Да целунеш ангел

21.

Алекс бе невъзможен цяла седмица. Откак бяха вечеряли навън и се върнаха да изиграят еротичната си игра, непрекъснато търсеше поводи да се скарат, а сега й се озъби, докато бършеше с ръкав потта от челото си.

— Не можа ли да заредиш малко бензин, когато отиде на пазар в града?

— Извинявай, не забелязах, че е свършил.

— Никога не забелязваш — рече войнствено той. — Да не мислиш, че пикапът върви с вода?

Тя стисна зъби. Изглежда онази нощ се бе приближил твърде много до нея и сега се нуждаеше да се дистанцира. Дотук тя успяваше да отблъсне всички гранати, които мяташе в окопите й, но й ставаше все по-трудно да се овладява. И сега се наложи да потърси разумния тон.

— Не знаех, че си искал аз да заредя. Досега винаги зареждаше ти.

— Да, но ако си забелязала, напоследък съм доста зает. Имаме заболели коне, кухненската палатка се подпали, а сега ме изнудва един санитарен инспектор, който заплашва да ни друсне маса глоби, които не заслужаваме.

— Знам, че ти е много напрегнато. Само ако бе споменал, с удоволствие щях да заредя.

— Да, добре. Колко пъти си зареждала сама?

Тя преброи наум до пет.

— Николко. Но ще се науча.

— Не си прави труда. — И си тръгна.

Тя не можеше повече да сдържи езика си. Сложи ръка на хълбок и извика подире му:

— Приятен ден и на теб!

Той спря, обърна се и я погледна с най-мрачния си поглед.

— Не ме предизвиквай.

Тя скръсти ръце на гърдите си и потропна с гуменка в праха. Това, че бягаше от възела от чувства, с който не знаеше как да постъпи, не означаваше, че трябва да стоварва объркването си върху нея. От дни се опитваше да бъде търпелива, но стига толкова.

Той сви устни и тръгна към нея.

Тя заби пети в праха и не помръдна.

Той спря пред нея, нарочно се възползва от ръста си, за да я сплаши.

Трябваше да признае, че го правеше добре.

— Да нямаш проблем с нещо? — излая той. Въпросът му бе смехотворен, усмивката й бе донякъде игрива.

— Ако някой някога ти каже, че си хубав, когато си ядосан, не му вярвай, лъже те.

Лицето му пламна и в първия момент тя си помисли, че ще избухне. Вместо това я повдигна за лактите и я опря на павилиона за захарен памук. Сетне я целуна — толкова силно, че тя остана без дъх.

Когато най-сетне я пусна на земята, изглеждаше в още по-лошо настроение, отколкото преди целувката.

— Извинявай! — извика й.

Не бе впечатляващо като извинение, а докато се отдалечаваше, повече приличаше на разбеснял се тигър, отколкото на покаял се съпруг. Макар и да знаеше, че страда, тя почти бе изгубила търпението си. Защо правеше всичко толкова трудно и за двама им? Защо не можеше простичко да признае факта, че я обича?

Спомни си уязвимостта, която бе съзряла в очите му в онази нощ, когато я бе помолил за още малко време, подозираше, че се боеше да даде точно определение на онова, което изпитваше към нея. Конфликтът между емоциите му и онова, което смяташе, че е, го разкъсваше вътрешно.

Тъкмо това си повтаряше и тя непрекъснато, може би защото другата алтернатива — че би могъл изобщо да не я обича — бе непоносима, особено след като още не му бе казала за детето.

Намираше си всякакви извинения за страхливостта. Когато нещата помежду им вървяха, не искаше да рискува и да наруши хармонията, а сега, когато всичко се разпадаше, беше изгубила кураж.

Но в крайна сметка ставаше въпрос за страх и тя намери сили да погледне истината в очите. Човек трябва да се бори с неприятностите, а тя бягаше от тях. Беше минал почти месец, откакто бе направила теста за бременност. Пресметна, че бе бременна от около два месеца и половина, но не бе ходила още на лекар, не искаше да рискува Алекс да разбере. Фактът, че се грижеше великолепно за здравето си, не бе никакво извинение, че още не бе потърсила истинска медицинска помощ, особено след като трябваше да се увери, че бебето не бе увредено от противозачатъчните хапчета, преди да установи, че не бяха си свършили работата и бе забременяла.

