Да целунеш ангел

5.

Когато следобед Дейзи излезе от фургона, се срещна с висока блондинка с кацнало на рамото й шимпанзе. Позна я от представлението предишната вечер — Джил и Приятелите, — чудесен номер с куче и шимпанзе. Бе кръглолика, с хубава кожа и коса, с малко понатруфена прическа; нещо, в което Дейзи бе сигурна, можеше да й помогне, стига да имаше възможността.

— Добре дошла в Братя Куест — поздрави я жената. — Казвам се Джил.

Дейзи отвърна на дружелюбната й усмивка.

— Аз съм Дейзи.

— Знам. Хедър ми каза. А това е Франки.

— Здравей, Франки. — Дейзи кимна вежливо на шимпанзето върху рамото на Джил, но веднага отскочи назад, след като то оголи зъби и й изкрещя. Чувстваше се изнервена от никотиновия глад и реакцията на шимпанзето изостри чувствителността й още повече.

— Тихо, Франки — Джил го потупа по косматия крак. — Не знам какво му става. Обикновено харесва жените.

— Животните много-много не си падат по мен.

— Сигурно се боиш от тях. Винаги го усещат.

— Май си права. Една немска овчарка ме ухапа като бях малка и оттогава съм подозрителна към всички животни.

Случаят с овчарката не бе единствен. Спомни си посещение от училище в лондонска зоологическа градина, когато бе едва шестгодишна. Тогава изпадна в истерия, когато една коза загриза униформата й.

Появи се жена в торбести шорти и прекалено широка тениска и се представи като Маделин. Дейзи си спомни, че бе една от шоу-гърлите, която се бе появила на арената, яздейки слон. Удобните й дрехи накараха Дейзи да си помисли, че е прекалено облечена. Искаше да изглежда добре за първото си появяване на гишето за билети, затова бе избрала копринена блуза в цвят слонова кост, сребристосиви панталони от Дона Карьн, вместо да навлече дънките и тениските, които Алекс бе настоял да купи от магазин с намалени цени, преди да спрат за деня.

— Дейзи е новото гадже на Алекс — рече Джил.

— Чух — отвърна Маделин. — Блазе ти. Алекс е мъжага и половина.

Понечи да каже на жените, че е съпруга, а не гадже на Алекс, но се наложи пак да отстъпи назад, защото Франки отново закрещя срещу нея.

— Тихо, Франки! — Джил подаде на Франки дребна ябълка, сетне погледна към Дейзи с откровената наслада на човек, който обича добрата клюка. — Това между теб и Алекс трябва да е сериозно. Никога не съм чувала някоя да живее при него.

— Шеба ще припадне като се върне.

Маделин изглеждаше така, сякаш подобна перспектива не й се нравеше.

Франки се бе вторачил в Дейзи и тя така се боеше, че й бе трудно да се съсредоточи върху казаното от жените. Сякаш за да я разтревожи още повече, Джил пусна Франки на земята, където той се вкопчи в крака й.

Дейзи направи още една бърза крачка назад.

— Случайно да имаш каишка за него?

Джил и Маделин се разсмяха.

— Той е обучен — поясни Джил. — Не се нуждае от каишка.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Та къде се запознахте с Алекс? Джак Дейли — той е церемониалмайсторът на арената, — казва, че Алекс не бил споменал нищо за това, че се е сдобил с ново гадже.

— Ами, малко повече от гадже съм му… сигурна ли си за каишката?

— Не се безпокой. Франки на мравката път прави.

Шимпанзето изглежда изгуби интереса си към нея и Дейзи започна да се успокоява.

— Не съм гадже на Алекс.

— Струва ми се, че живеете заедно — рече Маделин.

— Така е. Аз съм му жена.

— Жена му ли?! — Джил издаде доволен писък и Дейзи усети как цялото й тяло се облива от топлина. — Ти и Алекс сте женени! Но това е чудесно!

Маделин погледна дружелюбно Дейзи.

— Ще се престоря на радостна, макар че сама го гоних повече от месец.

— Ти и още половината свят — засмя се Джил.

— Дей-й-й-зи!

Обърна се и видя Хедър, която я викаше от далечния край на площадката.

— Ей, Дейзи — извика девойката. — Алекс казва, че закъсняваш. Направо е бесен.

Дейзи се почувства неловко. Не искаше новите й приятелки да узнаят, че тя й Алекс съвсем не приличат на влюбени птички.

