Да целунеш ангел

4.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Дейзи се сепна, отвори рязко очи и се вгледа в онези кехлибарени очи, предизвикали кошмарите й. В един миг дори не бе наясно къде се намираше, но сетне всичко изведнъж й просветна: Алекс, венчавката, горящият камшик.

Усети ръцете му на раменете си, те единствени й попречиха да падне от пикапа, след като отвори вратата. Беше дошла да се скрие тук, защото нямаше смелостта да спи във фургона с единственото му легло и с непознат мъж с мистериозно минало, който размахва камшици.

Тя внимателно се освободи от хватката на ръцете му и се отдръпна към средата на седалката, колкото можа по-далеч от него.

— Колко е часът?

— Минава полунощ.

Едната му ръка си остана върху рамката на вратата, погледна я с кехлибарените очи, които бяха опустошили сънищата й. Вместо казашкия си костюм носеше стари дънки и избеляла тениска, но от това не изглеждаше по-малко заплашителен.

— Ангелско лице, ти си по-голяма беля, отколкото струваш.

Тя се престори, че оправя дрехите си, за да спечели време. След последното представление се върна във фургона, само за да види камшиците, които бе използвал в спектакъла, да лежат върху леглото, сякаш ги бе подготвил за следваща употреба. Опита се да не ги гледа, докато стоеше до прозореца и наблюдаваше как демонтират шапитото.

Алекс едновременно ръководеше хората и работеше с тях, виждаше как мускулите му се напрягат, като товареше седалките на автоповдигача, как мъкнеше екипировката и си спомни за онези завоалирани заплахи, които й бе отправил по-рано — предупрежденията за последиците, ако не прави така, както той й каже. Изтощена и самотна, тя повече не можеше да възприема камшиците като театрален реквизит. За нея си бяха заплаха и тъкмо тогава тя разбра, че няма да има кураж да заспи във фургона, дори и на дивана.

— Хайде, да вървим да си лягаме.

И последните паяжинки, предизвикани от съня, изчезнаха от погледа й и тя отново бе нащрек. Наоколо не се виждаше никой. Повече от камионите бяха заминали, а изглежда — и работниците с тях.

— Реших да спя тук.

— Не мисля така. В случай, че не си забелязала, зъбите ти тракат.

Прав беше. Когато влезе в пикапа, отначало й бе топло, но оттогава температурата бе спаднала.

— Много ми е добре — излъга тя.

Той изгърби рамене и избърса челото си с ръкава на тениската.

— Приеми го като приятелско предупреждение. Не съм спал вече трети ден. Първо имахме гадна буря и едва не изгубихме шапитото, сетне трябваше на два пъти да пътувам до Ню Йорк. Не е лесно човек да си общува с мен и при най-добро стечение на обстоятелствата но ставам наистина гаден, когато съм лишен от сън. А сега измъквай красивото си задниче оттам.

— Не.

Той повдигна ръката, която досега бе държал спусната до тялото си, и тя тихичко ахна, като видя навити камшик в дланта му. Той посочи с него към фургона.

— Веднага!

Тя скочи от пикапа с разтуптяно сърце. Заплахата на камшика вече не бе абстрактна, сега тя осъзна, че едно бе да си казва посред бял ден, че няма да допусне той да я докосне, но съвсем друго бе късно вечерта, когато бяха сами по средата на потъналото в мрак поле, някъде в селските райони на Южна Каролина.

Ахна, когато я хвана за ръка и я поведе през полето. Мокрите треви шибаха обутите й в сандали крака, но тя знаеше, че няма да се остави на съдбата си без борба.

— Предупреждавам те, че ако по някакъв начин се опиташ да ме нараниш, ще викам.

Той се прозя.

— Говоря сериозно — продължи тя, докато той я теглеше. — Не искам да си мисля нищо лошо за теб, но ми е трудно, след като непрекъснато ме заплашваш.

Той отвори вратата на фургона и леко я плесна по дупето да влиза.

— Бихме ли могли да отложим този разговор до сутринта?

Нима фактът, че фургонът сякаш изглеждаше по-малък, отколкото го бе видяла за първи път, се дължеше само на въображението й?

— Не мисля, че е възможно. И моля те, не ме пипай по такъв начин.

— Прекалено съм уморен, за да те нападам тази вечер, ако това имаш предвид.

Думите му не успяха да я убедят.

— Ако не възнамеряваш да ме нападаш, тогава защо ме заплашваш с този камшик?

Той сведе поглед към навития сплетен камшик, сякаш бе забравил, че го държи, в което тя нито за миг не повярва. Как можеше да е толкова спокойно небрежен с него? И защо носеше камшика толкова късно вечерта, ако не искаше да я заплашва? Хрумна й нова мисъл, от която по гърба й пробягаха студени тръпки. Беше чувала доста истории за мъже, които използват камшици като част от сексуалната игра. Дори знаеше няколко конкретни примера. Нима си бе наумил нещо такова?