Мушна пръсти в джобовете на дънките и се реши. Край на отлаганията. И тъй, и тъй точно сега с него бе невъзможно да се живее, какво значение щеше да има? За да се зачене това бебе трябваха двамина, значи и двамата трябваше да се издигнат до отговорностите си.

Веднага след като свърши следобедното представление, тя го потърси, но пикапът го нямаше. Изнерви се още повече. След като бе отлагала толкова дълго, сега изгаряше от желание да свърши с въпроса веднъж завинаги.

Следващата й възможност щеше да е на вечеря, но санитарният инспектор задържа Алекс досами вечерното представление. И сега, като влизаше през задния вход в очакване да дойде номерът им, тя видя Алекс да стои встрани с Миша, привързан хлабаво към един пилон. Един от камшиците му бе навит на рамо, дръжката му бе напряко на гърдите. Ветрецът рошеше тъмната му коса, а поради намаляващата светлина по лицето му, обърнато в профил, играеха сенки.

Никой не го наближаваше. Сякаш бе очертал невидим кръг около себе си и коня, кръг, недостъпен за когото и да е, включително и за нея. Особено за нея. Алените пайети на пояса му блеснаха, когато прокара ръка по хълбока на коня, а нейното отчаяние се увеличи. Защо трябваше да е толкова твърдоглав?

Публиката вътре избухна в смях на някой от номерата на клоуните, а тя приближи до него. Миша изхриптя и отметна глава. Погледна с опасение коня. Независимо от това колко пъти бе изпълнявала номера, не можа да свикне с нито един от компонентите му, включително и с ужасяващия миг, когато Алекс я вдигаше на седлото при себе си.

Спря на безопасно разстояние от коня.

— Би ли могъл да намериш някой да те замести след представлението? Трябва да поговорим.

Той остана гърбом към нея, оправяше нещо по коланите на седлото.

— Разговорът ще трябва да почака. Имам прекалено много работа.

Беше стигнала до края на търпението си. Ако не започнат да обсъждат проблемите си, бракът им никога няма да стане такъв, какъвто го желаеха и двамата.

— Работата ти може да почака.

Широките ръкави на бялата му риза се издуха, когато се обърна рязко.

— Виж, Дейзи, ако е за зареждането на пикапа, вече ти се извиних. Знам, че напоследък не съм най-лесния за общуване човек, но седмицата бе тежка.

— Имал си и други тежки седмици, но не си го изкарвал на мен.

— Колко пъти трябва да ти се извинявам?

— Не става дума за извинения, а за причините да продължаваш да ме отблъскваш.

— Просто остави това, става ли?

— Не мога.

Номерът на клоуните наближаваше края си, тя знаеше, че сега не бе моментът да говорят, но след като веднъж започна, вече не можеше да се спре.

— Въртим се в една емоционална въртележка, която наранява и двама ни. Предстои ни общо бъдеще и трябва да поговорим за него.

Докосна ръката му, очакваше го да се отдръпне, но след като не го направи, тя доби кураж да продължи.

— Последните няколко месеца са най-хубавите в целия ми живот. Ти ми помогна да се самопозная, а може би и аз ти помогнах в същото.

Нежно опря длани в гърдите му и усети ударите на сърцето под копринената тъкан. Хартиеното цвете между гърдите й прошумоля, камшикът му се опря в ръката й.

— Не е ли именно това любовта? Да бъдем заедно, вместо да сме разделени? Ние сме един за друг. — И без да бе възнамерявала да ги изрече, дълго таените думи изскочиха сами: — И ще бъдем добри за бебето, което ще имаме.

В един кратък миг всичко бе наред. Но сетне изведнъж се промени. Жилите на врата му изпъкнаха, очите му потъмняха и тя прочете в тях страх. Сетне чертите му се изкривиха в яростна маска.

Тя отдръпна рязко ръцете си от гърдите му. Инстинктът й нашепваше да бяга, но вече бе много по-храбра и не помръдна от място.

— Алекс, не съм го направила нарочно; дори не знам как е станало. Но няма да те лъжа и да ти кажа, че съжалявам.

Побледнелите му устни помръднаха едва-едва.

— Аз ти вярвах.

— Не съм направила нищо грешно.

Раздвижиха се мускулите на гърлото му, ръцете му се свиха в юмруци. В един миг й се стори, че ще я удари.