— Изглежда нервничи; май трябва да тръгвам. Радвам се, че се запознах с вас двете.

Усмихна се, обърна се и тръгна, но преди да е направила няколко крачки нещо я удари между плешките.

— Ох! — Обърна се и видя на земята до себе си наполовина изядената ябълка. Франк надаваше радости писъци, а Джил изглеждаше объркана.

— Извинявай — извика тя. — Не знам защо се държи така. Засрами се, Франки! Дейзи е наша приятелка.

Думите на Джил потиснаха желанието на Дейзи да удуши зверчето. Вместо това тя помаха на двете жени и тръгна към административния фургон. Мислено се поправи, спомни си, че трябваше да го нарича Червения фургон. Алекс й бе казал по-рано, че независимо от цвета им, винаги наричали така административните фургони на цирковете.

Хедър я настигна.

— Искам да ти кажа, че вчера не биваше да се държа тъй свински. Бях в лошо настроение.

На Дейзи най-накрая й се стори, че зърна криещата се зад зле подхождащата й фасада истинска личност.

— Няма нищо.

— Алекс наистина е адски ядосан. — Дейзи се учуди, че долови в тона на Хедър искрено съчувствие. — Шеба казва, че е такъв тип мъж, който не се задържа дълго при една жена, тъй че да не ти е кофти, когато… нали разбираш.

— Какво?

— Разбираш. Когато те зареже. — Въздъхна замечтана. — Но сигурно е адски готино да си му гадже, дори и за малко.

Дейзи се усмихна.

— Аз не съм му гадже, а съм му жена.

Хедър изведнъж спря, лицето й стана пепелявосиво.

— Не може да бъде!

Дейзи също спря и след като видя реакцията на момичето, го докосна загрижена по ръката.

— Алекс и аз се оженихме вчера сутринта, Хедър.

Тя се дръпна рязко.

— Не ти вярвам. Лъжеш! Казваш го, само защото не ме харесваш.

— Не лъжа.

— Алекс не се е оженил за теб. Той не би го направил! Шеба ми каза, че той никога няма да се ожени!

— Понякога нещата се променят.

За изненада на Дейзи очите на Хедър се напълниха със сълзи.

— Кучка! Мразя те! Защо не ми каза? Ненавиждам те, че така се подигра с мен!

Врътна се и изтича към фургоните.

Дейзи погледа подире й, опитваше се да отгатне причината за враждебността на момичето. Хрумна й едно-единствено обяснение. Момичето сигурно бе влюбено в Алекс. Дейзи изпита неочаквана и остра болка на състрадание. Спомняше си твърде добре какво бе да си девойче, без възможността да влияеш върху действията на възрастните около теб. Въздъхна и пое към Червения фургон.

Въпреки името си, административният фургон беше бял, напръскан с разноцветни звезди и надписа Братя Куест. За разлика от веселия екстериор, вътре бе мрачен и претрупан. Очукано метално писалище се зъбеше срещу малко диванче с натрупани върху нея хартии. Имаше няколко различни столове, стар шкаф за документи, зелена настолна лампа с нащърбен абажур. Алекс седеше зад писалището, в една ръка държеше клетъчен телефон, а в другата подложка за писане. Един поглед към буреносното му лице й бе достатъчен, за да установи, че Хедър й беше казала истината. Алекс бе адски ядосан.

Рязко прекъсна разговора си, изправи се и й заговори с тъй зловещо тих глас, че тя направо щеше да умре от страх.

— Когато ти кажа, че в точно определено време трябва да бъдеш някъде, искам да си там.

— Но аз закъснях едва с половин час.

Гласът му стана още по-тих.

— Нямаш си и представа от истинския живот, нали така, Дейзи? Това е работа, а не час при фризьорката и от сега нататък ще ти удържам по пет долара от заплатата за всяка минута закъснение.

Лицето й светна.

— Нима ще ми се плаща?

Той въздъхна.

— Разбира се, че ще ти се плаща. В случай, че започнеш да вършиш някаква работа. И не очаквай да можеш да си купиш със заплатата си диаманти. Надниците в цирковете са си все така ниски.

Това изобщо не я интересуваше. Самата мисъл, че щеше да се сдобие със собствени пари, бе вълнуваща.

— Само ми кажи какво да правя. И обещавам, че повече няма да закъснявам.