Той промърмори нещо под носа си, затвори вратата, отиде до леглото и седна. Камшикът се разви на пода, но дръжката си оставаше върху коляното му.

Тя го гледаше с боязън. От една страна, бе дала дума да спазва брачните клетви, а той всъщност не я бе наранил изобщо. Но от друга страна, определено я плашеше. Не я биваше много да се противопоставя, но знаеше, че трябва да го направи. Стегна се.

— Мисля, че трябва да се изясним. Няма да мога да живея с теб, ако ме плашиш.

— Да те плаша ли? — Той се вгледа в дръжката на камшика. — За какво говориш?

Нервността й се засили, но се насили да продължи:

— Предполагам, че просто не можеш да се промениш. Навярно така са те възпитали, макар да не повярвах и за миг на тази казашка история. — Направи кратка пауза. — Не е вярна, нали?

Той вдигна поглед към нея, изгледа я така, сякаш бе мръднала.

— Разбира се, че не е — рече прибързано тя. — Като казах сплашване имах предвид заплахите ти и този… — тя пое дълбоко дъх, — този камшик.

— Какво за камшика?

— Знам това-онова за някои отклонения в поведението. Ако имаш садистични склонности, ще ти бъда благодарна, ако ми кажеш веднага, вместо да ми го намекваш.

— За какво говориш?

— И двамата сме възрастни хора, няма нужда да се преструваш, че не разбираш.

— Боя се, че ще трябва да изплюеш камъчето.

Не можеше да повярва, че е толкова невъзприемчив.

— Имам предвид твоите намеци за… за… сексуални перверзии.

— Сексуални перверзии ли?

Тъй като той продължи да я гледа с празен поглед тя извика отчаяно:

— За Бога! Ако мислиш да ме биеш и после да правиш секс с мен, просто ми го кажи. Кажи: Дейзи, възбуждам се като шибам с камшик жените, с които правя секс, и ти си следващата в списъка. Така поне ще знам какво става в главата ти.

Веждите му се повдигнаха.

— И по-добре ли ще се чувстваш?

Тя кимна.

— Сигурна ли си?

— Е, започнахме да си комуникираме.

— Добре тогава. — Очите му заблестяха. — Възбуждам се като шибам с камшик жените, с които правя секс, и ти си следващата в списъка ми. А сега отивам да взема душ.

Той изчезна в банята и затвори вратата.

Дейзи прехапа долната си устна. Не стана съвсем така, както го бе планирала.

Докато водата се стичаше по тялото му, Алекс се изкикоти. Онази красива малка празноглавка само за един ден го развесели повече, отколкото се бе веселил цяла година. Може би и повече. Животът за него бе сериозно нещо. Смехът бе лукс, който не можеше да си позволи, докато растеше, и затова не си бе изградил този навик. И все пак, беше му добре, дори и да трябваше да се примирява с цял товар неприятности за всяко разсмиване.

Спомни си думите й за сексуалните перверзии. Макар и да не бе негов тип, не можеше да отрече, че бе имал сексуални помисли за нея. Но не ги намираше за перверзни. Един мъж би трябвало да е на много голям зор, за да не мисли за секс, изправен пред тези нейни виолетови очи и меки устни, които сякаш бяха създадени единствено за страстни целувки.

Щеше да развали майтапа, ако й бе казал, че винаги носи камшика, когато знаеше, че работниците пият. Пътуващите циркове приличат на Дивия Запад, когато се появят неприятностите — те сами се справят с проблемите си, — и само появяването на камшика бе достатъчна спирачка за бурни темпераменти и стари кавги.

Тя разбира се не знаеше това, а и той не бързаше да й го каже. За доброто и на двама им възнамеряваше да държи изкъсо госпожица Малка богаташка.

Макар че последният им сблъсък много му допадна, имаше усещането, че веселото му настроение нямаше да продължи дълго. Какво си бе наумил Макс Петроф, когато му предаде дъщеря си? Нима я ненавиждаше толкова силно, че искаше да я подложи на изпитания, които далеч не се вписваха в сферата на досегашния й жизнен опит? Когато Макс настоя на този брак, той бе рекъл, че Дейзи се нуждаела от един добър курс на приземяване и реализъм, но на Алекс му бе трудно да повярва, че бе имал предвид нещо друго, освен наказание.

Наивността на Дейзи плюс изкривената й ценностна система на богаташче — това бе опасна комбинация. Щеше да се изненада, ако изкара повече от няколко дни с него, но бе обещал да направи всичко, което зависи от него, и държеше на думата си. Когато тя реши да си тръгне, то това ще е защото се е отказала, а не защото той ще я изхвърли или ще й плати да си иде. Макс Петроф можеше и да не му харесва, но му бе задължен.

