Да целунеш ангел

16.

Дейзи гледаше зяпнала баща си.

— Това е невъзможно. Не ти вярвам.

— Вярно е, Дейзи. Дядото на Алекс е единственият син на царя — Алексей Романов.

Дейзи знаеше всичко за Алексей Романов, малкия син на Николай Втори. През 1918 година Алексей, заедно с родителите си и четирите си сестри бил откаран в подземието на един дом в Екатерининбург, където били екзекутирани. И го каза на баща си.

— Всички те са били избити. Цар Николай, жена му Александра, децата. През 1993 година намериха останките от семейството в Урал. Направиха ДНК-тестове.

Той вдигна чашата си.

— ДНК-тестовете идентифицираха царя, Александра и три от четирите дъщери. Едната дъщеря липсваше, някои смятат, че е била Анастасия. Не бяха открити и останките на престолонаследника великия княз Алексей.

Дейзи се опита да осмисли чутото. Почти цял век сума хора претендираха да са убитите деца на царя, но повечето от тях бяха жени, представящи се за великата княгиня Анастасия. Баща й пренебрежително ги отхвърляше като самозванци. Той бе внимателен човек и тя не можеше да си представи да бъде измамен от какъвто и да е мошеник, затуй си зададе въпроса защо сега вярваше, че престолонаследникът е избягал? Нима обсебеността му от руската история бе стигнала дотам, че да иска да повярва на желаното и да е изгубил вярната си преценка?

Заговори внимателно.

— Не мога да си представя как престолонаследникът би могъл да оцелее в онова ужасно клане.

— Спасили го някакви монаси, които го крили при едно семейство в Южна Русия няколко години, след което верни на короната хора го извели зад граница. Станало е през 1920 година. Той самолично бил видял колко жестоки могат да бъдат болшевиките, затова е разбираемо, че след преживяното е живеел тихо и кротко. Оженил се и имал едно дете — бащата на Алекс, Василий. Василий се запознал с Катя Маркова, когато тя участвала в цирково представление в Мюнхен и като първи глупак избягал с нея. Бил е едва юноша; баща му току-що бил починал; Василий бил непокорен и недисциплиниран. Инак никога не би се оженил за жена с толкова по-низш произход. Бил е само на двайсет години, когато се родил Алекс. Две години по-късно той и Катя загинали при железопътна катастрофа.

— Съжалявам, татко. Не искам да се усъмня в думите ти, но просто не мога да повярвам на това.

— Повярвай, Теодосия. Алекс е от Романови. И не е просто някой от тях. Мъжът, който се именува Алекс Марков, е пряк наследник на руската корона.

Тя гледаше баща си напълно слисана.

— Алекс е цирков изпълнител. Това е.

— Амелия ме предупреди, че ще реагираш по този начин. — С нехарактерен за него жест той я потупа но коляното. — Трябва ти известно време, за да приемеш казаното, но се надявам, че ме познаваш добре, за да знаеш, че никога не бих направил подобно изявление, ако не съм абсолютно сигурен в истинността му.

— Но…

— Много пъти съм ти разказвал нашата семейна история, но сигурно си я забравила. Още от осемнайсети век фамилията Петроф е служила при руските царе — още от времето на Александър Първи. Свързани сме били посредством чувството за дълг и обичая, но никога — чрез брак. До този момент.

Тя чу шума на прелитащ реактивен самолет, рева на дизела на някакъв камион. Постепенно започна да възприема казаното.

— И ти си планирал всичко това, така ли? Уредил си брака ми с Алекс, заради тази шантава твоя идея кой всъщност е той.

— Тя изобщо не е шантава. Само попитай Алекс.

— Ще го направя. — Тя се изправи. — Най-сетне разбирам за какво е било всичко това. Отредил си ми ролята на пионка в някаква твоя абсурдна династическа мечта. Искал си да съединиш двете фамилии — така, както бащите са го правели през Средновековието. Толкова е варварско, че направо не мога да повярвам.

— Не бих могъл да нарека омъжването ти за един Романов варварски акт.

Тя стисна с пръсти слепоочията си.

— Бракът ни ще продължи само още пет месеца. Как би могъл да си доволен от това? Един краткосрочен брак едва ли може да бъде началото на една династия!

Той остави чашата си и бавно приближи към нея.

— Не е необходимо ти и Алекс да се развеждате. И в интерес на истината, надявам се, че няма да го направите.

