Да целунеш ангел

22.

Макс Петроф изгледа сърдито Алекс.

— Защо си губиш времето да я дириш тук? Казах ти, че ще ти се обадя, ако ни потърси.

Алекс зяпаше разсеяно през прозореца, който гледаше към Сентръл парк и търсеше подходящ отговор. Не си спомняше кога за последен път бе ял като хората или бе спал повече от няколко часа, само за да подскочи като ужилен. Стомахът му го безпокоеше, отслабнал бе, знаеше, че изглежда ужасно.

Минал бе цял месец, откакто Дейзи бе избягала, а той не бе и на крачка по-близо от откриването й, отколкото бе и в нощта, когато тя изчезна. Тръгваше подир поредната следа, не участва в безброй представления, ала нито той, нито детективите, които бе наел, откриха нещо.

Макс му бе дал списък с имената на хората, с които Дейзи би могла да влезе във връзка, и Алекс бе разговарял с всички тях, ала тя бе потънала сякаш вдън земя. Молеше се само ангелските й криле да я задържат да не падне.

Обърна се бавно към Макс.

— Мислех си, че може да си пропуснал нещо. Когато замина, тя нямаше повече от сто долара в себе си.

Амелия се обади от дивана.

— Но наистина, Алекс, би ли допуснал, че Макс ще скрие от теб някаква информация, след всичко онова, което направи, за да ви събере двамата?

Дяволитият маниер на Амелия винаги го предизвикваше да рече нещо солено, а сега, след като нервите му бяха изтънели до скъсване, той не можа да скрие неприязънта си.

— Работата е там, че жена ми изчезна и както изглежда никой не знае абсолютно нищо за това.

— Успокой се, Алекс. Ние сме не по-малко разтревожени от теб.

— Ако питаш мен — рече Амелия, — трябва да разпиташ онзи работник, който я е видял последен.

Алекс бе въртял Ал Портър на шиш, докато не се убеди, че старикът нямаше какво повече да му каже. Докато Алекс предприемаше глупавото си пътуване до денонощния магазин, Ал видял Дейзи да спира на автостоп един от онези грамадни камиони. Била облечена в дънки и носела малката пътна чанта на Алекс.

— Не мога да повярвам, че е тръгнала на стоп — рече Макс. — Биха могли да я убият.

Ужасяващата възможност бе измъчвала Алекс цели три дни, докато Джак не се втурна в Червения фургон с новината, че току-що бил говорил с Дейзи по телефона. Обадила се да пита дали животните в менажерията били добре. Джак се опитал да измъкне от нея къде се намира, но тя му затворила. Не попитала изобщо за Алекс.

Тогава той изруга, че обстоятелствата му бяха попречили да е във фургона, когато се бе обадила. Сетне си спомни, че половин дузина пъти телефонът бе звънял, но като вдигнеше слушалката, отсреща прекъсваха. Сигурно е била тя. Чакала е да вдигне някой друг, за да не се налага да разговаря с него.

Макс закрачи из стаята.

— Не разбирам защо полицията не се заеме по-сериозно.

— Защото е изчезнала по своя воля.

— Но оттогава би могло да й се случат маса неща. Тя е абсолютно неспособна да се погрижи сама за себе си.

— Не е вярно. Дейзи е умна и не се бои от тежка работа.

Макс пропусна забележката му покрай ушите си. Въпреки инцидента със Синджун, на който бе свидетел, той все още смяташе дъщеря си за неспособна и лекомислена.

— Имам някои приятели във ФБР и е крайно време да ги потърся за помощ.

— Стотици свидетели видяха какво се случи на арената онази вечер. Полицията смята, че е имала предостатъчно причини да изчезне.

— Това е било нещастен случай, а при всичките й недостатъци, Дейзи не е отмъстителна. Никога не би ти държала карез за това. Не, Алекс. Тук има нещо гнило и повече няма да те оставя да ме разубеждаваш. Днес ще позвъня във ФБР.

Алекс не бе казал на Макс цялата истина; чак сега разбра защо се бе почувствал длъжен днес да дойде тук. Като не разкриваше цялата истина, той задържаше информация, която би могла да подскаже допълнително на Макс или Амелия къде евентуално би могла да отиде Дейзи. Не му бе никак хубаво да разкрие такива грозни факти за себе си, но гордостта му не бе толкова важна, колкото безопасността на Дейзи и благополучието на детето му.

