувството му за вина.

Като излязоха на пътя, той си помисли дали да не я отведе в дома си в Кънектикът, но бързо отхвърли идеята. Тя се нуждаеше не само от физическо възстановяване; имаше нужда и от емоционално възраждане и любимите й животни навярно щяха да му помогнат да й създаде условия за това.

Беше толкова познато, че Дейзи изпита миг на блаженство, докато пикапът бавно спираше. Тя и Алекс пътуваха — поредния преход до следващата площадка. Беше влюбена и бременна, разбуди се изведнъж, когато осъзна реалността.

Той извади ключовете от таблото и отвори вратата.

— Трябва да поспя малко, иначе ще налетя на някой стълб. Почакай тук, докато ни регистрирам.

Той слезе и затвори вратата зад себе си.

Смрачаваше се и тя се облегна на седалката, затвори очи, за да прогони от сърцето си нежността, която долови в гласа му. Той бе обладан от чувството за вина, всеки можеше да го забележи, но тя не искаше да се поддаде на манипулация. Лъжите, които бе изрекъл преди това, несъмнено бяха подобрили настроението му, но ако повярваше в тях, сама щеше да падне в капана. Имаше дете, което да защищава, и вече не можеше да си позволи лукса на глупавия оптимизъм.

Беше й казал, че баща й и Амелия подменили противозачатъчните й хапчета и се извини за това, че не й бе повярвал. Тя му рече да замълчи.

Защо не я остави на мира? Защо я бе принудил да се върне с него? За пръв път от седмици наред чувствата, които бе потискала с такива усилия, отново се надигнаха в душата й. Притисна кокалчетата на юмрука към устните си и ги заглуши отново — върна се зад бариерата, която й бе помогнала да се справи през изминалия месеци.

Защото, доколкото си спомняше, беше жена, която съществуваше чрез чувствата, а повече не можеше да продължава така и да се надява да оцелее. Гордостта е всичко, й бе казал Алекс, и сега разбираше, че бе прав. Гордостта й помогна да се изправи и да продължи. Тя й помагаше да отговаря на телефона в салона и да мие коси по цял ден, сетне да разнася вечер тежките подноси с мазна храна, от която й се повдигаше. Гордостта й даде покрив над главата и възможността да отделя пари за бъдещето. Гордостта й помогна да продължи, когато любовта я бе предала.

И какво сега? За пръв път от седмици наред изпита страх, който нямаше нищо общо със страха дали ще може да плати наема си. Боеше се от Алекс. Какво искаше той от нея?

Най-голямата заплаха за младия тигър идва от по-старите му събратя. Тигрите нямат силни семейни връзки, като лъвовете и слоновете. Не е необичайно бащата да убие собственото си поколение.

Тя потърси дръжката на вратата, но видя мъжът й да крачи към нея.

Алекс издърпа стола изпод масата, върху която сервитьорът бе поставил подноса в стаята им.

— Седни и хапни, Дейзи.

Вместо в някой невзрачен крайпътен мотел, бе наел луксозен апартамент в лъскавия нов хотел от веригата Мариът, разположен на брега на река Охайо на границата между Индиана и Канада. Спомни си как бе пестила стотинките, когато пазаруваше продукти за двама им, как му четеше конско, когато си позволеше да купи бутилка хубаво вино. Как ли й се е присмивал тогава?

— Казах ти, че не съм гладна.

— Тогава ми прави компания.

Беше й по-лесно да заеме стола, който й предложи, отколкото да спори. Той пристегна възела на бялата хавлия, която бе облякъл, след като взе душа си, и се настани срещу нея. Косата му бе още влажна и леко се бе накъдрила на слепоочията. Нуждаеше се от подстригване.

Тя погледна огромното количество храна, което бе поръчал за нея: цяло плато салата, пилешки гърди в сос с гъби, печени картофи, чиния спагети, две кифлички голяма чаша мляко, резен овче сирене.

— Не мога да изям толкова нещо.

— А аз умирам от глад. Ще ти помогна малко.