— О, татко…

— Ти си привлекателна жена, Дейзи. Може би не чак толкова красива, колкото майка си, но все пак хубава. Ако се научиш да бъдеш по-малко лекомислена, може би ще можеш да задържиш Алекс. Знаеш ли, съществуват определени секрети за това как да бъдеш добра съпруга. Първо, задоволявай желанията на съпруга си. Бъди сговорчива. — Той се намръщи, като погледна мръсните й дънки и тениска. — А и трябва да си по-грижлива към външния си вид. Никога не съм те виждал толкова запусната. Знаеш ли, че в косите ти има стръкчета сено? Може би Алекс няма да бърза чак толкова да се отърве от теб, ако се опиташ да бъдеш жена, при която мъжът да се прибира с нетърпение.

Тя го изгледа с отвращение.

— Да не искаш да го чакам до вратата на фургона с чехлите му в ръце?

— Именно подобна забележка е нещото, което би отблъснало човек като Алекс. Той е много сериозен мъж. Ако не ограничиш неуместното си чувство за хумор, няма изобщо да имаш възможността да го задържиш.

— Та кой казва, че го искам? — Но още като изрече думите, усети как нещо в нея потрепна.

— Виждам, че ще ми е трудно да говоря с теб на тази тема, затова си тръгвам. — Запъти се към вратата. — Само не изхвърляй и бебето с водата от коритцето, Теодосия. Не забравяй, че не си жена, която се справя лесно сама. Дори да оставим родословието на Алекс, той е стабилен човек, на когото може да се разчита, и аз не мога да си представя по-добър мъж, който да се погрижи за теб.

— Нямам нужда някой мъж да се грижи за мен!

— Тогава защо се съгласи да се омъжиш за него? — И без да очаква отговора й, той отвори вратата на фургона и излезе на слънце. Как би могла да му обясни промените, които бяха станали с нея? Знаеше, че вече не бе онази същата личност, която бе напуснала дома им преди малко повече от месец, но той не би й повярвал.

Навън дечицата от детската градина, с които бе разговаряла по-рано, се бяха скупчили около учителката си, готови да поемат към училище. През последния месец тя бе свикнала с гледката и с миризмите на цирка Братя Куест, но сега погледна на него с други очи.

Алекс и Шеба стояха близо до шапитото, спореха за нещо. Клоуните репетираха някакъв жонгльорски номер, а Хедър опитваше стойка на ръце, докато Брейди се чумереше на формата й. Франки си играеше на земята близо до Джил, а тя работеше с кученцата, дребни рошльовци, от които Дейзи настръхваше. Подуши хамбургерите, които цвърчаха на скарата с дървени въглища, запалена от момичетата от миманса, чу постоянното бръмчене на генератора, плющенето на флаговете на силния вятър.

И тогава едно дете изпищя.

Писъкът бе тъй пронизителен, че всички го чуха. Алекс моментално вдигна глава. Хедър падна от стойката си, а клоуните изпуснаха бухалките, с които жонглираха. Баща й спря рязко и й попречи да вижда. Чу ахването му и го заобиколи, за да види какво бе предизвикало потреса му. И сърцето й сякаш пропусна няколко удара.

Синджун бе избягал от клетката си.

Стоеше в ниската трева между менажерията и задната врата към шапитото, а зад него вратата на клетката му се бе килнала на счупената си панта. Белите петна на ушите му и бледозлатистите му уши се бяха фокусирали към цел на не повече от десет метра разстояние.

Дребното херувимче с розовия комбинезон.

Детето кой знае как се бе отделило от класа си и тъкмо неговият пронизителен писък бе привлякъл вниманието на Синджун. Детето виеше от ужас, замръзнало на място с треперещи ръце, върху комбинезона му бързо се разрастваше петно — беше се напишкало.

Синджун изрева, разкри смъртоносно острите си зъби, извити като ятагани, зъби, с които да задържи на място жертвата си, докато я разкъсва с нокти. Детето отново изписка, този път още по-пронизително. Мощните мускули на Синджун се раздвижиха и кръвта се стече от главата на Дейзи. Усети го, че бе готов за скок. За тигъра детето с размаханите си ръце и остри писъци сигурно изглеждаше като възможно най-опасна жертва.

Нико се появи отнякъде и се втурна право към Синджун. Дейзи видя в ръцете му шоковия прът и направи неволна стъпка напред. Искаше да го предупреди да не го прави. Синджун не бе свикнал с пръта. Нямаше да позволи да го обуздаят като слоновете; само щеше да се разяри още повече. Но Нико действаше инстинктивно, опитваше се да се справи с тигъра по единствения познат нему начин, сякаш Синджун бе непослушно слонче.

