Да целунеш ангел

3.

Дейзи хласна вратата срещу горящото цвете и притисна с ръце гърдите си. Що за човек бе този, който властва над огъня?

Докато сърцето тупкаше под ръката й, си спомни, че се намираше в цирк — мястото на илюзиите. Сигурно е понаучил някой и друг фокус с годините, а тя пък нямаше да се остави въображението й да я подлуди.

Докосна малкия червен белег на извивката на гърдата си, зърното й моментално реагира и леко се поду. Погледна неоправеното легло, отпусна се на един от столовете до вградената кухненска маса на фургона и се опита да осмисли иронията на положението си.

Дъщеря ми се пази за брака си. Лейни имаше обичая да подхвърля това си изявление на вечерите, за да развесели приятелите си, а Дейзи се опитваше да преглътне смущението си и се преструваше, че се смее с всички останали. Лейни най-накрая спря с тези публични изявления, когато Дейзи навърши двайсет и три години — боеше се, че приятелите й ще сметнат, че е пораснала извратена дъщеря.

А сега, след като бе стигнала двайсет и шест годишна възраст, Дейзи знаеше, че бе като изкопаемо от викторианско време, но разбираше достатъчно от Психология, за да осъзнае, че съпротивата й срещу предбрачния секс се коренеше в бунтарството й. Още като невръстно дете тя бе свидетелка на непрекъснато зеещата врата на майчината й спалня и бе решила никога да не бъде като нея. Копнееше за почтеност. А веднъж дори си помисли, че я бе открила.

Името му бе Ноел Блак, беше четирийсетгодишен висш служител в британска издателска фирма, с когото се бе запознала на парти в Шотландия. Той олицетворяваше всичко, което тя харесваше у един мъж: улегнал, интелигентен, добре образован. Не й потрябва много време да се влюби в него.

Винаги е била жена, която копнее за ласка, и целувките на Ноел, умелите му ласки я възпламениха толкова много, че едва не изгуби ума и дума. Но въпреки това не бе в състояние да изостави дълбоко вкоренените си принципи и да легне с него. Отказът й първоначално го подразни, но постепенно успя да разбере колко силни са убежденията й и предложи брак. Тя с радост прие и заживя в омая и очакване на венчавката.

Лейни се престори на много радостна, но Дейзи би трябвало да знае, че майка й се ужасяваше до смърт от възможността да остане сама. На Лейни не й потрябва много време, за да се заеме с внимателно обмислен план как да съблазни Ноел.

За чест на Ноел той успя да се съпротивлява почти месец, но Лейни винаги постигаше мъжа, който бе пожелала, и в крайна сметка го получи.

— Направих го заради теб, Дейзи — рече тя, когато всичко свърши и Дейзи с разбито сърце узна истината. — Трябваше да ти покажа какъв лицемер е. Господи, щеше да си нещастна, ако се бе оженила за него.

Скараха се люто и Дейзи си събра багажа да замине. Опитът на Лейни да се самоубие й попречи да го направи.

Сега тя вдигна презрамката на булчинската си рокля и въздъхна. Беше дълбока и болезнена въздишка, която извираше от дъното на душата й, защото не намираше думите, за да обясни чувствата си.

На другите жени сексът им се отдаваше толкова лесно. Защо не и на нея? Беше обещала пред себе си, че никога няма да прави любов извън брака, а ето че сега е вече омъжена. Но, каква ирония на съдбата, мъжът й бе за нея по-непознат от всички, на които дотогава бе отказвала. Фактът, че бе убийствено привлекателен, не променяше нищо. Не можеше да си представи да се отдаде без любов.

Погледът й се плъзна към леглото. Надигна се и тръгна към него. Изпод захвърлен небрежно чифт дънки се подаваше нещо като парче черно въже. Тя посегна да докосне мекия износен дънков плат, сетне прокара пръсти по отворените зъбци на ципа. Какво ли бе да си обичана от един мъж? Да се събуждаш всяка сутрин и да виждаш едно и също лице, което се е надвесило и се взира в теб? Да имаш дом и деца? Работа? Какво ли бе да си съвсем обикновен човек?

Остави дънките настрани, сетне изведнъж отстъпи крачка назад, слисана от видяното. Изобщо не бе парче въже, а камшик.

Сърцето й отново се разтуптя.

Можем да я караме лесно, можем да я караме и трудно. И в двата случая ще победя аз.

Мъжът й бе казал, че ако не му се подчинява, ще има последствия. Когато го попита какви, той й каза, че ще разбере сама още тази вечер. Не, нима бе искал да каже, че възнамерява да я напердаши!