Алекс я отведе до билетното гише, монтирано встрани и й обясни накратко процедурата. Беше проста работа и тя веднага я схвана.

— Ще проверявам сметките до стотинка — рече той, — тъй че не си въобразявай да заемаш пари за цигари.

— Няма да го направя.

Той не изглеждаше много убеден.

— И внимавай да не оставиш касата без надзор дори и за секунда. Циркът действа винаги на ръба и не можем да си позволим никакви загуби.

— Разбира се. Не съм толкова глупава.

Имаше мъчителното чувство, че бе готов да оспори казаното, но вместо това той отвори гишето. Остана при нея, докато обслужи първите клиенти, за да се убеди, че се справя и като видя, че няма да има проблеми, й каза, че тръгва.

— Не отиваш във фургона, нали?

— Не, докато не дойде време да се преоблека. Защо?

— Защото ми остава да свърша още някои неща там.

Тя трябваше да се върне във фургона, преди той да е видял бъркотията, която бе сътворила. Когато започна да чисти, трябваше да остави шкафовете и чекмеджетата затворени до последно, но искаше да бъде щателна, затова извади всичко, за да почисти лавиците и да започне отначало. И сега шкафовете бяха чисти, но не й стигна времето да подреди всичко, макар че и във фургона нямаше свободно местенце от дрехи, завивки, инструменти и застрашителен брой камшици.

— Сигурна съм, че ще успея да довърша работата, след като свърша тук.

Той кимна и си тръгна.

Следващите няколко часа минаха без инциденти. Харесваше й да си бъбри с хората, които идваха да купят билети, а в няколко случая, когато семействата бяха очевидно бедни, тя измисляше чудесни причини да получат безплатни пропуски.

Новината, че е жена на Алекс се бе разпространила и доста циркови артисти си намираха извинение да поспрат край гишето, за да задоволят любопитството си. Тяхната дружелюбност към един напълно непознат човек я стопли. Запозна се с мъжа, който ръководеше будките на продавачите, както и с неколцина клоуни и с членове на семейство Лискомб, които изпълняваха номера с коне. Забеляза, че някои от шоу-гърлите с мъка прикриха ревността си от факта, че бе успяла да впримчи Алекс Марков, и оцени щедростта на духа им. За пръв път от пристигането си усети искрица надежда. Може би в крайна сметка нямаше да се провали.

Може би най-интересният от всички бе Брейди Пепър, бащата на Хедър. Той се появи в бял прилепнал костюм, пристегнат в кръста с жълт колан. Златни верижки висяха на шията му и обгръщаха глезените му.

Едно момиче от миманса на име Шарлин вече й бе казало, че Брейди бил най-привлекателният мъж в цирка след Алекс и тя се улови, че бе съгласна с него. Брейди Пепър й напомняше на малко по-грубоват вариант на Силвестър Сталоун, мускулест, с наперена походка и нюйоркски уличен акцент. Чертите му на суров мъж бяха привлекателни, макар и начинът, по който я огледа преценяващо, й подсказа, че бе отявлен женкар. Седна на края на бюрото с разкрачени крака, като мъж, който владееше напълно тялото си.

— Значи идваш от някой цирк, така ли?

Зададе въпроса с агресивния, почти обвинителен тон, който мнозина кореняци-нюйоркчани използват и при най-елементарните светски разговори, и на нея й потрябваха няколко секунди, преди да схване какво имаше предвид.

— Аз ли? О, не. Семейството ми никога не е било свързано с цирка.

— Тогава тук никак няма да ти е леко. В Братя Куест не те броят за нищо, освен ако не можеш да проследиш произхода си поне три поколения назад. Само попитай Шеба.

— Шеба ли?

— Тя е собственичката на цирка. Батшеба Кардоса Куест. Беше една от най-прочутите изпълнителки на трапец в света. Сега тренира братята Толея, които са на трапеца. Румънци са. Освен това поставя хореографията на някои други номера, шефка е по костюмите — все от този сорт неща.

— След като циркът е неин, защо не го управлява вместо Алекс?

— Това е мъжка работа. Управителят трябва да се оправя с пияниците, със схватките с ножове, с тежкото оборудване. Шеба не обича подобни неща.

— Още не съм се запознала с нея.

— Така е, защото тя отсъства няколко дни. Прави го понякога, когато свалките тук не са достатъчно задоволителни.