Щом Синджун насочи вниманието си към Нико, Алекс изтича от отсрещната му страна. Хвърли се към момиченцето, грабна го и го отнесе на безопасно място. И сетне всичко стана изведнъж. Нико заби пръта в рамото на тигъра. Подлуденото животно нададе яростен рев, масивното му тяло се изстреля към Нико и събори дресьора на слоновете на земята. Нико изтърва пръта и той се търколи така, че не можеше да го стигне.

Дейзи никога не бе изпитвала подобен ужас. Синджун щеше да разкъса Нико и никой не можеше да стори нещо, за да го спре.

— Синджун! — Отчаяна, извика името му тя.

За нейна изненада тигърът вдигна глава. Дали я бе чул или реагира на някакъв непознат инстинкт — тя не знаеше. Краката й бяха толкова омекнали, че едва можеше да помръдне, но въпреки това пристъпи напред. Нямаше и представа какво ще предприеме. Знаеше само, че трябва да действа.

Тигърът си остана надвесен над неподвижното тяло на Нико. В първия момент й се стори, че дресьорът е вече мъртъв, но сетне видя, че лежеше неподвижен с надеждата, че тигърът ще го остави.

— Дейзи, нито крачка повече.

Чу гласа на съпруга си — тих, но заповеден. А сетне и бащиния си глас, по-пронизителен.

— Какво правиш? Върни се тук!

Тя не обърна внимание и на двамата. Тигърът бавно се извърна и двамата се взряха един в друг. Острите му извити зъби бяха оголени, ушите прилепнали към главата, погледът — подлудял. Усети ужаса, който животното изпитваше.

— Синджун — рече тихо тя.

Минаха няколко безкрайно дълги секунди. Дейзи зърна огненочервен отблясък между Синджун и шапитото, Шеба бързо крачеше към Алекс, който преди малко бе предал пищящото момиченце на учителката. Шеба подаде на Алекс нещо, но в този миг мозъкът на Дейзи бе парализиран.

Тигърът прекрачи неподвижното тяло на Нико и прикова цялото си внимание към нея. Всяко негово мускулче бе напрегнато, готово за скок.

— Имам пистолет — рече й Алекс с едва доловим шепот. — Не мърдай.

Мъжът й щеше да убие Синджун. Разбираше логичността на действията му — цялата площадка бе пълна с хора; тигърът бе подлудял от ужас и определено бе опасен — но в същото време тя знаеше, че не може да го допусне. Великолепният звяр не биваше да бъде убит, само заради това, че поведението му бе в съзвучие с инстинктите на вида му.

Синджун не бе сторил нищо лошо, освен че бе реагирал като тигър. Човешките същества бяха онези, които бяха пристъпили границата. Те го бяха измъкнали от естествената му среда, бяха го затворили в тясна клетка, бяха го принудили да живее под погледите на своите врагове. И сега, тъй като тя не бе забелязала, че клетката му се нуждае от поправка, щяха да го убият.

Тя се придвижи толкова бързо, колкото можа, и застана между мъжа си и тигъра.

— Отдръпни се, Дейзи. — Тихият му тембър ни най-малко не смекчаваше властността на тона.

— Няма да ти позволя да го убиеш — прошепна в отговор тя. И бавно запристъпва към тигъра.

Златистите му очи светеха срещу нея. През нея. Тя усети как ужасът му се просмуква във всяка клетка на тялото й и се сливаше със страха й. Душите им се сляха и тя го чуваше със сърцето си.

Мразя ги.

Знам.

Спри.

Не мога.

Тя скъси още разстоянието помежду им и бе вече на не повече от три метра от него.

— Алекс ще те убие — прошепна тя, взряна в очите на тигъра.

— Дейзи, моля те…

Усети напрегнатостта в отчаяната молба на Алекс, съжали за неприятностите, които му създаваше, но не можеше да се спре.

След като приближи тигъра, усети, че Алекс промени позицията си, за да може да стреля безпрепятствено от друга посока. Знаеше, че времето й свършва.

Изпълнена с такъв страх, че едва дишаше, Тя клекна пред тигъра. Усети мириса му на диво животно и се взря в очите му.

— Не мога да позволя да те убият — прошепна тя. — Ела с мен.

И бавно посегна към него.