— Откога си бременна?

— От около два месеца и половина.

— И откога знаеш?

— Може би от месец.

— Знаела си отпреди цял месец и си решила да ми кажеш едва сега?

— Страхувах се.

Музикалният съпровод на клоуните достигна кресчендо, бележещо края на номера им. Тя и Алекс бяха следващите. Дигър, който трябваше да изпрати Миша на арената в кулминационния момент, пое юздите.

Алекс я хвана за ръката и я издърпа настрани.

— Няма да има никакво бебе, разбираш ли какво ти казвам?

— Не… Не, не разбирам.

— Утре сутринта аз и ти си вземаме почивен ден. И когато се върнем, няма да има никакво бебе.

Тя се взря потресена в него. Стомахът й се разбунтува, захапа юмрука си. Публиката замря в очакване, а Джак Дейли започна драматичната си интродукция за Алексей Казака.

— И с-е-е-г-а, цирк Братя Куест има честта да ви представи…

— Искаш да направя аборт ли? — прошепна тя.

— Не ме гледай тъй, сякаш съм някакво чудовище! Не смей да ме гледаш така! Казах ти още от началото какво мисля по въпроса. Разкрих душата си, за да можеш да разбереш. Но, както винаги, ти реши, че знаеш по-добре от всички. Въпреки че не може да се разчита на теб за нищичко, си решила, че знаеш най-добре.

— Не ми говори така!

— Аз ти вярвах! — Устните му се изкривиха в яростна гримаса; а в нощта се понесоха трелите на балалайката — сигналът, че трябва да излизат.

Тя поклати глава и се опита да потисне надигащата се в гърлото й жлъч.

— Няма да махна бебето.

— Как ли не! Ще направиш онова, което ти казвам.

— Ти не искаш това. То е грозно и грешно.

— Не и толкова грешно, колкото онова, което ти направи.

— Алекс! — прошепна силно един от клоуните. — Ти си!

Той свали с рязък жест камшика от рамото си.

— Никога няма да ти простя това, Дейзи. Чуваш ли ме? Никога!

Той се обърна рязко и излезе на арената.

Тя остана като вцепенена, обзета от тъй силно отчаяние, че едва дишаше. О, Господи, каква глупачка бе! Мислеше си, че я обича, но той се бе оказал прав още в началото. Не знаеше как да обича. Каза й, че не може, но тя не поиска да му повярва. И сега трябваше да плати цената за това.

Спомни си какво бе чела за мъжкия тигър, но твърде късно. Това животно не познава семейния живот. Той не само не взема участие в отглеждането на малките, но може дори да не ги познае.

Алекс бе направил дори още една крачка. Той искаше тази малка искрица живот, която бе станала за нея тъй безценна, да бъде унищожена, преди да е поела първа глътка въздух.

— Събуди се, Дейзи! Твой ред е.

Маделин я хвана за ръката и я избута през задната врата на арената.

Прожекторите я ослепиха. Изгубила ориентация, тя вдигна ръка да заслони очи.

— … и никой от нас не може да оцени напълно смелостта, необходима на тази млада, израсла в уединение жена, да излезе на арената със съпруга си.

Тя се препъна, движеше се машинално, следвайки мелодията на балалайката, докато Джак продължаваше да лее историята на израслата в манастир съпруга и нейния могъщ Казак. Думите му не стигаха до нея. Не виждаше нищо друго, освен Алекс, нейния предател, застанал в средата на арената.

Кървавочервени лъскави парченца от спуканите балони бяха полепнали по камшика, отпуснат върху блестящите му черни ботуши, в черната му коса проблясваха: сини светлинки, а очите му имаха светложълтия цвят на очите на животно, попаднало в капан. Тя застана на мястото си, осветена от тънкия лъч на прожектора, а той започна танца си с камшика. Ала тази вечер това не бе танцът на прелъстяването. Беше бесен и свиреп — истинско въплъщение на яростта.

Публиката изрази възхищението си, но с продължаването на номера, участието на Дейзи не бе така добре прието. Инстинктивното й общуване с публиката, което винаги бе съумявала да осъществи, този път го нямаше. Тя дори не потрепна, когато Алекс сряза хартиеното руло, изпълняваше ролята си машинално, отчаянието й бе тъй дълбоко, че не можеше да събуди у себе си никакво друго чувство.