Сигурно бе очевидно, че не бе схванала нищо, защото той дообясни:

— Шеба обича мъжете. Не се задържа за дълго с който и да е от тях обаче. Би могло да се каже, че е снобка. За нея никой мъж не влиза в сметката, ако не произлиза от старо цирково семейство.

Предварителната й представа за собственичката на цирка като за възрастна вдовица вече избледня и начинът, по който Брейди сви устни, накара Дейзи да се запита дали Шеба Куест не бе за него повече от шефка.

— А пък аз… моят старец бе месар от Бруклин. Избягах с един пътуващ цирк в деня, в който завърших гимназия, и изобщо не се озърнах назад. — Изгледа я почти ядно, сякаш очакваше тя да му възрази. — Децата ми обаче имат по-стар цирков произход по майчина линия.

— Мисля, че не се познавам с нея.

— Каси почина преди две години, но бяхме се развели преди дванайсет години, което означава, че не съм съвсем в траур. Тя мразеше цирка, макар и да бе израснала в него, затова се премести в Уичита и получи разрешение за търговия с недвижими имоти; на мен обаче ми харесваше да играя и останах.

Значи и Хедър като нея бе изгубила майка си. Искаше и се да научи още.

— Разбрах, че имате деца.

— Хедър израсна при майка си в Уичита, но на Каси й бе трудно да се справя с момчетата, затова те започнаха да пътуват с мен от малки. Направих номер с тях и оттогава го изпълняваме. Мат и Роб са вече на двайсет и двайсет и една години. Ужасни беладжии са, но какво може да очаква човек, след като аз съм старецът им?

Дейзи не се интересуваше от синовете-беладжии и затова пренебрегна очевидната горда нотка в тона му.

— Значи Хедър живее отскоро с теб?

— От миналия месец, но всеки сезон прекарваше при мен по няколко седмици. Ала това не е като да е тук през цялото време.

Смръщеното му лице й подсказа, че нещата не вървяха така, както ги бе планирал, а и тя самата си бе имала достатъчно неприятности със собствения си баща, затова отново изпита болезнено съчувствие към Хедър. Нищо чудно, че пушеше тайно и си имаше разправии с баща си. И докато Брейди Пепър бе определено привлекателен мъж, то той не й направи впечатление на най-търпеливия родител.

— С Хедър се запознах. Вижда ми се доста чувствителна.

— Прекалено чувствителна. Тук животът е суров, а тя е твърде мекушава. — Той рязко се изправи. — Най-добре е да се махам оттук, преди публиката да е започнала да влиза. Радвам се, че се запознахме, Дейзи.

— Аз — също.

Като стигна до вратата, той отново я огледа внимателно с очите на мъж, който харесва жените.

— Алекс е истински късметлия.

Тя се усмихна учтиво, искаше й се и самият Алекс да мислеше същото.

Доста след началото на второто представление тя можа да затвори гишето и да наблюдава номера на Алекс. Надяваше се снощните й опасения да се разсеят, но уменията му изглеждаха още по-впечатлителни. Къде бе научил тези неща?

Чак когато представлението свърши, тя си спомни за бъркотията, която бе оставила във фургона. Побърза да се върне и тъкмо отвори вратата, когато се появи Джил със заговорническа усмивка на уста. Франки пак бе кацнал на рамото й и като видя Дейзи, веднага започна да пищи и да закрива очите си.

— Млъкни, миризливецо. Ела, Дейзи, искам да ти покажа нещо.

Дейзи бързо затвори вратата, преди новата й позната да е видяла бъркотията вътре и да разбере каква ужасна домакиня бе. Джил я хвана за ръка и я поведе покрай редицата фургони. Видя вляво Джак Дейли, церемониалмайстора, който говореше с Алекс, докато сценичните работници вече подреждаха дървените пейки.

— Ох! — изписка Дейзи. Някой дръпна силно кичур от косите й.

Франки изкряка.

— Непослушнико! — ласкаво го сгълча тя, докато Дейзи се отдръпваше извън обсега на лапата му. — Не му обръщай внимание. След като установи, че не може да те докопа, ще те остави на мира.

Дейзи реши да не споменава за съмненията си, че това едва ли ще стане.

Заобиколиха последния фургон и тя ахна от изненада, когато видя артистите, все още в костюмите си, заобиколили сгъваема маса, върху която имаше квадратна торта с двойка младоженци в средата. Маделин, момичето, с което се бе запознала по-рано, стоеше най-близо до тортата, заедно с Брейди Пепър и синовете му, най-малкия от семейство Лискомб и няколко от клоуните; тук бяха и повечето от хората, с които се бе запознала. Само Хедър стоеше встрани от масата.