Макар да обичаше да си хапва, дори и той не можеше да се справи с всичката храна. Тя усети как стомахът й се свива. Откак го бе напуснала, имаше повече проблеми да задържи храната, отколкото през цялото време на първите три месеца.

— Опитай това. — Той набоде парче лазаня от чинията си й го поднесе към устата й. Тя понечи да отвори уста и да откаже, но той го бутна и я накара да дъвче.

— Казах ти, че не искам да ям.

— Само да опиташ. Добро е, нали?

За нейна изненада, след като мина първият шок, лазанята наистина се оказа вкусна, макар и да не искаше да му признае. Отпи глътка вода.

— Наистина не искам нищо друго.

— Не се изненадвам. — Посочи й пилето. — Вижда ми се сухо.

— Покрито е със сос. Изобщо не изглежда сухо.

— Повярвай ми, Дейзи. Това пиле е сухо като подметка.

— Чакай да видя.

Тя заби вилицата си и докато отрязваше парче, бликна струя сос.

— Я виж — подаде му тя вилицата си.

Той послушно отхапа, сдъвка го и направи гримаса.

— Сухо.

Тя грабна ножа си, отряза парче и за себе си и го изяде. Както и бе предположила, бе тъй вкусно, както и изглеждаше. Отряза си още едно парче.

— На това пиле му няма нищо.

— Сигурно лазанята ми е повредила нещо вкуса. Я дай да опитам спагетите ти.

Раздразнена, тя го видя как навива с вилицата си спагети от чинията й и ги лапва. Миг по-късно произнесе присъдата си.

— Прекалено пикантно за твоя вкус.

— Аз обичам пикантната храна.

— Да не кажеш после, че не съм те предупредил.

Тя набоде от спагетите и окапа покривката със сос, докато ги поднасяше към устата си. Сосът бе ароматен и вкусен.

— Изобщо не е пикантно.

Посегна да си вземе още една вилица, но ръката й застина във въздуха. Стрелна го с поглед, като разбра, че се бе оставила да я подмами, и остави вилицата си.

— Поредният ти номер.

Дългите му пръсти обвиха китката й, погледна я тъй разтревожен, че отначало тя не можа да повярва на очите си.

— Моля те, Дейзи! Толкова си слаба, че ме плашиш. Трябва да ядеш заради бебето.

— Нямаш никакво право!

Прониза я болка. Едва преглътна онова, което възнамеряваше да му каже, за да се скрие отново зад ледената бариера и да се озове в безопасност. Емоциите бяха неин враг. Можеше да мисли единствено за това кое ще е най-добро за детето й.

Без да каже нещо, тя се захвана отново с яденето си — храни се, докато повече не можеше да поеме и глътка. Игнорира опитите му да завърже разговор, не обърна внимание, че той самият почти не хапна. В мислите си тя бе избягала на една красива ливада, където можеше да броди свободно с бебето си, а двамата ги пазеше един могъщ тигър на име Синджун, който ги обичаше и повече не се нуждаеше от клетка.

— Изтощена си — рече той, когато най-сетне тя остави вилицата. — И двамата се нуждаем от сън. Нека си легнем рано.

Тя се надигна от стола си, взе нещата си и влезе в банята; наслади се на продължителен душ. Когато излезе, в апартамента бе тъмно, светлина нахлуваше единствено през процепите в завесите. Алекс лежеше по гръб в по-далечния край на огромната спалня.

Беше толкова уморена, че едва стоеше на крака, ала при вида на голите му гърди тя се спря на място.

— Всичко е наред — прошепна той в мрака. — Няма да те докосна, скъпа моя.

Тя остана на място, докато не осъзна, че нямаше никакво значение дали ще я докосне или не. И в двата случая нямаше да изпита нищо.

Алекс мушна ръце в якето си и се облегна на противоураганната стена, която ограждаше от една страна площадката, на която щяха да останат два дни. Намираха се в окръг Монро, Джорджия, в октомврийското утро се носеше напомняне за идваща есен.

Приближи ги Брейди.