Това бе годината, в която трябваше да плати големите си дългове, първо — изпълни обещанието, което бе дал пред смъртното легло на Оуен Куест да изведе цирка в последния му сезон под името Куест, а сетне се съгласи да се ожени за дъщерята на Макс. През всичките изминали години Макс никога не бе поискал нищо в замяна на това, че бе спасил живота му, ала когато най-сетне го направи, поиска майка си и баща си.

Алекс се опита да убеди Макс, че би могъл да постигне същата цел и само като пусне Дейзи да живее при него, но той бе непреклонен. Отначало Макс предложи бракът да продължи година, но Алекс трудно би го понесъл, независимо от благодарността си. Съгласиха се на шест месеца — срок, който щеше да изтече с края на турнето на Братя Куест.

Докато сапунисваше гърдите си, Алекс се замисли за двамата мъже, които бяха имали огромно влияние в живота му — Оуен Куест и Макс Петроф. Макс го бе спасил от съществувание на физически и емоционален тормоз, докато Оуен го бе направлявал във възмъжаването му.

Когато се запозна с Макс, Алекс бе дванайсетгодишен и пътуваше с вуйчо си Сергей в опърпан цирк по всички курорти на атлантическото крайбрежие — от Дайтона бийч до Кейп Код. Никога нямаше да забрави онзи горещ августовски следобед, когато Макс се появи като ангел-спасител, за да изтръгне камшика от ръката на Сергей и да отърве Алекс от поредния жесток бой.

Сега разбираше причините за садистичните действия на Сергей, но на времето не схващаше привързаността на мъжете с изкривено подсъзнание към малките момченца и докъде можеха да стигнат, за да отрекат тази си привързаност. С импулсивен жест на щедрост Макс откупи Алекс от Сергей и го отведе. Прати го във военно училище, осигури поне финансовите, ако не и емоционалните ресурси Алекс да оцелее, докато вече можеше да се погрижи сам за себе си.

Но именно Оуен Куест бе човекът, който бе дал на Алекс онези уроци по възмъжаване по време на ваканциите от училище, когато пътуваше с цирка, за да припечели, а и по-късно, когато вече зрял мъж, изоставяше всичко останало, за да се отдаде на силния порив и да прекара няколко месеца на път с цирка. Онази част от характера на Алекс, която не бе формирана чрез камшика на вуйчо му, се формира чрез пространните лекции на Оуен и обикновено проницателните му наблюдения за това колко е шибан светът и колко корав трябва да бъде човек, за да оцелее. По мнението на Оуен животът бе опасна работа, в който нямаше много място за смях И за лекомислие. Човек трябваше да работи здраво, да не сваля гарда си и винаги да държи на гордостта си.

Алекс спря душа и взе хавлиената кърпа. И двамата мъже бяха имали своите егоистични причини да помогнат на едно дете в беда. Макс се изживяваше като благодетел и обичаше да бъбри пред приятелите си от каймака за различните си благотворителни проекти — в тях се включваше и Алекс Марков. Оуен, от друга страна, притежаваше чудовищно его и му бе приятно да има впечатлителна публика, която със затаен дъх да очаква мрачните му проникновения за живота. Но независимо от мотивите и на двамата, те бяха единствените хора, които в младостта му държаха на него, без и двамата да поискат нещо в замяна, поне до тази година.

И ето че сега Алекс имаше в ръцете си един събран от кол и въже цирк, ведно с глуповатата секси мацка за съпруга, която щеше да направи всичко по силите си, за да го побърка. Той, разбира се, няма да го допусне. Обстоятелствата го бяха превърнали в това, което бе — корав и упорит, мъж, който следва свой собствен кодекс и не храни вече никакви илюзии относно себе си. Дейзи Девро няма никакъв шанс.

Препаса кърпата около кръста си, взе друга да изсуши косата си и отвори вратата на банята.

Дейзи преглътна силно, когато вратата се отвори и той излезе. О, Господи, беше великолепен! Докато търкаше косата си със заровена в пешкира глава, тя можеше да го огледа целия; видя, че тялото му отговаряше на идеала й за съвършенство — мускулите му бяха чудесно очертани, без да са прекалено напомнени. Притежаваше и нещо, което никога не бе забелязвала у момченцата за забавление на Лейни — имаше тена на работещ мъж. Широките му гърди бяха покрити с тъмни косми, някакъв златен медальон висеше върху тях, но бе твърде погълната от цялото, за да се спира на подробностите.

Бедрата му бяха значително по-тесни от раменете, коремът — плосък. Тя проследи островърхия триъгълник от косми, който започваше малко под пъпа му продължаваше и под възела на жълтата кърпа. Като си помисли как ли щеше да изглежда без кърпата, усети как през нея премина горещата вълна на желанието.

Той спря да бърше косата си и я погледна.