Частица от съзнанието й очакваше мощните му челюсти да се впият в ръката й, но друга част — може би душата й, тъй като единствено душата можеше да се противопостави тъй упорито на логиката, — та тази друга част вече не даваше пет пари дали ще има ръка и дали ще оцелее. Боязливо докосна главата му между ушите.

Козината му бе едновременно и мека, и настръхнала. Остави го да свикне с допира й и топлината му се пропи в ръката й. Меката вътрешна част на ръката й докосваше мустаците му, усети дъха му през тънката си памучна тениска. Той промени центъра на тежестта си и постепенно се отпусна на земята с протегнати предни лапи.

В тялото й се просмука спокойствие, което зае мястото на страха. Изпита блаженото чувство на завръщане у дома, което досега й бе напълно непознато: тигърът се бе превърнал в нея, а тя — в тигъра. В една частица от мига тя разгада всичките тайнства на съзиданието, разбра, че всяко живо същество е част от всяко друго живо същество, че всички са част от Бога, свързани с любовта, че живеят на земята, за да се обичат едно друго. Разбра, че няма страх, няма болести, няма смърт. Не съществуваше нищо друго, тъй важно, както любовта.

И в тази частица от мига тя разбра също, че обича Алекс по онзи земен начин, по който една жена обича един мъж.

Стори й се напълно естествено да обгърне с ръце шията на тигъра. И още по-естествено — да допре буза до него и да затвори очи. Секундите течаха. Чу тупкането на сърцето му, заглушено от дълбоко, гърлено мъркане.

Обичам те.

Обичам те.

— Трябва да те отведа обратно — прошепна тя накрая, а изпод стиснатите й клепачи се процеждаха сълзи. — Но няма да те изоставя. Никога.

Мъркането и ударите на сърцето му се сляха.

Тя поседя известно време на земята, притиснала буза към врата на тигъра. Никога не бе изпитвала подобен покой, дори и когато седеше между предните крака на Тейтър. На света имаше толкова много зло, но не и тук. Този покой бе свещен.

Постепенно фокусира останалите. Бяха замръзнали на място, като статуи. От двете страни. Пред нея. Зад нея.

Алекс все още бе насочил пистолета срещу Синджун. Глупав мъж. Като че ли тя ще му позволи да нарани това животно. Здравословният тен на мъжа й бе избелял до тебеширенобяло, знаеше, че му причинява ужасен страх. Ехото на биенето на тигърското сърце още кънтеше в ушите й и тя разбра, че бе преобърнала света на Алекс по начин, който той трудно щеше да прости. След като всичко това свършеше, щеше да й се наложи да се изправи пред ужасни последствия.

Баща й, остарял, слаб и с посивяло лице, стоеше недалеч зад Алекс, до Шеба. Хедър бе стиснала ръката на Брейди. Децата бяха абсолютно безмълвни.

Външният свят бе нахлул отново и тя повече не можеше да остане където бе. Бавно се изправи. Продължаваше да държи ръка върху врата на Синджун, пръстите й потънаха в козината му.

— Синджун ще се върне сега в клетката си — обяви тя. — Моля всички да стоят настрани.

Тя тръгна и изобщо не се изненада, когато тигърът я последва; душите им бяха така сплетени, че той нямаше друг избор. С външната част на крака си се допираше до него. Поведе го към клетката. И при всяка стъпка усещаше, че пистолетът на Алекс бе насочен към него.

Колкото повече наближаваха целта си, толкова повече усещаше тя тъгата на тигъра. Искаше й се да може да му обясни, че това бе единственото място, където щеше да е в безопасност. Когато стигнаха до клетката, той изведнъж спря. Тя клекна и се взря в очите му.

— Ще остана при теб за малко.

Той я гледаше без да мигне. И тогава, за нейно удивление, той потърка буза о нейната. Мустаците му бръснаха шията й и тя отново чу дълбокото, гърлено мъркане.

В следващия миг него вече го нямаше. С мощен тласък на задните си крака скочи в клетката.

Чу шума от тичащи крака зад гърба си, обърна се и видя Нико и Алекс да се спускат към клетката, готови да грабнат строшената врата и да я поставят на място.

— Спрете! — вдигна ръце тя да ги върне. — Не приближавайте повече.

Т застинаха на място.

— Дейзи, махни се оттам. — Тонът на Алекс вибрираше от напрежение, хубавите му черти се бяха изострили силно.

— Оставете ни на мира.

Тя бързо отиде до зеещата врата на клетката и се обърна гърбом към тях.