Широко усмихнат, Джак Дейли избута Алекс напред, докато Маделин вдигна ръце като хорова диригентка.

— Добре, внимавайте всички. Нашите поздравления! Нашите поздравления!

Докато групичката пееше, очите на Дейзи се замъглиха. Тези хора едва я познаваха, но й протягаха приятелска ръка. След хладната церемония на венчавката интимността на този миг я трогна. В присъствието на събралите се приятели на Алекс тя се чувстваше така, сякаш присъстваше на истинска церемония, на признанието, че се бе случило нещо съкровено и лично, нещо, което не бе единствено наказание, наложено й от баща й, но и повод за радост.

— Благодаря ви — прошепна тя, когато песента свърши. Опитваше се да не се разплаче. — Благодаря много на всички ви.

Обърна се към Алекс и радостта й моментално се стопи, като видя помръкналото му от неудоволствие лице.

Насъбралите се постепенно утихнаха. Усетили реакцията му, разбраха, че нещо не бе наред. Моля те, не постъпвай така — помисли си тя. — Искам тези хора да станат мои приятели. Моля те, престори се, че се радваш.

Няколко от жените тайничко се спогледаха. Предположението, че Алекс е щастлив младоженец, бързо се стопи и тя видя как няколко чифта очи се впериха в корема й, за да видят дали не бе бременна.

Напъна се да заговори.

— Мисля, че никога не съм имала по-приятна изненада. А ти, Алекс?

Последва дълга пауза, преди той отсечено да поклати глава.

Тя вдигна брадичка и върху лицето й се появи усмивка.

— Тортата изглежда великолепна. Обзалагам се, че всеки ще си вземе парче. — Погледна Алекс право в очите, умоляваше го. — Хайде да я разрежем двамата.

Мълчанието му сякаш продължи цяла вечност.

— Ръцете ми са мръсни. Но ти давай, разрежи я.

С пламнали от притеснение бузи тя отиде до масата, взе ножа и започна да разрязва тортата на квадратни парчета. И тъй като тишината ставаше все по-оглушителна, тя се опита да се престори, че всичко наред.

— Не мога да повярвам, че сте успели да се справите толкова бързо. Как, за Бога, успяхте?

Маделин се усмихна неловко.

— Ами… ъ-ъ-ъ, не бе трудно.

— Е, силно съм впечатлена.

С пламнало лице от усилието да се усмихва Дейзи извади първото парче, постави го на картонена чинийка и го подаде на Алекс.

Той го взе без да пророни и дума.

Тишината бе вече непоносима. Най-накрая се намеси Джил, погледът й се стрелкаше нервно между младоженеца и булката.

— Съжалявам, че е шоколадова. Но нямаше време за бяла торта, а пък и в сладкарницата бяха свършили сметаната.

Алекс остави картонената си чиния на масата тъй рязко, че недокоснатото парче торта се преобърна и падна върху глазурата си.

— Извинете ме. Трябва да се връщам на работа. Благодаря на всички ви.

Ръката на Дейзи, с която подаде парче торта на Маделин трепереше. Някой се изсмя. Дейзи вдигна глава и видя, че бе Хедър.

Девойчето й хвърли самодоволен поглед и изтича подир Алекс.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Разбира се, скъпа. — Гласът му, топъл, пълен с чувство се понесе в нощната тишина. — Имаме проблеми с лебедката на камиона. Можеш да ми помогнеш да я прегледаме.

Дейзи премигна силно. Лесно се разплакваше, но ако заплачеше сега, никога нямаше да може да погледне отново тези хора.

— Ето ти малко торта.

Тя подаде парче на мъж с рошава руса коса и вид на застаряващ калифорнийски сърфист. Спомни си, че като се поспря до Червения фургон, се бе представил като Нико Мартин, дресьор на слоновете.

Той взе тортата без да изрече нищо, обърна й гръб и каза нещо на един от клоуните. Маделин пристъпи да помогне на Дейзи, очевидно решила, че ще е по-добре всичко да приключи по най-бързия начин. Артистите си взеха тортите и един по един се отдалечиха.

Не след дълго край масата остана само Джил.