— Можеш да спиш при мен или на дивана. Точно сега съм прекалено уморен, за да ме интересува кое ще избереш.

— Ще спя на дивана! — Тонът й бе малко писклив не можа да прецени дали се дължеше на думите му или на онова, което виждаха очите й.

Той развали гледката, като отиде до леглото, обърна се гърбом, за да навие камшиците и да ги сложи в дървеното сандъче, което извади изпод леглото. След като камшиците изчезнаха от полезрението й, тя усети, че можеше да се наслади на гърба му далеч по-спокойно.

Той отново се обърна към нея.

— Точно след пет секунди ще махна тази кърпа. Изчака, но едва след като минаха повече от пет секунди, тя разбра какво бе имал предвид.

— О, искаш да се обърна ли?

Той се засмя.

— Остави ме да се наспя хубаво една вечер, ангелско лице, и след това ти обещавам, че можеш да гледаш колкото си поискаш.

Е, сега вече тя сама си го направи. Създаде у него напълно погрешно впечатление и трябваше да го поправи.

— Боя се, че разбра неправилно…

— Силно се надявам, че не е така.

— Напротив. Аз бях просто любопитна… не точно любопитна, но… ами, да, предполагам, бях любопитна… Това е просто естествено. Но не бива да стигаш до заключението, че…

— Дейзи?

— Да?

— Ако кажеш още думица, ще извадя един от онези камшици, от които толкова се страхуваш, за да проверя дали можем да се отдадем на онази перверзия.

Тя грабна чифт чисти бикини и избеляла тениска с надпис Северна Каролина, която бе изровила от неговия шкаф, докато бе под душа, и се втурна към банята. Хлопна доволна вратата зад гърба си.

Двайсет минути по-късно се появи освежена облечена в неговата тениска. Беше решила, че е за предпочитане пред единствената нощница, която бе намерила в куфара си — оскъден къс розова коприна и дантели, който бе купила в дните преди Ноел и майка й да я предадат.

Алекс спеше дълбоко, легнал по гръб, чаршафът бе усукан около голите му бедра. В това да гледаш заспал човек имаше нещо неучтиво, но тя не можеше да откъсне очи от него. И вместо да се извърне, отиде до леглото и се взря в него.

Заспал, той не изглеждаше толкова опасен, като буден, ръцете й я сърбяха да докосне този твърд, плосък корем. Погледът й се плъзна нагоре към гърдите му, наслади се на съвършената им хармоничност и мярна отново златния медальон, който висеше на верижка от врата му. Като видя какво представляваше, тя замръзна на място.

Беше красива руска икона, изпълнена в емайл.

… облечен само в дрипи и с безценната икона, която висяла на кожената си каишка на врата му…

Кожата й настръхна. Вгледа се в изображението на Светата дева, притиснала буза до бузата на младенеца и макар да не разбираше много от икони, разбра, че тази Дева не бе изрисувана в италиански стил. Златните орнаменти на робата й принадлежаха към византийското изкуство, както и изкусно изобразените одежди на малкия Христос.

Фактът, че Алекс носеше очевидно ценна икона, в никакъв случай не означаваше, че онази смехотворна казашка история бе вярна. Може би просто наследена от него семейна реликва. Ала въпреки това, докато отиваше към другия край на фургона, тя се почувства обезпокоена.

Диванът бе отрупан с дрехи от куфара й, които още не бе прибрала, както и с купчина вестници и списания, оставени от предишния собственик на фургона: Нюйоркър, Арт нюз, Уол стрийт джърнъл. Махна всичко и оправи леглото с чисти чаршафи, които бе изровила от килера. Ала поради това, че бе подремнала малко, а и поради тревожните си мисли, не можа да заспи веднага, затова се зачете в Нюйоркър. Като свърши, минаваше вече три след полунощ. Имаше чувството, че едва бе затворила очи, когато той я събуди грубо.

— Хайде, ангелско лице, време е за ставане. Предстои ни дълъг ден.

Тя се обърна по корем.

Той дръпна чаршафа и тя усети студения полъх върху голите си бедра. Не искаше да помръдне. След като не мръдне, няма да се налага да посреща новия ден.

— Хайде, Дейзи.

Голяма топла длан се отпусна върху леката коприна на бикините й и тя веднага ококори очи. Ахна, обърна се по гръб и се опита да се закрие с чаршафа.

Той й се ухили.

— Помислих си, че тъкмо това ще те поразмърда.

Бе превъплъщение на самия дявол. Само дяволът можеше да бъде напълно облечен и избръснат в този небогоугоден час. Озъби му се.

— Не съм от ранобудниците. Разкарай се и повече да не си ме докоснал.

Погледът му лениво я огледа, накара я да се сети, че под чаршафа нямаше нищо друго, освен старата му тениска и чифт съвсем пестеливи бикини.