Опита да успокои дишането си. На мъжете от осемнайсети век може и да им се е разминавало, като бият жените си, но сега бе двайсти век и тя щеше да повика полицията — само да посмее да я докосне. Няма да стане жертва на ничие мъжко насилие, независимо от отчаяното си положение.

Естествено всичко си имаше просто обяснение: огънят, камшикът, дори и зловещият тон на заплахата му. Чувстваше се уморена, объркана от този катаклизъм в живота й, затова й бе трудно да мисли ясно.

Преди да може да направи нещо, обаче, трябваше да се освободи от премяната си. След като се вземе в ръце, ще се почувства по-добре. Домъкна чантата си до дивана, там я отвори и видя, че елегантните й дрехи липсваха, но дори и онези, които бяха останали, не изглеждаха кой знае колко подходящи за това окаяно място. Спря се на чифт панталони в цвят каки, на фланелка в пъпешов цвят в стил бедняче, и на сандали. Малката тоалетна наистина се оказа по-чиста от всичко останало във фургона, а след като пооправи грима и прическата си, се почувства достатъчно добре, за да излезе и да поразгледа.

Миризмата на животни, на сено и на прах атакува ноздрите й веднага щом стъпи на песъчливата земя. Топлият априлски вятър метеше площадката, брезентът на шапитото се издуваше леко, а многоцветните флагове плющяха на алеята. Чу звуците на радио през отворения прозорец на един от жилищните фургони, гърмът на телевизионно състезание долиташе от друг. Някой готвеше на скарата с дървени въглища и стомахът й се сви. В същия миг й се стори, че долавя мирис на тютюнев дим. Видя, че идваше откъм другия край на нейния фургон и забеляза фееричната фигурка на момиче, което се бе облегнало на фургона и тайничко пушеше цигара.

Беше фино като кошута създание с права златисто-кестенява коса, с очи като на куклата Барби, с мека извивка на устните. Тринайсет-четиринайсетгодишно, малките му гърди бяха щръкнали под избелялата тениска, скъсана на врата. Носеше къси дънкови панталонки и имитация на сандали Бъркънсток, които изглеждаха прекалено големи за фините му крачета.

Дейзи я поздрави приятелски, но погледът на очите Барби си оставаше враждебен и мрачен.

— Казвам се Дейзи.

— Истинското ти име ли е?

— Истинското ми име е Теодосия — майка ми си е падала по театъра, — но всички ме наричат Дейзи. А ти как се казваш?

Последва дълго мълчание.

— Хедър.

— Колко хубаво. В цирка ли си? Сигурно си, иначе нямаше да си тук.

— Аз съм от трупата акробати Брейди Пепър.

— Значи си артистка! Страхотно. Никога не съм познавала цирков артист.

Хедър я изгледа с онова презрение, което могат да постигнат само тийнейджърите.

— В цирка ли отрасна? — Докато задаваше въпроса си, Дейзи претегляше наум доколко бе морално да изпроси цигара от едно девойче. — На колко години си, между другото?

— Скоро навърших шестнайсет. Тук съм от известно време.

Забучи цигарата в ъгълчето на устните си, там тя изглеждаше някак неприлично. Присвила очи от дима, тя започна да подмята един по един обръчите във въздуха, докато накрая не полетяха и петте. Гладкото й чело се намръщи в опита й да се съсредоточи и Дейзи остана с впечатлението, че не й бе лесно да жонглира, особено след като очите й се насълзиха от дима.

— Кой е Брейди Пепър?

— Мамка му! — Хедър изтърва един обръч, но хвана останалите четири. — Брейди е баща ми.

— Само двамата ли участвате в номера?

Хедър я изгледа така, сякаш бе мръднала.

— Как ли не! Да играем аз и Брейди, след като не мога да въртя дори пет обръча.

Дейзи се запита дали Хедър бе така груба и с всички останали.

— Брейди изпълнява номера си с братята ми Мат и Роб. Аз само стоя встрани и правя реверанси.

— Реверанси ли?

— Ами заемам разни пози за публиката. Нищо ли не разбираш?

— За цирка — нищо.

— Тогава сигурно разбираш от мъже. Видяхте преди да влизаш във фургона на Алекс. Знаеш ли какво казва Шеба за жени, които се замесват с Алекс?

Дейзи бе съвсем сигурна, че не иска да чуе.

— Коя е Шеба?

— Шеба Куест. Тя е собственичка на цирка, след като мъжът й умря. Та тя казва, че всяка жена, която се опита да се сближи с Алекс, все едно е пожелала смъртта.

— Така ли?