— Изглеждаш ужасно.

— Аха, ама и ти не изглеждаш по-добре.

— Жени — изсумтя той. — Не мога да живея с тях Не съм в състояние да ги пречукам нощем, докато спят.

Алекс не можа дори да се усмихне. Брейди може да имаше проблеми в отношенията си с Шеба, но поне с Хедър всичко вървеше добре. Двамата прекарваха доста време заедно и Брейди бе далеч по-търпелив треньор отпреди. Това носеше успех, защото изпълненията на Хедър непрекъснато се подобряваха.

Той и Дейзи се бяха върнали преди десет дни и целият цирк бе разбрал, че с нея нещо изобщо не бе наред. Вече не се смееше както преди, не тичаше по площадката с развята опашка. Беше учтива с всички — дори помогна на Хедър за домашните й — но всички онези качества, които й придаваха неповторимостта и бяха изчезнали. И всички очакваха от него да й помогне да се оправи.

— Дейзи е много по-различна, откак се върна.

— Просто свиква с бременността, това е.

Брейди обаче не можеше да се подлъже лесно.

— Липсва ми онази Дейзи. Все ми се бъркаше в работата — е, това не ми липсва — но ми липсва онзи начин, по който се грижеше за всички. А сега изглежда не я интересува нищо друго, освен Синджун и слоновете.

— Ще й мине.

— Аха, сигурно.

Гледаха мълчаливи как разтоварваха камион със сено. Алекс видя как Дейзи вдигна стиска дълги треви и започна да търка Пудннг. Беше й казал, че не иска да работи, но тя му отвърна, че била свикнала да са труди. Сетне се опита да й нареди да се държи настрани от слоновете, с изключение на Тейтър, боеше се да не би някой да я събори. Тя го погледна тъй, сякаш не съществуваше, и постъпи както пожела сама.

Брейди скръсти ръце на гърдите си.

— Реших, че трябва да ти кажа: снощи пак я видях сгушена в клетката на Синджун.

— По дяволите! Ще я окова в белезници, ако не се държи надалеч от клетката на тоя тигър!

— Ужасно се изплаших, това мога да ти кажа. Не искам да я виждам такава.

— Да, и ти не си единственият.

— Защо не направиш нещо?

— Какво предлагаш? Докарах една от колите си от Кънектикът, та да не й се налага да пътува с пикапа, но тя каза, че пикапът й харесвал. Купих й цветя, не им обърна внимание. Опитах се да поръчам нов фургон, но като разбра, тя изпадна в ярост и трябваше да отменям поръчката. Не знам какво друго да направя. — Прокара пръсти в косата си. — Защо ли ти го казвам? Ако разбираше нещо от жени, нямаше да се въртиш около Шеба.

— Няма да ме въвлечеш в спор.

— Дейзи ще се оправи. Въпрос на време.

— Сигурно. Навярно си прав.

— Прав съм, ами!

Ако го повтореше безброй пъти, може би това щеше да се превърне в истина. Колко му липсваше онази, другата Дейзи! Вече не плачеше. Преди се разплакваше тъй лесно, както дишаше, а сега изглеждаше като имунизирана срещу каквато и да е емоция. Спомни си как се хвърли в обятията му от рампата на фургона за животни, спомни си смеха й, докосването на косата й. Страдаше за нея така, както не бе страдал за никого, а предишната вечер бе стигнал предела.

Потръпна като си спомни.

Беше сънувал как му се усмихва по стария си начин, със светнало лице, как предлага себе си. Събуди се и усети, че се бе притиснал към нея. Минало бе толкова много време, а той я желаеше тъй силно, че не можеше да устои.

Ръката му се плъзна по бедрото, към понаедрелия й кръст. Тя се събуди мигновено и той усети как се стяга под милувките му, но не се отдръпна. Не се възпротиви, когато разтвори бедрата й и се възкачи върху нея, колкото да прибави още един грях към списъка на вече извършените спрямо нея. Почувства се като изнасилвач и на сутринта, докато се бръснеше, не можеше да се погледне в огледалото.