— Предстои ни почти тричасово пътуване, тръгваме след десет минути. Облечи се и се заеми с нещо полезно.

Обърна се и отиде до мивката.

Тя присви очи към мъждивата светлина, която нахлуваше през мръсното прозорче.

— Но още е посред нощ.

— Почти шест часът е. — Наля чаша кафе и тя зачака да й я донесе, но вместо това той я надигна.

Тя се отпусна отново на кушетката.

— Легнах си чак в три. Ще остана тук, докато шофираш.

— Законът го забранява. — Остави чашата си, сетне се наведе да вземе някои нейни дрехи от пода. Огледа ги критично. — Нямаш ли някой чифт дънки?

— Разбира се, че имам.

— Тогава ги облечи.

Изгледа го самодоволно.

— Те са в дрешника на гостната спалня на баща ми.

— Разбира се, че ще са там — Той й бутна дрехите, които бе събрал. — Обличай се.

Искаше й се да му рече нещо непростимо грубо, но бе доста сигурна, че щеше да я напердаши, ако го направи, затова с нежелание се запрепъва към банята. Появи се десет минути по-късно, смехотворно облечена в тюркоазени копринени вечерни панталони и тъмносиня блуза с щамповани яркочервени китки череши. Отвори уста да протестира срещу избора му какво да облече, но забеляза, че стоеше пред отвореното кухненско бюфетче и изглеждаше и много гладен, и много опасен.

Погледът й спря върху навития камшик в ръката му и сърцето й се разтупка. Не знаеше какво точно бе сторила, но разбра, че бе загазила. Ей ти на! Шоуто в казашката кошара!

— Ти ли изяде бисквитите ми?

Тя преглътна тежко. Без да откъсва поглед от камшика, рече:

— За какви точно бисквити става дума?

— За бисквитите в шкафа над мивката. За единствените бисквити във фургона. — Пръстите му конвулсивно се свиха около дръжката на камшика.

Мили Боже — помисли си тя, — да я нашиба до смърт за едни бисквити.

— Е?

— Ами… повече няма да се случи, обещавам. Но на кутията нищо не пишеше и нямаше как да разбера, че са твои. — Погледът й оставаше прикован върху камшика. — При нормални обстоятелства не бих ги изяла, не употребявам ерзац-храни, но снощи бях гладна и… ако се замислиш по-внимателно, ще трябва да признаеш, че съм ти направила услуга, защото сега моите артерии се задръстват вместо твоите.

Гласът му бе тих. Прекалено тих. Долови в съзнанието си рева на развилнял се казак виещ срещу луната.

— Не пипай бисквитите ми. Никога. Ако искаш бисквити, купи си.

Тя прехапа долната си устна.

— Тези бисквити не са най-хранителната закуска.

— Престани!

Тя отстъпи бързешком крачка назад, погледът й срещна неговия.

— Какво да престана?

Той вдигна камшика и насочи дръжката му към нея.

— Престани, за Бога, да ме гледаш така, сякаш всеки миг ще нацепя кожата на гърба ти. Трябваше да го смажа с мас и точно се готвех да го прибера.

Тя изпусна дълга въздишка.

— Нямаш представа колко се радвам да го чуя.

— Ако реша да те нашибам с камшика, няма да е за едни бисквити.

Ето че отново я тормозеше.

— Престани веднага да ме заплашваш, иначе ще съжаляваш.

— И какво ще направиш, ангелско лице? Ще ме намушкаш с молива си за вежди ли?

Изгледа я донякъде развеселен, сетне отиде до леглото, извади дървеното сандъче и прибра камшика.

Тя се изправи с всичките си почти метър и шейсет и го изгледа яростно.

— Трябва да ти кажа, че самият Чък Норис ми показа някои неща от каратето.

За съжаление това бе станало преди десет години и тя не помнеше нищичко, но работата бе или-или.

— Не може да бъде.

— А освен това Арнолд Шварценегер лично ме посъветва за фитнес-програмата ми.

Де да беше се вслушала поне в едно от предложенията му.

— Разбрах, Дейзи. Ти си самата опасност. А сега хайде, мърдай.

През първия час на пътуването си почти не проговориха. След като той не й бе дал достатъчно време да се приготви, наложи й се да се гримира в кабината и да оправи косата си без сешоар, което означаваше да я пристегне назад с чифт гребени арт нуво — изглеждаха красиви, но не вършеха много работа. Вместо да оцени трудността на задачата й и да й помогне малко, той пренебрегна молбата й да намали скоростта, докато си слага грима, а на всичкото отгоре има и наглостта да се оплаче, когато съвсем мъничко от спрея й за коса попадна случайно върху лицето му.