— Те двамата се мразят. — Дръпна силно от цигарата и се закашля. След като се посъвзе, изгледа Дейзи с присвити очи, сякаш искаше да я унищожи, но тази пози изглаждаше смешна при фееричната му фигурка. — Бас ловя, че ще те изрита, след като те чука няколко пъти.

Дейзи бе чувала най-различни неприлични приказки още като дете, но въпреки това намери думата за смущаваща. Самата тя никога не изричаше мръсотии. Още едно бунтарство, плод на възпитанието й.

— Толкова си хубава. Наистина е жалко да се разваля хубостта с такъв език.

Хедър я изгледа с неописуемо презрение.

— Разкарай се.

Извади цигарата от уста и я пусна на земята зад петата на сандала си.

Дейзи погледна с копнеж угарката. В нея оставаха поне три хубави дръпвания.

— Алекс може да има всяка жена, която пожелае — рече през рамо Хедър, като си тръгна. — Можеш сега да си му гадже, но няма да останеш за дълго.

Преди Дейзи да успее да й каже, че е жена, а не гадже на Алекс, девойчето изчезна. И при най-голямо желание от своя страна Дейзи едва ли можеше да окачестви първата си среща с човек от цирка за успешна.

Прекара следващия половин час в бродене из площадката, гледаше разходките на слоновете отдалеко, опитваше се да не се пречка никому. Разбра, че в начина на построяването на цирка съществува неуловим за чуждото око ред. На централната алея бяха разположени магазинчетата за сувенири и за лакомства, както и палатка, украсена с ярко оцветени флагове, на които бяха изрисувани животни, които страховито поглъщаха плячката си. Над входа й бе изписано Менажерия Братя Куест. Срещу нея имаше каравана с гише за билети в единия си край. Тежките камиони бяха паркирани встрани и по-далеч, докато жилищните фургони и каравани бяха в дъното.

Хората вече се тълпяха пред шапитото, а Дейзи мина покрай павилиончетата, в които продаваха лакомства, сувенири и захарен памук. Уханието на вафлите с крем и на пуканките се смесваше с миризмата на животни и лекия мирис на мухъл от найлоновото покритие на шапитото. Едва надхвърлил трийсетте мъж с изтъняваща руса коса и гръмък глас се опитваше да подмами публиката в менажерията.

— Само за един долар ще видите най-злия сибирски тигър, държан в клетка, както и екзотична камила, ламата — любимка на децата, и свирепата горила…

Докато вървяха гръмките приказки, Дейзи се отдръпна настрани, мина покрай кухненската палатка, където някои от работниците се хранеха. От пристигането си досега бе забелязала колко шумно е и сега откри източника на непрестанното бучене — камион, в който се намираха два големя, жълти генератора. Дебели кабели се точеха от тях, някои — към шапитото, други към павилионите и към жилищните фургони.

Жена с пелерина в синия цвят на яйце от червеношийка, поръбена с пера от марабу, се появи от един фургон и се спря да се разговори с клоун с ярко оранжева перука. Под навеса се появиха и други изпълнители и тя реши, че това бе входът на артистите към шапитото, след като бе срещу входа за зрителите. Не забеляза Алекс, питаше се къде ли е.

Появиха се слоновете, величествени с алено-златните си покривала и украсени с пера глави. Докато те заемаха местата си с тежка стъпка, тя се сви край един от жилищните фургони. След като изпитваше панически страх от кученца, то ако слоновете я наближаха, сигурно щеше да припадне.

Няколко лъскави коне с обсипани с бижута сбруи се изправиха на задните си крака. Тя нервно потърси в джоба си почти празното пакетче цигари, което бе успяла да изкрънка от един шофьор на камион и извади цигара.

— Всички готови за парада за откриването! Хайде!

Мъжът, който призоваваше публиката към менажерията, направи това съобщение — вече бе облечен в яркочервеното сако на водещото конферансие. В този миг на черен лъскав кон се появи Алекс и Дейзи разбра, че той не бе само управител на цирка, но и изпълнител.

Облечен бе в театрален вариант на казашки костюм, носеше бяла копринена риза с широки ръкави и широки панталони, втъкнати в чифт високи, черни, кожени ботуши, прилепнали о прасците му. Беше препасал през кръста си обсипан със скъпоценни камъни шарф, чиито ресни се спускаха по хълбоците на коня. Не бе трудно човек да си го представи как препуска из руските степи, готов да граби и насилва. Забеляза навития камшик на седлото му и с чувство на облекчение разбра, че просто се бе разиграло въображението й. Камшикът на леглото не бе нищо друго, освен цирков атрибут.