Синджун я гледаше. Сега, след като отново бе в затвора си, той се бе изправил все така величествен, както всякога — царствен, отчужден от света, изгубил всичко друго, освен достойнството си. Тя бе узнала по някакъв начин какво желаеше и не можеше да го понесе. Искаше тя да бъде неговият тъмничар. Бе я избрал тя да затвори строшената врата на клетката му и да го запре.

Не се усети, че плаче, докато не почувства сълзите да се стичат по бузите й. Златистите му очи блещукаха, гледаше я с обичайното си презрение, караше я да се чувства като че бе по-низшестояща от него.

— Направи го, слабачке! — повеляваха й очите му. — Веднага!

Събра сили и вдигна ръце да хване вратата на клетката. Поради строшената панта вратата бе тежка и трудно се завъртя, но тя изхлипа и успя да я затвори.

Алекс се втурна към нея и хвана вратата, за да я закрепи, но в момента, в който я докосна, Синджун оголи зъби и нададе рев, от който да ти настръхне косата.

— Остави ме да го направя! — възкликна тя. — Дразниш го. Моля те. Аз ще я закрепя.

— По дяволите!

Той отстъпи бързешком, ядосан, разстроен.

Позицията й бе доста неудобна. Платформата, върху която бе поставена клетката, се издигаше на почти метър височина и трябваше да вдигне високо ръце, за да държи вратата затворена. Нико се появи с дървено столче и го постави до нея. Сетне й подаде парче въже.

В първия момент тя не разбра за какво й бе нужно.

— Направи примка и привържи пантата за решетката — рече Алекс. — Облегни се на вратата, докато работиш, за да я държиш затворена с тежестта си. И, за Бога, бъди готова да отскочиш, ако реши да нападне.

Той приближи изотзад и прегърна бедрата й, за да й даде устойчивост. Поддръжката му я успокои и се опита да направи онова, което й бе казал: подпираше вратата с рамо и се мъчеше да завърже с въже строшената панта. Тялото й се разтрепери от усилието и неудобната позиция. Усети издутината от пистолета, мушнат в колана на дънките му.

Ръцете му я стиснаха по-силно.

— Почти успя, мила.

Възелът се получи голям и грубоват, но държеше. Отпусна ръце. Алекс я свали от стола и я притисна към гърдите си.

Тя остана така няколко успокояващи мига, преди да вдигне глава и да се вгледа в очите му, толкова подобни на тигърските. Току-що бе разбрала, че обича този мъж и този факт я изпълваше с чувството на благоговение. Бяха напълно различни, ала тя долавяше повика на душата му тъй ясно, сякаш го бе изрекъл с думи.

— Извинявай, че те изплаших.

Сигурно щеше да я помъкне към фургона, та да й набие обръчите насаме. Може би този инцидент щеше да бъде последната капка, която да прелее, и той да я изпрати у дома. Отхвърли тази мисъл и отстъпи крачка назад.

— Не мога още да си тръгна. Обещах на Синджун да поостана малко.

Бръчиците около устните му се изостриха, но не я попита нищо.

— Добре.

Баща й се втурна напред.

— Нямаш акъл колкото едно дете! Чудо е, че си още жива! Какво те прихвана? Никога повече не се опитвай да правиш такива неща. Ако дори…

Алекс го прекъсна.

— Млъкни, Макс. Аз ще се погрижа за това.

— Но…

Алекс повдигна вежди и Макс Петроф моментално млъкна. Само това направи Алекс — повдигна вежди, — но и то бе достатъчно. Никога не бе виждала властния си баща да отстъпва по такъв начин на когото и да е и това й напомни за казаното от него. От векове членовете на фамилията Петроф са смятали за свой дълг да изпълняват желанията на Романови.

В този момент с част от съзнанието си тя вече прие за истина казаното от баща й, но насочи вниманието си към Синджун, който изглеждаше неспокоен и нервен.

— Амелия ще се чуди къде ли съм се дянал — рече баща й зад гърба й. — Най-добре да се връщам. Довиждане, Теодосия.

Той рядко я докосваше и тя се изненада, като усети лекото потупване по рамото си. Но преди да му отвърне, той се обърна, сбогува се с Алекс и си тръгна.

Циркът постепенно започна да се връща в обичайното си русло. Джак разговаряше с учителката, докато й помагаше да поведе децата към училище. Нико и останалите се бяха заловили отново с работата си. Шеба пристъпи напред.

— Добре свършена работа, Дейзи.