Купи й закуска в Оринджбърг, Южна Каролина — закусвалня на пътя, украсена с медни лампи и лакирани самуни хляб по стените. След като закуси, тя отиде в тоалетната да изпуши една от останалите й три цигари. След като излезе, забеляза две неща. Една привлекателна сервитьорка флиртуваше с него. И той не даваше никакви признаци, че прави нещо, за да я обезкуражи.

Видя го как кима, как се усмихна на нещо, което тя му каза. Жегна я ревност заради това, че както личеше, на него му бе далеч по-приятно в компанията на сервитьорката, отколкото в нейната. Въпреки това бе готова да игнорира случилото се, но си спомни обещанието да спазва дадения обет. С чувството на примирение, тя изправи рамене и си проправи път към масата, където дари сервитьорката с най-ослепителната си усмивка.

— Благодаря ви много, че правихте компания на мъжа ми, докато ме нямаше.

Сервитьорката, върху чиято нагръдна табелка бе изписано името Кимбърли, бе малко смутена от дружелюбния подход на Дейзи.

— Няма… няма защо.

Дейзи сниши глас до висок шепот.

— Не всички са толкова мили с него, откакто излезе от затвора.

Алекс едва не се задави с кафето си. Дейзи се наведе да го потупа по гърба и с широка усмивка се обърна към шокираната Кимбърли.

— Пет пари не давам какви доказателства предяви обвинението. Нито за миг не повярвах, че е убил онази сервитьорка.

При последните й думи Алекс отново се задави. Кимбърли бързешком се оттегли.

— Извинете, трябва да изпълня следващата си поръчка.

— Бягай — рече весело Дейзи. — И Бог да те благослови.

Алекс най-сетне се оправи от задавянето си. Надигна се от мястото си, изражението му бе по-зловещо от обичайното. Но преди да успее да изрече и думица, тя посегна и положи леко пръст върху устните му.

— Моля те не ми разваляй удоволствието от мига, Алекс. За пръв път от венчавката насам те виждам в най-добрата ти форма и искам да се насладя на всяка безценна секунда.

Той я гледаше така, сякаш щеше да я удуши на мига, но вместо това хвърли няколко банкноти на масата и я изведе извън ресторанта.

— Сега ще ми се чумериш за всичко това, така ли? — Сандалите й се хлъзнаха по дребния чакъл, докато той я мъкнеше към пикапа и грозния фургон, който теглеше. — Знаех си. Ти си най-начумереният мъж, когото познавам. Не ти прилича, Алекс, наистина не ти прилича. Независимо дали искаш да го приемеш или не, но ти си женен мъж и наистина не бива да…

— Влизай вътре, преди да съм те напляскал пред хората.

Ето пак — поредната от влудяващите му заплахи. Дали думите му означаваха, че няма да я напердаши, ако постъпи, както й бе казал, или че щеше да я напляска насаме? Още размишляваше върху тези неприятни варианти, когато той запали двигателя. Минута по-късно отново бяха на магистралата.

За нейно облекчение темата за напляскването не бе повдигната отново, макар — по някакъв извратен начин тя почти да съжаляваше за това. Ако я бе заплашил физически, тя щеше да бъде освободена от свещения обет и да намери покой за съвестта си.

Утринта бе слънчева, топлият въздух, който струеше през отворените наполовина прозорчета, още не бе станал потискащо горещ. Тя не виждаше причина да се лиши от една толкова хубава утрин, като се чумери и затова най-сетне наруши мълчанието.

— Къде отиваме?

— Имаме среща близо до Грийнууд.

— Предполагам, че ще е прекалено от моя страна да се надявам, че среща не означава нещо от рода вечери и танци.

— Точно така.

— И колко време ще останем там?

— Една нощ.

— Надявам се, че няма да се налага да ставаме толкова рано сутринта.

— По-рано. Следващият преход е по-дълъг.

— О, не!

— Така работят циркове като този.

— Да не искаш да ми кажеш, че всяка сутрин ще е така?

— Има места, където оставаме и по два дни, но не са много.

— И колко време ще продължи това?

— Циркът има резервации до октомври.

— Но това е след шест месеца! — Представи си безкрайното бъдеще, в което все ще си слага грима в движение и ще криви линиите с молива. Шест месеца. Точно за толкова бе уговорен и бракът им.

— За какво се безпокоиш? — отвърна той. — Нали не си вярваш, че ще издържиш толкова дълго?

— Не мислиш ли, че бих могла?

— Това ще бъдат много дълги шест месеца — рече той с прекалено явна наслада. — Ще изминем доста мили. Имаме уговорени представления на север до Джързи и на запад до Индиана.

В пикап без климатична инсталация!

— Това е последният сезон на Братя Куест — рече той, — затова имаме толкова много резервации.

— Какво искаш да кажеш с това последен!

— Собственикът умря през януари.

— Оуен Куест ли? Дето името му е изписано върху фургоните?

— Да. Жена му Батшеба наследи цирка и го е обявила за продан.