Ритъмът на номера им постепенно се изгуби. Алекс сряза едното от рулата на два пъти, другото — на четири. Забрави новия елемент с лентата, а когато обви китките й с камшика, публиката се разшумя неловко. Сякаш напрежението помежду им някак си се бе предало и на зрителите, прелъстяването сега носеше привкус на насилие. Вместо да видят жених, който се опитва да спечели обичта на жена си, зрителите имаха чувството, че гледат опасен хищник, нападнал малка и крехка женска.

Алекс усети какво ставаше и гордостта му се разбуди. Разбра, че не можеше да си позволи отново да обвие камшика около нея, без да изгуби напълно симпатията на публиката, но бе необходим един последен жест, за да се стигне до кулминацията, преди да даде знак за влизането на Миша.

Тя видя как погледът му се спира върху алената роза между гърдите й и разбра, че я бе забравил. Даде й знак какво възнамерява да прави с незабележимо кимване. Тя се обърна безчувствено с лице към него, искаше й се само всичко да свърши, да се скрие някъде от света.

Музиката на балалайката се усили и тя се улови, че стои срещу него и го гледа в очите. Ако не бе застанала като вцепенена, може би той щеше да съзре страданието й, както и дълбоката, мъчителна тъга, равна по сила единствено на неговата собствена.

Той вдигна ръце и замахна от китка. Върхът на камшика полетя към нея, както десетки пъти преди това, само че този път тя като че го гледаше на забавен каданс. Със странното чувство на обреченост тя зачака да се разхвърчат хартиените листенца, но вместо това този път усети изгаряща болка.

Въздухът изскочи от дробовете й. Тялото й се преви, пронизано от рамото до бедрото от огнената струя. Арената се завъртя пред очите й, започна да се свлича. Минаха безкрайни секунда-две, сетне музиката изригна — висока, весела мелодия, чудат контраст на болката, тъй силна, че не можеше да си поеме дъх. Две силни ръце я поеха, докато клоуните нахлуваха на сцената.

Беше в съзнание, макар и да не искаше да бъде, чу молитва, която тя не бе произнесла. Живата музика, ропотът на тълпата, успокояващият глас на Джак — всички тези неща, отекваха замъглени в съзнанието й зад пелената на болката, която я бе обгърнала.

— Дръпнете се! Махнете се!

Гласът на Алекс. Алекс я изнасяше през задната врата. Врагът Алекс. Предателят.

Усети под себе си земята — твърда, хладна; той я постави така, че да се облегне на шапитото. Надвеси се над нея и тялото му я скри от останалите.

— Мила моя, извинявай! О, Господи, Дейзи, толкова съжалявам!

Събрала всичката останала й сила, тя извърна глава от него към прашния найлон на шапитото; изстена от болка, когато ръката му докосна разкъсания й костюм.

Устните й бяха пресъхнали и тъй вкоравени, че едва успя да ги отвори.

— Не ме… докосвай.

— Трябва да ти помогна. — Дишаше ускорено, гласът му трепереше. — Ще те отнеса във фургона.

Тя изстена, когато я вдигна, не искаше да я пренася, не искаше да я заболи още повече. Дъхът й стигна само да рече:

— Никога няма да ти го простя.

— Да… да, знам.

Изгарящата следа започваше от рамото й, пресичаше гръдта й от вътрешната й страна, сетне корема и стигаше до бедрото. Гореше тъй силно, че не можеше да почувства нежността му, докато я пренасяше до фургона. Там я положи върху леглото им.

И тя отново извърна глава, прехапа устни, за да сподави стоновете си, докато той сваляше разкъсания костюм.

— Гърдата ти… — той пое трудно дъх, — има подутина. Кожата не е разкъсана, но мястото е натъртено.

Дюшекът помръдна, когато той се надигна и я остави, за да се върне съвсем скоро.

— Ще ти се стори студено. Компрес е.

Тя потръпна, когато постави влажната кърпа върху прогорената кожа. Стисна очи, искаше й се да потъне в небитието.

След като кърпата се стопли от тялото й, той я смени с друга. И отново дюшекът увисна, като седна до нея. Заговори, гласът му бе тих, но напрегнат.

— Не съм… не съм беден, както ти внушавах. Наистина преподавам, но освен това се занимавам и с търговия на руско изкуство. В добавка съм консултант на някои от най-големите музеи в страната.