— Съжалявам, Дейзи. Мислех, че идеята е добра но трябваше да се сетя, че на Алекс няма да му хареса. Той много държи на уединението си.

Толкова държи, че не си бе направил труда да спомене на тези хора, че се бе оженил. Дейзи се опита да се усмихне.

— Бракът изисква от всекиго известен период на привикване.

Джил вдигна остатъка от тортата и го пъхна в ръцете на Дейзи.

— Ето. Защо не го вземеш?

Дейзи усети как жлъчта се надига в гърлото й, но взе тортата, макар да не можеше изобщо да я гледа.

— Благодаря ти, става вече късно, а имам да свърша милион неща преди лягане.

И избяга.

През следващите няколко часа, докато прибираха шапитото и го подготвяха за транспортиране до следващия град, тя се зае с уморителната задача да върне всичко на място в шкафовете. Беше смазана от отчаяние и бе толкова уморена, че едва държеше изправена главата си; продължи обаче да работи.

По скъпите й панталони се виждаха ивици мръсотия, а блузата й бе прилепнала по тялото, но тя не й обръщаше внимание. Беше пожелала тези хора да й станат приятели, ала сега това никога нямаше да стане, след като знаеха колко малко внимание й обръщаше Алекс. И колко уважаваше брака им. Церемонията с тортата бе едно малко тайнство, а той се бе отнесъл към нея с презрение.

Алекс влезе във фургона малко след полунощ. Интериорът му изглеждаше все така зле, сякаш току-що бе пристигнала. Макар най-сетне да бе успяла да прибере, нямаше нито време, нито сили да изчисти друго, освен шкафовете. Мръсните чинии изпълваха мивката, а на печката си седеше същият хванал кора тиган.

Той сложи ръце на хълбоците си и огледа мръсния плот, прашната маса и парчетата, останали от сватбената им торта.

— Мислех си, че ще изчистиш този фургон. Но той е още мръсен.

Тя стисна челюсти.

— Шкафовете са чисти.

— Кой го е еня за шкафовете? Не можеш ли поне едно нещо да направиш като хората?

Тя изобщо не помисли. Беше работила с часове, бракът й бе една подигравка, публично бе унизена от един мъж, който се бе заклел пред Бога да я обича. С рязко движение тя грабна остатъка от тортата и го запрати по него.

— Тъпанар такъв!

Ръцете му машинално се вдигнаха, за да се предпази, но не бе достатъчно. Тортата го улучи по рамото и се пръсна.

Тя гледаше поразията със смесица от любопитство и безразличие. Белият пълнеж се полепи по косата и веждите, дори и но миглите му. Шоколадови бучици полепнаха но брадата му и по ръкава на тениската му. Безразличието й изчезна изведнъж, когато видя как той почервенява.

Ще я убие!

Той вдигна ръка да изтрие очите си и в същото време пристъпи към нея. Тя направи крачка встрани и, възползвайки се от моментното му заслепяване, избяга през вратата.

Огледа се отчаяна: търсеше къде да се скрие. Шапитото бе свалено, по-малките палатки бяха изчезнали, повечето камиони бяха заминали. Прекоси тичешком поляна с изсъхнала трева и се мушна в тясното пространство между два фургона. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите й. Как можа да го направи?

Подскочи, като чу мъжки глас и се притаи още по-навътре в сенките, но се блъсна в нещо твърдо. Без да погледне какво бе то, тя приклекна, опита се да успокои дъха си. Колко време щеше да му е необходимо да я намери? И какво ще направи тогава?

Зад нея, току до ухото й се чу изръмжаване.

Косата й настръхна, по гърба й потече ледена струйка. Обърна се. И се взря в чифт светлозлатисти очи.

Тялото й се парализира. Позна звяра. Разбра, че гледаше в очите на тигър. Но не бе в състояние да осмисли цялата реалност на положението.

Животното бе толкова близо, че можеше да усети дъха му върху лицето си. То оголи зъби — остри като шила, смъртоносни. Подуши миризмата му, долови как заплашителното му ръмжене се засили, как се надигна в зловещ, лаещ рев. Парализата й се стопи, когато животното отскочи назад от железните пръти, които ги разделяха.

Гърбът й се удари в нещо много твърдо и много човешко, но тя не можеше да откъсне очи от тигъра. В главата й кънтеше ужасен звън. В този миг звярът сякаш олицетворяваше всичкото зло на света и тя се усещаше така, сякаш цялата тази злост бе насочена към нея. В тази съдбоносна нощ в Южна Каролина тя като че наистина бе срещнала съдбата си.