— Разговаря с Хедър — рече Брейди, — но не и така, както преди. Хедър се безпокои като всички нас.

Хедър изяде порцията тако, която Шеба й бе приготвила, и избърса пръсти в хартиената салфетка.

— Искаш ли да чуеш какво ми каза татко снощи?

Шеба се извърна от мивката.

— Разбира се.

Хедър се ухили, сетне изпъчи гърди напред.

— Рече: По дяволите, Хедър, разкарай си задника от този диван. Това, че те обичам, не означава, че искам дъното на панталоните ми да се оплеска цялото с грим.

Шеба се засмя.

— Твоят старец знае как да рече някоя и друга мила дума.

— Онзи ден, на летището… — Хедър премигна. — В очите му имаше сълзи, Шеба.

— Той много те обича.

— Мисля, че вече го знам. — Усмивката й се стопи. — И се чувствам донякъде гузна, че съм толкова щастлива, като гледам колко й е кофти на Дейзи. Вчера казах пред нея лайна, а тя дори не забеляза.

Шеба забърса плота с кърпа за съдини.

— Всички само за Дейзи говорят, писна ми вече.

— Защото не я обичаш, а аз не разбирам защо. Искам да река, знам, че сте били заедно с Алекс и тъй нататък, но вече не го обичаш, а тя е толкова тъжна, тъй че къде е тук големият проблем?

— Големият проблем е, че Шеба не може да понесе, когато не получи най-доброто. — Брейди беше застанал на прага, но нито една от двете не бе го чула да влиза.

Шеба веднага се нахвърли върху него.

— Не знаеш ли да чукаш?

Хедър въздъхна.

— Пак ли започвате?

— Аз не започвам — рече Брейди, — тя започва.

— Ха! Той си мисли, че може да ми казва какво да правя; няма да го допусна никога.

— Точно това казва и той за теб — изтъкна тихичко Хедър. И сетне, макар и да мислеше, че няма да има куража да го каже, изрече: — Ако вие двамата се ожените, ще бъдете тъй погълнати кой да бъде отгоре, че ще оставите всички останали на мира.

— Няма да се омъжа за него за нищо на света!

— Не бих се оженил за нея, ако бе и последната останала на света жена.

— Тогава не бива да спите заедно — рече Хедър с добре усвоения тон на Дейзи Марков. — А аз знам, че всяка вечер се измъкваш, за да идеш при нея, татко, макар че сексът без сериозен ангажимент към другия човек е неморален.

Шеба почервеня. Баща й на няколко пъти отваря и затваря уста, като риба на сухо, сетне се развилия.

— Не знаеш какво говориш, млада госпожице! Шеба и аз сме просто приятели, това е. Имаше проблеми с резервоара си за вода, затова…

Хедър извъртя нетърпеливо очи.

— Да не би да съм слабоумна?

— Чуй сега…

— Какъв пример ми давате вие двамата, а? Вчера четох психология на юношеството за домашните си и открих, че вече съм понесла два големи удара.

— Какви удари?

— Изгубила съм майка си и съм отрасла в разсипан дом. А като добавим и онова, което виждам да правят най-влиятелните възрастни в живота ми, вероятността да забременея преждевременно, в девича възраст, се увеличава.

Веждите на баща й отскочиха нагоре и се сбраха в една линия, а тя си помисли дали няма да се изпусне в панталоните. Макар и да не се боеше вече от него, както преди, не бе и глупава.

— Трябва да вървя. Ще се видим по-късно.

И затръшна вратата зад себе си.

— Копеле!

— Успокой се — рече Шеба. — Тя просто искаше да подчертае нещо.

— Какво нещо?

— Че двамата трябва да се оженим. — Шеба хапна парче месо от такото. — Което идва да покаже колко добре познава света, който я заобикаля.

— Тук си права.

— Тя още не е разбрала колко не си подхождаме.

— Освен тук — кимна той към спалнята.