Обърна се към по-възрастния мъж и едва сега забеляза колко бе остарял Макс през последния месец. Изгубил бе дори част от осанката си на дипломат. Движенията му бяха по-бавни, гласът му — по-малко твърд. Алекс реши, че по своему, тесногръдо и разсъдливо, Макс наистина обича Дейзи и също страда.

Погледна сребърния самовар, който бе открил за него в една парижка галерия. Беше проектиран от Пиер Карл Фаберже за цар Александър Трети и бе инкрустиран с двуглавия руски имперски орел. Търговецът бе казал на Алекс, че бил направен през 1886-а, но детайлите в изработката му подсказваха, че можеше да се датира по-скоро към 1890-а.

Да размишлява за гениалността на Фаберже беше далеч по-лесно, отколкото да мисли какво трябва да каже на Макс. Мушна ръце в джобовете на панталоните си, сетне ги извади. Прокашля се.

— Дейзи има по-съществена причина да е разстроена от случилото се с камшика.

Старикът веднага наостри уши.

— О, така ли?

— Бременна е.

— Нали ти казвах! — рече Амелия.

Макс и Амелия се спогледаха заговорнически и Алекс веднага застана нащрек. Макс я погледна гальовно.

— Вярно е, каза ми, каза ми, мила моя.

— А пък Алекс е реагирал лошо, като е научил.

Амелия бе досадна, но не бе глупава и болката му отново се появи — остра и силна.

— Държах се лошо — съгласи се Алекс.

Амелия погледна самодоволно мъжа си.

— Казах ти също, че и това ще се случи.

Алекс преглътна тежко, преди да изрече грозните думи.

— Казах й да направи аборт.

Макс стисна устни.

— Не си го направил!

— Не би могъл да ме обвиниш с думи, с които вече да не съм се самобичувал.

— И все още ли мислиш по същия начин?

— Разбира се, че не — намеси се Амелия. — Достатъчно е само да го погледнеш, за да разбереш. Чувството за вина е тъй видно, като лоша подстрижка. — Изправи се от дивана. — Закъснявам за козметичката си. Двамата ще трябва да се разберете сами. Моите поздравления, Алекс!

Алекс забеляза не само последните думи на Амелия, но и многозначителната й усмивка към Макс. Гледа подире й, докато не напусна стаята, убеден, че двамата криеха нещо важно от него.

— Права ли е Амелия? — попита Макс. — Промени ли мнението си?

— Когато изрекох онези думи, всъщност не ги мислех. Тя ме изплаши адски, адреналинът ми дойде множко. — Погледна изпитателно Макс. — Амелия не се учуди, че Дейзи е забременяла, а знаеше, че взема противозачатъчни хапчета. Защо?

Макс отиде до ореховия шкаф и се загледа през стъклените му вратички в колекцията си от порцелан.

— И двамата само се надявахме, това е всичко.

— Лъжеш, по дяволите! Дейзи ми каза, че Амелия й взела хапчетата. Кажи ми истината.

— Ами… направихме онова, което смятахме за най-правилно.

Алекс усети как го обгръща невероятен покой. Спомни си малките опаковки с хапчетата на Дейзи. Спомни си също, че не бяха покрити с фолио. В наши дни, когато почти всички дражета са в опаковки с фолио, нейните хапчета бяха просто поставени в кутийки, защитени само от капачето им.

Усети как нестихващата тежест в гърдите му се увеличи. Отново не бе повярвал на жена си и пак бе сгрешил.

— Ти си го планирал, нали? Така, както си планирал и всичко останало. Подменили сте хапчетата.

— Не разбирам за какво говориш.

— Как ли пък не разбираш! Истината, Макс! Искам цялата истина и то веднага.

Старикът щеше да се свлече на земята. Коленете му се подгънаха и той се отпусна на най-близкия стол.

— Не разбираш ли? Това бе мой дълг!

— Твой дълг! Разбира се, така е според теб. Не мога да си простя, че бях толкова глупав. Винаги съм знаел колко си обсебен от родовата история, но никога не ми е хрумвало, че ще направиш нещо подобно.