Завъртя се, не можеше да понесе повече силата, която излъчваха онези златисти очи. И като потъна в онази солидна топлина, която се излъчваше зад нея, тя вече знаеше, че бе намерила убежище.

Сетне усети по бузата си размазания пълнеж от тортата. Страхът, изтощението, потресаващите събития през последните два дни я съкрушиха и тя изхлипа.

Ръката му, учудващо нежна, повдигна брадичката й. Взря се в още един чифт бледозлатисти очи, толкова подобни на тигровите, че имаше чувството, че бе попаднала от един звяр на друг.

— Синджун не може да те нарани, Дейзи. Той е в клетка.

— Няма значение!

Беше на ръба да изпадне в истерия. Не можеше ли да разбере, че клетката не би могла да я предпази от онова, което бе видяла в очите на тигъра?

Не, той не можеше да разбере и тя не би могла изобщо да му обясни онова мигновено усещане, че се бе изправила лице в лице със съдбата си. Отдръпна се от него.

— Извинявай. Прав си. Държах се глупаво.

— Не ти е за първи път.

Тя го погледна. Дори и опръскан с пълнежа на тортата, той изглеждаше жестоко великолепен и абсолютно ужасяващ. Досущ като тигъра. Откри, че се боеше от него по някакъв друг начин — не го разбираше напълно, само знаеше, че този страх бе с измерения, които далеч надхвърляха физическата заплаха. Беше трудно уловимо усещане, но тя се боеше, че той може да застраши душата й.

Стигнала бе до ръба на издръжливостта си. При тези прекалено големи промени и твърде остри конфликти тя бе изгубила борбеността си. Сякаш самите й кости бяха пропити от умора, не й стигаха сили дори да заговори.

— Предполагам сега ще ме заплашиш с нещо ужасно.

— Не мислиш ли, че го заслужаваш? Децата се замерят, възрастните — не.

— Прав си, разбира се. — Прокара трепереща ръка през косата си. — Какво ще последва, Алекс? Унижение? Тази вечер вече ми поднесе солидна доза от него. Какво ще кажеш за пренебрежение? Доста и от него. Отвращение? О, не, това няма да сработи. Вече съм безчувствена към него. — Замълча, запъна се. — Боя се, че този път си решил да се спреш на нещо съвсем различно.

Алекс я погледна — тя изглеждаше толкова нещастна, че нещо у него трепна. Знаеше, че се бои от него — искаше да е сигурен в това, — но все още не можеше да повярва, че бе намерила куража да запрати онази торта. Горката, вятърничава главица. Още не бе разбрала, че като му премигва с тези свои бебешки очета и като се влачи подире му с котешките си лапки, това няма да й донесе нищо добро.

Усети я как потреперва под ръцете му. Сега ноктите й бяха скрити в лапите, а очите й излъчваха единствено отчаяние. Дали знаеше, че всяка нейна емоция се изписва по лицето й?

Запита се колко ли мъже бе имала. Навярно дори не им знаеше бройката. Въпреки тази невинност на широко отворените й очи, тя си бе естествена търсачка на удоволствието. Беше и лекомислена, затова не му бе трудно да си я представи как свършва в леглото на не един плейбой, без изобщо да има ясната представа как е попаднала в него.

Но поне имаше едно нещо, за което ставаше. Докато я гледаше, трябваше да се пребори с неочаквания подтик да я вдигне на ръце и да я отнесе във фургона, да я положи на леглото и да намери отговор на всички онези въпроси, които бе започнала да му поставя. Как ли щяха да се разпръснат тези пухкави къдрици върху възглавницата — досущ като панделки? Искаше да я гледа гола в смачканите чаршафи, да види как бледата й кожа контрастира на неговата по-тъмна, да усети тежестта на гръдта й в ръката си. Искаше да вдиша аромата й, да я почувства, да я докосне.

А бе едва вчера, на венчавката, когато си бе казал, че не бе типът жена, който би избрал за сексуална партньорка; това обаче бе и преди да бе зърнал закръгленото й задниче на наднича изпод тениската му, когато я събуди. Беше и преди да я гледа в кабината на пикапа — как кръстосва и прекръстосва тези сладки свои крачета, как глупавото й сандалче се люлее на палеца й. Имаше красиви ходила — малки, добре оформени, с висок свод и с нокти, лакирани в същия онзи червен цвят, който има робата на мадоната в картината на Синьорели.