Сълзите избиха изпод затворените й клепачи и се застичаха върху възглавницата. Компресите подействаха и болката се превърна в тъпо, болезнено туптене.

Думите му бяха несвързани, колебливи.

— Смятат ме за водещ специалист по руска иконография в… в Съединените щати. Имам пари. Престиж. Но не исках да знаеш. Исках да ме смяташ за необразован грубиян, живеещ ден за ден. Исках да те изплаша, за да се отдръпнеш сама.

С усилие на волята тя разтвори устни.

— Не ме интересува.

Сега вече той заговори бързо, сякаш не разполагаше с време да изрече всичко.

— Имам… имам голяма тухлена къща извън града. В Кънектикът, близо до университетското градче. — С безкрайно внимателен жест смени кърпата й с нова. — Пълна е с красиви предмети на изкуството, имам… имам зад нея и конюшня за Миша.

— Моля те, остави ме на мира.

— Не знам защо продължавам да пътувам с цирка. Всеки път си казвам, че е за последно, но минават няколко години и ставам неспокоен. Може да съм в Русия или в Украйна, или в Ню Йорк — няма значение — просто усещам, че трябва да поема отново пътя. Предполагам, че винаги ще бъда повече Марков, отколкото Романов.

Сега, когато вече нямаше никакво значение, той й разказваше всичко онова, което тя го молеше от месеци да й разкрие.

— Не искам да слушам повече.

Ръката му обгърна кръста й в странен, защищаващ я жест.

— Беше нещастна случайност. Знаеш го, нали? Знаеш колко много съжалявам.

— Искам да спя.

— Дейзи, аз съм заможен човек. Онази вечер, като излязохме на вечеря и ти се притесняваше за сметката… Няма нужда… не бива повече да се безпокоиш за пари.

— Няма значение.

— Знам, че боли. Но утре ще си по-добре. Ще имаш подутини, ще понаболява, но няма да има последващи увреждания.

Той се запъна, сякаш осъзнал каква ужасна лъжа й бе казал току-що.

— Моля те — рече едва доловимо тя, — ако изобщо мъничко държиш на мен, остави ме на мира.

Последва дълго мълчание. Сетне дюшекът под нея се размърда, той се наведе и докосна с устни клепачите й.

— Ако имаш нужда от нещо, само запали лампата. Ще дойда веднага.

Зачака го да стане. Искаше той да си тръгне, за да се разпадне на милион частици.

Но той бе безмилостен. Повдигна крайчеца на компреса и лекичко духна, предизвиквайки успокояваща вълна, която пробяга по кожата й. Нещо топло и влажно се опря о кожата й, но бе прекалено безчувствена дори да се почуди какво ли бе то.

Той най-сетне се надигна от леглото и в следващите няколко секунди фургонът се изпълни с познатите звуци, които съпътстваха преобличането му от костюма в работните дрехи: тропота на ботушите, като падат на пода, лекото прошумоляване на пайетите, като маха червения пояс, стърженето на ципа на дънките му. Мина цяла вечност, докато тя най-сетне не чу вратата да се затваря зад него.

Алекс излезе, посрещнат от ръмженето на тигъра. Постоя малко, опитвайки се да поеме дълбоко въздух. Разноцветните лампи светеха, флаговете плющяха, но той не можеше да види нищо друго, освен отвратителната червена ивица, изписана върху нежната й кожа. Сълзи пареха в очите му, дробовете му пламтяха. Как можа да го направи?

Пое напосоки из тревата към клетката на тигъра. Представлението още продължаваше, задният двор бе пуст, ако не се броят неколцина клоуни, които се отдръпнаха надалеч.

През цялата вечер имаше проблеми с точната преценка на мига. Защо не прекрати веднага номера? Трябваше да даде сигнал на Дигър да пусне Миша и да приключи всичко. Но бе твърде обзет от ярост. Гордостта му бе причината да поиска да направи още един трик, за да спаси изявата си. Още един трик, сякаш той щеше да възстанови всичко.

Премигна с усилие. Кожата й бе тъй бледа и крехка. Подутината преминаваше през гърдата и онзи неин мил корем, в който бе детето й. Тяхното дете. Детето, от което, както й бе казал, искаше да се избавят. Като че ли Дейзи можеше изобщо да направи нещо подобно.