Стомахът му се сви от обзелата го горчивина. Още от самото начало той и Дейзи бяха не нещо друго, а марионетки в ръцете на обсебения от миналото Макс.

— Нещо какво? Господи, трябва да си ми благодарен. — Макс скочи от стола. Размаха показалец към Алекс. — За мъж, който е професионален историк, не схващаш изобщо значението на родословието. Ти си пра-правнук на последния цар!

— Аз съм Марков. Единствено родовата история на това семейство означава нещо за мен.

— Безполезна банда вагабонти. Вагабонти, чуваш ли ме? Ти си Романов и твой дълг е да имаш наследник. Но ти не искаше, нали така?

— Решението бе мое право, а не твое.

— Това е по-важно, отколкото каквато и да е прищявка.

— Когато тя ми каза, че е бременна, си помислих, че го е направила нарочно. Обвиних я в лъжа, негодник такъв!

Макс потрепна и изгуби част от позата на справедливо разгневен.

— Погледни от моята гледна точка. Разполагах само с шест месеца и трябваше да действам бързо. Макар и да съм искал да се влюбиш в нея, едва ли очаквах мъж с твоите интелектуални възможности да се заинтересува от едно тъй лекомислено същество като дъщеря ми другояче, освен сексуално.

На Алекс му се повдигна. Какво ли й е било на неговата интелигентна жена да бъде принудена да живее с баща, който изпитваше толкова нищожно уважение към нея?

— Онова лекомислено момиче е далеч по-умно и от двама ни.

— Не е необходимо да говориш учтивости.

— Не го и правя. Ти изобщо не познаваш дъщеря си.

— Знам, че не биваше да допусна този брак да свърши без да съм направил всичко, за да осигуря наследник на Романови.

— Нямаше право на такова решение.

— Не е съвсем така. В цялата си история представителите на фамилията Петроф винаги са се посвещавали на доброто на Романови, дори и когато те не са били съгласни.

Алекс погледна Макс и осъзна, че бащата на Дейзи не бе съвсем на себе си по тази тема. Макс може и да бе разумен мъж във всяко едно отношение, но не и по този въпрос.

— Няма да допуснеш родът да прекрати съществуванието си — рече Макс. — Не можех да го позволя.

Нямаше никакъв смисъл да спорят повече на тази тема. За Макс детето, което Дейзи носеше, бе просто една пионка, докато за Алекс то означаваше нещо по-различно и той изпита бащинския инстинкт да го защити.

— Какви хапчета вземаше? Какво й дадохте?

— Нищо, което да застраши бебето. Детски флуорни таблетки — това е. — Макс се строполи на стола. — Трябва да я откриеш, преди да е направила нещо глупаво. Ами ако реши да се избави от него?

Алекс се вторачи в стареца. Постепенно горчивината му бе заместена от съжаление, като си помисли само, колко години бе изгубил Макс, колко възможности бе пропилял, за да опознае забележителната си дъщеря.

— Нищо не би я заставило да го направи. Тя има кураж, Макс. И ще направи всичко необходимо бебето да бъде в безопасност.

Алекс пресрещна цирка на следващата сутрин, тъкмо когато първите камиони пристигаха на площадката в Чатануга. Със скъсяването на дните и приближаването на края на лятото циркът си проправяше път обратно на юг, към зимната си стоянка в Тампа, където щяха да изиграят последните си представления през октомври. Академичният му отпуск изтичаше чак през януари, преди да стане това, възнамеряваше да извърши някой проучвания в Украйна. Но сега вече не знаеше какво да прави. Без Дейзи не изпитваше желание за нищо.

Машинално огледа новата площадка и видя, че бе на хълмист терен, мястото едва стигаше да вдигнат шапитото. Очите му бяха замътени от умора, ала с удоволствие прие предизвикателството на трудния терен. Знаеше, че и така нямаше да успее да прогони мислите си за нея — нищо не помагаше — но поне времето щеше да мине по-лесно.

В тазсутрешния преход Трей шофираше пикапа му, но още не бе пристигнал, затова Алекс се запъти към кухненската палатка да изпие чаша горчиво и силно кафе, което да прогори нова дупка във и без това пламналия му стомах. Преди обаче да успее да напълни чашата си чу острото, настоятелно тръбене. Изруга под носа си и се запъти към слоновете.