Дали й се бе сторило, или наистина бе свил едва доловимо устни?

— Отдавна ли си в този цирк? — попита тя, решена да узнае повече за него,

— От време на време съм с него.

— Родителите ти циркови артисти ли бяха?

— Кои? Казаците или онези, които ме изоставиха в Сибир?

Той склони глава и тя зърна пламъче в очите му.

— Да не искаш да кажеш, че са те отгледали казаци?

— Снощи май не си слушала много внимателно.

— Снощното си бе чисто и просто измишльотина за шоуто. Знам, че някой трябва да те е научил да яздиш и да използваш камшика, но това едва ли са били казаци. Нали така?

Той се изсмя.

— Ама и теб си те бива, ангелско лице!

Не й се искаше да се остави да я отклонява от темата.

— От колко време си в цирка?

— Започнах да пътувам с Братя Куест малко преди да навърша двайсет и това продължи няколко години след като ги навърших. Оттогава съм работил по няколко седмици с цирка от време на време.

— А в останалото време какво си правил?

— Знаеш отговора на този въпрос. Лежах в затвора за убийството на онази сервитьорка.

Тя присви очи, давайки му да разбере, че е схванала номера.

— Да не искаш да кажеш, че не работиш през цялото време като управител на цирк?

— Аха.

Може би ако забави малко темпото, щеше да измъкне повече лична информация за него.

— Между другото, кои бяха братята Куест?

— Оуен Куест нямаше братя. Но следвайки традицията на Ринглинг, цирковите артисти смятат, че по-добре се приема, ако циркът е собственост на братя, дори и да не е. Оуен притежаваше този цирк двайсет и пет години и малко преди да умре ме помоли да го поведа за последен път под неговото име.

— Това сигурно е голяма жертва от твоя страна. — Погледна го с очакване, но след като той не отвърна, реши да го подтикне още малко. — Да си оставиш редовния живот… постоянната работа…

— Хм. — Пренебрегвайки любопитството й, той й посочи един електрически стълб до магистралата. — Дръж си очите отворени за стрелки, като ей ония там.

Тя забеляза три червени картонени стрелки, всяка от тях със синя буква К, прикачени към стълба и сочещи наляво.

— За какво са те?

— Те ще ни водят до следващата ни площадка. — Той намали и на първото кръстовище сви наляво. — Добс Мъри, той е нашият авангард: тръгва предишната вечер и поставя табелите. Нарича се табелиране на пътя.

Тя се прозя.

— Нямам търпение да стигнем. Веднага щом пристигнем, ще му дремна едно хубавичко.

— Боя се, че спането ще почака до вечерта. Циркът не може да си позволи да вози излишен товар и затова всички работят, дори и децата. И ти ще имаш работа.

— Нима очакваш от мен да работя!

— Да не се боиш да си счупиш някой нокът?

— Не съм чак толкова разглезена, колкото ме мислиш.

Той я погледна така, сякаш да й подскаже, че не й вярва, но тъй като тя гледаше да избегне нов спор, пренебрегна уловката му.

— Искам просто да кажа, че нищо не разбирам от цирк.

— Ще се научиш. Боб Торп, човекът, който работи на гишето за билети, отсъства няколко дни. Можеш да го заместиш, докато се върне, стига да смяташ достатъчно добре, че да връщаш рестото.

— Във всички основни валути — отвърна тя малко предизвикателно.

— Освен това ще имаш някои домашни задължения. Можеш да започнеш с почистването на тази ужасна бъркотия във фургона. А и няма да имам нищо против да хапна нещо топло довечера.

— Аз — също. Ще трябва да потърсим някой добър ресторант.

— Не това имах предвид. Ако още не знаеш да готвиш, ще ти помогна да започнеш.

Тя потисна раздразнението си и възприе благоразумен тон.

— Не мисля, че да ми стовариш всичкия товар по домакинството ще е най-добрият начин да започнем този брак. Трябва да си разпределим работата по равно.

— Съгласен. И е време да се заемеш с твоята половинка от работата. Ще има и други неща. След като ти намерим костюм, ще те включа в парада.

— Парада ли?

— С него започва представлението и той е задължителен за всички.

— Да не би да искаш да ме включиш в спектакъла?

— Всички, освен сценичните работници и касапите-бонбонджии участват в него.

— Какви са тези касапи-бонбонджии?

— Циркът си има свой език; след време ще го усвоиш. Продавачите на бонбони и захарен памук ги наричат касапи, защото някога, през миналия век, един мъж, по професия касапин, зарязал работата си и се заел да продава бонбони в шоуто на стария Джон Робинсън. На захарния памук му викаме сурова коприна. Шапитото е винаги шапито и никога палатка; единствените палатки в цирка са кухненската и менажерията. Площадката се дели на заден двор, където живеем и държим фургоните, и преден двор — отворен за публиката. В номерата се използва също така специфичен език. Ще го усвоиш. — Той замълча за миг. — Ако останеш достатъчно дълго.