Не му се нравеше фактът, че други мъже познаваха по-добре от него сексуалните й вкусове. Но знаеше също, че още бе твърде рано. Не можеше да я пипне с пръст дори, преди да е сигурен, че тя ще е наясно какви ще са отношенията помежду им. А съществуваше и голяма възможност преди още това да стане, тя да си събере багажа и да замине.

Взе ръката й и я поведе към фургона. В един миг тя се възпротиви, но сетне се отказа.

— Наистина започвам да те намразвам — рече без чувствено тя. — Знаеш го, нали?

Учуди се, че го заболя от думите й, особено след като бе пожелал тъкмо това. Не бе скроена за такъв начин на живот, а и той нямаше желание да я изтезава, като проточва събитията до безкрай. Нека още отсега бъде наясно, че тук не можеше да пробие.

— Може би е за добро.

— До този момент не съм мразила нито едно човешко същество. Нито дори Амелия или баща си, а и двамата са ми давали достатъчно поводи. Но ти не се интересуваш какво изпитвам към теб, нали така?

— Да.

— Мисля, че не съм срещала по-студен човек.

— Сигурен съм, че не си.

Студен си, Алекс. Толкова си студен. Беше чувал и преди тези думи — произнесени и от други жени. Добри жени, с нежни сърца. Компетентни, интелигентни жени, които заслужаваха много повече, отколкото този мъж, чиято емоционална нагласа бе деформирана далеч преди да се запознаят с него.

Когато бе по-млад, си мислеше, че ако има свое семейство, то би могло да изличи дълбоката рана и самотата в душата му. Но всичко, което бе постигал в търсенето на трайната човешка връзка, се състоеше в това да нарани онези жени с добри сърца и да докаже пред себе си, че някои хора са лишени от способността да обичат още преди да са успели да я развият.

Стигнаха до фургона. Той пресегна да отвори вратата, сетне я последва.

— Ще взема душ. Ще ти помогна да почистим след това.

Тя го спря, преди да е стигнал вратата на банята.

— Не можеше ли тази вечер да се престориш, че поне малко се радваш?

— Аз съм това, което съм, Дейзи. Не играя игри с никого. И никога.

— Те се опитаха да направят нещо мило. Толкова ли щеше да те заболи, ако се бе опитал да го приемеш?

Как да й обясни така, че да разбере?

— Ти си израснала мекушава, Дейзи, докато аз съм тъкмо обратното. По-груб съм, отколкото можеш да си представиш. Когато човек израсте по начина, по който аз израснах, той се научава, че трябва да намери нещо, за което да се държи и което винаги да е там, нещо, което да не ти позволява да се превърнеш в животно. За мен това е гордостта ми. И от нея не се отказвам. Никога.

— Човек не може да изгради живота си около нещо такова. Гордостта е по-маловажна от маса неща.

— Като например?

— Като… — Тя се поколеба, сякаш знаеше, че няма да му хареса онова, което ще каже. — Като обичта, състраданието. Като любовта.

Той се почувства стар и уморен.

— За мен любовта не съществува.

— Тя съществува за всички.

— Не и за мен. Не се опитвай да ме разнежваш, Дейзи. Само ще си изгубиш времето. Научил съм се да живея по свои закони. Опитвам се да бъда честен, да бъда справедлив. Това е единствената причина, поради която няма да предприема нищо за номера ти с тортата. Знам, че за теб е трудно да свикнеш, предполагам, че се стараеш с все сили. Но не бъркай справедливостта с чувството. Не съм сантиментален. Всички тези мекушави чувства могат да действат при други хора, но не и при мен.

— Това не ми харесва — прошепна тя. — Ама никак не ми харесва.

Той заговори и откри, че не си спомняше да е чувал гласа си толкова тъжен.

— Попаднала си на дявола, миличка. И колкото по-скоро го приемеш, толкова по-добре за теб.

Влезе в банята, затвори вратата зад себе си, сетне затвори очи, опитваше се да прогони от паметта си онези изблици на чувства, които бе прочел върху лицето й. Бе видял всичко: умора, почти детска невинност, ужасяваща надежда, че може би той не е чак толкова лош, колкото изглеждаше.

Горката вятърничава главица.