Като стигна, изобщо не се учуди, че Нико изглеждаше ядосан.

— Върни ми шоковия прът, Алекс. Едно бодване където трябва и ще сложим край на всички тези глупости.

Въпреки яростта на Нико, Алекс знаеше, че дресьорът на слоновете бе изгубил вкуса си към шоковия прът след сблъсъка си със Синджун. Ласкаеше се да си мисли, че подходът на Дейзи към животните бе отворил очите на Нико, защото той се държеше по-мило от всякога със слоновете, а и те работеха по-добре за него. И все пак, трябваше да бъде сигурен, че Нико разбира, че не може да се върне към старите си методи.

— Докато аз съм шеф, няма да използваш повече пръта.

— Тогава разкарай малкия негодник оттук.

Алекс отиде при Тейтър и изтърпя прегръдката на слончето. Връхчето на хобота се мушна под яката на ризата му, за да подуши врата му, досущ както бе правил с Дейзи. Алекс го отвърза и се запъти към камиона с лебедката, следван от подтичващия в тръс Тейтър.

След като Дейзи замина, Тейтър спря да се храни, но Алекс бе твърде затънал в собствения си ад, за да забележи това. Чак когато състоянието на слончето се влоши много, Нико го принуди да му обърне внимание.

Не му бе трудно да открие, че слончето намираше в присъствието му покой, не за друго, а защото го свързваше с Дейзи. Започна отново да се храни и не след дълго започна да следва Алекс из площадката, досущ както преди бе следвало Дейзи.

Двамата си проправиха път към камиона с лебедката, обшитият с найлон брезент вече бе готов за разгръщане, след като се реши къде ще е мястото му. Брейди го бе изпреварил, но отстъпи назад при приближаването на Алекс. Алекс не знаеше какво би правил без Брейди. Джак и Брейди обираха луфтовете, причинени от честите му отсъствия и поддържаха нещата в ход.

В следващите два часа Алекс се труди заедно с работниците да издигнат шапитото на трудния терен. Беше още с дрехите, с които бе пътувал, но не спря да се преоблече, когато Трей пристигна с фургона му. Синята му риза от Оксфорд се пропи с пот, разпра сивия си панталон, но не даваше и пет пари. Уморителната работа забавяше хода на мислите му.

След като повече не можеше да отлага, се запъти към фургона, следван отблизо от Тейтър. Завърза животното близо до купчинката сено, която Дигър му бе оставил, сетне се поколеба пред вратата. Фургонът бе изпълнен от нейния аромат, чувстваше се нейната ръка — всичко, освен присъствието й, затова му бе неприятно да влезе.

Направи го все пак, преоблече се, преследван от видения: как се втурва през вратата с омазани с мръсотия бузи, с нечисти дрехи, със стърчащи от косата й стръкове сено, с онова изражение на постигнат успех в очите. Отиде до хладилника, но намери само кутия бира и картон кутийки с кисело мляко, които Дейзи бе купила за себе си. Срокът им бе изтекъл преди две седмици, но нямаше сърце да ги изхвърли.

Взе бирата и излезе навън, отвори я, докато вървеше към Тейтър. Слончето се разхлаждаше като мяташе стиски сено по гърба си. Взе нова стиска и в знак на приятелство поръси Алекс. Не му бе трудно да се сети защо Дейзи винаги имаше в косите си стръкове слама.

— Обзалагам се, че и ти й липсваш, приятелче — рече тихо и потърка хобота му.

Но навярно Синджун й липсваше още повече. Между тигъра и Дейзи съществуваше странна връзка, която той изобщо не можеше да разбере. Тя обичаше да се грижи за животните, за които на останалите не им достигаше търпение: слончето-беладжия, боязливата горила, стария, царствен тигър. Сигурно не й бе леко да е далеч от животните, които обича.

И в този миг той се вкамени. Кожата му настръхна, едва дишаше. И какво точно му подсказа, че тя е с едно от тези животни?

Двайсет и четири часа по-късно той стоеше до перилата на тропичния отдел на чикагската зоологическа градина Брукфийлд и се взираше в Глена; седнала на скала в средата на терена, тя дъвчеше стрък целина. Пребродил бе бавно стръмните пътеки, които обикаляха обширния район. Очите го смъдяха от недоспиване, главата го болеше, в стомаха му гореше прогорена от киселина дупка.