Тя отново пренебрегна въдицата му.

Пропътуваха още няколко мили, през което време тя продължи да размишлява върху казаното от него. Но повече се безпокоеше от онова, което не й бе казал.

— Не мислиш ли, че трябва да ми дадеш малко повече информация за себе си? Истинска информация.

— Не виждам и една причина да го сторя.

— Ами защото сме женени. Аз ще ти кажа всичко, което искаш да узнаеш за мен.

— Не ме интересува.

Засегна се, но отново реши да не го прави на въпрос.

— Харесва ти или не ти харесва, но вчера ние поехме свещен обет. Мисля, че въпросът, на който и двамата трябва да отговорим, е дали ще предприемем нещо в името на този брак?

Той рязко извърна глава: никога не бе виждала по-ужасен мъж.

— Това не е брак, Дейзи.

— Моля?

— Това не е никакъв брак и затова си избий веднага тази идея от главата.

— За какво говориш? Разбира се, че е брак.

— Не е. Това е… брак при определени обстоятелства.

— Обстоятелства ли?

— Точно така.

— Разбирам.

— Добре.

Упорството му я разяри.

— Е, след като е само въпрос на обстоятелство, в което за момента съм въвлечена, възнамерявам да направя нещо за него, независимо дали ти искаш или не.

— Не искам.

— Алекс, ти пое обет. Свещен обет.

— Той беше безсмислен и ти го знаеш. Казах ти още отначало как ще стоят нещата. Не изпитвам уважение към теб — дори не те й харесвам много, — и можеш да бъдеш дяволски сигурна, че не възнамерявам да изпълнявам ролята на младоженец.

— Добре, аз също не те харесвам!

— Тогава значи се разбрахме.

— Как мога да харесвам някого, който се оставя да го купят? Това обаче не означава, че имам намерение да бягам от отговорностите си.

— Радвам се да го чуя. — Погледът му — преднамерено ленив, — се плъзна по нея. — Сигурен съм, че не всички от отговорностите ще ти бъдат неприятни.

Тя усети как се изчервява, а тази й детинска реакция я ядоса достатъчно, за да се нахвърли върху него.

— Ако имаш предвид секса, защо не го кажеш направо?

— Определено имам предвид секса.

— Със или без камшик? — Потрепери, след като импулсивните думи излязоха от устата й.

— По избор на дамата.

Веселото му настроение й дойде твърде много, за да го понесе. Извърна се и се зазяпа през прозореца.

— Дейзи?

Може би просто й се искаше да бъде така, но й се стори, че тонът му бе малко по-благ. Въздъхна.

— Не искам да говорим за това.

— За секса ли?

Тя кимна.

— Трябва да сме реалисти — рече той. — И двамата сме здрави хора и въпреки твоите най-различни личностни разстройства, ловиш око.

Тя се обърна рязко, за да го стрелне с най-изпепеляващия си свиреп поглед, колкото да види, че ъгълчето на устните му се бе повдигнало в нещо, което у някой друг човек би било усмивка.

— И ти ловиш око — рече заядливо тя, — но имаш далеч повече личностни разстройва от мен.

— Не, нямам.

— Определено имаш.

— Като например?

— Ами, да започнем с… сигурен ли си, че искаш да го чуеш?

— Не бих го пропуснал за нищо на света.

— Ами, ти си твърдоглав, упорит и властен.

— Мислех си, че ще кажеш нещо лошо.

— Това не бе комплимент. А и винаги съм намирала чувството за хумор у един мъж за далеч по-привлекателно, отколкото грубата, мачо-сексуалност.

— Само ми кажи, когато стигнеш до лошата част.

Тя пак го изгледа свирепо и реши да не споменава камшиците под леглото.

— С теб е невъзможно да се говори.

Той нагласи козирката против слънце.

— Онова, което исках да подчертая преди да ме прекъснеш с инвентарния списък на личните ми качества, бе, че никой от двама ни няма да може да удържи на безбрачие през следващите шест месеца.

Тя сведе поглед. Само ако знаеше, че бе успяла да го направи през целия си досегашен живот.

— Ще живеем заедно в тясно помещение — продължи той, — законно сме женени и ще е напълно естествено, ако го правим.

Да го правим ли? Безцеремонността му й напомни, че това не означаваше в емоционален план нищо за него, а противно на всякаква логика, на нея й се бе дощяло да чуе нещо романтично. Засегната, тя рече:

— С други думи очакваш от мен да въртя къщата, да работя в цирка и да го правя с теб.

Той се замисли.

— Май това е всичко.

Тя се обърна и мрачно се вгледа през прозорчето. Да превърне брака при определени обстоятелства в успех щеше да бъде по-трудно, отколкото си го бе представяла.