Като че ли той би допуснал тя да го направи.

Грозните, пълни с омраза думи, които й наговори, още кънтяха в ушите му. Думи, които тя нямаше никога да забрави или да прости. Дори и Дейзи нямаше чак толкова голямо сърце, за да му прости за онова, което бе изрекъл.

Стигна до клетката и Синджун го изгледа с немигащите си очи, които сякаш надникваха в най-дълбоките кътчета на душата му. Какво виждаше тигърът? Прекрачи въжения парапет и хвана пръчките на решетката. Студената празнота в душата му бе изчезнала — сега вече го знаеше — но какво я бе заместило?

Погледът му срещна погледа на тигъра и косата на тила му настръхна. В един миг всичко бе само покой, а в следващия чу глас — собствения си глас — да му съобщава онова, което тигърът бе видял.

Любов.

Сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Любов. Ето какво бе чувството, което не бе разбрал — чувството, което начена с това, че усещаше как се топи вътрешно. Учеше се как да обича. Дейзи го бе забелязала. Знаеше какво става с него, но той го бе отрекъл.

Обичаше я. Сляпо. Безусловно. Как можеше да не го знае? За него тя бе по-ценна от старинните икони и безценните предмети на изкуството, които толкова време бяха обсебвали живота му. Живеейки с нея, той се бе научил как да бъде щастлив. Позна радостта, страстта, предизвикващото благоговение чувство на смирение. И какво й бе дал в замяна?

Не те обичам, Дейзи! И никога няма да те обичам.

Стисна очи като си го спомни отново и отново — как бе отхвърлил безценния й подарък. Ала с кураж, от който дъхът му секваше, тя продължи да се държи за него. Без значение колко пъти отхвърля любовта й, тя продължи да разширява обсега и силата й.

И сега тази любов бе въплътена в детето, което растеше в утробата й. Детето, което той не желаеше. Детето, за което копнееше с всяка фибра на тялото си, с всеки удар на сърцето си.

Какво бе сторил той? Как щеше да я спечели отново? Изви глава към фургона, надяваше се светлината да го призове, но прозорчето оставаше тъмно.

Трябваше да я спечели отново, да я накара да прости грозните думи, които й бе изрекъл. Беше сляп и арогантен, толкова обсебен от миналото, че се бе отвърнал от бъдещето. Беше я предал по начин, който никой обикновен човек не би простил.

Ала Дейзи не бе обикновена. Да обича за нея бе тъй естествено, както и да диша. Не бе в състояние да потисне любовта, тъй както не можеше да нарани нарочно някого. Ще трябва да се предаде на милостта на нейното благородство и великодушие. Ще й разкаже за всичко онова, което изпитва, и ако не се смили, ще й напомни за онзи свещен обет, който бяха поели. Ще заиграе на струната на съчувствието й, ще я притисне, ще я люби дотогава, докато не забрави, че я бе предал. Ще й напомня, че и тя вече е от семейство Марков, а жените от това семейство не изоставят мъжете си, дори и онези, които не ги заслужават.

Прозорчето на фургона бе още тъмно. Реши, че за нея ще е по-добре да поспи, да се възстанови, ала като дойде утрото, той ще направи всичко, за да я спечели отново.

Публиката напусна шапитото и той се зае с работа. След като демонтираха голямата палатка, той изпита желанието да й докаже любовта си, да й даде осезаем знак, че всичко помежду им вече ще е по-различно. Погледна тъмното прозорче на фургона и хукна към пикапа си. Десет минути по-късно откри денонощен магазин.

Изборът не бе голям, но ръцете му се изпълниха с всичко онова, което успя да открие: детски бисквити във формата на животинки, синя пластмасова дрънкалка и пухкаво жълто пате, издание с меки корици на книгата на доктор Спок, биберон с щампован върху него клепоух заек, плодов сок, кутия овесена каша — тя трябваше да се храни по-добре.

Забърза към цирка с покупките си. Торбата се скъса, като я дръпна от седалката, но задържа всичко с едрите си длани и изтича към фургона. Като види всичко това, тя ще разбере какво означава за него. Какво означава бебето им. Ще разбере колко много я обича.

Изтърва дрънкалката, докато завърташе топката на бравата. Тя отскочи от металното стъпало и се търколи в тревата. Той се втурна вътре.

Дейзи я нямаше.