Ами ако грешеше? Ако изобщо не бе дошла тук? Вече бе ходил до отдела Личен състав на градината и бе разбрал, че не работи тук. Сигурен бе обаче, че бе някъде наблизо до Глена. Освен това вече нямаше къде другаде да я търси.

Глупак! Думата откънтя в главата му като удар на пилотонабивачната машина. Глупак. Глупак. Глупак. Глупак.

Мъката му бе прекалено лична, за да се излага на показ, затова като чу глъчта на поредната група дечица, се отклони по криволичещата алея, обградена с тропическа растителност и с перила, боядисани в зелено, като бамбук. Най-горе намери ново място за усамотение. Глена се набра по едно от тежките въжета, които се спускаха от изкуствените дънери на върха на планината и дойде до него. Изглеждаше здрава и доволна от новия си дом. Седна, този път с морков в ръка.

Неочаквано вдигна глава и започна да издава мляскащи звуци. Той проследи погледа й и видя Дейзи да приближава към перилата, вгледана в горилата.

Сърцето му щеше да изскочи от гърдите, радостта го обзе, моментално последвана от мъка. И от петнайсет метра разстояние можеше да види, че не носеше грим, а лицето й бе белязано от умора. Косата й бе пристегната на врата, за пръв път, откакто я познаваше, изглеждаше почти грозновата. Къде бе онази Дейзи, която обичаше да се кипри и да се суети с парфюми и пудри? Дейзи, която така се радваше да се нацапа с ухаещ на ябълка лосион и малиново на цвят червило? Къде бе онази Дейзи, която използваше всичката топла вода за един душ и оставяше по цялата врата на банята следи от спрея си за коса? С пресъхнали устни той попиваше гледката и нещо в него се пречупи. Това бе тази Дейзи, в каквато я бе превърнал.

Това бе Дейзи с опустошената й любов.

Приближи и забеляза още хлътнатини под скулите й, разбра, че бе отслабнала. Погледът му се спусна към талията й, но широкото яке, което носеше връз чифт тъмни панталони, му попречи да види някакви промени в тялото й. Прониза го страх. Ами ако бе изгубила бебето им? Нима това щеше да е наказанието им?

Тя бе потънала в безмълвно общение с горилата и не го забеляза, когато приближи с децата иззад нея. Рече тихо:

— Дейзи!

Тя се напрегна, сетне се обърна. Лицето й пребледня още повече, ръцете й потрепнаха в неволен спазъм. Изглеждаше така, сякаш бе готова да хукне на мига, той пристъпи бързо, за да я спре, ала студенината й го възпря. Единственият друг път, когато си спомни очи да изглеждат тъй празни, бе когато бе погледнал в огледалото.

— Трябва да поговорим.

Думите му несъзнателно повториха нейните — беше ги повтаряла толкова пъти, — но каменното й изражение не бе ли отражение на онова, с което се бе обръщал към нея?

Коя бе тази жена? Лицето й не носеше и белег от онази живост, която притежаваше преди. Виолетовите й очи бяха тъй безжизнени, че човек не можеше дори да предположи, че някога бяха плакали. Нима бе изгубила бебето им? Нима той бе отговорен за тази нейна промяна? Не и бебето. Моля те, Господи!

— Няма за какво да говорим.

Тя се обърна и си тръгна, насочи се към изработената от въжета завеса на входа към района на приматите. Той я последва навън и без да се замисли я хвана за ръката.

— Пусни ме.

Колко ли пъти му го бе казвала, докато я мъкнеше из площадката или я дърпаше от леглото сутрин? Този път обаче изрече думите без предишното чувство. Вгледа се в бледото й, изпито лице.

Какво направих с теб, любов моя?

— Искам само да поговорим — рече рязко той и я отведе встрани от тълпата посетители.

Тя погледна ръката му, която обгръщаше нейната.

— Ако възнамеряваш да ме отведеш да направя аборт, вече е твърде късно.

Прииска му се да вдигне глава и да нададе вой. Беше изгубила бебето и вината бе изцяло негова.

Пусна ръката й, едва намери сили да изрече думите си.

— Никога няма да разбереш колко много съжалявам за това.