Като го гледаше как се навежда от коня, за да каже нещо на конферансието, тя си спомни, че бе поела свещен обет да се свърже с този мъж и разбра, че не можеше повече да заглушава съвестта си. Твърде много й липсваше твърдост на характера, прекалено бе неуверена в способността си да се погрижи сама за себе си, да обърне гръб на изнудването на баща си и да поеме по свой път, дори това да означаваше да иде в затвора.

Нима това щеше да е животът й през всичките останали й дни? Да отхвърли отговорностите и да потърси лесен изход? Чувстваше се засрамена, че бе произнесла свещените брачни клетви, без да има намерението да ги спазва, и знаеше, че трябва да направи отстъпки.

От часове съвестта й нашепваше решението, но тя отказваше да го чуе. Сега вече приемаше факта, че нямаше да е в съгласие със себе си, ако не направи опит да удържи на обета си. Това, че щеше да е трудно, не го правеше по-малко необходимо. Изпитваше определен страх, че ако избяга от него, нямаше да й остане никаква надежда.

Но макар да знаеше какво трябва да стори, умът й се противопоставяше. Как можа да произнесе клетвените думи пред един напълно непознат?

Но ти не ги произнесе пред непознат — нашепваше съвестта й. — Ти ги направи пред Бога.

Точно в този миг Алекс я забеляза. Решението й бе твърде скорошно, за да може спокойно да разговаря с него, но нямаше къде да се дене. Дръпна нервно от цигарата си и не изпускаше из очи страховития на вид кон, който приближаваше. Конят носеше изключително красиви одежди и сбруя, включително и бродирано богато, яркочервено и сребристо покривало на седлото, както и юзда с филигранно изработени медальони и разкошни червени камъни, които изглеждаха като истински рубини.

Изгледа я яростно.

— Къде беше?

— Разхождах се.

— Около цирка се върти сума лош народ. Докато не свикнеш, не искам да те изпускам от поглед.

И тъй като току-що бе обещала да направи всичко, за да спази дадения обет, тя преглътна негодуванието си към диктаторския му тон и се насили да отговори мило.

— Добре.

От близостта на коня дланите й започнаха да се изпотяват и тя се прислони по-близо до фургона.

— Твой ли е?

— Да. Пери Лискомб се грижи за него вместо мен. Той изпълнява номер с коне и държи Миша във фургона с другите си коне.

— Разбирам.

— Хайде, върви и гледай представлението.

Той изшляпа с юздите и тя отстъпи бързо назад, а сетне изпухтя слисана, тъй като остатъкът от цигарата й избухна в пламък.

— Ще престанеш ли с тези номера? — изписка тя и заудря с ръка въгленчетата по дрехите си и замачка с крак другите по земята.

Той я погледна през рамо, ъгълчетата на устните му се повдигнаха.

— Това ще те убие, ако не внимаваш.

И с тих смях се завъртя, за да заеме мястото си при останалите за парада.

Не знаеше кое да сметне за по-обезкуражаващо — дали това, че унищожи тъй театрално една от цигарите й или осъзнати факт, че взе връх във всички днешни сблъсъци.

Още кипеше от гняв, когато заобиколи издалеко животните и се мушна през задния вход. Намери си място на една от дървените пейки. Беше твърда и тясна, нямаше къде да държи краката си, освен плътно до задниците на хората от предния ред, но бързо забрави неудобството си, за да се наслади на изпълнението на децата около нея.

Обичаше децата. Макар да не го бе казвала никому, тайната й мечта винаги е била да стане учителка в детска градина. И макар да не си правеше илюзии, че това някога щеше да се осъществи, й харесваше да си мисли за него.

Осветлението намаля, барабанният ритъм достигна кресчендо и прожекторът освети конферансието, застанал в центъра на арената.

— Д-а-а-а-м-и и г-о-о-о-с-п-о-д-а! Д-е-е-е-ц-а на в-с-и-и-и-ч-к-и възрасти! Добре дошли във вълнуващия и страшния свят на двайсет и петото издание на цирка Братя Куест.

Засвири музиката, която се състоеше от двама музиканти с барабани, синтезатор и някакъв компютър. Поеха весела версия на Бих искал да науча света да пее и на арената излезе момиче на бял кон с развят американски флаг. Последваха го изпълнителите, понесли разноцветни знамена — усмихваха се и махаха на публиката.