— Да, е… — На лицето й се появи хитровата усмивка. — Но вие, селянчетата, ставате и за други работи.

— Ставаме, я!

Той я прегърна и тя се сгуши в него. Започна да я целува, но сетне се отдръпна, защото и двамата имаха работа, а започнеха ли веднъж, им бе трудно да спрат.

Видя тревогата в погледа й.

— Сезонът вече почти свърши — рече тя. — След две седмици ще бъдем в Тампа.

— Ще се виждаме и през зимата.

— Кой е казал, че искам да се виждаме?

Лъжеше, и двамата го знаеха. Бяха станали твърде важни един за друг, а сега той имаше чувството, че тя иска от него нещо, което не можеше да й даде. Зарови устни в косите й.

— Шеба, държа на теб. Мисля си, че дори те обичам. Но не мога да се оженя за теб. И аз имам гордост, а ти винаги гледаш да я стъпчеш.

Тя се сепна и се дръпна, хвърляше с очи гърмове и мълнии, държеше се тъй, сякаш той бе някаква хлебарка.

— Не мисля, че някой те е молил да се жениш.

Не го биваше много с думите, но имаше нещо, което се опитваше да й каже от известно време, нещо важно.

— Бих искал да се оженя за теб. Но ще ми бъде много трудно да съм женен за жена, която непрекъснато се опитва да ме мачка.

— За какво говориш? Ти също ме унижаваш.

— Да, но без да искам, а ти го правиш нарочно. Има голяма разлика. Ти наистина смяташ, че си по-добра от всички други. Мислиш се за съвършена.

— Никога не съм го казвала.

— Тогава признай някоя своя слабост.

— Не мога да играя на трапеца както преди.

— Не става дума за това. Говоря за нещо вътрешно, което не е така добро, както трябва да бъде. Всеки има по нещо такова.

— При мен всичко е наред, пък и не разбирам за какво говориш.

Той тъжно поклати глава.

— Знам, че не разбираш, мила. А докато не разбереш, за двама ни няма много шанс.

Пусна я, но преди още да стигне до вратата, тя се разкрещя:

— Нищо не разбираш! Това, че съм просто корава, не означава, че не съм добър човек. Не е така, по-дяволите! Добра съм!

— А освен това си и снобка — рече той, като се извърна. — През повечето време мислиш единствено за собствените си чувства. Обсебена си от миналото и си най-надутият човек, когото познавам.

В един момент тя остана безмълвна, слисана, но след това отново се развика.

— Лъжец! Аз съм добър човек! Добра съм!

Яростният й вик предизвика студени тръпки, които полазиха по гърба му. Знаеше, че тя ще отвърне като ужилена, но успя да стигне до вратата, преди чинията с тако да се разбие в нея.

Докато бродеше тази вечер из площадката, Дейзи се улови, че й се иска да участва още в представленията с Алекс. Така поне щеше да има някакво занимание. Когато той обяви, че тя няма да излезе с него на арената, не изпита нито облекчение, нито разочарование. Беше й просто безразлично. През последните шест седмици бе открила болка, далеч по-силна от онази, която може да причини камшикът.

Гледаше как публиката изпълва шапитото. Боязливи деца се държаха за полите на майките си, а бащите носеха уморени хлапета с петна от захарните ябълки около устните им. Допреди скоро тази гледка пълнеше очите й със сантиментални сълзи, като си представеше как Алекс носи тяхното дете. А сега очите й бяха сухи. Наред с всичко друго, тя бе изгубила и способността да плаче.

Тъй като циркът нямаше да се мести тази вечер, работниците бяха освободени за вечерта и бяха заминали в търсене на ядене и пиене. На площадката бе тихо. Докато Алекс подготвяше Миша, тя облече един от старите му пуловери, сетне си проправи път сред спящите слонове и спря пред Тейтър. Коленичи, намести се под предните крака на слончето и го остави да положи крайчеца на хобота си върху коляното й.

Загърна се с пуловера на Алекс. Меката вълна носеше неговия аромат, тази особена смес от миризма на сапун, слънце и кожа, която би разпознала навсякъде. Нима щяха да й отнемат всичко, което обичаше?