— Знам — рече тя с нереално спокойствие. — Даде ми съвсем ясно да го разбера.

— Нищо не съм ти дал да разбереш. Никога не съм ти казвал, че те обичам. Казах ти омразни неща, неща, които наистина не мислех. — Искаше му се да я докосне, но тя бе издигнала помежду им невидима бариера. — Всичко това е вече минало, мила моя. Ще започнем отново. Обещавам ти, че ще направя всичко за теб.

— Трябва да вървя. Скоро трябва да съм на работа.

Все едно не й бе казал нищо. Каза й, че я обича, но това не промени нищо. Тя възнамеряваше да си иде и никога повече да не се види с него.

Решителността му се засили. Не можеше да допусне подобно нещо. В този момент той бе решен на всичко, за да си върне жената.

— Идваш с мен.

— Не, няма. Имам си работа.

— Имаш освен това и брак.

— Това не е истински брак. Никога не е бил.

— Вече е. Ние поехме обет, Дейзи. Свещен обет. А той си е съвсем истински.

Долната й устна потрепери.

— Защо постъпваш така? Казах ти, че вече е късно да направя аборт.

Сърцето го болеше за нея. Колкото и да бе силна мъката му, разбираше, че не можеше да се сравни с нейната.

— Ще има и други бебета, мила моя. Ще опитаме отново. Веднага, след като лекарят каже, че може.

— За какво говориш?

— Исках това дете не по-малко от теб, но не го бях разбрал до онази нощ, когато избяга. Съзнавам, че аз съм виновен, дето си изгубила бебето. Ако се бях погрижил по-добре за теб, това никога нямаше да стане.

Тя сбърчи чело.

— Не съм изгубила бебето.

Той я зяпна.

— Още съм бременна.

— Но нали каза — като ти рекох, че искам да поговорим, каза, че било твърде късно да направиш аборт.

— Вече съм бременна четири месеца и половина. Абортът е незаконен.

Въпреки че видя как радост озарява лицето му, устните й се извиха в цинична усмивка, нещо, което никога не бе мислил, че ще забележи у нея.

— Това променя нещата, нали, Алекс? Сега, след като знаеш, че сладкишът все още се пече във фурната и ще си остане там, бас ловя, че няма да искаш чак толкова да ме отведеш със себе си.

Емоциите следваха в съзнанието му толкова бързо една подир друга, че не можеше да се справи с тях. Тя все още носеше тяхното дете. Мразеше го. Не искаше да се върне. Не можеше да се оправи в този хаос на чувства, затова се зае с практичните въпроси.

— Взела ли си мерки за медицинско наблюдение?

— Наблизо има болница.

— Болница ли?

Притежаваше цяло състояние, а жена му ходеше в някаква си болница. Трябваше да я отведе оттук — някъде, където да може да изтрие с целувки тази неумолима решителност от лицето й. Единственият начин да го постигне, обаче, бе да се нрави на коравия мъжкар.

— Ако това е представата ти как трябва да се погрижиш за себе си, не съм особено впечатлен. Отслабнала си и си бледа. Толкова си напрегната, че изглеждаш готова да рухнеш всеки миг.

— Кой го е еня? Ти не искаш това дете.

— О, не, страшно го искам! Фактът, че реагирах като негодник, когато ми съобщи новината, не означава, че не съм се освестил. Знам, че не искаш да дойдеш с мен, но засега нямаш друг избор. Застрашаваш и себе си, и детето, Дейзи, а аз не мога да ти позволя да го направиш.

Видя, че бе намерил слабото й място, но тя все още се съпротивляваше.

— Нямаш думата по тези въпроси.

— Имам и още как! И ще направя така, че и ти, и детето да сте в безопасност.

В очите й се прокрадна опасение.

— Ще играя грубо — рече той. — Няма да ми отнеме много време, за да науча къде работиш и ти гарантирам, че службата ти веднага ще изчезне.

— Нима ще го направиш?

— Без изобщо да се колебая.

Раменете й хлътнаха, той разбра, че спечели, но не изпита никакво задоволство.

— Вече не те обичам — прошепна тя. — Изобщо не те обичам.

Гърлото му се сви.

— Няма нищо, скъпа. Аз те обичам достатъчно и за двама ни.