Думите й прозвучаха завистливо. И макар Дейзи да забеляза как в очите на собственичката на цирка блесна пламъче на уважение, тя също така изпита и неясното чувство, че неприязънта на Шеба към нея се бе засилила. Шеба не погледна Алекс, тръгна си и ги остави насаме със Синджун.

Тигърът се изправи, напрегнат, бдителен, ала все още ги гледаше с обичайното си високомерие. Тя обхвана с ръце пръчките на решетката. Синджун пристъпи. Чу как Алекс тихичко ахна, когато тигърът потърка голямата си глава о пръстите й.

— Не бих искал да му позволяваш това.

Тя протегна ръка и почеса Синджун зад ушите.

— Той няма да ме нарани. Не ме уважава, но ме обича.

Алекс тихичко се засмя и за нейна изненада я прегърна отзад, докато тя галеше тигъра. Брадичката му докосна темето й.

— Никога през живота си не съм се плашил толкова много.

— Извинявай.

— Аз трябва да ти се извиня. Предупреди ме за клетките и би трябвало да ги проверя до една. Вината е моя.

— Не, моя е. Аз отговарям за менажерията.

— Не се самообвинявай. Няма да го допусна.

Синджун я близна по китката. Усети как мускулите на Алекс трепват, когато тигърът почна да я ближе.

— А сега би ли отдръпнала ръцете си от тази клетка? — попита тихо той. — Ще ме докараш до инфаркт.

— След малко.

— Това вече ми струва десет години от живота ми. Не мога да си позволя да губя още.

— Харесва ми да го докосвам. А освен това вие двамата много си приличате. Той не изразява лесно чувствата си и не искам да го обидя, като се отдръпна.

— Той е животно, Дейзи. Не притежава човешки емоции.

Тя бе в прекалено миролюбиво настроение, за да спори.

— Скъпа, ще трябва да спреш да се сприятеляваш с диви животни. Първо Тейтър, а сега пък Синджун. Виж какво ще ти кажа. Очевидно имаш нужда от животинка. Първата ми работа утре ще е да ти намеря куче.

Тя го погледна разтревожена.

— О, не, не можеш да го направиш!

— Защо не?

— Защото се боя от кучета.

Отпърво той я изгледа слисан, а сетне избухна в смях. В началото бе само едва доловимо хихикане, но скоро се превърна в богат, гърлен звук, който се отрази в стените на шапитото и проехтя над цялата площадка.

— Излиза — промърмори тя, усмихната на свой ред, — че Алекс Марков най-сетне се засмя и то за моя сметка.

Той обърна лицето й към слънцето, привлече я по-силно към себе си и се разсмя още по-дълбоко.

Синджун ги гледаше с леко раздразнение, сетне се протегна към решетката, за да близне палеца на Дейзи.

Алекс си проправи път сред групата репортери и фотографи, които бяха наобиколили Дейзи след последното вечерно представление.

— На жена ми днес й дойде множко. Нуждае се от почивка.

Пренебрегвайки го, един репортер протегна касетофончето си към Дейзи.

— Какво ви мина през ума, когато разбрахте, че тигърът е избягал?

Дейзи понечи да отговори, но Алекс се намеси, знаеше, че е толкова учтива, че ще отговаря на всичките им въпроси, докато не падне от умора.

— Съжалявам, но стига толкова. — Прегърна я и я отведе.

На средствата за осведомяване не им отне много време, за да захванат историята с избягалия тигър и репортерите заприиждаха още след първото представление, за да я интервюират. Отначало Шеба се зарадва на популярността. Но сетне чу изявленията на Дейзи за това, че менажерията е проява на жестокост и нечовечност, и побесня. Когато се опита да се намеси в интервюто,

Дейзи я погледна с невинните си очи и рече без всякакво угризение:

— Но, Шеба, на животните никак не им харесва да са в менажерията. Толкова са нещастни там!

Докато Алекс и Дейзи крачеха към фургона, той бе толкова радостен, че е жива и невредима, че нямаше кой знае колко против думите й. Тя се препъна и той усети, че вървеше прекалено бързо. Винаги правеше така. Мъкнеше я подире си. Буташе я. Караше я да се препъва. Ами ако днес се бе наранила? Ами ако Синджун я бе убил?

Изпита съкрушаващ страх, като си представи как лапите на Синджун разкъсват това малко, нежно тяло. Ако й се бе случило нещо, никога нямаше да си го прости. Беше твърде важна за него. Твърде необходима.