Чу шума на тихи стъпки. Тейтър размърда задните си крака, появиха се чифт крака, обути в дънки; не й бе трудно да познае чии са.

Алекс клекна до нея, подпря лакти на коленете си, ръцете му виснаха между тях. Изглеждаше толкова уморен, че в първия миг й се прииска да го утеши.

— Моля те, излез оттам — прошепна той. — Толкова много ми липсваш.

Тя опря лице о набръчканата кожа на крака на Тейтър.

— Мисля да поостана тук още малко.

Раменете му увиснаха, задраска нещо с показалец в праха.

— Къщата ми… голяма е. Има една гостна в южното крило, която гледа към стара градина.

Тя въздъхна тихичко.

— Хладно е тази вечер. Есента идва.

— Мисля, че можем да я превърнем в детска. Хубава стая е. Слънчева, с голям прозорец. Можем да я обзаведем и с люлеещ стол.

— Винаги съм обичала есента.

Животните се размърдаха, едно от тях изхърка тихо насън. Тейтър вдигна хобота си от коляното й и обви рамото на мъжа й. Тихият тон на Алекс не прикриваше горчивината му.

— Никога няма да ми простиш, нали?

Тя не отвърна нищо.

— Обичам те, Дейзи! Обичам те толкова много, че страшно боли.

Тя усети страданието му, видя изписаната върху лицето му уязвимост и макар да знаеше, че бе причинена от чувството за вина, самата бе изпитала толкова силна болка, че не намираше удоволствие да причинява подобно нещо другиму, особено на човек, който още означаваше толкова много за нея. Заговори с колкото е възможно по-благ тон:

— Ти не знаеш как да обичаш, Алекс.

— Може би това бе вярно някога, но вече не е.

Може би успокоена от това, че седеше под сърцето на Тейтър, а може би се дължеше на болката на Алекс, но тя усети как ледената бариера в душата й започна да се разпуква. Въпреки всичко тя още го обичаше. Излъга и него, и себе си, когато му каза, че не го обича. Той бе духовният й другар, а сърцето й щеше да му принадлежи завинаги. Осъзнавайки това, тя изпита още по-дълбоко огорчение. Ако отново станеше жертва на любовта си към него, това можеше да я съсипе, а не биваше да си го позволи, заради бебето.

— Не разбираш ли? Това, което изпитваш, е чувство за вина, а не любов.

— Не е вярно.

— Ти си горд човек. Пристъпи това си чувство и сега се опитваш да намериш изкупление. Разбирам го, но няма да се оставя животът ми да се диктува от думите ти, които всъщност не носят истинския си смисъл. Това дете е прекалено важно за мен.

— То е важно и за мен.

Тя потрепна.

— Не го казвай. Моля те…

— Бих доказал любовта си, ако мога, но не знам как да го направя.

— Ще трябва да ме пуснеш да си вървя. Зная, че ще пострада гордостта ти и съжалявам за това, но да бъдем заедно при това положение е твърде тежко.

Той не отвърна нищо. Тя затвори очи и се опита да се скрие зад ледената бариера, зад която досега се бе намирала в безопасност, но той й бе нанесъл твърде много пукнатини.

— Моля те, Алекс — прошепна смазана тя. — Моля те, пусни ме да си ида.

Думите му бяха едва доловими.

— Наистина ли искаш това?

Тя кимна.

Никога не си бе мислила, че ще го види победен, но в този миг някаква вътрешна искра у него изгасна.

— Добре — рече дрезгаво. — Ще направя онова, което желаеш.

Спазъм на отчаяние разтресе тялото й, след като разбра, че всичко най-сетне свърши, сподави стона си, когато той се изправи. Ако наистина желаеше това, защо тогава бе толкова болезнено.

Встрани от тях премина някаква сянка, но и Дейзи, и Алекс бяха твърде погълнати от собствената си мъка, за да забележат, че някой бе подслушал най-съкровения им разговор.