След парада излязоха акробатите Брейди Пепър — трима хубави мъже, следвани от Хедър — бе облечена в лъскаво трико с пайети и силно гримирана. Върху леко накъдрената й коса бе закрепена коронка с изкуствени диаманти и рубини. На Дейзи не й бе трудно да отгатне кой от тримата бе Брейди Пепър и кои — синовете му. Мускулест мъж със среден ръст, той й напомняше на пораснало улично бабаитче. Акробатите бяха последвани от група ездачи, клоуни, жонгльори и трупа дресьори на кучета.

Алекс излезе на арената с дивия си черен кон и единствен от изпълнителите не помаха на публиката и не се усмихна. Докато обикаляше арената, изглеждаше отчужден и загадъчен, като руската си душа. Съзнаваше присъствието на публиката, но се бе отделил някак си от нея и това придаваше необичайно достойнство на ослепителното му изпълнение. Публиката изръкопляска силно на слоновете, които завършиха парада.

Представлението започна и докато номерата следваха един подир друг, Дейзи се изненада от големия талант на изпълнителите. След триото румънци Летящите Толея, осветлението намаля и музиката стихна. Тънкият син лъч на прожектора улови конферансието, който стоеше сам в средата на затъмнената арена.

— Сега ще видите изпълнение, което не се предлага никъде по света, освен в цирка Братя Куест. Но първо ще ви разкажа една удивителна история.

Тонът му се превърна в драматичен шепот на фона на завладяваща руска народна мелодия.

— Преди повече от трийсет години в скованата от лед пустош на Сибир бродещо племе казаци-бандити се натъкнало на едно съвсем малко момче, което било облечено в дрипи, но носело безценна икона на кожена каишка на врата си. Казаците го взели със себе си и го научили на уменията, които знаели от собствените си бащи. И единствено иконката, която момчето носело, била някаква следа, водеща към истинския произход на момчето.

Акордите на народната песен се смесваха с шепота на конферансието и с увеличаването на осветлението публиката слушаше като омагьосана.

— С годините около този мъж започнала да витае легенда, за която неговите спасители и до ден-днешен твърдят, че е истина.

Музиката се усили.

— Те вярвали, че той е единственият пряк потомък на убития цар Николай Втори и жена му Александра. — Гласът му се усили. — Дами и господа, това означава, че мъжът, когото ще видите тук тази вечер… — Барабанен туш. — … е наследникът на руската императорска корона!

Дейзи почувства тръпка на вълнение, въпреки че не вярваше и на дума от чутото.

Гласът на конферансието бумтеше и изпълваше цялата огромна палатка.

— Цирк Братя Куест е горд да представи… несравнимия Алексей Казака!

Арената светна с пълна сила, музиката засвири с драматична мощ и Алекс изскочи на арената в пълен галоп. Ръкавите на ризата му се ветрееха, скъпоценните камъни на пояса му грееха като капки кръв. Силният кон се изправи на задните си крака. Пренебрегвайки земното притегляне, Алексей вдигна ръце над главата си, оставайки на коня единствено благодарение на натиска на силните си крака.

Конят се спусна и Алексей изчезна. Дейзи ахна, само за да го види в следващия момент да се появява отново, виснал грациозно от седлото. Докато конят препускаше по арената, той изпълни няколко сръчни номера — и смели, и драматични. Най-накрая се върна на седлото, извади камшика, окачен на лъка на седлото и го изви с плясък в голяма дъга над главата си — звукът бе толкова силен, че хората на първия ред подскочиха.

Докато конферансието обявяваше номера, в тъмнината бяха подредени няколко колонки: върху тях имаше яркочервени обръчи с алени балони над тях. Обикаляйки арената, той спука балоните един по един — своего рода алени експлозии, след които капки кръв политаха във въздуха при всеки удар на камшика му.

Едно от момичетата, от миманса запали огромен свещник с шест дълги свещи. Той завъртя камшика в хипнотична дъга над главата си и сетне изгаси пламъчетата едно по едно.

Публиката аплодира, а онези от по-задните редове се изправиха, за да виждат по-добре. Алекс скочи леко на земята, а конят изтича в тръс извън арената. Осветлението намаля и той остана сам в кървавочервения кръг на прожектора. Взе и друг камшик и запляска с двата в синхрон, едната ръка горе, другата долу, зад себе си, пред себе си. Сетне затанцува над езиците на камшиците, изпълняваше сложните движения с такава мъжествена грация, че дъхът на Дейзи секна. Танцът достигна кресчендо, движенията му се ускориха и сякаш но някакво чудо двата камшика отново се превърнаха в един. С мощно извиване на ръката си той го развъртя над глава и камшикът избухна в пламъци.

Публиката ахна, осветлението изгасна и огненият камшик затанцува луда мазурка в мрака.

Когато осветлението бе отново запалено, Алексей Казака бе вече изчезнал.