Усети уханието на тялото й — сладко и ароматно, с привкус на нещо по-различно, може би бе уханието на добротата. Как бе успяла да влезе под кожата му за толкова кратко време? Изобщо не бе негов тип жена, но го бе накарала да изпитва емоции, за чието съществувание не бе й подозирал, дори и когато преобръщаше логиката с главата надолу и черното ставаше бяло, а редът — хаос. У нея нямаше нищо рационално. Превръщаше тигрите в свои питомци и умираше от страх от малко кученце. Научи го да се смее. Успяла бе освен това да направи нещо, което никой не бе успявал от ранното му детство досега. Разклати непоколебимото му самообладание и може би затова сега изпитваше такива болезнени чувства.

В съзнанието му се зароди образ, отначало неуловим, но постепенно — все по-ясен. Спомни си мразовитите зимни дни, когато бе прекарал прекалено дълго време на открито и влизаше да се стопли. Спомни си как боляха измръзналите ръце, докато топлината се връщаше в тях. Болката от размразяването. Какво ставаше с него? Нима изпитваше болката от размразяващите се чувства?

Дейзи хвърли поглед към репортерите.

— Ще си помислят, че съм неучтива, Алекс. Не биваше да си тръгвам тъй изведнъж.

— Не давам и пет пари какво ще си помислят.

— Така е, защото имаш високо самочувствие, докато моето на свой ред е ниско…

— Не започвай пак.

Завързаният близо до фургона Тейтър измуча, като видя Дейзи.

— Трябва да му пожелая лека нощ.

Усети ръцете си сякаш празни, когато тя се освободи от него, отиде при Тейтър и притисна буза към главата му. Той я обгърна с хобот и Алекс трябваше да сподави желанието си да я дръпне, преди слончето да я е смачкало от любвеобилност. Котка. Може би щеше да е по-добре да й купи някакво коте. С извадени нокти, та да не драска.

Но и тази идея не успокои мислите му. Като знаеше Дейзи, тя сигурно се страхуваше и от домашни котки.

Най-сетне остави Тейтър и го последва във фургона. Започна да сваля костюма си, но се отпусна накрая на леглото.

— Хайде, почвай да ми се караш. Знам, че чакаш този момент цял ден.

Алекс никога не я бе виждал тъй окаяна. Защо винаги си мислеше най-лошото за него? И макар сърцето да му подсказваше да кара кротко, умът му диктуваше да я подметне веднага и да й даде урок, който никога няма да забрави. Циркът бе изпълнен с опасности и той бе готов на всичко, за да я предпази.

Докато събираше мислите си, тя се взря в него и всичките беди на този свят сякаш се бяха насъбрали в тези виолетови дълбини на очите й.

— Не можех да те оставя да го убиеш, Алекс. Просто не можех.

Добрите му намерения се изпариха.

— Знам. — Седна на леглото до нея, измъкна няколко стръкчета слама от косата й и заговори с усилие. — Онова, което направи днес, е най-храбрата постъпка, която някога съм виждал.

— И най-глупавата. Хайде, кажи го.

— Това — също. — С показалец прибра черна къдрица от бузата й. И като се взираше във вдигнатото й нагоре лице, не можеше да си спомни нещо, който да го бе трогвало толкова силно. — Когато се запознах с теб, видях само едно разглезено, богато момиченце, глуповато и расло под похлупак, прекалено хубаво, за да е за негово добро.

Както и трябваше да се очаква, тя поклати глава.

— Не съм красива. Майка ми…

— Знам. Майка ти е била красавица, а ти си самото грозно пате. — Усмихна се. — Извинявай, че разрушавам любимите ти илюзии, но изобщо не смятам, че е така.

— Защото не си я познавал. — Тя отвърна толкова сериозно, че той едва потисна желанието си да се изсмее — а то се появяваше винаги, когато бяха заедно.

— Майка ти би ли могла да прибере тигър в клетката му?

— Може би не, но се справяше много добре с мъжете. Те бяха всичко за нея.

— Този мъж тук ще направи всичко за теб.

Очите й се разшириха, а на него му се прииска да си върне думите назад, защото разкриваха твърде много. Беше дал клетва да я предпазва от собствените й романтични мечти, а току-що й бе дал да разбере колко държи на нея. След като познаваше Дейзи със старомодните й възгледи за брака, сигурно щеше да приеме обичта му за любов и щеше да почне да гради в главата си въздушни кули за бъдещето им — мечти, които поразеното му емоционално състояние нямаше да му позволи да изпълни. Единственият начин, по който можеше да я предпази, бе да й даде възможността да види що за гаден негодник е мъжът, с когото се е свързала.

Но не му бе никак лесно. От всичките, жестоки удари, които съдбата бе стоварила върху него, най-жестокият се състоеше в това, че го свърза с тази крехка, почтена жена с красиви очи и с прекалено щедро сърце. На нея обич не й стигаше. Тя трябваше да бъде обградена с истинска любов. Нуждаеше се от деца и от добър съпруг — някой от онези сърдечни мъжаги, които манифестират на Празника на труда, а в неделя ходят на църква, би я обичал до полуда.

Усети как нещо болезнено го жегва, когато си я представи омъжена за друг, но преодоля болката. Независимо от цената, той щеше да я защити.

— Сериозно ли говориш, Алекс? Наистина ли ще направиш всичко за мен?

Въпреки всичките си добри намерения, той кимна като първи глупак.

— Тогава стой без да мърдаш и ме остави да тя любя.

Усети силна, пулсираща болка в слабините, толкова силно я желаеше, че едва пое дъх. В последния миг, малко преди жаждата му да я притежава да вземе връх над него, устните й се извиха в такава мека и сладка усмивка, че той се почувства така, сякаш го бяха ритнали силно в слабините.

Тя не спестяваше нищо. Съвсем нищо. Предлагаше му себе си безрезервно: сърцето, тялото и душата си. Как можеше човек да действа така саморазрушително? Той се взе в ръце. Щом тя не можеше да се предпази сама, то той щеше да свърши тази работа вместо нея.

— Сексът изисква нещо повече от две тела — рече сурово той. — Това ми го каза ти. Каза ми също, че трябва да е свещен; но при нас не може да бъде такъв. Няма любов. Не го забравяй. Има само секс.

За негова почуда тя го дари с нежна усмивка, с лек оттенък на печал.

— Глупав мъж. Разбира се, че има любов. Не знаеше ли? Аз те обичам.

Почувства се така, сякаш му бяха нанесли нокаутиращ удар.

А тя има и дързостта да се засмее.

— Аз наистина те обичам, Алекс, и няма нужда да се вцепеняваш така. Знам, че ти казах, че няма да го направя, но не можах да устоя. Криех се от истината, но днес Синджун ми показа какво изпитвам.

Въпреки всичките му предупреждения и заплахи, въпреки всичките упреци и наказания, които й бе наложи тя бе решила, че е влюбена в него. И вината бе у него. Трябваше да я държи на по-голямо разстояние. Защо отиде на плажа с нея? Защо изля душата си? И — най-проклетото от всички неща! — защо не я бе държал далеч от леглото си? Сега трябваше да я убеди, че онова, което смяташе за любов, е само рефлексия от романтичните й възгледи за живота, а това нямаше да бъде никак лесно.

Но преди да успее да й посочи грешката, устните й намериха неговите. Съзнанието му даде накъсо. Желаеше я. Трябваше да я има.

Прокара връхчето на езика си по устните му, сетне лекичко навлезе. Той обхвана с длани главата й, зарови пръсти в меката й коса. Бе податлива в ръцете му, предлагаше му, отдаваше му всичко.

Тихичко измяука. Беше уязвима. Жадна. Звукът проникна в замъгленото му съзнание и го върна към реалността. Трябваше да й напомни как стояха нещата помежду им. За нейно добро трябваше да бъде наистина корав. По-добре сега да я заболи малко, отколкото да я връхлети по-късно истинската мъка.

Отдръпна се рязко от нея. С една ръка я бутна да падне върху леглото, а другата положи върху издутината на дънките си.

— Едно добро чукане си е по-хубаво от каквато и да е любов.

Той вътрешно потрепна, като видя потресеното изражение на зачервеното й лице. Познаваше жена си и затова се стегна да посрещне онова, което щеше да последва. Щеше да скочи от леглото и с блеснали очи щеше да му изнесе поредната лекция за вулгарния език.

Но тя не го направи. Вместо това шокът й премина в същото онова жалостиво изражение, което бе забелязал и по-преди.

— Знаех си, че ще го приемеш трудно. Толкова си предвидим.

Предвидим ли? Нима го виждаше такъв? По дяволите, той се опитваше да я спаси, а тя само му се присмиваше! Е, щеше да й даде да се разбере.

Устните му се изкривиха в грозна, подигравателна усмивка.

— Събличай този костюм. Имам настроение за някои по-груби неща, а не искам да го скъсам.

— Груби неща ли?

— Точно това казах, миличка. А сега събличай дрехите.